Огнената кралица

10.

Алуциус

— Не ме лъжи, поетче! — Дарнел се въсеше насреща му, гласът му бе нисък и зловещ, а скорошният шев под окото му заплашваше да се пръсне, когато се озъби. — Трябва да са ти казали нещо.

Алуциус разпери безпомощно ръце.

— Само изразиха съжаление за смъртта на един брат от Вярата, милорд. Макар че долових у аспект Дендриш известно задоволство, че вече е най-дебелият човек в Азраел.

Дарнел стана от трона си и посегна към меча, почервенял от ярост. Спря, когато дивизионен командир Мирвек се изкашля предупредително, а бащата на Алуциус се напрегна и пристъпи по-близо до сина си. Взорът на Дарнел се плъзна по всички тях, ръката му трепереше върху дръжката на оръжието. Скорошното му бягство от Червения брат и новините, че васалството му се е вдигнало на бунт, с нищо не допринасяха за успокояване на нервността му. Освен това все по-растящото незачитане и неуважение на Мирвек към неговия Военачалник бе достатъчно доказателство колко бързо Дарнел губи значение. Оставаха му само шепа рицари и не можеше да се сдобие с нови от васалството си. Алуциус се зачуди защо воларианецът просто не убие Дарнел и не поеме командването, но мъжът явно бе войник до мозъка на костите си и щеше да продължи да следва заповедите, докато не дойдат противоположни нареждания от Съвета. Дарнел беше назначен за техен васал и на Мирвек му липсваше властта да го свали, колкото и безполезен да бе станал.

— Те знаят за още Надарени — каза Дарнел на воларианеца, без да успее да скрие отчаяната нотка в гласа си. — Сигурен съм.

„Не е чак такъв глупак, че да не разбира, че акциите му са паднали — осъзна Алуциус, като гледаше как Дарнел шава неспокойно. — Опитва се да си купи сигурност със знанието на аспектите.“

— Аспектите са ценни за всички, които остават свободни в тези земи — каза бащата на Алуциус. — Ако ги нараним по какъвто и да било начин, ще предизвикаме нови бунтове.

— Неговите хора тъй или иначе се бунтуват — изтъкна Мирвек замислено. — Любопитно нещо са тези ваши аспекти. А аспектът-воин беше достатъчно интригуващ, че Съветът да нареди откарването му в империята още в деня, щом бе заловен. Разпитът им може да се окаже плодотворен.

На Алуциус не му хареса как воларианецът натърти на думата „разпит“.

— Ако ми дадете още време — каза той, — сигурен съм, че те ще станат по-сговорчиви. Най-вече аспект Дендриш вероятно би избълвал всяка тайна в главата си срещу една богата вечеря.

Мирвек не се засмя, а го изгледа с присвити очи. Досега се отнасяше към сина на своя генерал-роб със смътно презрение, но сега Алуциус разбра, че го вижда с неприятна яснота.

— Моят най-способен разпитвач беше взет от вашия Червен брат — каза воларианецът. — Той би могъл да ги разприказва за секунди. Пратих да му доведат заместник, който пристига с подкрепленията в края на седмицата. Имаш време дотогава.

Алуциус отвърна с благодарен поклон и заотстъпва, когато воларианецът го освободи с махване на ръка. Усещаше очите на Дарнел върху себе си, докато излизаше от тронната зала, и още веднъж се зачуди за пълната си липса на страх.

— Е — каза Алуциус, докато сестра Крезия дишаше тежко в ухото му, а голото ѝ тяло лежеше върху неговото и леко трепереше, — това беше неочаквано.

Тя се надигна от него, обърна му гръб и посегна за блузата си.

— Не съм прекарала целия си живот завряна тук — каза тя. — Бях отегчена. Не се влюбвай в мен, поете.

Той изтласка от ума си образа на Алорнис и прикри чувството за вина със смях.

— Повярвай ми, сестро, нямам нужда от подобни указания.

Сестра Крезия го стрелна с остър поглед и стана от купчината кожи, които ползваше за легло. Не беше казала нищо, когато той слезе отново тук, само кимна към страничния проход и го отведе в стаята си, смъкна си дрехите и застана пред него гола, гледаше го въпросително. Алуциус хвърли поглед към Двайсет и седем, който стоеше в коридора отвън, вперил безизразния си поглед в изящната зидария. Братът и сестрата на Крезия обикаляха някъде по нощните улици, по нейните думи да събират информация и провизии, макар че той им бе донесъл достатъчно, за да стигнат до Средзимната нощ, а оттам нататък липсата на продоволствие вероятно щеше да е последната им грижа.

