Огнената кралица

7.

Френтис

Той посегна към кордата и пръстите му се впиха в плътта му, докато се мъчеше да я улови достатъчно добре, че да я скъса. Мъжът с червената броня се засмя и пак го изрита в корема. Въздухът излетя от тялото му, а кордата заглуши един неволен вик.

— Стига вече — предупреди го мъжът с усмивка. — Тя не иска да пострадаш.

Стъпи с ботуш върху гърдите на Френтис и го натисна към пода, а двамата му другари пристъпиха напред с окови в ръце.

— Тя заръча да ти кажа — продължи мъжът с кордата, като го натисна по-силно с ботуша си, — че можеш да избереш кой от приятелите ти да живее. Но само един.

Френтис се опита да го ритне, но мъжът избегна ритника, хвана го за глезените и отпусна смазващото си тегло върху него. Другият вече беше сграбчил ръцете му, издърпа ги над главата му и щракна една гривна около дясната му китка.

— Не мога да проумея защо те иска толкова отчаяно — рече ухиленият мъж и очите му се плъзнаха по проснатото тяло на Френтис с хладно безразличие. — След като може да има всеки от нас…

Чу се внезапен трясък на счупено стъкло и от слепоочието на ухиления сякаш порасна арбалетна стрела. Главата му се завъртя, устата му се отвори като за вик и той рухна по очи на пода. Отсрещният прозорец избухна, когато Иллиан се хвърли през него с краката напред и скочи до трупа на Лемера с изтеглен меч. Замахна към мъжа, който държеше ръцете на Френтис, и остави дълбока рана на челото му, тъй като той отскочи със забележителна пъргавина. Другарят му избегна следващия ѝ удар, претърколи се и се изправи с перфектно задно салто, стиснал извадения си меч. И двамата обаче бяха принудени да пуснат Френтис.

Той се надигна светкавично на колене, веригата, захваната към китката му, изсвистя като камшик и се уви около краката на по-близкия мъж. Той я дръпна силно, събори мъжа на пода, после скочи и стовари и двата си крака върху главата му. Вратът на мъжа се скърши с пукот. Френтис грабна меча му, завъртя се и видя, че Иллиан се бие отчаяно с другия: размахваше трескаво меча, докато онзи я изтласкваше назад. На лицето ѝ беше изписано безсилие, а мъжът с червената броня се хилеше също като загиналия си другар. Френтис замахна с веригата към него и го накара да отстъпи с бързина, която би засрамила дори един куритай, и това даде на Иллиан достатъчно простор да мушне към гърлото му. Онзи парира удара с опитна лекота, но нямаше как да реагира на замаха на Френтис към крака му. Мечът потъна толкова дълбоко, че застърга в кост. Мъжът изруга, но на лицето му нямаше гняв, само веселие и дори възхищение. Той кимна одобрително на Френтис точно преди мечът на Иллиан да прониже гърлото му.

— Братко! — Тя се втурна към него, очите ѝ го оглеждаха за рани.

— Не съм ранен. — Той отиде при трупа на мъжа със счупения врат и намери ключа за белезниците в ботуша му. — Ти пазиш стаята ми?

— Редуваме се. На покрива отвън има удобен корниз.

Погледът му се насочи към Лемера, очертана върху чаршафите сред разширяващо се петно тъмна кръв. „Аз избирам да умра свободна…“

— Знам, че не си нарушил клетвата си, братко — каза Иллиан, като проследи погледа му. — Тя ми каза, че намира утеха да спи при теб.

Френтис навлече ризата и панталоните си и посегна към ботушите.

— Какво става навън?

— Всичко е тихо. Не бях усетила никаква тревога, докато не чух борбата. — Тя отиде при първия убит от нея мъж и клекна да извади стрелата от черепа му със стържещо мляскане. — Какви са тези?

— Наричат се арисаи. И не се съмнявам, че има още. — Той взе меча си и се втурна към прозореца. Очите му се плъзнаха по празните улици долу и към стените, където крачеха стражите. Нищо, никаква следа от заплаха. „Сетил си се да провериш канализацията…“ Очите му се насочиха към една шахта с железен капак на павираната улица долу. „Чакат. Имат заповед да се погрижат преди всичко за мисията на своята императрица.“

Потрепери, щом осъзна, че ако не беше предупреждението ѝ, сега той щеше да е окован, а хората му изклани. Отлично разбираше, че това предупреждение не е било грешка. „Тя е искала да се провалят.“ Хвърли поглед назад към тихата стая с труповете. „А те още не знаят, че са се провалили.“

— Доведи Греблото, Лекран и инструктор Ренсиал — нареди той на Иллиан, като влезе обратно вътре. — А също и Текрав. Действай тихо, но бързо.

