Огнената кралица

10.

Френтис

Варикумът беше разположен на нисък хълм и представляваше каменна крепост от пет свързани кръгли бастиона. Наложи се да чакат три дни в хълмовете на юг, докато се появи керван от двайсет фургона, каращи провизии и нови роби за обучение. Керванът беше добре охраняван от смесица от конни варитаи и свободни мечове. За щастие вестта за любимата тактика на Червения брат, изглежда, не бе прекосила океана, защото те реагираха съвсем предвидимо при гледката на група уплашени робини, препъващи се по пътя. Който и да командваше стражата на кервана, бързо прати свободните си мечове, които препуснаха напред да проучат нещата, без да си правят труда да подсигурят както трябва фланговете на колоната. Френтис ги изчака да наобиколят момичетата: наблюдаваше как Лемера разказва през сълзи историята за горкия ѝ убит господар и се свлича на колене от целия преживян ужас. Свободният меч, който предвождаше ездачите, направи грешката да слезе от коня, да я хване за главата и да я завърти насам-натам за оглед, а после залитна назад, когато скритият ѝ нож се стрелна да му пререже гърлото.

Стрелците се погрижиха за останалите свободни мечове. Облак стрели полетя от околните скали, за да ги покоси, а момичетата се нахвърлиха върху все още живите, лежащи на пътя, и камите им се издигаха и спускаха бясно. Френтис поведе групата от освободени роби на Иллиан пеш срещу фланга на колоната. Боец и Чернозъбка се втурнаха пред тях и повалиха по един варитай от седлото. Съдбата на кервана бе решена, когато инструктор Ренсиал и дузината конни бойци го атакуваха в тил и бързо видяха сметката на останалите защитници. Надзирателят умря последен — типично едър мъж, застанал върху първия фургон, който плющеше яростно с бича си към кръжащите ездачи, без да показва нито следа от страх. Иллиан се приведе под камшика му и се метна на фургона, посече му краката и ловко измъкна бича от пръстите му, докато онзи падаше. В Урлишката гора винаги се бяха опитвали да заловят надзирателите живи; новоосвободените роби обикновено се радваха на това.

Робите наброяваха над трийсет души, предимно мъже, оковани в каруци-клетки по средата на колоната. Имаше и няколко жени, избрани заради своята младост и сила.

— Зрелищата са по-популярни, когато предлагат известно разнообразие — обясни Лекран. — Традиция е да се изправят жени срещу зверове в знак на почит към древните митове. Воларианците са отхвърлили боговете си, но са запазили много от преданията, особено кървавите истории.

Френтис се зарадва да открие, че повечето роби са от Кралството, плюс няколко тъмнокожи алпиранци. Освен това от начина, по който се отнесоха към надзирателя, ставаше ясно, че охотно ще станат новобранци.

— Добре се справихте — каза той на Лемера, която беше приклекнала над тялото на един свободен меч и го лишаваше от всякакви полезни или лъскави вещи. Тя му отвърна със свенлива усмивка, която се стопи и бе заменена от трепване при писъка на надзирателя. — Свободата е труден път — каза ѝ Френтис преди да отиде да намери Трийсет и четири.

— Доволни ли сте от ролята си в това?

Осем погледна към двамата си бивши другари варитаи и кимна. В дните след освобождението си те бяха изстрадали много часове на безсънна болка, породена от липсата на карн. Но също така в очите им се бе появила нова светлина, както и склонност да се взират в небето или околния пейзаж, сякаш ги виждат за първи път. Говореха малко и Френтис беше започнал да се чуди дали наистина разбират положението си, но сега виждаше в погледите им яснота и увереност.

— Ще освободим колкото варитаи можем — продължи Френтис, — но не можем да освободим всички. Нали разбирате това?

Осем кимна пак и заговори бавно с дрезгав глас, оформяше внимателно думите:

— Ние бяхме… мъртви. Сега… сме живи. Ще направим така, че и други… да живеят.

— Да. — Френтис вдигна меча, взет от един убит варитай, и го подаде на Осем. — Много други.

Краткият разговор на Трийсет и четири с надзирателя разкри, че варикумът се пази от най-малко шейсет варитаи плюс дузина надзиратели. За щастие те се бяха посветили предимно на вътрешната защита и не повече от шепа хора бдяха за нападение отвън.

— Гарисаите са пословично трудни за пазене — отбеляза Трийсет и четири. — На тях не им дават наркотици и не са обвързани като куритаите.

— Колко можем да очакваме, че ще освободим? — попита Френтис.

— По преценка на надзирателя, над сто. Но не бива да очаквате, че всички те охотно ще се присъединят към вас, братко, нито пък че ще са лесни за командване. Животът във варикума е жесток и кратък, мнозина умират по време на тренировките, а още по-малко оцеляват след първото си участие в зрелищата. Не е нещо необичайно гарисаите да полудеят от несгодите си.

Френтис хвърли поглед към инструктор Ренсиал, седнал на земята наблизо с онова празно изражение, което сякаш винаги го обземаше след битка. „Значи ще са в добра компания.“

Накара Лекран да играе ролята на надзирател, облечен в черно и с бич в ръка. Самият Френтис и инструктор Ренсиал се бяха облекли като свободни мечове и яздеха до челния фургон, докато се спускаха по склона към главната порта. Липсата на подготовка във варикума личеше ясно от факта, че тя вече бе отворена и един едър мъж излезе да ги посрещне, мръщеше се сурово.

— Закъснявате, шибаняци такива! — изръмжа той на Лекран, после спря и го изгледа подозрително. — Къде е Масторек?

— Ако може да се вярва на бабите от моето село — каза бившият куритай и стана, за да извади брадвата, скрита под жакета му, — в момента търпи хилядолетни мъки оттатък безкрайното море. Можеш да го видиш там.