— Коя е тя? — попита Крезия с леко любопитство.

— Коя „тя“?

— Жената, за която си мислеше преди малко. — Тя пристегна колана на панталона си и седна да си обуе ботушите.

„Това ли е планът ѝ? — зачуди се Алуциус. — Опитва се да получи информация чрез интимност. Тя е също такава шпионка като мен.“

— Как може един мъж да мисли за друга, когато се намира в обятията ти, милейди? — отвърна той и седна. Усети как тя трепна при язвителния му тон и го жилна съжаление. „Винаги ги наранявам“, помисли си той, връщайки се назад през годините, спомняйки си момичетата, привлечени от красивия поет с тъжната усмивка, сладките им прегръдки и неизбежните им сълзи. Алорнис беше единствената, която не бе съумял да разочарова, а дори не я беше целунал.

— Ако ти трябва информация от мен — каза на Крезия, — може би ще е по-лесно и бързо, ако просто попиташ.

Тя стана и му подхвърли ризата.

— Добре. Когато брат ми и сестра ми се върнат. И очаквам да чуя всичко в пълни подробности, ако ще ти помагаме в тази твоя лудория.

Хапнаха оскъдно — сушено телешко и хляб, прокарани с вода, тъй като баща му не бе сметнал за уместно да му осигури вино с допълнителните провизии. Дори Инела и Релкин да усетиха някакво напрежение между тях, с нищо не го показаха, макар да му се стори, че зърна искрица веселие в погледа, който Инела хвърли на сестра си.

— Как можеш да си сигурен, че армията на кралицата ще атакува в Средзимната нощ? — попита Релкин, когато приключиха с яденето.

— Не мога — призна Алуциус. — Единствената гаранция, която мога да ви дам, е, че им пратих вест да го направят.

— Как? — попита Крезия.

— По гълъб. Последният ми всъщност. Така че не ме молете да пращам още.

— Как така един поет гледа гълъби?

— Защото е също така шпионин на служба при мелденейските корабни лордове. — Докато другите го гледаха мълчаливо, Алуциус отпи глътка вода и въздъхна: спомни си с умиление за последния път, когато бе вкусил свястно вино. Беше бутилка от избата на баща му, една от най-старите — кумбраелско, естествено, плътно червено вино с богат аромат от южните лозя. Бутилката беше приятна, но не стигаше, за да го потопи в жадувания сън и да го спаси от страданията по Алорнис, която бе заминала за Пределите. Затова той изрови бутилка бренди от кухните и се строполи в леглото само за да бъде събуден няколко часа по-късно от Воларианската армия.

— Значи — каза сестра Крезия, прекъсвайки спомените му, — си изменник на Кралството.

Алуциус забеляза, че ръката ѝ се е придвижила към кожената кесия на колана ѝ, а брат Релкин стои обърнат към Двайсет и седем, без съмнение готов да използва дарбата си.

— Предполагам — каза Алуциус. Погледна чашата си с вода, намръщи се и я остави.

Крезия продължи да се взира в него. Мълчанието натежаваше.

— Защо? — попита накрая.

— Не ти влиза в работата — заяви Алуциус. — Важното е, че имаме общ интерес да върнем този град на Кралството с минимално кръвопролитие. А в настоящия момент аз съм в най-благоприятно положение да постигна това.

— Един шпионин не заслужава доверие.

— Доверие ли? Ти ми говориш за доверие? — Алуциус се засмя. — Ти, която си живяла цял живот в лъжи. Какво си направила в служба на Вярата, чудя се? Колко кръв си проляла скришом през годините?

Плъхът на Инела изприпка по масата, подуши ръката му, а после оголи зъбки и записука силно.

— Лъжа ли надушва? — попита я Крезия.

Пухкавата сестра поклати глава.

— Не, само презрението му към нас.

На лицето на Крезия се изписа ярост, преди тя да промени изражението си в неутрално мръщене. Ръката ѝ се отдръпна от кесията. Плъхът на Инела изписука за последен път и изтича обратно при господарката си, а брат Релкин се извърна от Двайсет и седем.

— Как ще го направим? — попита Крезия.

