Огнената кралица

Първа част

Гарванът покой не знае,

сянката му неуморно

се плъзга по земята.

Сеордска поема, неизвестен автор

Записките на Верниерс

Когато пристигнах, следван от своята пленница, той ме чакаше на кея. С изправена снага, както винаги, обърнал ъгловатото си лице към хоризонта и плътно загърнат в плаща си, за да се предпази от лъхащия откъм морето студ. Първоначалната ми изненада да го намеря там се стопи, щом зърнах кораба, излизащ от пристанището — тесен съд от мелденейски тип, пратен към Северните предели с важен пътник, който знаех, че ще му липсва силно.

Той се обърна да изгледа приближаването ми, стиснал устни в предпазлива усмивка, и аз осъзнах, че е останал, за да види моето заминаване. Срещите ни след освобождаването на Алтор бяха кратки и да си призная, някак напрегнати. Вниманието му беше погълнато от непрестанните военни безредици и каквато там болест го мъчеше след вече легендарния му щурм. Умората, превръщаща някога силните му черти в провиснала маска от червеноока летаргия, а острия му, макар и дрезгав глас, в глухо дуднене, вече беше отшумяла, виждах това. Скорошната битка, изглежда, му бе върнала живеца, което ме накара да се зачудя дали в кръвта и ужасите няма нещо, което да му вдъхва сили.

— Милорд — поздрави ме той с кратък официален поклон, после кимна към пленницата ми. — Милейди.

Форнела отвърна на кимването, но не каза нищо. Само го погледна безизразно. Соленият вятър развяваше косата ѝ, с една-единствена ивица сиво сред червеникавокафявата бъркотия.

— Вече получих подробни инструкции… — започнах аз, но Ал Сорна махна с ръка и каза:

— Не съм дошъл да ви инструктирам, милорд. Само да се сбогувам и да ви поднеса благопожеланията си за вашето начинание.

Вгледах се във физиономията му, докато чакаше отговор. Предпазливата му усмивка вече бе по-слаба, черните му очи ме наблюдаваха внимателно. „Възможно ли е? — зачудих се. — Нима търси прошка?“

— Благодаря ви, милорд — отвърнах и вдигнах тежката платнена торба на рамото си. — Но трябва да се качим на кораба преди сутрешния отлив.

— Разбира се. Аз ще ви придружа.

— Нямаме нужда от пазач — каза сурово Форнела. — Аз дадох думата си и тя бе проверена от вашия истиновидец. — Вярно беше, тази сутрин вървяхме сами, без ескорт или формалности. Възроденият двор на Обединеното кралство нямаше нито време, нито желание за церемонии.

— Така е, почитаема гражданко — отвърна Ал Сорна на недодялан волариански със силен акцент. — Но аз имам… думи за този сиводрешко.

— Свободен човек — поправих го, преди да мина на езика на Кралството. — Сиводрешко обозначава по-скоро финансово, отколкото социално положение.

— Ах, прав сте, милорд. — Той отстъпи встрани и ме подкани с жест да продължа към кея с чакащите кораби, дълга редица мелденейски бойни галери и търговски съдове. Естествено, нашият кораб беше привързан в далечния му край.

— Подарък от брат Харлик ли? — попита той, като кимна към торбата, която носех.

— Да — отвърнах. — Петнайсет от най-старите книги във Великата библиотека, които успях да определя като полезни през краткото време, за което бях допуснат до архивите. — Честно казано, бях очаквал братът библиотекар да спори, когато отправих искането си, но той просто кимна любезно и излая властна заповед към един от служителите да събере нужните свитъци от количките, които му служеха за подвижна библиотека. Знаех, че привидното му безразличие към тази кражба се дължи отчасти на дарбата му: той винаги можеше просто да напише нови копия, и то открито, защото нуждата да се крият тези неща бе отминала. Мрачното, както го наричаха, вече бе разбулено и се обсъждаше открито, Надарените бяха свободни да практикуват дарбите си без страх от мъчения и екзекуции, поне на теория. Можех да видя останки от страха по лицата на не толкова талантливите и завистта им, което ме караше да се чудя дали пък не бе по-мъдро да запазим Надарените в сянка. Но биха ли могли да останат някакви сенки сред пламъците на войната?