Висеше между Лекран и Ренсиал с клюмнала глава и веригите на глезените му дрънчаха по паветата, докато двамата го влачеха към железния капак на канализацията в сянката на главния склад в града. За разлика от Лекран и Ренсиал, червената емайлирана броня на Греблото не покриваше съвсем туловището му, така че той бе принуден да ги следва, придържайки се към сенките. Френтис беше сигурен, че арисаите ще си отварят очите; опитът му с тях, макар и кратък, го беше убедил колко е опасно да подценява уменията им и същевременно му бе подсказал възможна тяхна слабост. „Начинът, по който се усмихват. Те извличат наслада от битката, от убиването, а насладата може да прави хората твърде нетърпеливи.“

Щом се приближиха до шахтата, от сенките изплува фигура с червена броня. Френтис вдигна глава с полузатворени очи и бе възнаграден с приветствена усмивка.

— Значи мина без проблеми? — попита шепнешком мъжът на волариански, неразумно задържайки погледа си върху Френтис, докато се приближаваха.

— Никакви — съгласи се Лекран и двамата с Ренсиал тръшнаха Френтис в краката на арисая.

— Мислех, че може би ще се справи с поне един от вас — каза онзи, извади кинжал, клекна и потропа три пъти с дръжката по капака на шахтата.

Лекран сведе очи към Френтис и усмивката му този път бе искрена.

— Изглежда, легендата за него далеч надминава уменията му.

Арисаят изсумтя и се отдръпна, когато капакът на шахтата бе повдигнат и отместен настрани от невидими ръце, после даде нетърпеливо знак на Лекран.

— Сваляйте го, имаме работа.

— А, не — каза Лекран на арисая, привличайки погледа му, докато инструктор Ренсиал пристъпи зад него. — Твоята вече е свършена.

Кинжалът на Ренсиал сряза светкавично гърлото на мъжа и го остави на колене върху паважа, с процеждаща се между пръстите му кръв, докато надаваше задавен смях на ужасена изненада. Главата на един арисай се подаде от шахтата и той се хвана за ръбовете ѝ, за да се измъкне навън, но рухна сред пръски кръв, когато брадвата на Лекран се стовари отгоре му.

— Хайде, мързеливи копелета! — извика Греблото и изскочи от сенките, като размахваше бясно ръце. Текрав изникна в другия край на улицата с десетина от носачите си, всеки от които търкаляше по едно буре.

Лекран вдигна към устните си тръба и изсвири една-единствена дълга еклива нота. Градът около тях оживя, когато бунтовниците се отзоваха на сигнала; лумнаха факли и хора се затичаха към предварително определените им позиции с оръжие в ръка.

Френтис рискува да надникне в черния отвор на шахтата и дръпна рязко глава, когато оттам излетя нож, който го пропусна на косъм. Чу шумно цамбуркане на множество крака във водата, но никакви гласове, никакъв признак на тревога или паника, което го доведе до едно неприятно заключение: „А може би те не чувстват страх.“

— Колко? — попита Текрав, като спря бурето си до шахтата.

— Всичкото — каза Френтис.

Текрав обърна бурето и Лекран строши капака му с един удар на брадвата. В шахтата плисна масло за лампи. Преобърнаха бурето, за да го изпразнят, после направиха същото със следващото. Останалите носачи ги подминаха, търкаляха буретата си към другите шахти в града.

Френтис вдигна очи към покрива на склада, където стоеше Иллиан и размахваше факла в потвърждение, че всички шахти вече са заобиколени от техни бойци, и каза на Текрав:

— Няма какво да чакаме.

Главният интендант пристъпи напред с мрачно, но решително лице и вдигна една горяща факла.

— За Лемера — каза той. Факлата изчезна в дупката и оттам моментално лумна колона от жълт пламък, висока поне десет стъпки, която след няколко секунди се смали. Френтис се помъчи да прецени резултата. „Нищо. Нито един писък.“

Остави Греблото и неговия отряд да пазят горящата шахта и с Лекран и Ренсиал изтичаха до следващата, където Ивелда и половината гарисаи се бяха скупчили и гледаха, докато носачите изливаха в канализацията още лампово масло. Оттам се разнесе силната воня на горящо масло, заедно със сгъстяващ се облак дим, но нищо не наруши зловещата тишина.

— Ако са там долу, братко — каза Ивелда, — значи знаят как да умират тихо.

Френтис се обърна, когато от шахтата долетя вик, и видя как един от гарисаите залитна назад със забит в рамото му кинжал. В същото време от канализацията излетя мъж, изхвърлен от другарите си, и се издигна на пет стъпки във въздуха, пръскайки блестящ дъжд от вода и масло. Щом стъпи на земята, мечът му засвятка и той посече един гарисай и рани друг, преди в гърдите му да се забие алебарда.

Още двама арисаи бяха изхвърлени от канализацията бързо един след друг; от въртящите им се фигури пръскаше масло, докато сечаха наоколо, мъчейки се да изтласкат гарисаите от шахтата. Единият бе посечен бързо, но другият продължи да се бие — парираше ударите и нанасяше рани със смъртоносна прецизност. Френтис се втурна напред, отби меча на арисая и нанесе в нагръдника му ритник, който го отхвърли към шахтата. Мъжът обаче се задържа, разперил ръце и крака, а другарите му протегнаха ръце отдолу, за да го тласнат обратно в битката. Ухиленото му лице беше втренчено във Френтис с открито предизвикателство.

