Огнената кралица

11.

Лирна

„Изглежда, съм изминала толкова път, за да дам възмездие на хора, решени да се самоунищожат.“

В града сякаш властваха мъртвите: нямаше нито една улица, вход или градина без трупове. Трупове висяха и по многото кули като парцаливи, отдавна забравени кукли. Беше ѝ ясно, че това е бил заможен район, разкошът на къщите и просторните, оградени със стени паркове, осеяни с черешов цвят и статуи, говореха за големи привилегии и високо положение, но каквото и да беше минало оттук, не бе обръщало голямо внимание на ранга — стотиците мъртви роби показваха, че това не е резултат на бунт.

— Арисаи, ваше величество — докладва брат Солис. Кънтенето на подкованите копита на коня му раздираше тишината, обгърнала това място. Той спря наблизо и кимна почтително на аспект Арлин, преди пак да се обърне към нея. — Намерихме двайсетина в съседния квартал, избиваха когото намерят. Видяхме им сметката, но не се съмнявам, че има и още.

Размърда се в седлото, когато братята му спряха недалеч от него, явно нетърпеливи да потеглят.

— Пътят към арената? — попита тя.

— Чист е, ваше величество. Изглежда, в града няма други волариански войници. Мисля, че разполагате с достатъчна защита, за да продължите нататък.

„Докато ти препускаш да спасиш хората, които сме дошли да унищожим, без съмнение.“ Тъкмо се канеше да му заповяда да строи ротата си за ескорт, когато Мурел внезапно скочи от коня си и се втурна към купчина тела, лежащи до сводестия вход на една от по-големите къщи. Издърпа най-горния труп, слаба жена с червена роба и със зейнала рана на шията, и посегна към кървавата бъркотия долу, за да измъкне малка полугола фигурка. Сграбчи я в здрава прегръдка. Лирна приближи Въглен до Мурел и слезе, докато тя бършеше прясна кръв от лицето на около осемгодишно момиченце, все още живо, но странно неподвижно, което се озърташе с ококорени тъмни очи. Мурел плачеше — това бе първият път, когато Лирна я виждаше да плаче след деня, в който ѝ даде благородническа титла на остров Уенсел.

Момиченцето премигна към дамата, после вдигна очи към Лирна, намръщи се любопитно и каза с малко превзет глас:

— Познавам те.

— Така ли? — Лирна се приближи, приклекна и посегна да отметне кичур сплъстена коса от челото му.

— Татко ми разправяше — продължи то, цупеше се с леко предизвикателство. — Ти си дошла да изгориш всичко. Ти си Огнената кралица.

Лирна затвори очи. Лек ветрец заигра по кожата ѝ, като нежна милувка, носещ аромата на черешов цвят, деликатно, но достатъчно наситено ухание, за да скрие вонята на кръв и изпразнени в момента на смъртта черва. Опита се да си спомни друга миризма, която познаваше толкова добре — миризма, която давеше гърлото и караше жлъчката да се надигне от стомаха ѝ, вонята на собствената ѝ горяща плът. Но не успя да извика спомена, не и днес.

— Не — каза тя на момиченцето, отвори очи, усмихна се и го погали по бузата. — Аз съм просто кралица.

Стана и каза на Мурел:

— Заведи я при брат Келан. — Обърна се и тръгна към коня си. — Брат Солис, вземете ротата си и изловете всички останали арисаи. Воларианските граждани, които бъдат открити живи, да се отведат на безопасно място, ако е възможно. Ще пратя вест на Военачалника да отдели сили, за да ви помагат.

Той се поклони в седлото. Лицето му изразяваше благодарност, каквато не бе виждала досега. Кимна пак на аспекта, завъртя се и дрезгавият му глас завика заповеди към братята му, докато се отдалечаваше в галоп.

— Не ми харесва това, Лиърна — каза Давока: оглеждаше критично оцелелите Кинжали на кралицата, докато тя се качваше в седлото. — Прекалено сме малко.

