Огнената кралица

4.

Лирна

— Уловката на Крадеца — каза Лирна и се изненада от замисленото спокойствие, което чу в гласа си.

— Ваше величество? — Мурел, която се опитваше да задържи капака на илюминатора затворен срещу бурята, блъскаща по него като някакво невидимо чудовище, което се опитва да влезе, я погледна въпросително.

— Рядък случай в дългата игра — каза Лирна. — Всяка фигура, взета от Крадеца, може да бъде използвана от противниковия играч. Уловката се състои в това да пожертваш двете фигури само след няколко хода, създавайки илюзия за слабост в центъра на дъската. Стратегическа хитрост, която се прилага само от най-опитните играчи. — „А аз съм надменна глупачка“, добави наум.

Беше започнало преди цели два часа, докато тя стоеше и гледаше как трийсетте кораба на лейди Рева се приближават към мъгливия бряг. Бурята ги връхлетя като ревящ черен прилив и само след минути светът изчезна и Лирна усети, че Илтис я тегли към каютата, докато моряците трескаво се опитват да вържат платната. Зърна брат Верин, замръзнал в паника върху кипящата палуба, и махна на Бентен да го вземе с тях.

— Тази буря не е естествена — каза тя на брата, след като Илтис затръшна вратата, отрязвайки ги от стихията навън. — Нали?

— Ваше величество, аз… — Младият брат поклати глава, на лицето му бе изписано объркване, дори шок. — Знае се, че някои притежават силата да обръщат вятъра, но… — Той пребледня при явното ѝ смайване и заломоти: — Имаше… нещо, докато корабите се приближаваха към брега.

— Какво нещо?

— Беше слабо, но го усетих. Ами… може да се нарече „изгаряне“. Обикновено го чувстваш, когато някой друг Надарен умира, сякаш цялата му сила разцъфтява отведнъж.

Тя седна на койката, зашеметена от мащабите на грешката си. „Убих Арклев прекалено рано. Макар да се съмнявам, че е знаел за истинската си роля.“ Потъна в размисъл, докато корабът се люшкаше и стенеше около нея, тъй като нямаше кой знае какво друго за правене. „Уловката на Крадеца води до победа в следващите десет хода, ако играчът се възползва от възможността с бърза атака срещу противниковия Император.“

— Лиърна?

Тя вдигна очи и видя, че Давока стои над нея със загрижено лице. Зад нея Мурел се дръпна от илюминатора, който вече бе отворен и през него се виждаше слънчево небе. По височината на слънцето тя прецени, че седи в мълчалив размисъл от часове.

— Трябва да говоря с капитана.

Командването на „Кралица Лирна“ бе дадено на нилсаелеца Девиш Лартен, дългурест ветеран от търговските маршрути до Северните предели, който също така бе командвал боен кораб от флотата на баща ѝ по време на Алпиранската война. Тя го намери до главната мачта да надзирава поправката на част от палубата, пробита от паднал скрипец. За щастие това, изглежда, бе единствената голяма щета, която бяха понесли.

— Ваше величество — поздрави я той, вдигайки бегло поглед, когато тя закрачи към него, явно погълнат от задачата си.

— Капитане, обърнете кораба на юг и се подгответе за битка. — Тя огледа заобикалящия ги океан и откри само още четири кораба в полезрението им. Брегът вече не се виждаше никакъв. „Пръснати и готови за заграбване — помисли си тя, потискайки вълната от самообвинения. — Ще се отдадеш на чувството си за вина по-късно.“ — И дайте сигнал на онези кораби да се приближат към нас.

— Всичко с времето си, ваше величество. Имаме много неща за…

— Веднага! — сопна се тя. — В момента Воларианската флота се намира северно от нас и не се съмнявам, че ще ги видим след не повече от час.

Лартен погледна за миг към Илтис, който беше пристъпил решително напред, и каза:

— Веднага, ваше величество.

— Намери лейди Алорнис — каза Лирна на Мурел. — Тя трябва да се увери, че машините ѝ са в изправност. Лорд Бентен, моля кажете на лорд-маршал Норта да приготви полка си за битка.

