Огнената кралица

12.

Вейлин

— Казвал ли съм ти някога — започна Норта, бледото му лице изглеждаше някак сивкаво в мъжделивата светлина на трюма — колко мразя да пътувам по море?

Зад тях един от бойците му изсумтя в знак на съгласие, преди да повърне в шлема си.

— Повръщай на пода — смъмри го Норта. — Това скоро ще трябва да си го сложиш на главата.

Вейлин го потупа по ръката и продължи навътре покрай редиците свободни бойци във воларианска броня. После се качи по стълбите от трюма на долната палуба, където сеордите седяха в подобна мизерия. Намери Хера Дракил седнал до една полуотворена амбразура, затворил очи и отворил уста да вдишва сладкия външен въздух.

— Намираме се на пет мили от пристанището — каза му Вейлин, с което предизвика озадачено мръщене. — Скоро ще стигнем. Подготви хората си.

— Те са готови да слязат от това ужасно нещо още откак се качихме на него — отвърна бойният вожд със злобен блясък в окото. Без ръководството на Дарена не беше лесно да ги убедят да участват в тази военна хитрост. Вейлин беше обяснил подробно всичко на Хера Дракил, а кралицата бе добавила своите обещания за големи награди и вечна признателност, ако се съгласят да се качат на кораб до Варинсхолд. Сеордът изслуша мълчаливо всичко и се върна в лагера на хората си, а Вейлин и Лирна останаха да чакат какво ще стане. Сеордите не бяха народ, който изразява бурно чувствата си, рядко повишаваха глас или жестикулираха, така че имаше нещо зловещо в растящата неподвижност и тишина у различните бойни вождове, докато седяха в кръг и обсъждаха достойнствата на плана на Вейлин. Накрая, след няколко часа, когато нощта вече наближаваше, Хера Дракил се върна и каза намусено:

— Ще минем по голямата вода.

— Солта замърсява всяко вдишване — каза сега сеордът. — Няма земя под краката ти. Как може някой да търпи подобно нещо дори за кратко?

— От алчност или поради необходимост — отвърна Вейлин. — Спомняш ли си каква е вашата роля?

— Да убием всички двойни мечове, които видим, и да тръгнем към голямата черна сграда. — Сеордът се размърда, когато Вейлин стана, приведе се напред и го фиксира със същия изпитателен поглед, с който го гледаше от Алтор насам. „Какво ли търси? — зачуди се отново Вейлин, когато очите на бойния вожд се впиха в неговите. — Може би се чуди дали зад тези очи няма друга душа? Или по-скоро се пита какво може да съм донесъл обратно?“

— Ти… — Сеордът направи пауза, търсейки правилните думи. — Сега ти си повече… себе си, Берал Шак Ур.

Вейлин отвърна с предпазливо кимване. Наистина се чувстваше по-силен, мразът до голяма степен беше напуснал костите му. Освен това при последното си упражнение с Даверн го беше победил за голямо удоволствие на сестра си. На нея ѝ беше станало навик да гледа ежедневните им двубои и изписка триумфиращо, когато дървеният меч на Вейлин намери пролука в отбраната на Даверн и се заби в корема му достатъчно силно, за да предизвика вик на болка, придружен от обилни псувни. Това, че лицето на Даверн потъмня от ярост при подигравките на Алорнис, му достави гузно удоволствие, макар че Вейлин се погрижи да го скрие, докато благодареше на сержанта за службата му и го освободи от по-нататъшни задължения.

— Винаги съм на ваше разположение, милорд — изръмжа сърдито Даверн.

Вейлин се качи на горната палуба и отиде при Рева на щурвала. Облечена в леката си ризница, с меч на гърба и лък в ръка, тя се смееше на нещо казано от Щита. Веселието на Щита помръкна, щом зърна Вейлин, и той даде знак на кормчията да дойде да хване щурвала. Поклони се бегло.

— Милорд Военачалнико.