— Воларианските подкрепления трябва да пристигнат в Средзимната нощ — каза Алуциус. — Ще бъдат посрещнати на пристанището от командир Мирвек, лорд Дарнел и баща ми. Съмнявам се, че някой ще възрази срещу моето присъствие, или изобщо ще го забележи. Ще имам нужда от уменията на сестра ти за отвличане на вниманието.

— Отвличане на вниманието от какво?

— Дали градът ще устои или ще падне, зависи от преценката на баща ми. Без нея Дарнел и съюзниците му са обречени.

— Трудно е един син да убие баща си — отбеляза Релкин.

— Ако се съмнявате в способността ми да го сторя — отвърна Алуциус, — убийте ме още сега и продължавайте да се свирате тук до пристигането на кралица Лирна. — Видя неприязънта в студения поглед на мъжа и осъзна, че не му пука. — Ти и сестра Крезия ще сте ми нужни, за да спасите аспектите.

— Проникването в Черната твърд не е лесна работа — каза Крезия.

— Но ви е по силите, убеден съм. Не се съмнявам, че пазачите им имат заповеди да ги убият, ако градът падне, а е по-добре да рискуваш смърт, отколкото да я приемеш обречено.

Видя ги как се споглеждат и стигат до решение с мълчаливи кимвания, като това на Крезия беше най-неохотно.

— Ще го направим — каза тя. — Но когато всичко свърши, поете, не си мисли, че няма да ти бъде търсена сметка.

— О. — Той стана, обърна се и тръгна към тунела, следван от Двайсет и седем. — И през ум не ми е минало.

— Трябва да призная, аспект — каза той, седнал на койката до нея, — че намерих виното за доста горчиво.

— Но все пак го откри? — попита тя напрегнато.

— Да, открих го. Но бяха само три бутилки.

Устата ѝ трепна от потиснато разочарование.

— Жалко.

— Съдбата винаги ми е поднасяла разочарования, аспект. Все пак нося новини. Изглежда, имаме кралица.

— Лирна? Тя жива ли е?

— Жива и здрава, и в същия този момент води насам армия да ни спаси — армия под командването на самия лорд Ал Сорна, — след като е сразила генерал Токрев при Алтор.

Аспект Елера седна с изправен гръб, затвори очи, изпъна рамене назад и вдиша дълбоко. Алуциус я беше виждал да го прави и преди, когато обичайният самоконтрол ѝ се изплъзваше и в очите ѝ заблестяваха сълзи. След няколко секунди тя ги отвори и се усмихна, със същата спокойна, открита усмивка, която той знаеше, че ще му липсва много.

— Чудесни новини, Алуциус — каза тя. — Благодаря ти, че ми каза. И кога можем да очакваме пристигането на нашата кралица?

Алуциус стрелна с очи свободния меч отвън. Мъжът може да изглеждаше тъп като галош и неспособен да изрече повече от няколко думи на езика на Кралството, но кратката шпионска кариера на Алуциус го беше научила колко важно е да вниква отвъд външния вид на хората.

— Няма откъде да разполагам с подобна информация, аспект. — Той скръсти ръце и протегна три пръста към лакътя си. Видя разбиране в погледа ѝ и как тя устоя на импулса да кимне.

— Аз мисля, че не бива да пестиш виното — каза Елера. — Времената са тревожни, а виното винаги предлага бягство от грижите, не мислиш ли?

— Много мило от ваша страна да мислите за моето спокойствие, аспект. Но ако някога някой е пил повече, отколкото му се полага, това съм аз.

Свободният меч издрънча нетърпеливо с ключовете и Алуциус стана.

— Обаче мога да споделя две бутилки с вас — каза ѝ. — Вашето собствено спокойствие е от първостепенна важност за мен.

Усмивката ѝ леко посърна, а в очите ѝ блеснаха сурови искрици.

— Виното не бива да се хаби, Алуциус.

— Няма. — Той коленичи, погледна я и видя как тя се мъчи да удържи сълзите си. Вместо да му подаде ръка за целувка, както правеха обикновено, тя се приведе напред, притисна устни към челото му и прошепна:

— Моля те, върви.

Той стисна ръцете ѝ и ги целуна, после стана и излезе от килията. Огледа внимателно свободния меч, докато онзи заключваше вратата, но видя само мътните очи на един тъп грубиян. Въпреки това се радваше, че беше казал на Крезия да го убие в мига, щом влезе в тази стая.