Капитан Лартен я посъветва да поемат на запад за известно време: очакваше, че ще намерят още кораби на Кралството по-далеч от брега. До средата на следобеда бяха събрали още четирийсет — на някои им липсваха мачтите и платната, но всички бяха в състояние да се движат. Както можеше да се предвиди, мелденейските кораби бяха пострадали най-малко и тя се ободри да открие сред тях „Червеният сокол“. Корабен лорд Елл-Нурин ѝ махаше от носа, когато се приближиха към него. Засега само той и „Кралица Лирна“ бяха оборудвани с огнеметната машина на Алорнис, на която тя в момента възлагаше големи очаквания.

— Можем да се насочим пак към брега, ваше величество — предложи капитанът, докато Лирна стоеше край перилата, вперила очи в северния хоризонт. — И да заберем по пътя си още заблудени кораби.

Тя огледа флотата си и видя, че два от големите ѝ кораби за превоз на войници също са тук, както и немалък брой мелденейци.

— Не — каза Лирна. — Пуснете котва и натоварете в една от лодките всичките парцали и дърво, от които можете да се лишите. Напоете я с катран, за да сте сигурни, че ще се вдига пушек, и я запалете. Дайте сигнал на другите кораби да направят същото.

Този път той беше достатъчно умен да не се бави и скоро лодката бе оставена да се носи по водата, изпускайки към небето висок виещ се стълб черен дим. Скоро към него се присъединиха още десетки, когато другите кораби последваха примера им.

— Хубава сигнална клада, ваше величество — похвали я Лартен с поклон.

— Благодаря. — Тя обърна пак погледа си на север. „Макар че вероятно ще привлече колкото приятели, толкова и врагове.“

Воларианците се появиха по залез. Поне сто мачти изникнаха на северния хоризонт и с всяка секунда се увеличаваха все повече. Сигналът на Лирна бе събрал още над трийсет от разпилените ѝ кораби, докато те чакаха на котва, но тя знаеше, че всяко по-нататъшно бавене ще се окаже фатално.

— Вдигнете всички платна, капитане — каза тя на Лартен. — И сигнализирайте на „Червеният сокол“ да остане от дясната ни страна. Останалите кораби да ни следват.

Лартен кимна. Оглеждаше Воларианската флота с напълно оправдан, макар и прикрит трепет.

— Посока, ваше величество?

Тя се засмя и се отправи към носа.

— Към врага, господине. С цялата възможна бързина.

Завари Алорнис да проверява усърдно машината си. Ръцете ѝ се движеха с почти неестествена бързина и сръчност.

— Някакви щети, милейди?

— Трябваше да източим водата от тръбите. И някои части имат нужда от леко нагласяне. — Алорнис вдигна един чук и почна да блъска по една медна тръба от долната страна на машината. — Но ще работи, ваше величество.

— Добре. Слизай долу. Лордовете Илтис и Бентен ще се погрижат за машината.

Алорнис дори не вдигна очи, а продължи да чука. Воларианците се приближаваха все повече. Лирна въздъхна и се обърна към Мурел.

— В каютата ми има още една ризница. Моля те, донеси я за лейди Алорнис. — Дръпна Давока настрани и заговори тихо на лонакски: — Тя не бива да пострада, сестро. Обещай ми.

— Мястото ми е до теб.

— Не и днес. — Тя стисна ръката на лоначката. — Днес тя е твоята сестра. Обещай ми.

— Толкова ли те е страх от гнева на брат ѝ?

Лирна сведе очи.

— Знаеш, че не от гнева му се страхувам.

Давока кимна неохотно, взе ризницата от Мурел и закрачи към Алорнис.

— Облечи това, малката.

Лирна отиде при лорд Норта, който строяваше бойна група на палубата — петдесет от най-добрите му бойци, снабдени с широки дървени плоскости, за да се пазят от стрели.

— Милорд, бих искала да се обърна към войниците ви.

Той се поклони и излая кратка заповед. Ротата застана мирно с едновременно тропване на ботуши. Тя огледа лицата им и се зарадва на верността и липсата на страх във всеки поглед.

— Някога ви обещах, че няма да ви лъжа — каза тя. — И няма да го направя. Предстои ни тежка битка, защото допуснах ужасна грешка. Но също така не ви лъжа, като ви казвам, че тази битка може да бъде спечелена, ако останете с мен.

Моментално надигналите се одобрителни възгласи стигаха, за да я убедят, че няма нужда от повече думи.

— Не щадете никого — каза тя на Норта. — Всеки воларианец, стъпил на тази палуба, трябва да бъде убит, преди да е направил и крачка.

За разлика от войниците си, лорд Норта изрече съгласието си тихо, а на лицето му бе изписано същото предпазливо мръщене както винаги в нейно присъствие.