— Наистина ли мислиш, че там вътре има нещо за него? — попита Ал Сорна, докато вървяхме към кораба. — За Съюзника?

— Такова злонамерено и могъщо влияние неизменно оставя следи — казах аз. — Един историк е нещо като ловец, милорд. Търси следи в гъсталака от кореспонденция и мемоари, проследява плячката по дирята на паметта. Не очаквам да намеря пълна и безпристрастна история на това нещо, било то звяр, човек или нито едно от двете. Но то ще е оставило следи и аз смятам да го намеря.

— В такъв случай трябва да си предпазлив, защото подозирам, че то няма да е сляпо за вниманието ти.

— Нито пък за вашето. — Млъкнах и хвърлих поглед към профила му, забелязах угриженото му чело. „Къде е твоята увереност?“, помислих си. Тя беше една от най-вбесяващите черти при предишните ни срещи: неумолимата, непоклатима увереност. А сега пред мен стоеше само един мрачен и угрижен човек, потиснат от перспективата за предстоящите изпитания.

— Превземането на столицата няма да е лесно — казах аз. — Най-мъдро би било да се изчака тук и да се трупат сили до пролетта.

— Мъдростта и войната рядко другаруват, милорд. И сте прав, Съюзника най-вероятно ще види всичко.

— Тогава защо…?

— Не можем просто да киснем тук и да чакаме да ни връхлети следващият удар. Нито пък вашият император може да се надява, че ще остане встрани от вниманието на Съюзника.

— Отлично знам какво съобщение да предам на императора. — Кожената чанта със запечатания свитък тежеше на врата ми, по-тежка дори от торбата с книги, макар физическото ѝ тегло да бе несравнимо по-малко. „Това е само мастило, хартия и восък — помислих си. — И въпреки това може да прати милиони на война.“

Стигнахме до кораба, широк мелденейски търговски съд с дъски, все още обгорени от Битката при Зъбите, перила, покрити с белези от мечове и стрели, и кръпки по свитите платна. Очите ми бяха привлечени от змийската фигура на носа, която, макар и загубила голяма част от долната си челюст, все пак ми изглеждаше позната. Очите ми намериха капитана, чакащ в края на трапа, скръстил дебелите си ръце и с начумерено лице, което познавах твърде добре.

— Да не би да имате пръст в избора на този съд, милорд? — попитах Ал Сорна.

В погледа му се мярна леко веселие, докато свиваше рамене.

— Просто съвпадение, уверявам ви.

Въздъхнах. В сърцето ми вече почти не бе останало място за негодувание. Обърнах се към Форнела и прострях ръка към кораба.

— Заповядайте, почитаема гражданко. Ще дойда при вас след минутка.

Видях как очите на Ал Сорна я проследиха, докато тя се качваше по трапа с обичайната си грация, родена от вековна практика.

— Каквото и да казва истиновидецът — рече той, — предупреждавам те, не ѝ вярвай.

— Бях неин роб достатъчно дълго, за да усвоя този урок и сам. — Вдигнах пак торбата и му кимнах за довиждане. — С ваше разрешение, милорд. Нямам търпение да чуя историята за вашата кампания…

— Беше прав — прекъсна ме той и предпазливата му усмивка се върна. — Историята, която ти разказах… в нея имаше някои… пропуски.

— Струва ми се, че имате предвид лъжи.

— Да. — Усмивката му помръкна. — Но мисля, че ти си заслужил истината. Нямам представа как ще свърши тази война, нито дали някой от двама ни ще доживее да види края ѝ. Но ако това стане, намери ме пак и ти обещавам, че ще получиш от мен само истината.

Знаех, че би трябвало да съм благодарен. Защото кой учен не жадува да чуе истината от човек като него? Но когато се взрях в очите му, в мен нямаше благодарност, главата ми бе съвършено празна с изключение на едно име. „Селиесен.“

— Чудил съм се — рекох — как човек, отнел живота на толкова много хора, може да крачи по земята необременен от чувство за вина. Как може един убиец да понесе теглото на убийствата и все още да се нарича човек? Но сега вече и двамата сме убийци и откривам, че това не тежи ни най-малко на душата ми. Но пък аз убих един зъл човек, а ти — добър.

Обърнах се и тръгнах нагоре по трапа, без да погледна назад.