Надзирателят още гледаше объркано, когато брадвата се спусна и разцепи черепа му.

Френтис смушка коня си напред с изтеглен меч, препусна в галоп през портата и посече един друг надзирател, който отчаяно се мъчеше да я затвори. Двама варитаи се втурнаха откъм един сенчест вход, вдигнали късите си мечове, само за да попаднат под копитата на коня на инструктор Ренсиал и да бъдат стъпкани. Френтис скочи от седлото и се присъедини към Лекран, който се беше хвърлил в атака с брадва в ръка, следван по петите от тримата бивши варитаи и всички бойци от малката им армия, тъй като Френтис бе решил, че вече няма смисъл да си пестят силите.

В съответствие с предварителния план се разделиха, щом стигнаха до вътрешната крепост. Лекран поведе половината от хората надясно, а Френтис тръгна с останалите наляво. Съпротивата беше спорадична, но ожесточена, по трима-четирима варитаи наведнъж се опитваха да им преградят пътя, но бързо биваха надвити от нападателите. Осем души, плюс Плетача и тримата освободени варитаи, бяха натоварени със задачата да заловят колкото се може повече живи; Плетача мяташе дебелото си въже около някого и го поваляше на земята, а другите се нахвърляха да го вържат. Успехът им не беше голям — успяха да пленят само още седем, преди варикумът да падне.

Френтис заповяда на групата на Иллиан да претърсят за оцелели, после прати Греблото и неговите предрешени хора от Кралството на бойниците с инструкции да си дават вид, че всичко тук върви нормално. Самият той отиде на широкия пясъчен кръг по средата на главната крепост и завари там групичка мъже и жени, строени в защитна формация. Стояха в три плътни дисциплинирани редици, а лицата им бяха мрачни и решителни, макар че оръжията им се състояха само от дървени мечове и копия. Пясъкът около тях бе осеян с телата на надзирателите им, покосени от стрелците, които бяха завладели балкона горе. Изглежда, атаката им беше заварила варикума по средата на следобедната тренировка.

— Те си мислят, че сме бандити, дошли да крадат роби — отбеляза Лекран, когато Френтис влезе в кръга. — Трудно ми е да ги убедя, че не е така.

Френтис прибра меча си и закрачи към групата. Видя ги как се напрегнаха, а очите му различиха белезите по тях. Изглежда, никой не беше останал без рани, дали от камшика или от каквито там страдания бяха понесли по време на зрелищата. Спря на десет крачки от тях и огледа лицата им, търсеше в тях някакъв признак на разпознаване, но видя само подозрение.

— Има ли тук някой от Обединеното кралство? — попита той на езика на Кралството. Получи в отговор предимно озадачени погледи, макар че един човек все пак се размърда при тези думи, светлокож мъж, малко по-възрастен от останалите и с повече белези от тях. Подобно на всички, главата му беше обръсната и той носеше свободна риза, разкриваща жилаво тяло, каквото се постига само с години усърдни тренировки.

— Последният от сухоземните умря преди два дена — каза той с мелденейски акцент и устата му се изкриви в леко презрение. — Те рядко изкарват дълго.

След него заговори една ниска, но мускулеста жена, която държеше дървено копие, насочено към очите на Френтис.

— Кажи му, че ако смята да ни продава, дано да е готов да си плати с кръв — рече тя на волариански.

— Аз говоря езика ви — каза ѝ Френтис и вдигна ръце с разтворени длани. — И сме дошли само да ви освободим.

— И после какво? — отвърна тя, без въсенето ѝ да омекне ни най-малко.

— Това — каза ѝ той — ще го решите вие.

Общо около две дузини от освободените гарисаи избраха да останат. Мелденеецът беше сред първите, които си тръгнаха.

— Не се обиждай, но чумата да тръшне бунта ви, братко — рече той с дружелюбен тон на портата, стиснал торба с дребни ценности и провизии. — Участвал съм в две зрелища, а това е предостатъчно кръв за един живот. Отивам на брега, където ще намеря нещо, дето да плава, и заминавам за Островите. Предполагам, че жена ми вече си е намерила друг мераклия да я клеца, но все пак домът си е дом.

— Вашият народ ни е съюзник — изтъкна Френтис. — Корабните лордове се съгласиха да сключим официален мир.

— Сериозно? Ами тогава чумата да ги тръшне и тях. — Той се ухили за сбогом и се затича на запад.

— Страхливец — промърмори Лекран.

„Или пък най-мъдрият човек, който съм срещал от дълго време“, помисли си Френтис, докато го гледаше как се отдалечава.

Младата жена от двора за упражнения беше избрана да говори от името на гарисаите и каза, че името ѝ е Ивелда. Френтис долови известна племенна враждебност между нея и Лекран по суровите погледи, които си разменяха, и подобния им акцент.

— Тя е ротха — беше казал той с мрачен поглед. — На тях не може да им се вярва.

— На нашия език „отра“ означава змия — отвърна тя, а ръката ѝ стисна късия меч, който бе взела от купчината пленени оръжия. — Те пият козя пикня и лягат със сестрите си.

Лекран се наежи.

— Ако смятате да се убивате — каза Френтис, чувстваше се прекалено уморен, за да се намеси, — направете го отвън.

Обърна поглед към картата, която Трийсет и четири беше разстлал в луксозното жилище, принадлежало доскоро на главния надзирател на варикума. За голямо раздразнение на освободените гарисаи не бяха успели да го заловят жив, макар че се позабавляваха славно с трупа му и сега главата му красеше едно копие, стърчащо по средата на двора за тренировки.