— Ще се погрижа, ваше величество.

Тя се върна на носа и зае позиция върху издигнатата платформа точно зад Алорнис и машината. Бентен и Илтис стояха близо от двете ѝ страни, а Мурел зад нея, с кинжал в ръка. Давока беше приклекнала отстрани на машината, хванала копието си в готовност.

— Трябва да донеса някакъв щит, ваше величество — каза Илтис. — При Зъбите имаше много стрели, ако си спомняте.

— Спомням си много добре, милорд. Само че няма да е необходимо.

Лирна гледаше как воларианските кораби се приближават — водещият съд вече доближаваше обхвата от около петстотин метра. Тя хвърли поглед към щирборда и остана доволна да види, че „Червеният сокол“ е до тях и един мъж стои в готовност край машината. Можеше само да се надява, че е добре обучен да я използва. Един поглед към кърмата потвърди, че другите кораби ги следват в дисциплинирана тясна линия и всяка палуба е отрупана с войници и пирати.

Балистата на бакборда задрънча, когато воларианските кораби се приближиха, мятайки стрелите си към платната на малък, но бърз боен кораб отпред. Отначало това като че ли нямаше ефект, но скоро бяха възнаградени с гледката как някакъв мъж се катурва от мачтата на кораба и се стоварва на палубата, което предизвика овации от страна на хората, обслужващи балистата. Скоро обаче воларианските стрелци получиха възможност да вкарат в действие собствените си оръжия и дъжд от стрели зачатка по цялата дължина на „Кралица Лирна“. Лирна видя как една стрела се заби в дървото на палубата само на ръка разстояние от нея, но успя да овладее инстинктивното си трепване. „Днес страхът е лукс. Те трябва да видят една смела кралица.“

Балистата на бакборда продължаваше да дрънчи. Мъжът, навиващ механизма ѝ, издаваше въодушевени викове при вида на ефекта, който тя оказваше върху воларианския съд. Още първата стрела улучи с достатъчна сила, за да прикове един човек към палубата. Дузина или повече свободни мечове паднаха, когато стрелците по мачтите на „Кралица Лирна“ се включиха в боя, сеейки хаос върху бойния кораб, който кривна настрани, осеян с трупове.

Огнен рев привлече вниманието на Лирна към носа и тя видя как Алорнис издига дулото на машината си докрай и една огнена струя се понася в дъга към приближаващия се волариански кораб. Това беше един от техните транспортни кораби, само малко по-малък от „Кралица Лирна“; стрелците по мачтата му ги засипваха с облак от стрели, докато корабът се носеше към тях с такава бързина, че явно смяташе да опита таран. Отначало огнената струя на Алорнис попадна в морето, вдигайки достатъчно пара, за да скрие за миг вражеския съд. Когато обаче парата се разнесе, бяха възнаградени с гледката на пламъци, обхванали целия му нос. Воларианският кораб сякаш потръпна и смени рязко курса си като ранен глиган, който се отдръпва от насочено към него копие.

Алорнис се намръщи свирепо към двамата войници, които работеха с духалото.

— Помпете по-силно! Трябва ми повече налягане!

Насочи отново машината, докато воларианският кораб се клатушкаше пред тях, и пусна нова струя пламък, който облиза борда му, преди да се издигне и да залее палубата, подпалвайки мъже и дърво, без да подбира. Горящи хора започнаха да скачат през борда и хор от писъци стигна до тях през сгъстяващия се дим заедно с мириса на изгоряла плът. Тогава Алорнис се поколеба, ръката ѝ падна от крана и пламъците угаснаха, а по лицето ѝ плъзна вцепенение и бледност.

Лирна отиде бързо до нея, сложи ръка на рамото ѝ и я извъртя към себе си.

— Не бива да бягате от бремето си, милейди — каза тя, хвана я за ръката и твърдо я сложи обратно върху крана. — Изпълнете дълга си.

От небето долетя стрела, която иззвънтя в машината и стоманената ѝ глава се пръсна в железните чаркове. Алорнис сякаш изобщо не забеляза това, бледото ѝ лице още беше вцепенено. Тя кимна и се върна към задачата си: промени ъгъла на машината, така че да мята огън към платната на воларианците. Лирна виждаше как хора търчат по кораба с кофи в ръце и се борят с пламъците, които не искаха да угасват. Скоро той гореше целият и екипажът се хвърли да го напуска с трескава бързина, мъжете скачаха в морето с десетки, а зад тях се вееха огнени езици.