Лирна се обърна при звука на множество гласове в тила им, което накара Илтис да се извърти с изваден меч. Той се успокои, когато пред очите им се появи първият кумбраелец — добре сложен мъж, каквито бяха много от стрелците; тичаше с лък на гърба и брадва в ръка. Спря, за да ѝ се поклони набързо, преди да продължи към непогрешимата грамада на арената, която вече беше само на половин миля от тях. Бързо го последваха още стотици, околните улици се изпълниха със задъханите им молитви и в тях най-често се срещаха думите „Благословената дама“. „Ал Хестиан не е могъл да ги удържи — помисли Лирна. — Надявам се, че е бил достатъчно умен да не опитва.“

— Мисля, че ще сме достатъчно, сестро — каза тя на Давока и пришпори Въглен.

Главата се взираше надолу към нея с невиждащи очи, отворена уста и език, увиснал между зъбите. Беше прикована върху шията на статуята с железни пирони, забити през плътта и бронза. Струйки засъхнала кръв покриваха метала чак до пиедестала, където лежеше оригиналната глава.

— Тези хора май никога не страдат от недостиг на ужасии — отбеляза Илтис с отвращение.

Лирна подкара Въглен покрай статуята и продължи към арената. Кумбраелците вече нахълтваха през арките. Тя зърна лорд Антеш да ги подтиква напред, преди да изчезне вътре, но нямаше възможност да му даде никакви заповеди — не че очакваше той да ги спазва сега, когато Благословената дама бе толкова близо.

Слезе от коня пред най-високата арка и навлезе в сумрачната вътрешност. Викове от битка отекваха из сводестите стълбища и коридори, докато кумбраелците преодоляваха всяка съпротива. Кинжалите на кралицата се разгърнаха в защитна дъга около нея, а аспект Арлин и Илтис застанаха от двете ѝ страни с извадени мечове.

— Ако позволите, ваше величество — каза аспектът и посочи едно стълбище, водещо надолу към недрата на сградата. Лирна повдигна въпросително вежда и той продължи: — Клетките, където държат гарисаите. Те могат да ни бъдат полезни.

Тя кимна и му даде знак да води. Последва го, когато той поведе Кинжалите към стълбите. Спуснаха се по тях и излязоха в дълга правоъгълна зала, където я посрещна шумът на битка. Кинжалите и аспектът се бяха счепкали с двайсетина куритаи. Аспектът се движеше с типичната плавна грация на Шестия орден и годините изобщо не му личаха, докато парираше и се въртеше в мелето. Посече един куритай и блокира меча на друг, който скочи срещу един от Кинжалите. Но куритаите също притежаваха страховити умения и Лирна стисна зъби при гледката как още от хората ѝ падат под остриетата на елитните войници-роби. „Аз съм просто кралица.“

С махване на ръка прати Илтис да се включи в боя и се огледа. Очите ѝ се спряха на един труп наблизо, мъж с внушителна коремна обиколка, който беше намушкан в гърдите — надзирател, ако се съдеше по ключовете на колана му. Тя се наведе и ги свали, после отиде до най-близката клетка и се закова на място при вида на обитателя ѝ.

Сега върху устните му нямаше усмивка, нито в очите му — дяволитост, косата му висеше мазна върху лице, лишено от всякакво веселие или възхита.

— Както виждаш — каза Щита с глас малко по-силен от сумтене, — все пак успя да ме вкараш в клетка.

Тя не отвърна нищо, завъртя ключа в ключалката и отвори клетката, после се дръпна встрани и направи нетърпелив жест, когато той се позабави. Щита излезе бавно и хвърли бърз поглед към продължаващата схватка в коридора. Там вече бяха останали само трима куритаи, изтласкани към решетките на клетките, през които се пресягаха ръце, за да се вкопчат в тях с отчаяна ярост.

— Това е последната война, която водя за теб — каза Щита.

Докато и последният куритай падаше, Лирна му подхвърли ключовете, а после отиде до стълбището и се заизкачва по него, без да се обърне назад.