— Воларианският гарнизон без съмнение вече е чул за нас — каза Трийсет и четири и почука по един знак на картата на петнайсет мили северозападно от варикума. — Няма да им е трудно да проследят дирята ни дотук.

— Колко сме всичко? — попита Френтис.

— Двеста и седемнайсет.

— Недостатъчно — отбеляза Лекран.

— Пъзлив сестроебач — каза Ивелда с презрителен смях. — Всеки гарисай тук струва колкото десет варитаи.

— Той е прав — каза Френтис. — Имаме нужда от още бойци.

— Ако дойдат тук, ще трябва да щурмуват стените, за да се доберат до нас — изтъкна Греблото. — Това изравнява донякъде шансовете.

— Не можем да останем, колкото и да се изкушавам да го направя. Освен това като опожарим това място, ще дадем ясен сигнал за намеренията си. Може дори да послужи като призив към онези, които се намират в плен. — Пръстът му се плъзна към група хълмове на трийсет мили на североизток. Пътят дотам беше щедро осеян с плантации. — Ще се обърнем да ги посрещнем тук, надявам се вече в по-голям брой. Бъдете готови за потегляне след час.

За четири дни нападнаха четири плантации и с всяка атака броят им растеше. По-навътре в сушата поземлените имения бяха по-големи, по-богати на роби и имаше предостатъчно доказателства, че надзирателите в тях показват жестокост, още по-голяма от онази, която бяха видели по крайбрежието. Сред новите им попълнения все така преобладаваха жителите на Кралството; родените в робство проявяваха най-силна неохота да загърбят цял живот на слугуване, а в някои случаи даже се мъчеха да защитят господарите си. Това бе особено видно в четвъртата плантация, където най-верните роби оформиха защитен кордон около собственичката си, сивокоса жена, облечена от главата до петите в черно, която стоеше с изправен гръб и твърдо непокорство в очите, докато вилата ѝ гореше около нея. Пазещите я роби не бяха въоръжени, но бяха сплели ръце и отказваха да помръднат, въпреки заплахите на Френтис.

— Нашата господарка е добра и не заслужава това — каза му една от робините, достолепна жена в дрехи, забележимо по-прилични от тези на повечето роби, които бяха срещали. Другите също бяха добре облечени и по тях нямаше много белези. Тази плантация се отличаваше и с необичайния факт, че беше единствената досега, където не намериха нито един надзирател. Имаше само четирима зле поддържани варитаи, които бяха пленени с лекота, с изключение на единия.

Френтис погледна жената в центъра на кордона и видя как тя избягва погледа му — упорито отказваше да обърне внимание на по-нисш от нея.

— Вашата господарка е забогатяла от труда ви — каза той на едрата жена. — Щом е толкова добра, защо не ви освободи? Елате с нас и ще познаете свободата.

Това не помогна и те останаха по местата си, глухи за всякакви по-нататъшни увещания.

— Убий ги, братко — каза един мъж от Кралството, бившият ковач, освободен при първия им набег, озъби се и плю към кордона от роби. — Те ни предават с това отвратително раболепие.

Откъм другите роби се разнесе одобрително ръмжене, и то не само от хората от Кралството, забеляза Френтис. Освободените бойци ставаха все по-свирепи с всяко следващо нападение, всеки измъчван до смърт надзирател или господар сякаш разпалваше у тях още по-силна жажда за кръв.

— Свободата е избор — каза им той. — Съберете провизиите и се пригответе за тръгване.

Ковачът изсумтя недоволно и посочи с меча си гордо изправената господарка.

— Ами дъртата кучка? Да ѝ пуснем една стрела и може да им дойде акълът в главата.

Олюля се, когато Иллиан изникна до него и му заби един бърз юмрук в ченето.

— Това начинание е под командването на Шестия орден — каза му тя, — а Орденът не воюва със старици. — Ръката ѝ посегна към меча, когато той се врътна към нея, плюейки кръв. — Оспориш ли още веднъж заповедите на брат Френтис — продължи тя с нетрепващ глас, — ще решим нещата със стомана. А сега събирай багажа и тръгвай.

Същата вечер Френтис гледаше как Плетача освобождава пленените варитаи. Бяха се настанили за нощувка на едно възвишение на десет мили северно от вилата на старицата, а варитаите, които сега наброяваха около трийсет души, бяха устроили собствен лагер недалеч от главната част. Те си оставаха предимно мълчалива групичка, взираха се в света с еднакви изражения на почуда и любопитство и рядко се отдалечаваха много от Плетача, което напомняше на Френтис за новородени сърнета, тълпящи се около майка си.

Тримата пленници седяха в центъра на групата им, съблечени до кръста и безстрастни. Плетача приклекна до тях с манерка в ръка. Топна една тънка тръстикова пръчица в манерката и допря върха ѝ до белезите им. Това всеки път предизвикваше рязък спазъм на мигновена агония и пронизителен писък, който сякаш никога нямаше да загуби смразяващата си острота, колкото и пъти да го чуеше Френтис. Когато писъците утихнаха, околните варитаи се приближиха до пленниците, сгушени в краката на Плетача. Той се наведе да докосне всички поред — слагаше ръка върху главите им, докато те премигнат и се събудят за новия си живот с лица, застинали в маска на объркване.

„Това е ритуал“, осъзна Френтис, като гледаше как всички варитаи се обръщат и вдигат ръце към Плетача, докосват китките си, после ги разделят. „Разкъсана верига“, спомни си той от уроците си по езика на знаците и се зачуди откъде ли са го научили. Въпреки тази проява на почит Плетача с нищо не показа, че се радва на молитвата на варитаите: отвърна им само с бегла усмивка, сбърчил тъжно чело.

— Той жрец ли е?

Френтис се обърна и видя, че Лемера стои наблизо и гледа смаяно варитаите.