Френтис грабна факла от един от гарисаите и я хвърли върху гърдите на арисая, а после, докато пламъците го обгръщаха, пристъпи напред и го натисна с крак, за да го прати обратно в пропитата с масло канализация. Този път изригналата огнена колона беше по-висока и лъхналата жега опърли косъмчетата по ръцете на Френтис, докато залиташе назад.

Някаква врява привлече вниманието му към пристана и той видя плътен куп бойци, който се мъчеше да удържи група арисаи, излезли от една от по-големите отходни тръби. Численото предимство им помагаше да възпират мъжете в червено, но с всяка секунда се появяваха все повече от тях и всеки удар на мечовете им отнемаше нечий живот.

— Твоите хора да дойдат с мен — каза Френтис на Ивелда. — Тази нощ ще е дълга.

На сутринта Виратеск беше загърнат в лепкав покров от сиво-черен дим. Всяка тухла и керемида бе оцапана също като лицата на замаяните бунтовници, които бродеха по улиците или седяха, прегърбени от изтощение. Френтис подмина мнозина, сгушени заедно, някои плачеха от напрежението на продължилата цяла нощ битка, но повечето просто се облягаха един на друг, с очи като големи празни дупки върху омазаните им със сажди лица.

— Седемстотин осемдесет и двама мъртви — докладва Трийсет и четири. — Четиристотин ранени.

— А от тях колко? — попита Лекран, бършеше с парцал острието на брадвата си. Макар да бе по-черен от всички присъстващи, брадвата му блестеше.

— Преброихме малко над сто трупа — отвърна Трийсет и четири. — Макар че, ако се съди по миризмата, в канализацията са загинали много повече.

— Седем срещу един — промърмори Греблото и хвърли предпазлив поглед към Френтис. — Лошо съотношение, братко.

— Че кога е било добро? — Френтис се обърна при приближаването на Плетача, който водеше единствения им пленник, здраво овързан с няколко вериги. Арисаят клатеше глава и се кискаше тихо, докато освободените варитаи наоколо го гледаха тъжно.

— Няма да се получи — заяви Плетача. — Не и върху него.

— Връзката е прекалено силна, така ли? — попита Френтис.

— Не, връзката му е по-малко ограничаваща от тази на варитаите. Той е… погрешен. Изопачен, телом и духом. Премахнем ли връзката му, ще пуснем на света нещо ужасяващо.

— Тогава да изкопчим от него каквото можем и да приключваме — каза Лекран и кимна на Трийсет и четири.

— Той няма да ви каже нищо — отвърна Плетача. — Всяко мъчение, на което го подложите, ще е само още едно забавление за него.

— Не можеш ли да го излекуваш? — попита Френтис. — Да поправиш извратената му душа?

Плетача хвърли поглед към арисая и на лицето му се появи първата следа от страх, която Френтис виждаше у него.

— Може би — промълви той. — Но последствията…

— Нещо се връща — каза Френтис. — Винаги, когато изцериш някого, той ти дава нещо в замяна.

Плетача кимна и се обърна към него с напрегната усмивка.

— Ако искаш да опитам…

— Не. — Той тръгна към арисая и извади ножа от колана си. При приближаването на Френтис веселието на мъжа се усили и той се засмя високо и искрено.

— Тя каза, че ще се окажеш интересен — рече арисаят.

— Тя дава ли ви имена? — попита го Френтис.

Онзи сви рамене.

— Понякога, на онези от нас, които удостои с вниманието си. Мен веднъж ме нарече Куче. Хареса ми.

— Знаеш ли, че ви е пратила тук да умрете?

— В такъв случай се радвам, че съм послужил на целта ѝ. — Мъжът срещна погледа на Френтис невъзмутимо, безстрашно, дори гордо, но все пак предимно развеселено.

— Какво е направила с вас, че да станете такива? — попита го Френтис и сам се изненада от бликналата в него жалост. Плетача беше прав: този мъж бе преобразен в нещо съвсем различно от хората.

Усмивката на арисая се превърна в подигравателно хилене.

— Не знаеш ли? Времето, прекарано от теб в ямите, ги научи на това. Те са ни развъждали от поколения, обучавали са ни, опитвали са различни връзки, за да ни направят съвършените убийци. Но все не се получавало, предците ни били или прекалено буйни, или приличали на куритаите, смъртоносни, но тъпи и нуждаещи се от постоянен надзор. Моето поколение не беше по-различно, още един провал. Десет хиляди арисаи, определени за екзекуция, след като ни чифтосат с подходящ материал, разбира се. А после се появи ти, нашият спасител, бляскав пример за предимствата на жестокостта, дисциплината и хитростта, характерни за душата на истинския убиец. Когато ни прати тук, тя ни каза, че ще се срещнем с баща си, и трябва да отбележа, че смятам това за привилегия.

— Значи — замисли се Френтис — има поне още девет хиляди като вас?

За миг усмивката на арисая се стопи и той се намръщи объркано като дете, търсещо отговор на неудобен въпрос.