Лирна се огледа за нова жертва и забеляза бързо движещ се боен кораб на около двеста крачки отляво на носа.

— Кажи на капитана да се насочи към онзи там — нареди тя на Мурел, преди да се обърне пак към Алорнис. — Милейди, мисля, че машината ви има нужда от още гориво.

До вечерта си бяха прогорили път през центъра на Воларианската флота, разделяйки я на две и всявайки хаос и паника у всеки моряк и свободен меч, видял как дузина бойни кораби пламтят в сгъстяващия се сумрак. Битката обаче не свърши. Макар и загубили единството си, воларианците продължиха да се бият, корабите им предприемаха самотни, често самоубийствени атаки и скоро пламваха или бяха щурмувани от мелденейците. Само един се приближи достатъчно, за да атакува „Кралица Лирна“. Кормчията му демонстрира значителни умения, като изви току извън обсега на устройството на Алорнис, а после завъртя руля, за да се забие в десния борд на „Кралица Лирна“. Варитаите прехвърлиха стълби между двата кораба и атакуваха въпреки ужасяващите загуби, нанасяни им от балистата и стрелците по мачтите.

Ротата на лорд Норта ги пресрещна челно, преди да са завладели повече от няколко стъпки от палубата — атакува ги с дисциплинирана свирепост, която бе голямо признание за месеците тренировки. Лорд-маршалът лично си проби път през редиците на варитаите, разкъсвайки строя им, и се биеше с небрежно умение и прецизност, каквито Лирна не бе виждала от дните си с брат Солис. Бойната му котка се сражаваше редом с него и сееше смърт с всеки замах на ноктите си. След като всички варитаи бяха посечени или изтласкани през борда, Норта събра войниците си в плътен клин и ги поведе на воларианския кораб, за да надвие останалия екипаж, който се беше струпал за отчаян отпор около главната мачта. Неколцина явно се опитаха да се предадат, ако се съдеше по броя на невъоръжените мъже, които Лирна видя да хвърлят в морето.

— Ваше величество. — Един моряк дотича откъм щурвала и посочи към левия борд. — Капитан Лартен докладва за още кораби на запад.

Лирна се взря в сгъстяващия се сумрак и различи смътните линии на високи мачти. „Изглежда, нощта няма да ни донесе много отдих.“ Погледна на изток, където се виждаше „Червеният сокол“, бълващ от носа си огън, който погълна един кораб с волариански войници. Зад него още мелденейски съдове нападаха каквото е останало от вражеския строй, а небето бе озарено от непрестанен порой огнени топки, докато мангонелите вършеха смъртоносното си дело.

— Кажи на капитана да обърне на запад — нареди тя на моряка. — И дай сигнал на другите кораби на Кралството да ни последват. Съюзниците ни държат в свои ръце нещата тук.

За нещастие стана ясно, че нечия невидима ръка все още упражнява нещо като командване върху Воларианската флота и не желае да ѝ позволи да пресрещне новата заплаха. Ескадра от десет кораба се отдели от централната група и се насочи към тях, изпънала всичките си платна. Вятърът ги благоприятстваше, така че те успяха да застанат точно на пътя на „Кралица Лирна“ и се извъртяха да ги посрещнат, а въздухът между тях се изпълни със стрели. Лирна стисна ръце и остана неподвижна дори когато една стрела забърса косата ѝ току под ухото. Илтис застана с едрото си тяло пред нея, вдигнал ръка пред лицето си, сякаш за да се предпази от дъжд, и изсумтя, когато една стрела го одраска под лакътя.

Лирна обърна въпросителен поглед към Алорнис, докато тя приключваше зареждането на машината с гориво.

— Това е последното масло, ваше величество — докладва тя с глас, също така безизразен като лицето ѝ.

— Не го пестете, милейди — заръча Лирна. — Един пламтящ кораб прави по-силно впечатление от един опърлен.

Първият волариански кораб, който навлезе в обсега им, беше със значително по-малка водоизместимост от „Кралица Лирна“ и Алорнис се видя принудена да отслаби струята на машината, докато той минаваше покрай тях, но все пак го заля с пламъци от носа до кърмата, което предизвика познатия вече хор от писъци. Успя да отправи още един мощен изстрел към следващия кораб, значително по-голям и натоварен с войници, балисти и стрелци. Огнената струя помете мнозина от стрелците по мачтите, но не преди те да убият повече от десет кралски гвардейци и екипажа на балистата на левия борд.