— Не, лечител — отвърна той със запъване на алпирански. — Притежава… голяма магическа сила.

— Ти осакатяваш езика ми — каза тя, минавайки със смях на волариански. — В моята страна ли си го научил?

Той се обърна пак към варитаите и трепна при спомените, които би предпочел да забрави.

— Пътувал съм надалеч.

— Аз бях само на осем, когато ме взеха, но спомените ми за дома са още ярки. Село на южния бряг, океан богат на риба и син като сапфир.

— Един ден ще се върнеш.

Тя се приближи до него, свела тъжно поглед.

— Там няма да ме посрещнат с отворени обятия… такава развалена. Никой мъж няма да ми направи предложение, а жените ще ме избягват заради петното върху мен.

— Изглежда, твоят народ има сурови обичаи.

— Те вече не са моят народ. — Тя кимна към варитаите, които помагаха на освободените си братя да се изправят, а неколцина мълвяха тихи думи на утеха и насърчение. — Сега това е моят народ — тези и другите. Ти си крал на една нова нация.

— Вече си имам нация, а и кралицата ми едва ли би търпяла друга корона в кралството си.

— Сестрата казва, че ти си най-великият герой във вашата страна. Нима не заслужаваш собствени земи?

— Сестра Иллиан е склонна да преувеличава. Освен това служителите на Вярата се отричат от всякаква собственост.

— Да, тя се опита да ме научи на вашата вяра. Странна идея, да почитате мъртвите с такава всеотдайност. — Лемера поклати глава, преди да се обърне и да тръгне към главния лагер, а последните ѝ думи бяха толкова тихи, че той едва ги чу: — Мъртвите не могат да отвърнат на обичта ти.

Стигнаха хълмовете след два дни, вече нараснали до над петстотин души, макар че мнозина нямаха свестни оръжия — около половината бяха въоръжени със сопи или земеделски сечива. Все повече от новопостъпилите бяха бегълци, напуснали господарите си, след като бяха чули за големия бунт — хората, избягали от нападенията, разпространяваха вестта за подвизите им. Бегълците носеха и новини за ужаса, който пораждат те у свободния народ на Ескетия: северните пътища вече били задръстени от черни и сиви, търсещи безопасността на земите, охранявани от по-големи гарнизони.

Френтис ги поведе навътре сред хълмовете. Пейзажът беше предимно гол, осеян с ниски дървета и отличаващ се с монолитите, които красяха лъкатушните склонове. Той избра за главния им лагер едно каменисто плато, което даваше открит изглед във всички посоки, а от север беше защитено от бързо течаща река. Прати инструктор Ренсиал и Иллиан да разузнаят на запад и след двудневна езда те му докладваха, че воларианският гарнизон ги гони с впечатляваща скорост — хиляда души, движещи се в усилен марш с петдесет мили на ден.

— Тази пасмина не може да се изправи срещу хиляда, Червени братко — заяви Лекран същата вечер. — Новите още си мислят, че това е игра, а повечето изобщо не са виждали истинска битка.

— Значи е време да видят — отвърна Френтис. — Не можем да бягаме вечно. — Ще взема стрелците и ще видим дали не можем да разредим малко редиците им. Сестро Иллиан, накарай хората си да почнат да трупат онези камъни в някакво подобие на укрепление. Ти и Греблото отговаряте за лагера, докато се върна. — После се обърна към Лекран и гарисайката. — Мога ли да ви се доверя, че ще свършите някоя работа, без да си пролеете кръвта един на друг?

Ивелда хвърли кисел поглед на Лекран, но кимна, а бившият куритай изсумтя кратко в знак на съгласие. Гледаха как Френтис драска карта в праха и слушаха внимателно, докато им обясняваше ролите им.

— Много неща в този план могат да се объркат — отбеляза Лекран.

— Даже и да не подейства, би трябвало да намали броя им поне наполовина и хората ни ще имат някакъв шанс в боя. — Френтис се изправи и вдигна лъка си. — Инструктор Ренсиал, елате с мен, ако обичате.

Намериха сенчесто място под една надвиснала скала, където да се скрият, докато гледаха как варитаите навлизат сред хълмовете. Френтис използва далекогледа си, за да открие офицерите. Оказа се лесно да разпознае командира — як мъж на кон по средата на колоната: властността му личеше в отсечените му кимания към по-младите ездачи, приближаващи се понякога до него. Колоната се движеше в стегнат строй, но беше заобиколена отпред, отзад и по фланговете от хлабава линия свободни мечове.

— Този човек е малко прекалено предпазлив за моя вкус, инструкторе — отбеляза Френтис и подаде далекогледа на Ренсиал.

Инструкторът го вдигна за кратко, а после му го върна и сви рамене.

— Ами тогава го убий.

Френтис даде знак на ефрейтор Винтен и Далин да дойдат при него и посочи южния фланг на колоната.

— Далин, ти ще дойдеш с мен и инструктор Ренсиал. Винтен, вземи другите и заобиколете. Когато се настанят на лагер, изчакайте да падне здрач и избийте колкото можете повече часовои. Щом свършите, не се бавете, а тръгвайте обратно към лагера.

Градският гвардеец кимна неохотно.

— Не ми се струва правилно да те оставям, братко.

— Свършиш ли работата както трябва, ние ще сме добре. А сега върви.

