Огнената кралица

13.

Вейлин

Наложи им се да си пробиват път през тълпа бягащи воларианци, всички прекалено паникьосани и обзети от ужас, за да могат дори да познаят група чужди нашественици. Мнозина търчаха през червените цветя от двете страни на пътя, необременени от никакъв багаж, и върху пребледнелите им лица имаше следи от наскоро преживени кошмари. Семействата пък се движеха на плътни предпазливи групички, стиснали жалки вързопчета; държаха децата, чиито личица бяха облени в сълзи или вцепенени от страх, близо до себе си.

Асторек спря един мъж, оплешивяващ сив на средна възраст с малко момченце, вкопчено в него. Мъжът отговори отсечено на въпросите му, привичното раболепие надделяваше над страха му.

— Императрицата е насъскала арисаите си срещу града — каза Асторек и пусна сивия, който забърза нататък. — Убиват всички. Той, изглежда, мисли, че това е наказание, задето не са отишли на арената, макар че тя така и не би могла да ги побере всичките.

Вейлин се обърна към Съюзника, който гледаше минаващите бегълци само със смътен интерес, и попита:

— Това твое дело ли е?

Съюзника сви рамене и поклати глава.

— Тя си беше луда още преди да я взема. А тези хора винаги са будели омразата ѝ.

След около миля се измъкнаха от бягащата тълпа и навлязоха в града. В източната част, в която, изглежда, живееха търговците, имаше много складове и канали, чиито тъмни води бяха пълни с плаващи трупове. Тук-там на пътя им се изпречваха замаяни хора, ранени или изпаднали в апатия от шок. Ужаси ги посрещаха на всеки ъгъл, жени ридаеха над убити деца и неразбиращи мъничета побутваха падналите си родители. Вейлин затвори сърцето си за всичко това и смушка Драскун да ускори ход, вперил очи в сводестата грамада на арената, издигаща се в центъра на града. Хвърляше постоянни любопитни погледи към Кирал, която можеше само да потвърди настойчивата нотка в песента си.

След мъчителна едночасова езда навлязоха в парка около арената и Вейлин пришпори Драскун в галоп, щом чу надигащата се какофония откъм голямата червено-златна сграда. Мярна нещо с крайчеца на окото си, обърна се и видя редица хора, тичащи към южната ѝ стена, може би петстотин души, всичките въоръжени. Погледът му се насочи към фигурата в челото и той различи тъмносиния плащ и познатия прецизен бяг. Изви Драскун наляво и препусна да пресече пътя на тичащите бойци. Накрая дръпна юздите и вдигна ръка.

Френтис размаха меча си и редицата спря.

Представляваха странна шайка, мъже и жени с най-различни брони, по които личаха белези от скорошна битка, някои във воларианските цветове, други явно алпирански или от Кралството. Вейлин въздъхна с облекчение, щом видя Плетача, застанал сред единствената група в цялото множество, която имаше истински войнишки вид.

— Братко! — поздрави го Френтис и изтича при него. Вейлин бе поразен от вида му: Френтис бе оплескан с кръв и сажди от главата до петите. Все пак намери утеха в погледа му — състарен, откакто го бе видял за последно, но твърд и лишен от лудостта, която сякаш бе обхванала този град.

Вейлин кимна към Плетача и добре подредените воларианци около него.

— Това варитаи ли са?

— Сега се наричат политаи — каза Френтис. — На стар волариански това значи „освободени“.

Вейлин погледна през рамо, щом се приближиха гвардейците на Орвен и сентарите, а между тях Съюзника, който сега изглеждаше доста по-нащрек. Вейлин забеляза, че по устните му играе усмивка. „Вече няма нужда да крие очакването си.“

— Освободени — повтори той, обръщайки се пак към Френтис. — Също като теб, братко.

Френтис кимна и се намръщи озадачено.