Лирна се обърна и видя последните капки огън да падат от дулото на машината. Алорнис срещна погледа ѝ и се поклони извинително.

Въпреки пламъците, които продължаваха да лижат въжетата и платната на воларианския кораб, той запазваше курса си, а на палубата му се беше събрал цял батальон свободни мечове. Лирна понечи да заповяда на Норта да повика останалата част от полка си, но видя, че лорд-маршалът е предугадил необходимостта и войниците тичат да се строяват със забележителна прецизност въпреки хаоса наоколо.

Балистата на левия борд оживя отново с дрънчене. Алорнис се целеше, а Давока въртеше ръчката. Лирна проследи полета на една стрела, която прекоси разстоянието между корабите, за да отнеме живота на един волариански офицер от свободните мечове, който неразумно беше решил да се изправи в цял ръст до перилата, без съмнение като пример за хората си. Тя се надяваше да са усвоили добре урока.

— Ваше величество! — Лартен я викаше от щурвала и сочеше някъде зад воларианския кораб. Лирна премигна от щипещия очите ѝ дим и се помъчи да различи нещо през мъглата. „Крал Малциус“, видя тя, когато гледката се разчисти. „Съвсем уместно е брат ми да дойде да ме спаси.“

„Крал Малциус“ се приближи, вдигнал всички платна, и стрелците му засипаха воларианския кораб с дъжд от огнени стрели, преди „Малциус“ да се вреже в десния му борд сред трясък на цепещо се дърво. Огньовете, които осейваха морето, обагриха последвалото зрелище в трепкащи сенки: гледката на орда облечени в стомана мъже, които се втурнаха от „Крал Малциус“, за да нападнат свободните мечове, ѝ се струваше някак нереална, като сцена от сън или кошмар.

Скоро погледът ѝ беше привлечен от плещест мъж, който се хвърли в най-гъстата част на воларианците, боздуганът му се издигаше и падаше със смъртоносен резултат. До него една по-висока и слаба фигура размахваше дълъг меч. Лирна гледаше, докато двамата си пробиха път по цялата дължина на кораба, а рицарите им ги следваха като вършееща вълна от стомана, изтласквайки свободните мечове с такъв убийствен жар, че повечето предпочетоха безопасността на морето пред това да останат и да се бият. Докато „Кралица Лирна“ се изравни с воларианския кораб, двамата мъже вече стояха край перилата на бакборда, свалили шлемовете си, за да я поздравят с поклон.

— Добър вечер, милорди — извика тя към васален лорд Арендил и дядо му.

— Простете, ваше величество — отвърна Бандерс, чието широко лице беше плувнало в пот. — Но ще слезем ли скоро на сушата? Още една седмица в морето и моите рицари току-виж ме обесили.

Лирна се обърна да огледа сцената: небето вече беше черно и единствената светлина идеше от множеството горящи кораби. Шумът на битката бе утихнал, макар че тя все още чуваше човешки писъци, гласове, зовящи за помощ на волариански, примесени със странния бълбукащ звук, който придружава потъването на един кораб.

— Прав сте, милорд — извика Лирна на Бандерс. — Крайно време е да стъпим на твърда земя.

Корабът лежеше на брега като някакъв огромен ранен звяр, мачтата му бе пречупена, а голяма част от корпуса му — оголена от дъски и разкриваше сложната мрежа от греди, която съумяваше някак си да го държи цял. Бентен позна в него „Васален лорд Сентес“; опитните му очи умееха да улавят дребните нещица, които отличават един кораб от друг.

— Изглежда, е бил изхвърлен твърде високо на брега, за да го отнесе отливът — каза той. — Цяло чудо е, че не се е разпаднал.

Краткото пътуване до залива им беше разкрило само пет от трийсетте кораба, отплавали с лейди Рева, всички силно повредени и едва държащи се върху водата, макар че безценният им товар от войници и провизии бе почти непокътнат. „Сентес“ докарваше бройката до шест, но трудно можеше да се нарече годен за плаване. Общо малко над две трети от флотата на кралицата бяха оцелели по време на бурята, макар че жертвите бяха тежки, а битката с воларианците бе отнела поне още хиляда живота. Въпреки че виждаше много лица, поруменели от възбуда след победата, Лирна знаеше, че тази битка всъщност не е решила нищо. Корабен лорд Елл-Нурин беше преценил, че са пленили или потопили не повече от половината воларианска флота.