Следваха колоната до смрачаване и я видяха как оформи квадратен лагер с обичайната смущаваща бързина и прецизност на воларианските войници-роби. Докато гледаше как целият батальон се движи като един голям жив звяр, Френтис се зарадва, че не му се налага да ги срещне на открито, и се зачуди как ли Вейлин е успял да победи толкова много при Алтор. „Нищо чудно, че тя мислеше, че могат да завладеят целия свят.“

Френтис и Ренсиал оставиха Далин с конете на половин миля от воларианския лагер и се приближиха пеш към северната линия постове. Носеха дрехите си на свободни мечове, общо взето същите като стандартната екипировка, но не толкова еднакви на вид, нагръдниците им бяха украсени с различни драсканици на волариански. Френтис не можеше да разчете думите, но Трийсет и четири му беше превел достатъчно, за да стане ясно, че се състоят от множество цинични и фаталистични лозунги, характерни за ветераните сред свободните мечове: „Свободен по дух, но роб на кръвта“ беше типичен пример. Все пак дрехите им явно приличаха достатъчно на тези на останалите наемници, за да могат да се приближат до първия, когото видяха, без да събудят у него никаква тревога.

— Еба ти студа е тая вечер — поздрави ги весело той, докато пикаеше върху една скала, вдигайки пара.

Инструктор Ренсиал не знаеше и дума волариански, но повтори: „Еба ти студа“ с неестествена точност, преди да пристъпи към мъжа и да му пререже гърлото. Скриха го зад скалата и продължиха нататък. Стигнаха до самия край на лагера, без да ги спрат. Варитаите бяха разположени на интервали от двайсет стъпки — мълчаливи, почти неподвижни стражи, които също не ги спряха, така че двамата влязоха във вътрешността на лагера и стигнаха до голямата шатра в центъра му. Френтис със смайване откри, че пред шатрата стоят двама куритаи; предпазливостта на воларианския командир ставаше все по-дразнеща. Двамата се приближиха до един огън наблизо, клекнаха, протегнаха ръце към пламъците и се заслушаха в тихите откъслеци от разговори, долитащи от вътрешността на шатрата.

— … всеки ден забавяне ни печели още критики, татко — казваше някакъв глас, изпълнен с младежко нетърпение. — Можеш да се обзаложиш, че онези копелета в Нова Кетия вече трупат огромен капитал от лошия ни късмет.

— Нека — дойде по-спокойният отговор. Гласът беше стар, дрезгав и уморен. — Победата винаги кара критиките да замлъкнат.

— Нали чу разузнавачите вчера! Само през последната седмица са избягали над двеста роби. Ако не смажем скоро този бунт…

— Това не е бунт! — сопна се по-старият глас с внезапен гняв. — Това е нашествие на кръвожадни чужденци и няма да твърдиш нищо друго. В цялата история на империята не е имало робски бунт и нашето семейство няма да опетни името си, като споменава за такъв. Ясно ли е?

Настъпи пауза, преди да дойде нацупеният отговор:

— Да, татко.

По-старият мъж въздъхна и Френтис си го представи как се отпуска в някой стол.

— Дай картата. Не, не тази, другата…

Изчакаха, докато слънцето се скрие зад хоризонта и откъм южния периметър долети тревожна суматоха — Винтен следваше заповедите с обичайната си ефикасност. Френтис скри в дланта си един нож за мятане и погледна Ренсиал.

— Не убивай сина.

Втурнаха се към шатрата, като Френтис махаше трескаво с лявата си ръка и сочеше на юг.

— Командире, нападат ни!

Както се и очакваше, двамата куритаи пристъпиха напред да препречат пътя им, а откъм шатрата долетя ругатня и на входа ѝ се подаде широкоплещест мъж с прошарена коса и попита:

— Какви са тези дрънканици?

„Все пак не е чак толкова предпазлив“, реши Френтис, докато ножът излетя от ръката му и се стрелна между двамата куритаи, за да се забие в гърлото на командира. Той се отмести встрани с танцова стъпка, когато десният куритай скочи, и мечът му срещна с трясък двете остриета, после се завъртя и посече дълбоко ръката на елитния роб. Това почти не забави мъжа — здравата му ръка замахна към гърдите на Френтис и мечовете се сблъскаха сред рой искри, преди Френтис да хване късия меч на обратно, да приклекне и да мушне нагоре към главата на куритая. Върхът на острието го улучи под брадичката и се заби чак в мозъка му.

Инструктор Ренсиал пък довърши другия куритай — блокира един удар отгоре с меча си, а другата му ръка замахна с кинжала изотдолу и намери пролуката в бронята на противника между мишницата и гърдите. Инструкторът отстъпи назад, когато от шатрата изхвръкна друга фигура — висок младеж, който размахваше с две ръце къс меч и ревеше от гняв и мъка. Ударите му бяха диви и зле насочени. Ренсиал отстъпи встрани, за да избегне едно прекалено дълго мушкане, изби меча от ръцете на младежа и го повали с бърз удар с опакото на дланта си.

Младежът задрапа назад, ръцете му се вдигнаха да предпазят лицето му, а от окървавените му устни се откъсна почти несвързана молба за пощада. Френтис се приближи към него и младежът се дръпна още по-назад, ококорен от ужас.

— Позориш баща си с това държане — каза му Френтис със сурово неодобрение, после кимна на Ренсиал. — Инструкторе, мисля, че е време да си вървим.

Както се бе надявал, атаката на Винтен беше привлякла вниманието към южния периметър и те не срещнаха почти никакви пречки, докато излизаха от лагера и крещяха на всеки срещнат страж, че са подложени на яростно нападение и командирът е убит. Това нямаше голям ефект върху варитаите, но свободните мечове скоро вече бързаха да проверят. Само един се опита да им препречи пътя, плещест кавалерист на средна възраст с поведение, характерно за сержантите по целия свят.

— Видяхте ли почитаемия командир да умира? — попита той и върху грубото му лице личеше мрачна ярост.

— Двама убийци — каза Френтис, влагайки в гласа си нотки на паника. — Убиха куритаите все едно са деца.