Това бе единствената къща, която не бе посещавал след падането на града — полуразрушена, някога внушителна сграда близо до Стражевия завой, в сянката на клоните на голям стар дъб. Покривът изглеждаше още по-овехтял, отколкото го помнеше, а прозорците липсваха, което го накара да си спомни какви усилия бе хвърляла Алорнис да ги поддържа чисти и непокътнати. По някаква щастлива случайност къщата беше избегнала опожаряването, може би заради размерите ѝ и голите стаи вътре, без никаква полезна плячка, поне за онези, които не умеят да забелязват скритото.

Вратата висеше полуоткачена от пантите, а коридорът зад нея бе целият в лющеща се боя и голи подови дъски. Той си спомни за първото си идване тук, фалшивата увереност в почукването му, на което тя бе отговорила с такова закъснение.

— Алуциус Ал Хестиан, милейди — беше се представил с нисък поклон. — Бивш другар на благородния ви брат.

— Знам кой сте — отвърна тя с озадачено мръщене, беше открехнала вратата само колкото да го изгледа от глава до пети. — Какво искате?

Бяха нужни няколко посещения преди да го пусне вътре, и то само защото валеше. Посочи му един стол в кухнята със строгото предупреждение да не накапе рисунките ѝ. Той бе упорствал единствено от дълг, за да изглежда, че се придържа към кралската заповед, но рисунките бяха тези, които го накараха да се върне на следващата вечер и да изтърпи озадаченото ѝ безразличие и някоя и друга хаплива забележка. Никога не беше виждал такива рисунки — ясни и предаващи чувството тъй икономично, и също толкова неустоими, колкото започна да му се струва скоро и тяхната създателка.

Сега Алуциус отиде до кухнята, където тя бе прекарвала по-голямата част от времето си. Плочите на пода бяха щедро украсени с натрошена посуда, масата, където тя приготвяше скромното им ядене, бе преобърната и единият ѝ крак липсваше.

— Да ме пазиш? — беше се изсмяла тя, когато той ѝ обясни причината да идва тук всяка вечер. Очите ѝ се насочиха към късия меч на колана му и в тях заблестяха мънички искрици. — Съжалявам, но това просто не ти отива.

— Да — призна той. — Никога не ми е отивало. Но благодарение на брат ти знам как да го използвам.

Всъщност той винаги бе знаел, че тя не се нуждае от защита. Малкото Правоверни, които бяха толкова заблудени, че да виждат в нея някакъв заместител на брат ѝ, бяха отпращани с неумолим и остър отказ, а кралят никога не бе имал причина да се съмнява в нейната лоялност. Тя работеше всеки ден под не особено приятното наставничество на майстор Бенрил и прекарваше нощите си в тази празна къща, а въгленът ѝ и моливът със сребърен връх творяха чудеса върху пергамента и скъпата хартия, които тя си купуваше с цената на гладуване. Именно пергаментът и хартията спечелиха търпимостта ѝ, защото той винаги имаше предостатъчни запаси и ѝ носеше при идванията си, доволен да седи и да я гледа как работи, винаги с бутилка Вълча кръв подръка, въпреки явното ѝ неодобрение.

— Всяка дума, която тя изрича за брат си и баща си, трябва да бъде записвана — беше му казал Малциус в деня, когато го извикаха в двореца, уж за да получи одобрението на кралицата за последната си стихосбирка, но всъщност за да му наложат ново задължение. Лицето на Малциус беше сериозно, докато се разхождаха в градините — един крал, подтикнат към нежелана необходимост. — А също и самоличността на всички посетители. Сянката на лорд Вейлин винаги е била твърде дълга, Алуциус. По-добре е тя да не попада в нея, не мислиш ли?

„Той си въобразяваше, че ме прави шпионин“, помисли си Алуциус, докато гледаше стената, където тя бе забождала скиците си, сега гола с изключение на очертанията на листовете върху варта. „Без да знае, че мелденейците са го изпреварили. Бедният Малциус. Янус би го разбрал на секундата.“

Качи се по скърцащите и отчасти липсващи стъпала на горния етаж, следван от Двайсет и седем, като прескачаше пъргаво дупките. Спря се само за малко на вратата на стаята на Алорнис, както бе правил в края на много пиянски нощи, само за да улови тихия шепот на дишането ѝ, докато тя спеше. „Защо така и не ѝ казах? — зачуди се. — Думи, които съм изричал с такава лекота пред множество други, но на нея така и не можах да ѝ ги кажа, в единствения случай, когато щяха да са верни.“

Стаята, където бе спал, се оказа почти непокътната, тясното му легло още бе опряно в стената, с матрака на него, макар че чаршафите ги нямаше. Той го издърпа, клекна, махна парче гипс и бръкна в малкото скривалище, пропуснато от дошлите да плячкосват воларианци. Въздъхна облекчено, щом видя, че тесният кожен пакет си е на мястото.