— Който и да ги командваше, беше достатъчно умен да се изтегли под прикритието на нощта — заяви той. — Един от разузнавателните ни кораби докладва, че е видял платна на южния хоризонт.

Тя се качи на първата лодка до брега, смълчавайки всички възражения с леден поглед. Времето за предпазливост беше отминало заедно с бурята. Въпреки овациите, които ехтяха от близките кораби, докато лодката пътуваше към сушата, тя знаеше, че духът на бойците ще спадне рязко, когато осъзнаят реалността на ситуацията. „Те трябва да видят една кралица.“

Придружаваха я лорд-маршал Норта и цяла рота от Кинжалите на кралицата. На север от тях брат Солис водеше друга група лодки, пълни с остатъците от Шестия орден, а граф Марвен се отправи с най-добрите си нилсаелци да подсигури южната страна. Пътьом минаха покрай няколко трупа и Лирна се изненада, че повечето са волариански; поклащаха се върху вълните със стърчащи от броните им стрели.

Беше отлив и в брега не се разбиваха вълни. Щом лодката спря със стържене, Лирна скочи от нея, преди Илтис да успее да възрази. Чу го как преглътна една ругатня и зацамбурка през дълбоката до кръста вода зад нея. Тя се приближи до заседналия кораб, плъзна очи по полуразбития му корпус и откри, че отгоре в нея се взират множество лица, макар че сега никой не надигна глас в приветствие, повечето просто изглеждаха бледи от изтощение. Тя забеляза на брега тъмно множество от волариански трупове, може би двеста мъже и коне, щедро набучени със стрели.

— Мислеха, че сме лесна плячка — извика набит мъж, застанал в една от пробойните в корпуса на кораба с дълъг лък в ръка. Гледаше я със сурово изражение, съвсем различно от обичайния предпазлив респект, проявяван към нея от кумбраелските войници. — Доказахме им, че грешат.

Лирна се взря нагоре към него и задържа погледа му, докато той не добави:

— Ваше величество.

— Лорд Антеш — каза тя. — Къде е лейди Рева?

— Доколкото разбирам, ваше величество, вие също нямате вести от нея? — отвърна той.

Лирна се обърна да гледа как първата вълна от армията ѝ слиза на брега. Кинжалите на кралицата се пръснаха да огледат дюните, докато един полк на Кралската гвардия изтегли лодките си на сушата, за да бъде последван от други в наглед нескончаем прилив.

— Лорд Антеш — обърна се тя пак към него и сега видя човек, видимо посърнал от скръб. — Лорд Антеш!

При вика ѝ той се изпъна и гневен спазъм пробяга по лицето му, преди да си наложи неутрално изражение.

— Ваше величество.

— Обявявам ви за лорд-командир на кумбраелските сили на кралицата. Моля, свалете войниците си от кораба и ги отведете навътре в сушата. Тази вечер ще има съвет на капитаните, на който ще искам пълен отчет за броя ви.

Продължи нататък, без да чака потвърждение. „Те следваха Благословената дама — знаеше тя. — Сега не бива да оставям у тях и капка съмнение, че трябва да следват мен.“

Приживе жената сигурно беше била много красива, с гъвкавостта на танцьорка и деликатни порцеланови черти. Но както Лирна бе виждала вече много пъти, смъртта сякаш ограбваше красотата на тялото, избелваше кожата и оставяше лицето отпуснато, като вяло ехо на душата, която някога е карала тези розови устни да се усмихват. Брат Солис беше открил още трупове сред дюните — роби, ако се съдеше по дрехите им, всички до един с прерязани гърла. Върху някога красивата жена обаче не личаха никакви рани, въпреки засъхналата кръв около очите и носа ѝ.

Брат Луцин беше най-възрастният член на Седмия орден, когото Лирна бе срещала досега, слаб като клечка и почти напълно плешив, с изключение на снопче бяла коса, което стърчеше от темето му като забравен плевел. Той обикаля известно време около тялото на жената, мръщеше се съсредоточено и сегиз-тогиз си мърмореше нещо. По време на безплодното си търсене на доказателства Лирна беше разговаряла с множество хора, арестувани по подозрение в практикуване на Мрачното, и откри, че всичките са или шарлатани, или жертви на лъжливи обвинения. Един от тях, очарователен, но обзет от ужас младеж, с радост ѝ обясни как мамел богати вдовици да се разделят с пари или скъпоценности, като твърдял, че общува с отдавна мъртвите им роднини, и им изнасял представление не много по-различно от това, което правеше в момента брат Луцин. Като награда за честността му Лирна беше убедила баща си да смекчи присъдата на шарлатанина до десет години в Кралската гвардия.