— Успокой се — заповяда воларианецът със сержантския си глас и се намръщи леко, щом огледа по-внимателно Френтис и Ренсиал и очите му се задържаха върху покритите им с надписи брони. — От коя рота сте? Име и ранг?

Френтис се огледа и като видя, че наблизо няма никой, който да го чуе, заряза страхливото си прегърбване и се изправи.

— Брат Френтис от Шестия орден — каза той и заби юмрук в лицето на сержанта. — Тук съм по работа на кралицата.

Остави мъжа почти в безсъзнание, но жив. От реакцията му на техните вести заключи, че той отдавна е на служба при загиналия командир и че неговият син би могъл да се възползва от такъв верен съветник.

Далин чакаше където го бяха оставили, от източната страна на една от по-големите скали, и държеше здраво конете въпреки нервността им от усилващата се суматоха в лагера.

— Хайде — каза му Френтис, като се метна в седлото. — Никакво спиране до изгрев-слънце.

Воларианската потеря се забави повече от очакваното: прахолякът, вдиган от предните им ездачи, се появи на хоризонта доста след разсъмване на следващия ден.

— Навремето в Урлишката гора щяха вече почти да са ни догонили — отбеляза Далин.

Френтис вдигна далекогледа си, за да огледа по-добре преследвачите: бяха трийсетина, яздеха скупчени заедно.

— Започвам да подозирам, че всичките им най-добри войници лежат мъртви в Кралството.

Заповяда на Далин да продължи напред с инструкции за Ивелда и Лекран, а двамата с Ренсиал се забавиха, за да оставят някои очебийни следи за воларианците: преобърнат камък, парче откъснат плат на клонката на прещипов храст. Изчака, докато ездачите се приближиха на не повече от миля и вече можеше да види как пехотата се точи в тънка нишка зад тях. Яздиха известно време, после спряха на билото на един хълм, очертани на фона на небето. Сега вече пехотата се виждаше по-ясно, дълга колона варитаи, които напредваха в равномерен бяг и все пак съумяваха някак си да се движат в крачка. Предните ездачи се приближаваха с добра скорост и далекогледът на Френтис различи в челото им две фигури: висок младеж, следван отблизо от плещеста фигура, явно насинения сержант. „Скръбта прогонва всяка предпазливост“, помисли си доволно той и извъртя отново коня си на изток.

Лекран се появи пред очите му след около два часа. Беше се качил на един от монолитите с вдигната брадва и му махаше, а измежду скалите от двете му страни изникнаха гарисаите.

— Готово ли е всичко? — извика му Френтис, скочи от коня и се закатери по канарата.

— Ротханската кучка държи южния фланг с половината гарисаи. — Лекран посочи към задънената клисура долу, дълга около двеста крачки и широка към петдесет. Беше затворена в дъното, където група свободни бойци си бяха направили подходящо очебиен лагер, с дим, издигащ се от готварските огньове, и жалки заслони, издигнати между скалите. — И стръвта е заложена.

Френтис знаеше, че това е риск; можеше само да се надява, че яростта на воларианците ще ги направи слепи за въпроса защо враговете им са избрали толкова лошо място за лагеруване. Лекран обаче не виждаше кой знае какъв риск в плана.

— Воларианците гледат на робите като на нещо по-малко от хора — каза той. — Мислят ги за неспособни на истинска разумна мисъл. Повярвай ми, Червени братко. Ще налапат стръвта отведнъж и ние ще ги накараме да се задавят с нея.

— Ами прещипът?

Лекран кимна към мястото, където стрелците на Винтен клечаха зад скалите, току зад северния ръб на клисурата, заобиколени от снопове здраво овързан прещип. Френтис тръгна да слиза от скалата.

— По-добре да си заема мястото. Не забравяй да оставиш няколко свободни мечове да се измъкнат.

Отиде в другия край на клисурата и завари там Иллиан да надзирава приготовленията.

— Казах ти да подготвиш главния лагер, сестро — рече той раздразнено.

— Греблото се справя добре — отвърна тя и срещна погледа му без никакъв признак за разкаяние. — А тъй като аз съм обучавала тези хора, не ми се иска да ги оставя да влязат в битка без мен.

Той потисна желанието си да ѝ заповяда да се маха. От ден на ден почтителността ѝ намаляваше все повече, тя проявяваше немалка гъвкавост в тълкуванието на заповедите му и често бе готова охотно да защити своето мнение. Френтис знаеше, че това не е задължително лошо нещо. В Ордена винаги идваше време, когато учениците излизаха от сянката на инструкторите си, но той се беше надявал при нея това да отнеме по-дълго; все още имаше много да учи и той се страхуваше от последствията от нейното невежество.

— Стой близо до мен — каза ѝ. — На не повече от една ръка разстояние по всяко време, ясно ли е?

Непокорството ѝ омекна малко и тя кимна. Вдигна арбалета си и го зареди с една стрела, преди да стисне втора между зъбите си, което вече представляваше познат ритуал преди битка.

— Братко! — Далин стоеше на върха на една скала и сочеше към западния вход на клисурата, където се беше появила воларианската кавалерия.

— Знаете плана! — извика Френтис към другите, докато те се подготвяха, вдигаха разнообразните си оръжия и се нареждаха в хлабава линия. Това бяха предимно някогашните му бойци от Урлишката гора, заедно с по-способните новаци, събрани по време на похода, сред тях и Плетача със своите варитаи, въоръжени с въжета и сопи. Всички бяха вързали върху устата си мокри парцали — нещо, което той се надяваше воларианците да изтълкуват като опит да се избегне разпознаването им.

— Трябва да издържим на първата атака — продължи Френтис. — Когато строят им се разкъса, се разделете на двойки и си пробийте път до средата на клисурата.

