Огнената кралица

Трета част

Всеки, който твърди, че притежава военен гений, трябва да бъде смятан за най-големия глупак. Защото успешното водене на война е упражнение по контрол на лудостта.

Кралица Лирна Ал Ниерен, „Избрани мисли“

Велика библиотека на Обединеното кралство

Записките на Верниерс

На трийсет и петия ден от плаването спряхме в Марбелис, където капитанът слезе на брега с десет души от екипажа, всеки от тях натоварен с цяла камара плячка и оръжия, събрани от множество нещастни воларианци при Зъбите на Алтор¹.

— Корабът се храни от товара си — изсумтя той към мен, преди да тръгне. Напоследък беше малко по-склонен към приказки, но пак отказваше да размени и дума с Форнела. — Това би трябвало да ни докара половин трюм подправки. Остани на борда и дръж под око тази твоя вещица.

Тя дойде при мен на перилата, докато оглеждах пристанището и града зад него.

— Чувала съм да описват това място като перлата на северната империя — каза. — Но да си призная, на мен ми се струва, че е загубило малко блясъка си.

От войната насам Марбелис се намираше в непрекъснат процес на възстановяване, многото опожарени и разрушени квартали постепенно изчезваха, докато големият пристанищен град се изцеряваше. Но докато един град може да бъде поправен, сърцата на жителите му са друго нещо. В годините след войната беше имало много апели към императора за по-категорично и дълготрайно възмездие срещу северняците, като най-гръмките и многобройните идваха от Марбелис.

— „Намерихме перла в пустинята — цитирах аз. — И направихме от нея въглен.“

— Хубаво е — каза тя. — Предполагам, че е твое.

— Всъщност, написа го един млад поет, когото срещнах във Варинсхолд. В интерес на истината, синът на генерала, командвал армията, която едва не унищожи този град.

— Предполагам, не си успял да се добереш до бащата?

— Не. Той отхвърли всички искания за разговор. Синът му обаче се радваше да си говорим, стига да му плащам виното за вечерта.

— Той имаше ли някакво оправдание за това? Някаква конкретна причина?

Поклатих глава.

— Само съжаление и чувство за вина, макар че самият той не е участвал в клането. Гореше от желание да изтъкне, че баща му бързо е потушил безчинствата на армията си и екзекутирал над сто души за различни ужасни деяния.

— Токрев също би ги екзекутирал. Мъртвите роби не струват нищо.

Извърнах се от перилата и тръгнах към общата ни каюта.

— Имаме работа за вършене.

През последните седмици нашите проучвания бяха разширили значително познанията ми върху древните митове, но все още не даваха много информация за произхода на Съюзника, нито за местонахождението на вечния човек, когото той търси. Тук-там се споменаваше за машинациите на мрачни богове или злонамерени духове — в древните, предимно откъслечни предания, останали от жителите на областите, които по-късно щели да се превърнат във Воларианската империя, — но беше просто невъзможно да се отсеят фактите от суеверията. Вечният човек се оказа по-плодотворна посока за разследване, открихме не по-малко от седем различни версии на историята му, предимно идващи от Азраел и въртящи се около отхвърлянето на Вярата от страна на клетника. Все пак имаше и други истории: една от Кумбраел, която го обрисуваше като безбожен еретик, извършил върховното престъпление да изгори Десетокнижието и прокълнат от Световния отец да размишлява навеки над греха си. Днес обаче проучванията ми разкриха мелденейска легенда за човек, изхвърлен на брега на островите след корабокрушение, човек, който би трябвало да се удави, но оживял, докато всичките му спътници погинали. Той наричал себе си Урлан и казвал, че е дошъл да търси Старите богове.

Вдигнах очи от свитъка, когато тропот на множество крака по палубата ми съобщи за успеха на капитана в опита му да си набави товар. Форнела вече спеше, изтегнала се гола на койката, както ѝ бе навикът. От ден на ден тя като че ли прекарваше все повече време в сън и в косата ѝ се виждаше все повече сиво. „Остаряваш, господарке“, помислих си, докато оглеждах голото ѝ тяло и открих, че въпреки всички бръчки, набраздили лицето ѝ, тя все още е красива. Хвърлих едно одеяло отгоре ѝ и излязох навън.

Нощта бе паднала и палубата беше ярко озарена от факли, струпани най-вече на носа, откъдето се носеха звуци на непрестанно дялкане. Отидох там и заварих капитана да стои със скръстени ръце, впил суровия си поглед в един мъж, окачен с въжета над носа на кораба. Мъжът беше стар, но жилав, явно алпиранец, ако се съдеше по цвета на кожата му, и работеше с чук и длето върху дървената фигура на носа. Трески летяха наоколо, докато той заглаждаше белезите по муцуната ѝ. Видях, че са приковали към нея ново, но все още неоформено парче дърво, от което да се изработи липсващата челюст на змията.

— На екипажа не му харесва да плава без бог, който да усмирява вълните — изсумтя капитанът, без да спира да наблюдава работата на дърводелеца. — Платих му тройно, за да свърши до сутринта.

— Какъв е този бог? — попитах и посочих змията. — Стар или нов?

Капитанът ме изгледа с присвити очи, леко развеселено.

— Да не би вече да смяташ моя народ за достоен за изучаване, драскачо?

— Това може да ми помогне в мисията ми.

Той сви рамене и кимна към фигурата на носа.