— Изглежда все пак не сте съвършени — отбеляза Френтис и мина зад него, насочил ножа към основата на черепа му. — Какво знаеш за Съюзника?

Кучето грейна отново, когато върхът на ножа докосна плътта му, засмя се и поклати огорчено глава.

— Само обещанието, което ни даде тя от негово име в деня, когато ни изведоха от подземията: „Всичките ви мечти ще бъдат осъществени.“ Ние бяхме чакали толкова дълго и имахме много мечти. Ако някога я видиш пак, татко, кажи ѝ, че аз…

Френтис заби ножа до дръжката и Кучето изви гръб и се затресе в конвулсии, преди да се свлече безжизнено на земята.

— Ще ѝ кажа — увери го Френтис.

„Защо?“

Въпросът идва при нея без предупреждение и кара пръстите ѝ да се хлъзнат отново. Още едно петно кръв оцапва изопнатия плат. Тя поглежда иглата, забита в пръста ѝ, със студено разбиране; плътта ѝ е като лед, не изпитва болка. Бродерията е зле, нескопосани детински опити да се имитира умението на възрастен. Тя се изкушава да обвини черупката си и схванатите ѝ пръсти, но това конкретно умение никога не ѝ е било по силите. Споменът е неясен, както всички спомени от детството ѝ, но някога е имало една жена. Мила жена, с лице с котешка красота, която е можела да бродира с удивително майсторство, да създава върху плата изкуство, което да се мери с най-добрите картини. Двете са седели и са бродирали заедно, жената е водела малките ѝ ръце, прегръщала я е и я е целувала, когато направи нещо добре, и просто се е смеела на честите ѝ грешки. Тя е сигурна, че този спомен е истински, макар че по някаква причина мислите ѝ постоянно избягват името на жената и участта ѝ. Вместо това се променят, стават мрачни и тя се озовава в леглото, хленчеща и загледана във вратата на спалнята си…

Скърцане на въжета и механизми привлича погледа ѝ към балкона. „Имам да посрещна височайш гост, любими — казва му тя. — Една императрица не бива да занемарява задълженията си.“

„Защо?“ Мисълта е неумолима, неудържима в искането си.

„Знаеш защо, любими“, казва му тя.

Образите се завихрят в ума ѝ и придобиват форма, още един ценен дар, уловен от зрението му: пламъци, изригващи от шахтите на Виратеск, арисаи, които се бият, убиват и умират с цялата ярост, която е очаквала. Един, пламнал от глава до пети, се носи като огнен вихър и продължава да убива и да се смее дори когато стрелата го улучва.

„Знам, че имаш още девет хиляди — казва той. — Къде са?“

Ръцете ѝ се впиват в бродерията, защото я пронизва радост, чудесно чувство за подновяване на загубената им интимност. Същото е било и по време на пътешествието им, радостното смесване на омраза и любов, докато всяко убийство е рушило стените между тях. Тя осъзнава, че сърцето ѝ се е разтуптяло, все по-бързо, като уловен звяр, беснеещ в клетката си. Досега е смятала, че тази черупка е способна само на най-зачатъчни чувства, но той, разбира се, само той, може да я съживи.

Гондолата спира рязко до балкона и тя зърва своята гостенка. Усеща тревогата, пламнала в нея, щом я вижда, и това я кара да се зачуди дали ревността няма да я накара да хвърли това красиво създание от върха на кулата. Ала нотка от песента, докато погледът на момичето се плъзга по Лиеза, ѝ подсказва, че подозренията ѝ са неправилни.

„Остави я на мира! — крещи той в ума ѝ. — Докоснеш ли я, никога повече няма да ме зърнеш. Кълна се!“

Тя устоява на импулса да се наслади на гнева му и оставя сърцето си да се успокои. Опитва се да вложи в отговора си хладно безразличие.

„Колкото по-скоро дойдеш при мен, толкова по-големи са шансовете ѝ за оцеляване.“

Трепва леко, като усеща как наново създадената връзка помежду им се обтяга, докато той овладява гнева си. Когато се връща, мислите му са мрачни от неохотно приемане.

„Арисаите — настоява той. — Къде са?“

„Мога да ти кажа къде не са.“ Тя открива, че трябва да потисне кикота си. „В Нова Кетия.“

— Идиоти — каза Греблото, докато наблюдаваше с опитно око Воларианската колона. — Даже нямат съгледвачи по фланговете.

— Че защо са им? — попита Френтис. — Не очакват нищо повече от победен марш, щом стигнат Виратеск.

— Малко над четири хиляди — каза Трийсет и четири и върна далекогледа на Френтис. — Само един батальон варитаи и малко куритаи. Останалите са смесица от свободни мечове и наборници от Нова Кетия. По мои сметки това е по-голямата част от военната сила, останала в тази провинция.

— Идиоти — повтори Греблото и поклати глава.