Воларианците спряха на сто крачки от тях и започнаха да се строяват. Явно в центъра на групата им се водеше оживена дискусия. Френтис позна високата фигура на сина на командира, който се караше с плещестия сержант и жестикулираше нетърпеливо към чакащата ги сбирщина долни роби. „Да атакуваш по нанагорнище на конски гръб по неравен терен — мислеше си Френтис, докато гледаше как сержантът бива усмирен с викове, преди синът на командира да изтегли меча си и да го насочи право към него. — Баща ти наистина би се засрамил от теб, почитаеми гражданино.“

Обърна се към Иллиан, когато воларианците пришпориха конете си в атака.

— Едрият мъж до онзи високия, ако обичаш, сестро.

Стрелата излетя само секунда след като тя вдигна арбалета до рамото си, издигна се и падна по съвършено изчислена дъга, за да се забие в нагръдника на сержанта, преди ездачите да са изминали и половината разстояние. Плещестият мъж рухна на каменистата земя и остана да лежи неподвижно. Иллиан презареди арбалета с несъзнателна бързина: притисна със сумтене приклада към диафрагмата си, пъхна следващата стрела на мястото ѝ и захапа друга, всичко това за няма и три секунди — постижение, което Френтис не бе виждал никой да изравни. Тетивата звънна отново, когато ездачите се приближиха на двайсет крачки, и един свободен меч се строполи на земята със стрела, стърчаща от шлема му.

Френтис откри, че изпитва неохотно уважение към начина, по който синът на командира се носеше напред, забил шпори в хълбоците на коня си, обзет от жажда да се добере до убиеца на баща си, със сляпа омраза и ярост изписани върху лицето му — опитваше се да измие срама си с храброст, което му пречеше да забележи, че теренът е разпокъсал отряда му и той е изпреварил хората си и атакува сам.

Френтис се втурна към една близка канара, а изпълненият с омраза воларианец, който вече беше на не повече от десет стъпки от него, кривна да го пресрещне. Френтис скочи върху канарата и така се озова на едно ниво със сина. Завъртя се и замахна. Изкованото му в Ордена острие срещна дългата кавалерийска сабя и я строши над дръжката. Воларианецът спря коня си и се опита да го извърти, посегна към резервния къс меч, препасан към седлото му, а после гърбът му се изви в дъга, когато го улучи арбалетната стрела на Иллиан.

Младежът падна, а тя се втурна към него, стъпи с ботуш на врата му и вдигна кинжала си.

— Остави го — каза Френтис, пристъпи напред и халоса воларианеца по слепоочието с дръжката на меча. — По-късно ще видим какво има да ни каже.

Огледа битката, кипяща около тях, и изпита гордост колко успешно бе притъпена воларианската атака: бойците скачаха от скалите, за да повалят ездачите, докато варитаите на Плетача препъваха животните с въжетата си или смъкваха кавалеристите от седлото, преди да им се нахвърлят с размахани сопи. За няколко минути всичко свърши, коне без ездачи побягнаха обратно през клисурата, а всички воларианци бяха убити или пленени. Собствените им загуби бяха леки — четирима мъртви и десет ранени. Но разбира се, истинската битка тепърва предстоеше.

Варитаите се приближиха с типичното си безразличие, макар че касапницата, извършена над кавалерията на свободните мечове, явно бе разтревожила офицерите им, ако се съдеше по това как изтеглиха конете си в задната част на колоната, заповядвайки на батальона да продължава напред. Варитаите се разгърнаха в атакуваща формация, съставена от четири последователни роти, всяка в четири гъсти редици; първата настъпваше със своя смущаващо безупречен ритъм, насочила копията си напред на височината на кръста.

Когато варитаите изминаха две трети от дължината на клисурата, стрелците се надигнаха иззад укритията си и се заловиха за работа. Макар и малко на брой, те вече бяха усъвършенствали уменията си и дъждът от стрели беше слаб, но смъртоносен. Всеки залп покосяваше по десетина-петнайсет варитаи, ала както винаги, войниците-роби сякаш почти не забелязваха това и продължаваха да крачат уверено напред, само лека вълна на несъгласуваност пробяга през редиците им.

Първия сноп горящ прещип полетя от стената на клисурата и падна точно пред първата редица, изпускайки облак бял дим. Бързо го последваха още и скоро вече изглеждаше, че от небето вали огнена градушка. Не след дълго димна пелена обгърна клисурата и варитаите изчезнаха в задушаващия пушек.

Френтис намести влажния парцал върху устата си, вдигна меча и се обърна към бойците наоколо.

— Бийте се добре и нека Покойните водят ръката ви!

Втурнаха се напред през дима и се врязаха в челната рота варитаи. Устремът им бе достатъчен да ги пренесе през всичките четири редици. Френтис и Иллиан кръжаха в танц и посичаха варитаи наляво и надясно. Скоро всичко потъна в хаос от звънтящ метал и крясъци на болка и ярост. Понякога се озоваваха сред гъмжило от врагове и блъскаха и мушкаха, препъвайки се в мъртвите, друг път всички противници изчезваха и те оставаха сами в свят от кълбящ се бял дим, докато какофонията на невидимата битка ехтеше от всички страни. Сегиз-тогиз Френтис зърваше как освободените варитаи смъкват поробените си братя на земята и ги млатят до безсъзнание. Но повечето картини бяха на клане — гарисаите влагаха в задачата цялото си умение и ярост, придобити във варикума. Френтис се разсея за момент от гледката как Ивелда и още двама гарисаи бяха вдигнати от другарите си и хвърлени над една редица варитаи. Те се преметнаха във въздуха като акробати на Летния панаир и се приземиха отзад, за да атакуват враговете в гръб.