— Корабен лорд Елл-Нестра — отвърна Вейлин и се поклони по-ниско. Щита криеше обидата си по-добре от Даверн, макар Вейлин да подозираше, че е не по-малко дълбока.

— Нашите питомни диваци са готови, доколкото разбирам? — попита Елл-Нестра.

— Не ги наричай така — предупреди го Вейлин, ядосан от лекотата, с която го провокираше Щита. „Изглежда, поражението и унижението са лоши учители.“

— Моите извинения, милорд. Макар че трябва да се съгласите, че са лоши моряци.

— Че кой може да ги вини? — обади се Рева, чието лице беше почти толкова сиво като на Норта. — Готова съм да се бия с половината свят само и само да сляза от това корито.

— Корито ли? — Щита се врътна насреща ѝ с престорена ярост. — Милейди обижда най-прекрасния кораб, завладяван някога от мелденейска сабя. Даже бих ви предизвикал, ако не бяхте само една слаба жена.

И прие с усмивка светкавичния шамар, който тя му отвъртя, и я разсмя отново с поклон, преди да се отдалечи, за да заповяда на помощник-капитана да събере боен отряд. „Мислех, че поне тя ще е недосегаема за чара му“, помисли си горчиво Вейлин.

— Хората ти готови ли са? — попита я.

Тя посочи с глава нагоре и Вейлин видя стрелци, скупчени в гнездата на двете корабни мачти. Един мъж в предното гнездо се наведе да им помаха и Вейлин позна Брен Антеш. Долови известно нетърпение в движенията на стрелеца.

— Мисля, че твоят лорд на стрелците гори от желание да се присъединиш към тях — отбеляза той.

— В такъв случай ще остане разочарован — отвърна тя спокойно.

Той не каза нищо; изглеждаше неуместно да я предупреждава, като се имаше предвид мисията им. „Безумен риск“, беше я нарекъл граф Марвен, не без основание. Вейлин погледна двата кораба, които ги следваха, единствените волариански съдове, пленени от мелденейците по време на кратката им кампания, всеки от тях натъпкан с още сеорди. Зад хоризонта чакаха всички кораби, които бяха успели да реквизират за толкова кратко време, трийсет съда, натоварени с още горски жители и три полка от Кралската гвардия, включително Вълчите бегачи. Каймакът на тази нова армия, заложен на карта с очакването воларианците да проявят високомерие.

Щита беше пристигнал във Варинсхолд един ден след Белорат с големия си флагман, натоварен с крадени припаси, и изрази смайването си, че не са успели да пленят кораб със същия размер и конструкция като собственото му наскоро придобито чудовище.

— Все едно се биехме с огледален образ — каза той на Лирна. Обичайната му възбуда бе донякъде притъпена и за разлика от повечето хора, той не проявяваше такава склонност да я зяпа в лицето. — Само дето го командваше някакъв глупак. За съжаление пожарите, които разпалихме в него, се оказаха прекалено големи и той потъна, заедно с доста свободни мечове, ако се съди по писъците.

Точно тогава се беше зародила идеята, събуждайки инстинкти, който Вейлин мислеше, че е загубил заедно с песента си. „Те очакват близнака на «Буревластен» във Варинсхолд.“ Той размишлява върху нея един ден и една нощ, преди да потърси одобрението на кралицата.

— Нямаме достатъчно кораби за цялата армия — напомни му тя.

— Но имаме достатъчно, за да завладеем пристанището, а от него зависи дали Варинсхолд ще устои, или ще падне. Освен това брат Кейнис ще предаде на ренфаелската войска посредством брат Лерниал, че трябва да атакуват в Средзимната нощ.

— Шансовете — поклати глава тя. — Даже ако тези ренфаелци, които и да са те, ни се притекат на помощ, шансовете пак не са в наша полза. Марвен е прав, рискът е прекалено голям.

— Не и за сеордите — каза той. — Не и ако те извършат първата атака с помощта на стрелците на лейди Рева. Пристанището ще бъде завладяно за час.