В района западно от Виратеск почти нямаше възвишения и гори, които Френтис намираше за толкова полезни. Инструктор Ренсиал обаче проучи крайбрежния път за Нова Кетия и откри широка плитка падина в полето на шест мили западно оттам, чийто южен ръб беше все пак достатъчно издигнат, за да скрие основната част от армията им. Допълнително предимство им даваха посевите, които бяха достатъчно високи, за да скрият стрелците, и достатъчно сухи, за да пламнат при първата искра. Кавалерията начело на Воларианската колона явно не бе обърнала внимание на ивицата обгорена земя успоредно на пътя, една миля дълга и сто метра широка, резултат на цяла сутрин внимателно изгаряне. Множеството ратаи в армията бяха казали, че подобно разчистване на нивите с огън е нещо характерно за воларианското земеделие и едва ли ще привлече вниманието на хора, които никога не са обработвали земята.

— Някои неизбежно ще се измъкнат — каза Френтис на Иллиан и Греблото. — Ако се окаже, че ви превъзхождат по брой, изтеглете се и образувайте защитен кръг. — Погледна Иллиан и продължи заповедно: — Всичко ще се реши по фланговете, така че няма нужда от излишен героизъм.

Видя как тя потисна една нацупена гримаса и се насили да кимне.

— Разбира се, братко.

Той ги остави да клечат сред високия царевичак и отиде зад възвишението, където чакаше инструктор Ренсиал с конницата им. Воларианците не виждаха особен смисъл да учат робите да яздят, но някои познаваха конете от предишния си живот, предимно хората от Кралството и няколко алпиранци — достатъчно, за да сформират отряд лека кавалерия от около триста души. Още хиляда пехотинци се бяха присвили малко по-назад, предимно тези, на които им липсваха свестни оръжия, макар че някои носеха мечове и ками, взети от загиналите арисаи. Основната част от пехотата им се намираше с Лекран и Ивелда по левия фланг, готова да последва гарисаите в атака, когато му дойде времето.

Френтис се качи на един жребец, пленен в хълмовете, добре обучен подобно на повечето волариански кавалерийски коне, макар да му липсваше бързината и агресивността на конете в Ордена. Все пак инструктор Ренсиал обучаваше прилежно както ездачите, така и конете, така че Френтис бе сигурен, че животното няма да се дърпа при атака. Смуши го и се изкачи на билото. Воларианците със сигурност щяха да го видят очертан на фона на небето, но това вече нямаше голямо значение, след като челната им рота се беше изравнила с края на разчистената ивица. Френтис изтегли меча си и го вдигна над главата си. При този сигнал стрелците в царевичака се надигнаха с изпънати лъкове. Той видя как някакъв ездач начело на колоната извъртя коня си и заръкомаха трескаво към тръбача, но бе прекалено късно.

Над четиристотин стрели полетяха от царевичака и поразиха центъра на Воларианската колона, предизвиквайки тревожна врява и неорганизирано тръбене. Все пак, ако се изключеше първоначалният хаос, ефектът от залпа бе минимален — стрелите убиха не повече от десетина-двайсет войници, преди офицерите да успеят да въведат някакъв ред. Както обикновено, варитаите се строиха първи, три батальона заеха защитни формации само за минута. Френтис се зарадва да види, че са разположени в средата на колоната, което означаваше, че фланговете ще бъдат пазени предимно от свободни мечове и новобранци. „Греблото беше прав — заключи той. — Тези хора са командвани от глупаци.“

Обстрелът продължи без пауза, докато строят на воларианците придобиваше форма, а хор от тръби ехтеше в сигнал за общо настъпление. Нямаше нужда Френтис да дава допълнителни команди — стрелците бяха добре обучени какво да правят. Макар че царевицата беше суха като прахан, той бе взел предпазната мярка да разхвърля щедро из нивата пропити с масло снопове подпалки и да осигури мишени за стрелците, чиито огнени стрели скоро ги намериха със завидна точност и пламъците лумнаха на мига. Строгите заповеди гласяха да пуснат бързо огнените стрели и да бягат към разчистената ивица, макар че някои продължиха да стрелят даже докато се изтегляха от забулената в дим нива. Почти моментално избухна огнен ад, ярка стена от пламък, която се простираше успоредно на настъпващата воларианска линия, и се издигна плътна завеса от черен дим, която скри всичко от поглед.

Френтис се обърна, кимна на инструктор Ренсиал и смуши коня си в галоп. Бяха прогорили път през царевицата от двете страни на разчистената ивица, достатъчно широк, за да може по него да атакува цяла рота кавалеристи, бързо последвана от хиляда пехотинци. Въпреки всичко гъстият дим правеше ездата нервна, а близостта на пламъците караше коня му да цвили протестиращо. Френтис го срита и го пришпори по-бързо.

Излязоха от дима и се озоваха срещу двама стъписани волариански кавалеристи. Той препусна между тях, посече наляво и надясно и чу едновременни викове на болка, преди да продължи напред.

Цареше хаос, димът се издигаше и спускаше в зависимост от прищевките на вятъра. Когато се разчистеше, Френтис посичаше всеки воларианец в обсега си, а когато се сгъстяваше, препускаше напосоки. Единственото, по което можеше да съди за развитието на битката, бяха виковете на болка и ярост от всички страни. От време на време зърваше инструктор Ренсиал да убива с присъщото си майсторство, конят му сякаш танцуваше и при най-лекото му докосване до юздите и всяваше смут у онези, които са били толкова неразумни да нападнат човека, за когото Френтис вече знаеше, че е най-умелият конен воин на света.