— Не изглежда като нещо кой знае какво, нали? — каза на Двайсет и седем, като остави пакета на леглото, развърза вървите и взе малкия кинжал. Дръжката му беше от неукрасена китова кост, а ножницата — от обикновена кожа. Алуциус изтегли кинжала, оголвайки добре изработено острие, дълго една педя. — Но — продължи той — човекът, който ми го даде, каза, че и най-лекото докосване е достатъчно, за да убие. Не веднага, но отровата върху острието ще гарантира бърза смърт. — Срещна очите на роба, което правеше рядко, защото в тях нямаше нищо за гледане. — Какво би направил, ако се опитам да те намушкам с това? Ще ме убиеш ли? Съмнявам се. По-вероятно ще ме обезоръжиш, може би ще ми счупиш китката. А дали пък няма просто да си стоиш така и да умреш, знаейки със сигурност, че ще открия друг досущ като теб до себе си още преди да е изтекъл денят?

Двайсет и седем се взираше в него, без да казва нищо.

— Не се тревожи, приятелю. — Алуциус върна кинжала в ножницата и го затъкна в колана си. — Не е за теб. Освен това прекалено се привързах към компанията ти. Разговорите с теб са такова удоволствие.

Избута леглото до стената, седна на него и се отпусна назад с ръце зад главата.

— Колко битки си виждал? Десет, двайсет, сто? И аз участвах в битка веднъж — е, три пъти, ако броим Кървавия хълм и Марбелис, макар че ролята ми там едва ли си струва да се споменава. Не, единствената ми истинска битка беше по време на Бунта на узурпатора, при Високата твърд. Първата славна победа в бляскавата кариера на нашия скорошен освободител. Песни се пеят за нея, ужасни и крайно неточни, но и мен ме има в тях, или поне в повечето. Алуциус, поетът-воин, дошъл да отмъсти за брат си, „с меч като мълния на праведна буря“.

Млъкна за момент, потънал в спомена. Винаги си спомняше най-добре миризмите и звуците, много по-ярки в съзнанието му от образите, които представляваха само обагрен в червено хаос. Не, при него идваха звукът на бясно цвилещи коне, миризмата на пот, странното хрущене, което издава стоманата, щом прониже плът, гласове, молещи своя бог за спасение, и лайната… острото зловоние на собствените му лайна.

— Аз го накарах да ме научи — каза той на Двайсет и седем. — По време на похода. Упражнявахме се всяка вечер. Ставах все по-добър, достатъчно добър, за да се заблуждавам, че имам някакъв шанс, някаква надежда да оцелея в предстоящата битка. Разбрах, че греша, когато Малциус заповяда атаката. В миг осъзнах, че не съм воин, не съм дух отмъстител, а само едно уплашено момче с насрани гащи. Помня как крещях, другите вероятно са го мислили за боен вик, но беше просто страх. Когато щурмувахме портата, те се опитаха да ни препречат пътя с телата си, сплели ръце, крещяха молитви към своя бог. Когато се врязахме в тях, силата на удара ме отхвърли. Опитах се да стана, но ме затискаха толкова много тела… Пищях и се молех, но никой не ме издърпа, а после нещо твърдо се стовари върху главата ми.

Той си спомни милата сестра, която се беше грижила за него, докато оздравее, а по-късно се бе озовала в Черната твърд за ерес и предателство само защото говореше против войната. Спомни си лицето на баща си в деня, когато се върна у дома, въздишката на облекчение, последвана от тросната заповед: „Повече няма да излизаш от тази къща без мое разрешение.“ Той само кимна смирено, върна му меча на Линден и отиде в стаята си, където остана близо година.