— Лейди Рева — каза той и посочи с меча си към арената. — Разполагам със сигурна информация…

— Знам. — Вейлин слезе от гърба на Драскун, изтегли меча си и закрачи към арената, като даде знак на Френтис да го последва. — Нямаме много време — каза тихо, — така че слушай добре…

Докато излезе на арената, всички звуци на битка бяха утихнали. Забавиха ги няколко куритаи в лабиринта от коридори, довел ги дотук, но сентарите и гвардейците бяха достатъчно многобройни и умели, за да ги посекат без затруднения. Щом Вейлин стъпи на пясъка, погледът му се плъзна по трибуните и той откри, че са само една трета пълни с нервни групи волариански граждани, които се държаха възможно по-далеч от ротите на Кралската гвардия и кумбраелските стрелци. Кралицата стоеше по средата на арената и разговаряше усмихнато с Рева, близо до нещо, което приличаше на чудовищна маймуна, лежаща мъртва с щръкнало от гърба ѝ копие.

Рева изтича при него, щом се приближи, и го прегърна.

— Този път закъсня — укори го и го плесна закачливо по бузата.

Той кимна и се насили да се усмихне, после се поклони на кралицата, която се приближи да го поздрави.

— Ваше величество. Радвам се да ви видя в добро здраве.

— И аз вас, милорд. — Погледът ѝ му се стори странно хладен, а откритата усмивка, с която го бе дарявала в миналото — по-сдържана. „Най-великата завоевателка в историята на Кралството — напомни си той. — Сега вече е нещо повече от кралица.“

— Лейди Дарена? — попита тя и погледът ѝ обходи групата зад него.

Той я погледна в очите и поклати глава. Видя кратката тръпка на загубено самообладание и как лицето ѝ се помрачи от искрена скръб.

— Това е… голяма загуба, милорд.

Погледът му беше привлечен от задавен звук зад нея. Той видя още едно тяло, проснато до чудовищната маймуна, чиито очи не бяха вперени в него, а във Френтис. Устните на жената се раздвижиха в някакъв поздрав и от тях върху пясъка пръсна кръв.

— Представям ви императрица Елвера, владетелка на Воларианската империя — каза кралицата.

Вейлин видя как Френтис пребледня и се размърда, сякаш неспособен да откъсне очи от умиращата жена, докато тя продължаваше да мълви нещо. Взря се в своя брат, докато той не се обърна, срещна погледа му и го задържа с надеждата, че той помни задачата си. Френтис кимна едва-едва и се извърна от императрицата, с което предизвика жалния ѝ стон. Тя задращи по пясъка в отчаяни усилия да се приближи до него.

— Аз също искам да ви представя някого — каза Вейлин на кралицата и даде знак на гвардейците на Орвен да доведат Съюзника.

— Твоят неостаряващ Надарен? — попита кралицата, като огледа критично вързания мъж. Той отвърна на погледа ѝ с разсеяно кимване и вдигна очи към трибуните, примижал във внимателна преценка.

— Не точно — каза Вейлин. — Не знам истинското му име, но сме свикнали да го наричаме Съюзника.

— Това име никога не ми е харесвало — отбеляза Съюзника тихо: — Може би в идните години ще можете да измислите нещо по-добро. По-поетично. Виждате ли, решил съм да стана бог.

Вейлин отвори уста да му заповяда да млъкне — и замръзна. Опита се да вдигне меча си, но откри, че ръката му е неподвижна. Опита да се обърне към Френтис, но шията му отказа да помръдне. Всяко чувство се бе оттекло от крайниците му, движеха се само гърдите му, които продължаваха да вдишват, и очите му, които се стрелкаха насам-натам с паническа скорост. Виждаше кралицата, замръзнала със същата свъсена физиономия на внимателен оглед, а близо зад нея лорд Илтис, неподвижен като статуя, също както и всяка друга жива душа пред очите му, даже хората по трибуните горе. Сега на арената цареше тишина с изключение на предсмъртните хрипове на императрицата и звука от тихите стъпки на Съюзника по пясъка, когато се приближи до Вейлин и се взря в очите му.

— Ти ме попита за дарбата ми — каза той. — Ето я, или поне една от тях. Минаха толкова години, откакто съм я използвал на този свят без нуждата от посредник. Сега не е толкова уморителна, благодарение на теб и неостаряващия ти приятел. Виждаш ли? — Той завъртя глава наляво-надясно. — Няма кръв. Подозирам, че това тяло ще ме поддържа доста време. Може би до гибелта на този свят, макар че нямам желание да видя това.