Воларианците се оказаха разнородна пасмина: някои побягваха още щом зърнеха Френтис, други пък веднага се втурваха срещу него. Когато димът се сгъсти отново, той се оказа нападнат от конен куритай, който явно не се смущаваше от намалената видимост — препусна към него на отличния си жребец, две педи по-висок от неговия собствен. Френтис се изви в седлото, когато куритаят се приближи и мечът му се спусна, за да се впие в шията на коня му. Скочи от животното, когато то изцвили от болка и залитна сред фонтан от кръв, стъпи ловко на крака и метна нож към куритая. Ножът се заби в лицето му, току над челюстта, но не успя да спре устрема му.

Френтис се претърколи и опита да посече към краката на атакуващия жребец, докато той прелиташе покрай него. Но куритаят беше прекалено опитен ездач и в последния момент промени посоката на животното и избегна острието. Френтис метна още един нож, докато куритаят се извърташе за повторна атака. Стоманеното острие потъна в бута на коня и го накара да отстъпи. Френтис се втурна напред, скочи и замахна. Изкованият в Ордена меч разсече бронираната ръкавица на китката на куритая. Той падна от седлото, претърколи се, изправи се и се врътна да посрещне Френтис с насочен напред меч. От отсечената му китка бликаше кръв. Френтис чу зад себе си познато ръмжене и падна на едно коляно. Боец и Чернозъбка го прескочиха и нападнаха куритая в добре отработен синхрон. Кучката сключи челюсти около крака му, докато Боец му разкъса гърлото.

Френтис не остана да гледа, а се втурна през дима да търси още врагове. Насочи се към силен рев, последван от звън на множество оръжия, и след секунди видя как пехотата му се разправя с батальон свободни мечове. Явно се бяха врязали стремително в строя им, ако се съдеше по това как той се бе огънал и разкъсал в центъра, сечаха и мушкаха с брадвите и сърповете си и на всяко лице грееше свирепа ярост.

Известно време свободните мечове се мъчеха да задържат позицията си, струпани накуп в съответствие със заповедите, които им крещяха офицерите им. Много освободени роби загинаха под мечовете им, но строят им вече бе разкъсан и за разлика от хората, срещу които се биеха, те все още се залъгваха с мисли за дълъг живот и семейство. След още няколко мига трескава съпротива наемниците започнаха да се прекършват, мъже се обръщаха и побягваха в дима, отначало по един, по двама, а после по десетина наведнъж. Един се втурна право към Френтис и се закова ококорено на място, тупна по задник и изпусна меча си. Френтис го изгледа строго и посочи на запад. Свободният меч го зяпна за секунда, после се изправи трескаво и побягна.

— Строй се! — изрева Френтис на тичащите наоколо освободени роби, някои от които продължаваха да мушкат мъртвите воларианци.

С много викане и блъскане той успя да въведе някакъв ред, а назначените за сержанти дойдоха на себе си, щом го зърнаха, и строиха ротите.

— Продължавайте, докато излезете от дима — заповяда Френтис, а после се обърна и закрачи към воларианския център. Строят устоя само докато освободените роби чуха звуците на още битка — тогава неутолената им жажда за кръв изригна в общ вик и те се втурнаха в спонтанна атака. Понеже знаеше, че ще са глухи за всякакви по-нататъшни заповеди, Френтис атакува заедно с тях. Димът се разнесе и видяха плътна стена от варитаи с безизразни лица, насочили копията си към тях.

Освободените роби нападнаха без колебание. Тук обаче липсваше паниката, която бе обхванала свободните мечове — варитаите отстъпиха в отговор на пронизителен тръбен зов и образуваха нова защитна формация на двайсетина метра по-назад. Френтис виждаше две фигури по средата на смаляващия се кръг от варитаи: плещест мъж с вдигната към устните му тръба, сержант ветеран, ако се съдеше по бронята му, и друга, по-слаба фигура с шлем на младши офицер.

— Стой! — Френтис вдигна меча си и освободените роби се събраха за нова атака. Яростта вече ги бе обзела всичките, оцапаните със сажди лица бяха разкривени от свирепа жажда за още кръв, а почервенелите оръжия в ръцете им потръпваха от очакване.

— Можем да се справим с тях, братко! — извика дрезгаво една жена на езика на Кралството. Държеше в едната си ръка кинжал, а в другата — къс меч, и двете оръжия окървавени от върха до дръжката. На Френтис му трябваше малко време, за да познае в тази задъхана фигура с почерняло лице Лисел, бившата свещарка от Рансмил.

— Направихте достатъчно за днес, госпожо — каза ѝ той. „Освен това имаме да попълваме загуби“, добави наум. — Ще намерите сестра Иллиан и Плетача на възвишението. Моля, доведете ги тук.