— Виждаш ли, аз винаги съм бил страхливец — каза той. — И колкото повече научавам за този свят, толкова повече се убеждавам, че най-често това е единственият разумен курс в живота. При Марбелис стоях и гледах как градът гори, а после гледах как баща ми обесва сто души, задето са го подпалили. Бях до него през цялото време на обсадата, даже когато поведе един щурм да запуши пробив в отбраната. Този път не се насрах, макар че бях много пиян. Когато стената падна, тичах накъдето тичаше той. Дарнел беше там, колкото и да е странно, също толкова ужасѐн като всички нас. Спомням си, че трябваше да се бие със собствените си хора, за да стигне до кораба, който ни отнесе в безопасност, и докато отплавахме, погледнах лицето му и разбрах, че е същият страхливец като мен.

Обърна се към Двайсет и седем, даде му знак да се приближи и заговори тихо:

— Искам да запомниш нещо.

Говори известно време. Думите му не бяха репетирани, но се лееха гладко. Когато свърши, заповяда на Двайсет и седем да ги повтори и робът го направи със смущаващо прецизна имитация на собствения му глас. „Наистина ли говоря толкова превзето?“, зачуди се Алуциус, след като Двайсет и седем млъкна.

— Добре — каза той и му даде грижливи указания кога и на кого да повтори думите му. После заяви: — А сега ще поспя. Събуди ме при осмата камбана, ако обичаш.

Зарадва се да намери на пристанището Дарнел, на кон, с малкото останали му рицари застанали около него. Васалният лорд винаги жадуваше да се извисява над околните и настояваше да язди всеки път, когато излиза от двореца. По кея зад Мирвек беше строен цял батальон свободни мечове, чакащи да посрещнат каквито там светила се приближаваха с грамадния боен кораб, очертан в момента на хоризонта. Алуциус знаеше от баща си, че през последните седмици воларианските снабдителни конвои са подложени на чести нападения — мелденейците без съмнение бяха щастливи да открият, че пиратството е също толкова доходоносен занаят във война, както и в мирно време. Все пак кораб с размера и мощта на чудовището, което плаваше сега към тях, несъмнено можеше да очаква да остане извън вниманието им.

Алуциус беше прекарал сутринта в очакване на някаква голяма суматоха, с мъже, тичащи да заемат места на грижливо разположените позиции на баща му, докато армията на Лирна се появява в южната равнина. Само че нямаше нито тревога, нито предупредителен зов на тръби, който да разцепи утринния въздух, нито армии, от които земята наоколо да потъмнее.

„Ако можеше, тя щеше да дойде — знаеше той. — Пък макар и само за да ме обеси.“ От войната насам се стараеше да я избягва, защото Лирна беше много проницателна, и срещите им се ограничаваха до дворцовите церемонии. По едно време тя му пращаше покани за официални обеди, но той винаги ги отклоняваше от страх какво може да ѝ разкрие интуицията ѝ. „Знам какво си направила, Лирна.“

Беше започнало в деня, когато се върна от Марбелис и тя дойде на пристана да приветства жалките остатъци от някога великата армия на баща ѝ. Усмивката ѝ бе съвършена — тържествена, окуражителна, без намек за осъдителност или укор. Но той го забеляза, само за миг, докато тя гледаше как свалят от кораба един останал без крак кралски гвардеец. „Чувство за вина.“

По-късно всичко си бе дошло на мястото. Осъзнаването го бе връхлетяло моментално, щом научи, че новият им крал се е върнал благополучно в Кралството, а Вейлин е пленен от алпиранците. Беше в двореца, когато Малциус, бледоок и изпит, сложи короната на главата си и събраните благородници му се поклониха… а върху лицето на Лирна се мярна същото изражение, което бе видял в онзи ден на пристанището.

„Знам какво си направила.“

Винаги се беше чудил колко бързо го намериха мелденейците. Пиенето, жените и някой случаен изблик на поезия бяха основните неща, които го разсейваха през двете години след Марбелис, а алкохолът го правеше малко непредпазлив с думите — думи, които някои биха могли да сметнат за размирни. Една вечер мелденеецът бе седнал до него в любимата му винарна, толкова обичана, защото първата чаша винаги беше безплатна за ветераните: дребен разход за заведението, защото те не бяха много. Мелденеецът носеше моряшки дрехи, както подобаваше на националността му, и отначало говореше като необразован човек, дори простак. Почерпи Алуциус с вино, заяви, че не знае буквите, когато чу за занятието му, но зададе много въпроси за войната. Върна се на следващата вечер, черпи го по-малко вино, но задаваше повече въпроси, и на следващата пак. Алуциус забеляза, че от среща на среща простащината му намалява, а въпросите му стават все по-смислени, особено тези за краля и сестра му.