— Толкова ли си впечатлен от храбростта и бойните им умения?

Вейлин си спомни за куритаите в онзи ден, под шибащия дъжд, бързи и смъртоносни, които обаче изглеждаха като мудни дечица, докато горският народ разбиваше редиците им.

— Вие не ги видяхте при Алтор, ваше величество — каза официално. — Кралице, като Военачалник ви казвам, че това е единственият начин Варинсхолд да падне в ръцете ни до края на годината…

— В името на Отеца — върна го към действителността шепотът на Рева. Тя стоеше до перилата, докато завиваха покрай южния нос и пред погледите им се разкри Варинсхолд.

В първия миг Вейлин беше убеден, че са доплавали, за да освободят една развалина — целият южен квартал изглеждаше така, сякаш се състои от купчини тухли и почерняло дърво. Но когато се приближиха, започна да различава познати сгради, все още възправящи се сред отломките: домовете на търговците над пристанището, северното крило на двореца, едва забележимо през разсейващата се утринна мъгла, а в центъра — тъмния чукан на Черната твърд, където Вейлин се надяваше, че аспектите са още живи.

Рева махна на стрелците горе и те бързо приклекнаха да се скрият. Щита облече ризница от широки брънки и препаса сабята си.

— По-добре останете до мен, милейди — каза на Рева и ѝ намигна. — Аз ще ви пазя.

Този път тя не се засмя: гледката на града явно я бе лишила от чувство за хумор.

— Те са тези, които имат нужда от защита — каза Рева и кимна към воларианците, виждащи се вече на кея. Лицето ѝ беше напрегнато. При всяка друга жена тази навъсеност би могла да се отдаде на възрастта, но Вейлин знаеше, че тя бе имала същото изражение през цялото време на обсадата и точно него бяха видели много воларианци в последните мигове от живота си.

Вейлин сложи ръка на рамото ѝ и тя я стисна, преди той да се отдръпне и да отиде на носа. Избраниците на Норта излизаха на палубата във воларианското си снаряжение. Норта изглеждаше убедителен батальонен командир на свободните мечове, докато ги строяваше. Той щеше да е първият, слязъл по трапа, за да размени поздрави с който там старши воларианец бе дошъл да ги посрещне, преди да го убие и да поведе атаката, докато кумбраелските стрелци засипват останалите със смъртоносен дъжд.

Приближаваха се към пристанището в пълно мълчание, за да не се зачудят онези на брега защо на волариански кораб се чуват мелденейски гласове. Сега Вейлин виждаше по-ясно групата по посрещането: спретнати редици свободни мечове, стоящи зад един офицер. Надяваше се това да е воларианският командир на града. Ободряваща гледка, тъй като вероятно именно този човек щеше да поздрави Норта, или ако не, почти със сигурност щеше да загине под дъжда от стрели. Отляво висок мъж бе яхнал боен кон, дългата му тъмна коса бе вързана отзад, така че да разкрива хубавото му лице. Лирна беше заповядала по възможност да заловят Дарнел жив, защото искаше да измъкне от него информация за плановете на воларианците, но Вейлин не му даваше големи шансове, щом Кралската гвардия стъпеше на сушата. Трябваше да накара Щита да го отведе бързо…

Конят на Дарнел изведнъж се надигна на задните си крака, хвърли ездача си от седлото и замята къчове. За секунда настъпи хаос, докато подивелият кон тъпчеше мъже, а после препусна нанякъде. Вейлин видя как някакъв слаб младеж се втурна към Дарнел и мярна в ръката му проблясък на стомана.

Алуциус!

Стоеше безпомощен, докато корабът се приближаваше към брега: видя как мечът на Дарнел посича Алуциус през гърдите, видя как един висок мъж — позна го — пронизва Дарнел с шипа, който носеше вместо ръка, видя как воларианският командир строява хората си…

— Антеш! — извика Вейлин към гнездата горе. Главата на лорда на стрелците се подаде над ръба и Вейлин посочи към кея. — Избий ги всички!