— Колко време ще отнеме тази работа? — попита тя аспект Кейнис, без да може да скрие съмнението в гласа си.

— Всички места си имат история, ваше величество — отвърна той. — Брат Луцин трябва да прехвърли редица образи, докато открие правилното събитие.

— Уф! — възкликна старият брат и лицето му се изкриви в гримаса, в която се смесваха поравно отвращение и страх.

— Братко? — рече Кейнис и пристъпи към него.

Брат Луцин го пропъди с раздразнено махане на костеливите си ръце.

— Почувствах го — каза той и хвърли обвинителен поглед към Лирна, сякаш го е вкарала в някакъв капан. — Онова нещо в нея. Да не се опитвате да ме убиете?

— Мери си приказките, братко — изръмжа Илтис предупредително.

Брат Луцин дори не го погледна.

— Миналото е реално — каза той на Лирна. — Не е някакъв миш-маш от сенки. Има сила.

— Моите извинения, ако съм ви изложила на опасност, братко — отвърна Лирна; разбираше, че всякакви настоявания за спазване на приличието към този човек ще отидат нахалост. — Но в сегашното ни положение се налага всички да поемаме рискове. — После кимна към трупа. — Тя ли е била?

Братът сведе очи към мъртвата жена с видима неохота и отстъпи полека от нея, сякаш се опасяваше, че може изведнъж да оживее.

— С нея е имало войници. Наричали са я „императрице“. Притежавала е могъща дарба, усещам я как избликва от нея наведнъж, за да подчини вятъра на волята ѝ.

— Значи е мъртва — каза граф Марвен. — Дала е живота си, за да унищожи нас. Сега врагът е останал без водач.

Брат Луцин дари Военачалника с изпепеляващ поглед.

— Това е било само черупка, избрана заради дарбата ѝ. Можете да се обзаложите, че вече се е събудила в друга.

— Защо е избила робите? — попита Марвен.

— Свидетели — отвърна Лирна, като се вгледа отново в лицето на мъртвата жена. „Къде те е намерила? Дали някога изобщо си имала собствено име?“ — Малцина воларианци ще знаят истинската природа на новата си императрица. Наредете да отнесат телата на кладите, съмнявам се, че има още какво да ни кажат.

— Преструвките няма да ни отведат доникъде — каза тя на оцелелите капитани от армията и флотата си. Бяха се събрали на височината над брега, на който войниците продължаваха да се трудят, а пясъкът беше осеян с пламтящи клади за мъртвите.

— Понесохме тежък удар. Лейди Рева липсва и най-вероятно е мъртва, както и флотски лорд Елл-Нестра. Загубихме цяла една пета от армията заради погрешната ми преценка. Ето защо съм длъжна да попитам дали сред присъстващите има някой, който не желае да следва повече заповедите ми.

Огледа лицата им и откри, че повечето са явно слисани от въпроса. Мелденейците я гледаха със същата увереност, която личеше в поведението им след Зъбите, където мнозина бяха повярвали, че боговете им са я дарили с някакво вдъхновение свише. Вместо да подкопаят вярата им, събитията от предната вечер сякаш я бяха бетонирали: кой освен боговете би могъл да изтръгне победа от такова сигурно поражение?

Васален лорд Арендил и барон Бандерс също не показваха никакъв признак на недоверие, както и Мъдрост, която беше дошла да говори от името на малкия контингент еорили и сеорди. Явно безпокойство се виждаше единствено върху лицата на лорд-маршал Норта, за когото обаче това бе нещо типично, и лорд Антеш, който явно още бе в плен на скръбта си. Но също като другите, той запази мълчание.

— Много добре — каза тя и кимна на граф Марвен. — Военачалнико, нашата тактическа позиция, ако обичате.

— Подсигурили сме периметър, който се простира на една миля навътре в сушата, ваше величество. Брат Солис прати хора да разузнаят по-нататък и засега нямаме информация за значителни вражески сили наблизо, макар че срещнахме няколко кавалерийски патрула. Ще се сдобием с по-ясна картина, когато свалят на брега останалите коне.