— Те са предатели — беше казал Алуциус, малко прекалено високо, ако се съдеше по това как мъжът трепна и му направи знак да говори по-тихо. — Цялото семейство — продължи той. Знаеше, че е прекалено пиян, но не му пукаше. — Янус прати брат ми да умре в Мартишката гора, накара баща ми да изколи хиляди хора за нищо. Остави приятеля ми на алпиранците. Това последното го направи тя, не Янус. Тя беше.

Мелденеецът кимна бавно, после каза:

— Знаем. Но бихме искали да знаем повече.

Предложиха му пари, които той отказа, и се гордееше със себе си, че е бил трезвен, когато го направи.

— Просто ми кажи какво искаш.

Шпионирането се оказа абсурдно лесна работа. „Малко хора виждат повече от онова, което искат да видят“, реши той, след като прие поканата да чете поезия на група жени на търговци, претъпкани с клюки и информация относно новите търговски маршрути, които съпрузите им са били принудени да създадат след войната. Те виждаха един красив млад поет, трагичен герой от трагична война, кимаха любезно на стиховете му и се оказаха много полезни, когато той ги заразпитва за изгодни капиталовложения. „За баща ми, нали разбирате. Той има нужда да се занимава с нещо. Мирното време е голяма тегоба за един военен.“

Ходеше по кръчмите, посещавани от кралските гвардейци, и беше приеман добре от ветераните, били се с Вейлин в Линеш, всички до един огорчени циници и разговорливи, когато са достатъчно пияни. Пусна слух, че приема поръчки за любовни стихове от влюбени млади благородници и надгробни слова за погребенията на богаташи, като по този начин получи достъп до заможните и влиятелните. Мелденейската му свръзка беше доволен от работата му и го снабди с гълъбите, за да ускори доставката на информация, и с кинжала, за в случай че го разкрият.

— Аз не съм убиец — каза му Алуциус, гледаше оръжието с отвращение.

— За теб е — отвърна мелденеецът и се ухили, преди да излезе от винарната. Алуциус не го видя повече. На другата седмица дойде призовката от краля и заповедта да шпионира Алорнис, след което той откри, че ентусиазмът му към новото му занятие започва да се изпарява. Когато беше с нея, гневът му се разсейваше и той не чувстваше така остро жилото на предателството. Продължи да събира информация, главно търговски клюки с малка стойност, пращаше птиците и знаеше, че ако включи в съобщенията оставката си, е по-вероятно да получи нож, отколкото пенсия. Но както се оказа, воларианците направиха тези тревоги излишни.

Сега Алуциус стоеше с Двайсет и седем на десетина метра зад баща си, който бе застанал извън кръга от рицари блюдолизци на Дарнел.

— Впечатляващо чудовище, нали? — каза той, като се приближи да застане от лявата му страна.

Лакрил Ал Хестиан кимна. Корабът се приближаваше. Алуциус видя, че го следват два по-малки съда.

— Явно това е корабът-брат на техния „Буревластен“ — каза баща му. — Забравих му името. Мирвек смята, че това е знак за продължаващата вяра на Управителния съвет в неговото командване и носи повече от очакваните подкрепления.

Алуциус си спомняше „Буревластен“ като мрачно чудовище, което бе чакало в пристанището с дни, преди генерал Токрев да го поведе към Алтор, за да не се върне повече. Докато неговият кораб-брат се приближаваше, той започна да различава детайлите и остана поразен от сходството помежду им; даже за кораби, построени по един и същи модел, приликата бе потресаваща, макар че воларианците не си падаха много по еднообразието.

— Довърши ли вече приготовленията си? — попита той. — Готово ли е всичко за източване на кръвта на армията на лорд Вейлин?

— Надали — изсумтя баща му. — Свободните мечове са мързеливи, освен когато става дума за плячкосване, а варитаите не са особено полезни като работна сила. Дай им лопата и само ще я зяпат. Все пак, изглежда, скоро ще имаме повече хора за тази задача.

— Ти би ли могъл да удържиш Марбелис? Ако разполагаше само с толкова?

Лакрил се обърна към него и го изгледа въпросително; между тях цареше безмълвното разбирателство, че Марбелис е тема, която никой от двамата не желае да обсъжда.