Той се отдалечи, като поспря да се взре внимателно първо в Лирна, после в Рева, едва видими в ъгъла на полезрението на Вейлин и също така неподвижни като всички други.

— Толкова добре е направена — каза Съюзника, като задържа поглед върху Рева. — Жалко ще е да я развалям, но тази тук ще има нужда от награда, ако искам да продължи да ми служи като куче.

Отдръпна се и отиде до императрицата, единственото тяло наоколо, което не беше замръзнало, макар че движенията ѝ вече се ограничаваха до леко потръпване. Съюзника клекна до нея и се наклони назад, за да притисне овързалите го въжета към стоманените нокти, стърчащи от лапата на мъртвата маймуна. Направи гримаса от усилието и се раздвижи нагоре-надолу няколко пъти, докато вървите поддадоха.

— Ах… — въздъхна Съюзника, стана и захвърли настрани въжетата на Алтурк. — Така е по-добре. — Разкърши ръце, а после пак приклекна да огледа императрицата. Присви устни при вида на слабата искрица, която се виждаше още в очите ѝ, после изсумтя доволно.

— Често са ме наричали високомерен — каза той и вдигна поглед към Вейлин. — И е вярно, че малко неохотно признавам провалите си. Но след толкова много години започнах да ценя повече смирението. Провалих се, разбира се, и Лионен ме измъчва до смърт заради това. Но ме погуби не толкова намерението, колкото методът. Той беше несъвършеният. Да се опитам да избия всеки Надарен на този свят сам-самичък, даже предвид способността ми да подчинявам всяка достатъчно злонамерена душа на своята цел, се оказа прекалено мащабна задача. Но разполагах с предостатъчно време да измисля нов подход.

Наведе се, вдигна от пясъка един къс меч, пъхна крак под тялото на императрицата и я обърна по гръб.

— Защо да се стремя към невъзможното? — попита той Вейлин. — След като безкрайната алчност на човечеството може да го направи вместо мен? Това трябваше да е ролята на воларианците, след като я оформя така, че да служи на целта ми. Изобщо не им хрумна да се запитат защо винаги се грижа да няма достатъчно Надарени, независимо колко развъждат в ямите си. Аз просто давах благословията си на повече от техните благородници, така че винаги да се нуждаят от още, да са принудени да разширяват територията си — империя, създадена да завладее света в търсене на надарена кръв, тласкана от жаждата им за вечен живот. Всичко това беше погубено от теб и другите тук. Дело на вълка, предполагам. Но така или иначе, няма значение.

Вдигна меча над главата си, обърна се към трибуните и извика пронизително:

— Чуйте! Старите богове възкръснаха в мен! Велика сила тече във вените ми! Вижте моята благословия!

Приближи се до императрицата и притисна меча към плътта на ръката си. Направи къс, но дълбок срез. Поднесе раната към лицето ѝ и остави кръвта да покапе върху устните ѝ.

Отначало тя почти не реагира, устните ѝ само потръпнаха едва-едва, но скоро устата ѝ се отвори по-широко, за да може кръвта да се стече в гърлото ѝ. Гърбът ѝ се изви в дъга. Съюзника отстъпи, докато конвулсиите ѝ продължаваха, захвърли меча и откъсна парче плат от ризата си, за да превърже раната.

— Тъй като ми отнехте империята — каза той на Вейлин, стиснал със зъби плата, докато го затягаше, — ние ще си направим друга.

Дойде при него, като поспря още веднъж до Лирна, чиито очи се стрелкаха трескаво върху съвършеното ѝ лице.

— Тя ще бъде кралицата спасителка, дошла от другата страна на океана, за да избави воларианския народ от кошмарното царуване на императрица Елвера. А ти — ухили се той на Вейлин — ще си великият ѝ и благороден генерал. Помисли за армиите, които ще изградите заедно, за земите, която ще завоювате. И във всяка завладяна от вас земя ще издирвате Надарените.

Усмивката му се изпари, когато се приближи до него, всяка преструвка за човечност се свлече от лицето му и чистата злоба на създанието се разкри в треперливо озъбване.