Рева се появи до него.

— Какво става?

— Забрави за плана — каза ѝ той и посегна през рамо да измъкне меча си. Кеят вече бе само на десет стъпки. — Норта да свали хората си на брега и да започват да убиват.

Качи се на перилото и видя как стрелите се посипаха отгоре и воларианците почнаха да падат с десетки. Сред кипящия хаос се виждаше Ал Хестиан, присвит над тялото на сина си в опит да го опази. Вейлин хвърли един последен преценяващ поглед към кея, скочи от перилото и се втурна към Ал Хестиан. Пътят му бе препречен от група свободни мечове, командвани от сержант ветеран. Вейлин се вряза в тях, стиснал меча си с две ръце, сечеше наляво и надясно. Бързо повали двама, а сержантът беше пронизан в гърдите и шията от множество стрели. Останалите се опитаха да побегнат, но бързо бяха покосени от смъртоносния дъжд.

Вейлин продължи да тича напред. Мечът му свистеше с цялата ужасна грация, която бе смятал за загубена, парираше и убиваше, движеше се сякаш по своя воля. „Може би никога не е била песента — помисли Вейлин, като избегна един удар на свободен меч и пристъпи зад него, за да го посече в тила. — Не ти трябва песен, за да си убиец.“

Видя пред себе си Ал Хестиан, все още присвит над Алуциус. Няколко воларианци тичаха към него. Нещо изсвистя покрай ухото на Вейлин и мъжът най-отпред рухна мъртъв с щръкнала от гърдите стрела. Вейлин погледна назад и видя как Рева вади и пуска стрели с изящно резбования си лък с бързина и точност, каквито той никога не би успял да постигне. Устреми се към Ал Хестиан и видя как още двама воларианци падат от стрелите на Рева.

— Алуциус! — Вейлин изблъска Ал Хестиан и клекна до поета. Очите му се плъзнаха по ужасната рана на гърдите му и нагоре към лицето, което бе пребледняло, с полузатворени очи. Рева приклекна до него, докосна лицето на Алуциус и въздъхна тъжно:

— Глупаво пиянде.

— Плетача! — възкликна Вейлин, стана и впери поглед в морето. — Той е на третия кораб с другите Надарени…

— Вейлин — каза тя и го хвана за ръката. — Той е мъртъв.

Сеордите вече профучаваха покрай тях, за да разкъсат набързо сформираните редици на свободните мечове и да разсекат строя им. Някои от тях се биеха, сечаха и мушкаха с късите си мечове към твърде бързите мълчаливи призраци, които ги атакуваха, но остриетата им намираха само въздух и те падаха с десетки. Други хукнаха да бягат през руините или се хвърляха във водата — предпочитаха да се удавят пред това да ги посекат. Тук-там се виждаше по някой куритай, който успяваше да нанесе удар или два, преди да падне. Отвъд касапницата Вейлин забеляза група воларианци да се строява близо до района на складовете: редици варитаи, които заемаха местата си с типичната за тях неестествена прецизност.

— Ще се оттеглят към двореца — каза Лакрил Ал Хестиан зад него.

Вейлин се обърна и видя, че бащата на Алуциус го гледа с празна физиономия, гласът му беше глух, апатичен.

— Там има огнени капани. Могат да го държат с дни.

Сведе отново поглед към Алуциус, наведе се да вземе кинжала, който поетът продължаваше да стиска в ръка, и го вдигна към гърлото си.

Ударът на Вейлин улучи нервния сплит под носа на Ал Хестиан и го повали в безсъзнание върху камъните.

— Събери стрелците на кея — каза Вейлин на Рева и кимна към варитаите, които вече се опитваха да се изтеглят с бой към града. Въпреки отстъплението им той знаеше, че тази война изобщо не е свършила: виждаше още волариански формации да се движат сред развалините, батальони, строяващи се в северния квартал, и други на запад. Видя наблизо Норта, който събираше бойците си, и му извика:

— Към северната порта! Не им давайте да обединят силите си. Ще ви пратя Кралската гвардия, щом пристанат.