— Не — каза той. На физиономията на Алуциус сигурно пролича нещо, някаква следа за намерението му, защото баща му се приведе към него и каза тихо: — Не е нужно да стоиш тук, Алуциус. Освен това още не си измъкнал и една полезна дума от аспектите. — Очите му се стрелнаха към Дарнел. — Не мога да те пазя вечно.

Погледът на Алуциус се насочи към крадената му къща и откри балкона, където закусваше и броеше корабите всяка сутрин. Тя беше там, както бе поискал от нея, дребна пухкава женица, опряла ръце на парапета и вперила очи в Дарнел, или по-скоро в коня му.

— Няма нищо — каза Алуциус на баща си. — Няма да ти се наложи.

Конят на Дарнел изпръхтя, дръпна се и тръсна глава.

— Кротко — каза васалният лорд и го погали по шията. Алуциус с облекчение видя, че днес Дарнел не носи броня, само фини копринени одежди и дълъг плащ. Посегна към кинжала отзад на кръста си, скрит под палтото, като наблюдаваше зорко коня на Дарнел. Той изпръхтя пак, после изцвили, очите му се разшириха панически и се надигна на задните си крака толкова рязко, че Дарнел не успя да стисне по-здраво юздите и се изтърси от седлото. Останал без ездач, едрият боен кон се завъртя и метна един къч към най-близкия от рицарите на Дарнел. Железните му подкови изкънтяха върху нагръдника на мъжа и го проснаха на земята. Животното продължи да се върти на предните си крака, а яростните му къчове накараха останалите рицари да се пръснат, докато Дарнел драпаше заднишком по земята, ококорен от ужас. Конят прекрати атаката си срещу рицарите, завъртя се отново, впери безумните си очи в Двайсет и седем, после се втурна към него с пронизително цвилене. Изражението на елитния роб си остана спокойно както винаги; той се опита да отскочи от пътя на коня, но не му достигна мъничко бързина — хълбокът на животното го блъсна в рамото и го запрати в безсъзнание на земята.

Алуциус изтегли кинжала и се втурна към Дарнел, който вече се изправяше на крака, напълно лишен от защита. „Използвай възможно най-късия удар — беше му казал Вейлин преди толкова много години, когато Алуциус се мислеше за герой. — Бързото острие е това, което пуска кръв.“

Някакъв придобит в битките инстинкт сигурно се бе обадил в съзнанието на Дарнел, защото той се обърна точно когато Алуциус мушна към гърба му. Острието проби плаща и се заплете в гънките. Дарнел се озъби и замахна с юмрук, за да го стовари в лицето му. Алуциус се приведе под замаха, изтръгна кинжала от плата и се хвърли към ръката на Дарнел: знаеше, че дори най-лекото порязване ще е достатъчно. Васалният лорд отстъпи встрани и мечът му изсъска от ножницата. Алуциус почувства ужасна пареща болка да избухва в гърдите му и шокът го събори на колене. Дарнел се извиси над него, вдигнал меча си. На лицето му беше изписан свиреп триумф и широка усмивка в предвкусване на убийството.

— Ти смяташ да убиеш мен, така ли, поетче? — засмя се той.

— Не — отвърна Алуциус; усещаше как кръвта облива гърдите му. Погледна над рамото на Дарнел. — Но очаквам, че той ще го направи.

Дарнел се завъртя, но прекалено късно. Лакрил Ал Хестиан прониза васалния лорд в шията с шипа, стърчащ от десния му ръкав. На Дарнел му трябваха няколко секунди, за да умре; плюеше кръв и хленчеше, докато висеше набоден на шипа, с изцъклени очи и несвързано ломотещи устни, преди най-сетне да се свлече на кея. Но на Алуциус пак му се стори, че не е продължило достатъчно дълго.

Сякаш някаква студена ръка го обгърна отвсякъде. Той се строполи и усети как баща му го подхваща. Усмихна се нагоре към бялото му като лед лице.

— Аспектите — каза той. — Иди в Черната твърд…

— Алуциус! — Баща му го разтърси, а гласът му се извиси в яростен крясък. — Алуциус!

Отнякъде до слуха му долиташе врява, но зрението му бе прекалено размътено, за да различи източника — мъже крещяха тревожно, будеха спомени за Високата твърд. Стори му се странно, че небето над главата на баща му сякаш е нашарено с черни ивици, също като стрелите при Кървавия хълм, още един нежелан спомен. Той затвори очи и изтласка от ума си всичко, за да го изпълни с лицето на Алорнис.