— И ще ги принасяте в жертва на новия си бог. Това може да отнеме десетилетия, може да те накарам да заченеш синове на моята кралица марионетка, за да могат те да продължат делото. Но с времето всеки Надарен на този свят ще изчезне и най-после ще мога да продължа нататък.

Пристъпи още по-наблизо и гласът му се понижи до шепот.

— Сивите камъни бяха основите на нашето величие, приемници на спомените и мъдростта, способни да пренасят мислите ни през огромни разстояния. С тях ние изградихме епоха на мир и мъдрост, а после намерихме черния камък и го сметнахме за още една благословия. Ах, какви дарби даваше той! На жена ми — умението да изцелява, на брат ѝ — способността да прониква през мъглите на времето. Такива чудесни дарби, но не и за мен. За мен той имаше проклятие. Знаеш ли какво е да живееш в свят на хармония, в свят, неопетнен от алчност, и да притежаваш истинска сила? Силата да командваш с едно докосване, силата да принудиш човек да убие. Аз не я исках, исках нещо по-добро, нещо повече. Ала черният камък има само един дар. И ти позволява да го докоснеш само веднъж. Защото, както разбраха за своя сметка онези, които го изкопаха от земята, докоснеш ли го веднъж, получаваш дар, докоснеш ли го два пъти, губиш душата си.

— И така, година след година, десетилетие след десетилетие, аз потисках дарбата си. Построих градове, учех хората, пръсках мъдрост по земята и нито веднъж не я използвах. И какво получих за награда? Жена ми се пожертва, за да спаси народ от диваци, които нямаха достатъчно ум даже да напишат собственото си име. Този свят, ах, този свят на несъвършени зверове, които си въобразяват, че са над природата! Каква вярност му дължах? Защо да не взема онова, което ми е било отказвано? — Замълча за миг, после продължи: — Вече не помня името му, но той беше първият, който докосна черния камък, първият, получил дарба. Велика сила. И също като мен, предпочиташе да не я използва. Макар че в някои случаи я демонстрираше, държеше доброволци замръзнали в продължение на часове — безобидно забавление, би могъл да си помисли човек. Но аз я видях каква е наистина: бариера, противодействие на силата, която бе дадена на мен… С времето станахме големи приятели. Когато старостта го налегна и той почна да се замисля за предстоящите му несгоди, не беше трудно да го склоня на едно последно приключение, да докосне за втори път камъка, което би му спестило толкова болка, би оставило тялото му празно, докато дарбата му се задържи в кръвта му.

— Разбира се, не знаех — продължи той. — Не осъзнавах какво ще освободя. Разбираш ли, ние докоснахме нещо. Когато се пресегнахме в Черния камък. Докоснахме нещо отвъд този свят. Друго място, място, където царува онова, което вие наричате Мрачното, място на пълен хаос. Като накарах такава могъща душа да докосне камъка, аз пробих воала между световете и го пуснах в нашия, и то плъзна по целия свят като чума, вкопчи се в някои хора, просмука се в кръвта им, така че с всяко поколение да се раждат още, и създаде капан за душите им. Защото ние ги бяхме направили реални, давайки им място, където да обитават, бяхме създали човешката душа. Бяхме създали живот след смъртта. Точно те ме задържат в Отвъдното. Тяхната сила ме крепи, подхранва, държи ме окован в този вечен затвор. Толкова упорито се опитвах да не го правя, но дори там, в място без форма и чувства освен безкрайния студ, дори там инстинктът да се храниш е неустоим и ако тук не остане никой от тях, няма да има какво да ме поддържа, когато реша да се отърва от тази плът.

Той отстъпи назад и чуждият му лик си възвърна предишната любезност.

— Честно казано, не бях сигурен, че ще мога да те подчиня на замисъла си. В някои души просто липсва достатъчно зло, за да станат от тях добри инструменти. Но после те видях как отсече главата на онова животно на север. Не си мисли, че не съм щедър. — Той вдигна ръка и посегна към челото на Вейлин. — Ще направя и теб бог, ако искаш.

Ръката спря, само на сантиметър-два от кожата му, и Съюзника се опули смаяно към юмрука, стиснал го за китката.

— Семето поникна — каза му Френтис.