Норта кимна, после се закова на място при вида на нещо на изток, засмя се и посочи с окървавения си меч.

— Може би няма да е необходимо, братко.

Вейлин ги чу още преди да ги види: гръмовен тропот на стомана по камък. Явно воларианският командир също го чу, защото се опита да размести ротите на левия си фланг, но прекалено късно. Рицарите се врязаха в редиците на воларианците, дългите им мечове и боздуганите им се издигаха и падаха, докато те си пробиваха път през варитаите. Сеордите се втурнаха да довършат унищожението. Варитаите, за разлика от свободните мечове, не знаеха що е бягство и се биха до последно.

Вейлин заповяда на Норта да отиде при стрелците на Рева и да бързат към двореца.

— Има още половин дивизия за убиване — каза им. — Не поемайте рискове, дръжте ги разделени и нека стрелците си свършат работата.

Изчака Кралската гвардия да слезе на брега. Първият пристигнал полк бяха Вълчите бегачи, сега командвани от един бивш ефрейтор, когото Вейлин си спомняше смътно от Алпиранската война.

— Сложете този човек под стража — заповяда Вейлин и посочи лежащия в безсъзнание Ал Хестиан. Хвърли последен поглед към Алуциус с ясното съзнание, че именно той ще трябва да съобщи на Алорнис, и се почувства като страхливец. — И приберете тялото на този — добави. — Кралицата ще иска да изрече слова, когато го предаваме на огъня.

Един широкоплещест рицар на висок боен кон се приближи с тропот, копитата тъпчеха труповете и трошаха кости. Рицарят вдигна боядисаното си в червено забрало и поздрави Вейлин с насилен смях.

— Бива си я гледката, а, милорд?

— Бароне. — Вейлин се поклони. — Надявах се да сте вие.

Някакъв млад гологлав рицар се приближи с коня си до Бандерс и попита високо:

— Къде е той? — Държеше окървавен дълъг меч.

— Арендил, моят внук — каза Бандерс на Вейлин. — Копнее да се срещне с лорд Дарнел.

— Там отзад, млади господине. — Вейлин посочи през рамо. — Съвсем мъртъв е, опасявам се.

Мечът увисна в ръката на младия рицар. На лицето му се изписа колкото разочарование, толкова и облекчение.

— Е, поне се свърши. — Живна при вида на група хора, които се приближаваха тичешком по главната улица, и вдигна ръка да им помаха за поздрав.

Отначало Вейлин ги взе за бойци на Норта, но веднага разбра, че не са: сред тях имаше момиче на не повече от шестнайсет, лоначка с внушително телосложение… и мускулест млад мъж с меч на Ордена…

Френтис го гледаше втренчено, докато се приближаваше, и дори като че ли леко се усмихваше.

Вейлин спря на няколко крачки от него и го погледна — човека, който му беше едновременно брат и непознат. Беше станал още по-широкоплещест. Лицето му бе загубило младежката гладкост, която помнеше, около устата и очите му вече се бяха образували сурови бръчки. Както никога, Вейлин се радваше на отсъствието на песента, защото не беше сигурен, че иска да знае какво са видели тези очи.

— Чух, че си умрял — каза Вейлин.

Усмивката на Френтис се разшири.

— Аз пък знаех, че ти не би могъл да умреш.

Вейлин видя явната му и искрена топлота и скръбта му нарасна още повече.

— Дай ми меча си, братко — каза той и протегна ръка.

Усмивката на Френтис бавно помръкна. Той погледна хората от двете си страни, после кимна. Пристъпи към Вейлин и протегна меча си с дръжката напред.

Вейлин го взе и даде знак на новия командир на Вълчите бегачи да се приближи.

— По повеля на кралицата — каза той — този човек трябва да отговаря за убийството на крал Малциус. Оковете го и го затворете в очакване на нейната присъда.