Тръгна около почти идеалния кръг варитаи, като се взираше през разсейващия се дим, за да се увери, че левият фланг на воларианците е сразен. Свободни мечове тичаха във всички посоки, а гарисаите напредваха към варитаите в добър ред, начело с Ивелда и Лекран. Френтис вдигна ръка, за да ги спре, и се обърна да преброи бързо оставащите варитаи. „Триста.“ Два пъти повече, отколкото имаше вече в армията си.

— Братко. — Иллиан спря до него с арбалет в ръка. Той огледа превръзката на челото ѝ, раната беше току под косата ѝ и от нея още се процеждаше кръв. — Куритай — поясни тя със свиване на рамене.

Той кимна и се обърна пак към варитаите.

— Чакайте моята заповед.

Приближи се до кръга от войници-роби, вперил очи в двете фигури в центъра му. Плещестият сержант стоеше неподвижно, с изправен гръб, и се взираше в него. На смръщеното му лице личеше упорито непокорство, на което Френтис не можеше да не се възхити. Офицерът до него беше поне два пъти по-млад и видимо не толкова дързък, очите му шареха по освободените роби наоколо, а лицето му бе побеляло от ужас.

— Сам си — извика Френтис на плещестия мъж над редиците неподвижни варитаи. — Офицерите ти са мъртви или тичат обратно към Нова Кетия. Ако искаш да се присъединиш към тях, заповядай на тези мъже да сложат оръжие.

Лицето на сержанта се изкриви в отвращение, той плю на земята и изрече само една дума, пропита от презрение:

— Роб!

Арбалетната стрела на Иллиан се заби в нагръдника му току вляво от гръдната кост. От такова близко разстояние не беше проблем да проникне през бронята и костта, за да намери сърцето.

— Ами ти, почитаеми гражданино? — извика Френтис на младия офицер, който бе зяпнал падналия сержант, а стичащите се от очите му сълзи му придаваха вид на дете, изгубено в гора с опасни непознати. След миг той се овладя достатъчно, за да вземе тръбата от трупа на сержанта. Сигналът, който изсвири, беше пресеклив и тънък, но явно достатъчно ясен. Като един, варитаите оставиха оръжията си и се изправиха пак в строя. Всяко лице изразяваше не повече емоция от камък.

— Можеш ли да излекуваш толкова много? — попита Френтис Плетача, когато лечителят се появи с освободените си варитаи.

Плетача се засмя тихичко с вече привичната му тъжна усмивка.

— Говориш все едно имам избор, братко.

Нова Кетия гореше. Високи колони дим се издигаха от гъсто скупчените ѝ улици. Повечето пожари, изглежда, бяха съсредоточени около пристанището, където се виждаха множество отплаващи кораби. Всички газеха ниско, а един бе толкова тежко натоварен, че се преобърна, щом стигна изхода от залива, и мънички като мравки фигурки заскачаха през борда му. На юг дълга върволица хора се точеше през градските порти и далекогледът на Френтис потвърди, че това са в по-голямата си част сиви, прегърбени под товара на най-разнообразни домакински вещи и теглещи подир себе си деца. Върху всички лица бяха изписани объркване и страх.

— Можеха да почакат да дойдем — промърмори Греблото.

— Една битка по-малко за водене — каза Френтис. Бяха се настанили на лагер сред някакви руини върху ниско плато на близо миля източно от града. Трийсет и четири нарече мястото Стара Кетия, която била унищожена преди векове, по време на Ковашката ера. Бившият роб се върна от разузнаването си в късния следобед, след като двамата с инструктор Ренсиал бяха пратени на сутринта.

— Изглежда, новината за нашата победа е имала драматичен ефект — докладва Трийсет и четири. — Губернаторът решил да екзекутира всички роби, вместо да ги остави да попаднат в ръцете ни. Но тъй като робите в града били два пъти повече от свободните хора, това се оказало неразумен курс на действие. Бунтовете бушуват от три дни, хиляди са загинали, още повече са избягали.

— Робите ли държат града? — попита Френтис.

— Само един квартал. — Трийсет и четири посочи към част от града, която изглеждаше още по-забулена в дим от другите. — Поради липсата на оръжия загубите им са тежки. Успяхме да стигнем дотам и да се свържем с водачите им. — Той се обърна с усмивка към Френтис. — Изглежда, те са чували много за Червения брат и очакват с нетърпение неговото пристигане.

— Една битка по-малко — промърмори Греблото и стана.

— Защо е направено това?

Тялото висеше на стълб на централния площад на Нова Кетия. От краката бяха останали овъглени чуканчета, а лицето бе замръзнало в агонизиращ писък. Колкото и да беше обезобразено, Френтис все пак позна чертите. „Готов съм да понеса хилядолетни мъчения“, беше казал Варек. Ако се съдеше по състоянието му, Френтис се съмняваше, че е издържал повече от час.

Заместник-ковчежникът на Нова Кетия, чернодрешко с изпито лице, който изглеждаше едновременно объркан и ужасѐн от факта, че е все още жив, трябваше да се изкашля няколко пъти, преди да намери глас да заговори.