— Каквито са останали — вмъкна барон Бандерс. — Една трета от конете се поболяха и умряха на корабите. Морският живот не им се отразява добре.

— Този район е богат на обработваеми земи — каза Лирна. — Без съмнение скоро ще им намерим замяна. Дотогава се опасявам, че всеки рицар, останал без кон, ще трябва да се бие пеш, милорд.

— Това ще им даде още един повод за недоволство — промърмори Бандерс достатъчно тихо, за да може Лирна да го пренебрегне.

— Воларианската флота? — попита тя корабен лорд Елл-Нурин.

— Все още няма и следа от тях, ваше величество. Но ме съмнява да са се отдалечили много. Вероятно си лижат раните и чакат подкрепления.

— Тогава няма да им позволим този лукс. Назначавам ви за флотски лорд Елл-Нурин. Товарните кораби да отплават обратно за Кралството с цялата възможна бързина, за да съберат провизии и подкрепления. Вие ще вземете всеки боен кораб на наше разположение и ще тормозите врага, без да му давате и миг покой.

— Слушам, ваше величество. Ще ни е от помощ, ако лейди Алорнис дойде с нас. Нужно ни е още гориво за нейните машини, а моите хора не могат да нацелят правилно сместа.

— Лейди изобретателката е неразположена. Постарайте се с всички сили. — Тя млъкна и срещна погледа на всеки присъстващ, за да се увери, че няма несигурност в очите им. — Армията трябва да е изцяло събрана до утре. Когато това стане, тръгваме към Волар. Без съмнение тяхната императрица ще се наслаждава на въображаемата си победа. Смятам да я отърва от тази заблуда в най-скоро време.

— Рева е мъртва, нали?

Алорнис не искаше да срещне очите ѝ, седеше апатично на койката в палатката на брат Келан. Дори стоновете и редките викове на ранените да я смущаваха, не ѝ личеше: лицето ѝ бе също така невъзмутимо като по време на битката.

— Корабът ѝ е бил унищожен в бурята — каза Лирна. — Намерихме няколко оцелели, но никой няма вести за нея. Знам, че с лейди губернаторката бяхте близки, и аз също скърбя за загубата ѝ. Нейният дух и мечът ѝ ще ни липсват много.

— Винаги съм искала да я питам за обсадата, какво е направила. Но не можах, виждах каква болка ѝ причинява това. Чудила съм се как една толкова добра душа може да извърши онова, което казват, че е направила в Алтор, защото то не подхожда на онази Рева, която познавам. А сега… — Тя сведе поглед към ръцете си, тънките ѝ гъвкави пръсти шаваха като бледи паяци. — Сега се съмнявам, че би ме познала.

Лирна посегна да приглади назад един немирен кичур, паднал над челото ѝ, и се разтревожи от студенината на кожата ѝ.

— Милейди, хиляди хора са живи благодарение на теб.

— А други хиляди са мъртви.

Брат Келан се приближи до Алорнис и ѝ подаде чаша с нещо горещо със сладък мирис.

— Приспивателно, милейди.

— Не искам да спя — каза тя. — Може да сънувам.

— Няма да има сънища. — Той се усмихна и сложи чашата в ръцете ѝ. — Обещавам.

Когато лечителят се отдалечи, Лирна го последва. Въпреки дългите часове на неспирна работа той оставаше бодър, явно безразличен към зловонието в палатката и кръвта, оцапала робата му.

— Можеш ли да ѝ помогнеш? — попита тя.

— Мога да ѝ помогна да поспи, ваше величество. Мога да ѝ дам различни церове, които да успокоят един смутен ум. Това може да я върне към някакво подобие на нормалност, за известно време. Но съм виждал това и преди, болестта на духа, която избуява в онези, които са тласнати отвъд границите си. Сграбчи ли те, никога не те пуска напълно. Съветът ми е да я върнете в Кралството час по-скоро.

— Не! — Алорнис беше станала от койката си и вървеше към тях. Спокойното ѝ по-рано лице сега бе застинало в решителен отказ. — Не. Оставам тук. — Думите ѝ звучаха малко завалено, тя се олюля и Лирна се втурна да я подхване.

— Ние с вас имаме да запалим още огньове, ваше величество — прошепна Алорнис, когато кралицата я положи обратно върху койката и я загледа, докато тя се унасяше в сън, продължавайки да мърмори: — Толкова много прекрасни огньове.