— Братко!

Предупреждението на Иллиан дойде с миг закъснение. Френтис се врътна и видя срещу себе си един офицер от свободните мечове, който бе изникнал от дима и препускаше към него. Вече бе прекалено близо, за да го избегне. Така че вместо това той скочи напред, сграбчи юздите на коня и уви крака около шията му. Животното се надигна на задните си крака, а ездачът му замахна към Френтис. Ударът беше зле насочен, но остави плитка резка на предмишницата му и го накара да се изпусне. Той се тръшна тежко на каменистата земя и въздухът излетя от дробовете му. Претърколи се и се опита да стане, но пое дим в дробовете си и се закашля. Свободният меч беше много по-опитен ездач от сина на командира — извъртя коня си със завидно ездаческо майсторство и го пришпори, вдигнал сабята си, за да отсече главата на Френтис.

Метателният нож на Иллиан го улучи точно над предпазителя на брадичката и го накара да кривне встрани, макар че хълбокът на коня му все пак блъсна болезнено Френтис, докато той се изправяше, и го просна отново на земята. Той глътна още пушек и се насили да стане; търсеше трескаво ездача, но откри, че седлото вече е празно. Очите му зърнаха смътни сенки сред дима на няколко стъпки от него и той се втурна натам и видя Иллиан изправена срещу вече спешения конник. Въпреки ножа, забит в бузата му, воларианецът нападаше сестрата с поредица майсторски удари, дългата му кавалерийска сабя се движеше мълниеносно, докато той напредваше с озъбено и обляно в кръв лице. Иллиан парираше, после скочи напред, изрита го отстрани по лицето и заби ножа още по-дълбоко. Воларианецът залитна, втренчен в нея, и цялата му ярост се стопи, а в очите му се появи отчаяна молба.

Френтис поспря да си поеме дъх. Звуците на битката около тях заглъхваха, а димът се разнасяше. Спретнатите редици на варитайския батальон бяха разкъсани на все по-смаляващи се островчета на съпротива. Даже варитаите не можеха да запазят строя си, когато са слепи.

Френтис пристъпи към Иллиан, докато тя стоеше и гледаше как воларианецът умира.

— Да убиваш без нужда е против Вярата — обясни тя в отговор на повдигнатата вежда на Френтис.

— Така е, сестро — каза той и я стисна леко за рамото, преди да продължи нататък, за да потърси Лекран и да се увери, че ще оставят няколко оцелели да се измъкнат. — Така е.

Тя усеща завръщането му с прилив на радост, неопетнена от свирепата враждебност, с която той обагря ума си. Дългите дни на неговото отсъствие са били тежки. Трудно ѝ е било да овладее самотата, някога забравено чувство, което поражда у нея мъчителна болка, докато тя тъне в спомени за славните им дни заедно. Вместо гласа си сега той ѝ предлага образ, от чиято яснота тя преценява, че дълго е наблюдавал тази сцена, опитвайки се да улови всяка подробност. Стига до извода, че завръщането му не е случайно, каквото и средство да е използвал, за да крие сънищата си досега; той иска от нея да види.

Хиляда или повече варитаи и свободни мечове лежат мъртви в клисура някъде в хълмистите райони източно от Нова Кетия, ако се съди по пейзажа. Хора облечени във всевъзможни доспехи обикалят сред мъртвите, довършват ранените и събират оръжия. Тя открива, че се усмихва развеселено. „Спечелил си победа, скъпи — казва му. — Възхитително! Тъкмо си търсех причина да екзекутирам губернатора на Ескетия.“

Враждебността се усилва, мислите се сгъстяват в думи и сърцето ѝ подскача при звука на гласа му.

„Ела и се изправи срещу мен. Ще довършим това.“

Тя въздъхва, прокарва ръка през косата си и оставя взора си да се зарее над сивия океан, простиращ се зад скалата. Започва да вали, по северозападното крайбрежие зиме винаги е влажно, макар че морето е по-спокойно от обикновено. Робите ѝ се приближават забързано, понесли тента, жадуващи да заслонят императрицата си от стихиите. Тя ги отпраща с раздразнено махване с ръка. Те са опитни роби, грижовни до крайност, но за една жена, свикнала на лишения и опасности, посветеността им на удобството ѝ е дразнеща и това я кара да не съжалява за участта, която ги чака.

„Извинявай, любими — казва му тя, вперила очи в хоризонта, и сърцето ѝ бие учестено от радостно очакване. — Но си имам работа тук. Ще се наложи да се позабавляваш още малко с робите ми.“

Враждебността утихва и преминава в неохотно любопитство. Тя се засмива тържествуващо, когато първите мачти се появяват на хоризонта, вдига поглед към небето и вижда, че е покрито с облаци. Дава знак на капитана на ескорта си да дойде при нея, арисай като всички останали, издигнат поради малко по-овладяната си жестокост.

— Избийте робите — казва му тя. — Освен това преди около миля подминахме едно село. Не бива да има свидетели на присъствието ми тук. Погрижи се.

— Императрице. — Той се покланя и лицето му излъчва почти обожание, макар че, както и при другите, жестокостта рядко липсва в очите му. Извръща се и тръгва към робите, като вади меча си.

Крайниците ѝ треперят, докато се обръща пак към морето, глуха за писъците, и призовава дарбата си. Малко съжалява за тази необходимост, защото е започнала да се привързва към сегашната си черупка. Но във Волар я чака друга, малко по-висока, макар и не толкова атлетична.

„Формалностите трябва да се спазват, любими — казва му тя. Вдига ръце и се съсредоточава върху облаците, гледа ги как се понасят в танц в отговор на дарбата ѝ. — Време е една императрица да приветства една кралица.“