— Заповеди на императрицата — каза той и гласът му трепереше въпреки усилията му да го овладее. — Пристигнаха преди него.

„Не е харесала онова, което ми каза той“, реши Френтис. Изпитваше странно разочарование. Варек бе изглеждал толкова решителен, би било интересно да види докъде ще го отведе търсенето на мъст. Но той беше само един от хилядите трупове, осеяли този град, подуващи се на слънцето и събиращи облаци мухи, които жужаха сред усилващата се смрад. „Хиляди истории, угасени преди края.“

Бяха им нужни един ден и една нощ на тежки сражения, за да завладеят града. Френтис беше повел пехотата бавно, но неумолимо към пристанището, докато Лекран и Ивелда поеха командването на оцелелите бунтовници. Налагаше им се да се бият улица за улица, а противниците им представляваха смесица от свободни мечове и градски жители, способни на яростна съпротива сега, когато домовете им бяха пред унищожение. Но бяха прекалено малко и прекалено зле организирани, за да победят, барикадите им представляваха само паянтови конструкции, създадени от несвикнали на труд ръце. Френтис скоро разработи тактика за завладяване на околните покриви и нападение на защитниците отгоре, за да ги принуди да отстъпят, докато барикадата бъде съборена. На пристанището беше организиран нещо като последен отпор, от няколкостотин души, скрити зад купчини бурета и сандъци, които отхвърляха всички призиви да се предадат. Освободените варитаи на Плетача сложиха край на това, като просто събориха буретата и се нахвърлиха с тояги върху бранителите.

Останките на губернатора бяха вързани за основата на стълба; за разлика от Варек, неговото лице беше наистина неразпознаваемо. Той бил генерал, преди да влезе в политиката, и избра да посрещне края си на стълбите на своя дом с няколко верни стражи. За нещастие този героизъм не му осигури бърза смърт — тълпата роби помете всякаква съпротива в последния си щурм, но запази достатъчно самообладание да се погрижи губернаторът да бъде заловен жив. Френтис, който бе видял ужасите, предизвикани от опитите на губернатора да унищожи робското население, нямаше желание да се меси в продължителното му и изобретателно наказание.

— Императрицата е чудовище — добави заместник-ковчежникът със слабо, обнадеждено подмазвачество в гласа.

— Тя е воларианка — отвърна Френтис. — Като единствен имперски чиновник, останал в този град, искам от теб да служиш за връзка с оцелялото свободно население. Ще ги намериш поставени под стража на пристана. Уведоми ги, че като свободни поданици на Обединеното кралство получават защитата на Короната и аз лично гарантирам сигурността на всеки, който няма пръст в извършените тук зверства. Цялата им собственост обаче се конфискува в полза на Короната като военна плячка. По волята на кралицата отсега нататък робството в тази провинция е забранено и всеки, който бъде заловен да се занимава с него, подлежи на екзекуция.

Греблото поведе чернодрешкото към пристана и му заговори:

— Хайде, недей да хленчиш. Браво, добро момче. Не знаеш ли какъв си късметлия да посрещнеш ново утро във Великото обединено кралство?

Докато си проправяше път през осеяните с трупове и безброй отломки улици, Френтис откри, че си припомня един сън, който сега разбираше, че е началото на връзката му с душа, смятана от заместник-ковчежника за чудовищна. „Аз щях да съм ужасна — беше казала тя, докато се взираха в един бряг, застлан с трупове. — Но колкото и ужасна да ме е направила съдбата, аз не съм като него.“

Спря при гледката на майка с дете, сгърчени в смъртта пред една хлебарница. Очите на момиченцето бяха отворени, главата му лежеше близо до главата на майка му, а устата му бе зейнала лекичко, сякаш застинала в някакъв нечут последен въпрос. Като видя раните по ръцете на майката, без съмнение получени, докато се е опитвала да предпази момиченцето от убилите ги остриета, той не можа да потисне мисълта, че двамата с императрицата са се съюзили да превърнат онова море на смъртта в реалност.

— Братко? — Беше Иллиан и го гледаше с изражение, граничещо със смайване. Той усети сълзите по бузите си и побърза да ги избърше.

— Какво има, сестро?

— Гарисаите откриха няколкостотин сиви в катакомбите под търговския квартал. Градските роби вдигат голяма шумотевица, настояват да се доберат до тях. Нещата може да загрубеят. — Тя се насили да се усмихне неуверено, а очите ѝ не се откъсваха от неговите. Погледът на Френтис се насочи към раната на челото ѝ. Трийсет и четири беше свършил типичната за него прецизна работа по зашиването ѝ, но белегът щеше да е дълбок и дълъг.

— Поне вече не ме сърби — каза тя и пръстите ѝ посегнаха да пипнат раната.

„В нея няма никаква неувереност — помисли той. — Въпреки всичката тази смърт тя остава неустрашима. Беше права, Орденът е най-подходящото място за нея.“

— Идвам веднага — отвърна. — Кажи на Греблото да събере свободните в работна група и да разчистят тези трупове. Ще им се плати с хляб, не бива да очакваме от тях да работят за нищо.