— Не е той, а тя. Левансис, сестра на великия бог-змия Мьозис. Макар че презирала брат си за пороците му, тя плакала, когато Маргентис унищожил тялото му, и сълзите ѝ укротили морето за цели десет години. Колчем се надигнат бури, се молим на нея.

Познанията ми по мелденейска история бяха оскъдни, но знаех, че пантеонът им датира още от колонизацията на Островите преди около шестстотин години, а ако съдех по огледа си на руините, открити там, те явно са били населени далеч преди това.

— Значи е нов бог — казах. — Какво можеш да ми кажеш за старите?

Той извърна очи и видях как скръстените му ръце се напрегнаха.

— На тях не се молим.

— Но какви са те?

Капитанът хвърли предпазлив поглед към най-близките членове на екипажа, двама моряци, млади, но носещи белези от Битката при Зъбите, после се втренчи в мен с открито възмущение.

— На лошо е да се говори за старите богове на палубата на кораб — каза той и тръгна към трапа. — Ела, ще ти позволя да ме черпиш едно питие, драскачо. Освен това имам да ти съобщя някои новини.

Заведе ме в една тиха кръчма близо до района на складовете, чиито посетители бяха главно хамали, дошли да обърнат чашка-две след края на работния ден. Настроението бе мрачно, та чак потискащо; повечето клиенти седяха мълчаливо и се взираха във виното си. Настанихме се до един прозорец и капитанът запали лулата си, натъпкана със сладко ухаещ петолистник, който бе популярен в северната империя, но другаде не го харесваха заради приспивния му ефект.

— Ах, в това е истината — каза капитанът, като изпусна облак дим. — Веднъж занесох семена вкъщи да ги засади жена ми. Не прихванаха обаче, почвата не е подходяща. Жалко, можех да натрупам цяло състояние.

— Старите богове — напомних му, вече бях вдигнал перото над хартията. — Какво знаеш за тях?

— Ами, като начало, че са стари. — Той нададе нехарактерен за него смях, който отдадох на съдържанието на лулата му. Веселието му накара някои клиенти на околните маси да вдигнат глави, неколцина се намръщиха неодобрително и това ме накара да се зачудя какви ли мрачни вести са предизвикали такова настроение.

— Те били там, когато сме слезли на Островите — продължи капитанът. — Старите богове, изваяни от камък, досущ като живи, сякаш само да ги пипнеш и ще се размърдат.

— Ти виждал ли си ги?

Той изпафка с лулата си и кимна.

— Това е капитанска привилегия. Щом получиш собствен кораб, отиваш в пещерите да отдадеш почит на старите богове. Тъй като те са били там първи, изглежда учтиво да го сториш. Пък и има сума ти истории за злата участ на капитаните, пропуснали да извършат поклонничеството.

— Значи това са статуи, открити преди векове.

— Нещо повече от статуи, драскачо. — Погледът на капитана помрачня. — Една статуя не те кара да се потиш в мига, щом я зърнеш, нито предизвиква главоболие, щом я доближиш, нито пък слага образи в главата ти, щом се наведеш да докоснеш крака ѝ.

Перото ми замръзна. Вече бях виждал предостатъчно, за да осъзнавам, че онова, което някога съм смятал за суеверие, е съвсем реално, но вътрешният ми скептицизъм си оставаше.

— Образи в главата ти ли? — попитах безстрастно.

— Само за секунда. Докоснах крака ѝ и… видях Островите, само че не нашите Острови. Имаше град, издигащ се там, където е сега столицата ни. Беше толкова красив, целият в сияещ мрамор, пристанището пълно с кораби, по-дълги от нашите и движени предимно от гребци. И те не бяха пирати, можех да видя това. Нито един моряк не носеше оръжие. Което и време да е било това, било е мирно време.

Млъкна. Лицето му бе замъглено от спомени. Свали лулата от устните си и почти не помръдна.

— Крака ѝ? Значи старите богове са женски? — попитах.

— Едната. Другите са мъже, единият едър и брадат, другият млад и красив. Не докоснах нито един от тях, защото виденията, които дават те, са само за най-смелите очи. Казват обаче, че Щита ги докоснал и тримата — единственият, който някога го е правил.

— Има една история: за човек, който не можел да умре. В нея се казва, че той дошъл на Островите да търси старите богове.

Капитанът изпухтя насмешливо и се върна към лулата си.

— Урлан. Старата ми баба ми я разправяше.

— Версията, която знам аз, гласи, че той ги обидил, като поискал невъзможен дар, затова те го проклели да броди навеки по океанското дъно.

Той се намръщи. Димът се кълбеше и очите му започнаха да се размътват.

— Приказката на баба ми беше различна, но старите истории често се променят в зависимост от разказвача. Тя казваше, че Урлан бил изгонен от Островите — качили го на една лодка и му заръчали никога да не се връща. Но не защото обидил старите богове, а защото като чули думите му, хората се уплашили от някой толкова млад, който знае толкова много.

Капитанът ме гледаше как записвам историята, после загаси лулата, изтръска останалия тютюн в една кесийка и каза:

— Време е да ти съобщя новините си, драскачо.

— Още лоши новини за войната, доколкото разбирам? — отвърнах, като хвърлих поглед към мрачните клиенти наоколо.

— Не, от Алпира. — Видях, че очите му са се избистрили и че ме гледа твърдо и със съжаление. — Император Алуран е починал преди седмица. Преди да умре е назовал за своя наследница лейди Емерен Насур Айлерс, която оттук насетне ще бъде известна като императрица Емерен I.