Огнената кралица

2.

Рева

Тя можеше да види, че воларианецът умира: кожата на лицето му беше като изсушена маска, очите му бяха замъглени от чувство за поражение и от скорошните страдания. Въпреки това той ѝ бе разказал историята си с нетрепващ глас, ясен и силен, глас на човек с вековен ораторски опит.

— Императрицата ще излезе срещу вас само с една трета от флотата си — съобщи той на събралите се капитани на кралицата, свикани на съвет на нейния флагман. — Очаква след като ги сразите да навлезете в Локарския канал. После цялата флота ще дойде от юг да ви отреже пътя. Това е всичко, което знам.

Рева гледаше как Щита изучава подробната карта на масата. Бяха се събрали на главната палуба на „Кралица Лирна“, тъй като нямаше достатъчно голяма каюта да ги побере всичките. Днес морето беше по-спокойно, но все пак достатъчно развълнувано, за да кара лодката, с която бе дошла тук, да се клати застрашително. Рева откриваше, че морският живот не ѝ е по вкуса; даже след като преодоля първоначалния пристъп на морска болест теснотията на кораба беше крайно мъчителна, както и неизменната болка всеки път, когато мислите ѝ се отклоняха към Велис и Елеса.

— Локарският канал. — Гласът на Елл-Нестра я върна в настоящето. Той почука по един дълъг тесен залив на воларианския бряг. — Единственият директен морски път до Волар. Влезем ли там, ще могат да ни запушат с относително малко кораби. Броят няма да има значение в такова тясно пространство. Освен това за тях ще е лесно да разположат гарнизони по северния и южния бряг, за да попречат на дебаркирането ни.

— Тази тяхна нова императрица ни залага елегантен капан — каза граф Марвен с нотка на неохотно възхищение. — За съжаление изглежда, че тя не е Токрев.

— Твърде сложна хитрина — отвърна кралицата без нито помен от уважение в гласа. — Съмнявам се, че някога е играла кешет. — Тя се обърна към Щита. — Вашият съвет, флотски лорд Елл-Нестра?

— Воденето на ненужна битка никога не е добър избор — отвърна той, погледът му продължаваше да шари по картата. — Особено в морето, където толкова много зависи от шанса. А маневрирането с флота, така тежко натоварена с войници, ще бъде, меко казано, трудно. Предлагам просто да избегнем врага и да се насочим на североизток, за да слезем на сушата тук. — Той почука по един плитък залив на стотина мили северно от Локарския канал. — Някои от моите капитани са въртели малко контрабанда по тези места и ми казват, че брегът тук е достатъчно широк да побере поне една пета от армията на едно стоварване. Щом основните волариански сили охраняват бреговете на Канала, тук не би трябвало да има повече от шепа войници, които да ни се опълчат. След като свалим армията на брега, флотата ще е свободна да се справи с всяка заплаха за снабдителните ни линии.

Кралицата се обърна към своя Военачалник.

— Граф Марвен?

— Ще ни отнеме поне три дни да стоварим цялата армия, ваше величество. Макар че повечето волариански сили са съсредоточени на юг, все пак трябва да очакваме нещо като атака от местните гарнизони, преди да сме се подготвили напълно за поход.

— Бихме могли да дебаркираме по-далеч на север — съгласи се с въздишка Щита. — Но крайбрежието не предлага много други удобни места в протежение на поне още двеста мили.

— Колкото по-далеч сме от Волар, толкова по-малки са шансовете ни за успех — заяви кралицата и вдигна очи от картата да огледа капитаните си, докато накрая взорът ѝ се спря на Рева. — Освен това имаме в редиците си човек, който може да се смята за експерт в отбиването на волариански атаки.

— В допълнение към твоите стрелци и гвардейци — каза кралицата — ще ти дам три полка от Кралската гвардия, само ветерани, включително Вълчите бегачи.

— Ще са ни добре дошли, ваше величество — отвърна Рева.

Беше повикана в каютата на кралицата за личен разговор и за първи път оставаха наистина сами. Даже грамадният лорд-протектор беше получил заповед да чака отвън. Рева откри, че отново е поразена от красотата на кралицата: даже бледите линии, които тръгваха от челото ѝ и се губеха в лъскавата ѝ златисточервена коса, сякаш усилваха нейното съвършенство, вместо да го накърняват. Това се дължеше най-вече на вътрешната ѝ естествена увереност, на несравнимата ѝ властност, която гарантирано пленяваше вниманието на всички при всяко събиране. Въпреки това, или може би отчасти заради него, Рева още не бе изпитала ни най-малко влечение към своята кралица. „Беше по-лесна за харесване, когато беше изгорена — реши тя. — Сега маската ѝ е прекалено съвършена.“

— Знай, че си свободна да отхвърлиш тази заповед — продължи кралицата. — Без никакви последствия.

— Дойдохме тук да сложим край на войната — каза Рева. — Освен това мисля, че предпочитам да се бия на суша, отколкото в морето.

— Определено е въпрос на вкус. — Кралицата се усмихна, макар и не с онази своя чудна ослепителна усмивка: всъщност даже беше малко предпазлива. — Преди да замине на своята северна експедиция лорд Вейлин ме помоли да не допускам да се излагаш на прекалено голям риск. Всъщност ме умоляваше да те оставя в Кралството като регент.

Рева потисна смеха си. „Все гори от желание да се изявява като по-голям брат.“

— Едва ли ставам за тази работа, ваше величество. Макар че като стана дума, исках да ви помоля да ми обясните по-ясно намеренията зад настоящата мисия на лорд Вейлин.

— Ако нещо се пази в тайна, значи има причини за това. Достатъчно е да кажем, че възможностите, които ни разкрива мисията му, са прекалено големи, за да ги пренебрегнем. — Кралицата млъкна и усмивката ѝ бавно повехна. — Наскоро имах възможност да прочета по-подробни доклади за събитията в Алтор. Дотогава не си бях давала сметка колко трудна е била ситуацията там, до какви крайности се е наложило да прибегнеш.

Лицето на воларианеца, докато коленичеше пред дръвника… „Не по-добри от нас…“

— Оцеляването ни кара да прибягваме към крайности, ваше величество.

— Така е. Бих искала да запомниш тези думи, докато изпълняваш задачата си. Войната още не е спечелена и за да оцелее нашият народ, ни е нужна победа, на всяка цена. — Сега погледът ѝ беше настойчив, а безупречната ѝ маска — лишена от всякакво веселие. — Разбираш ли?

„На всяка цена.“ Рева се взря в нетрепващите очи на кралицата и изведнъж това ѝ се стори страшно познато; умът ѝ се изпълни с едно друго лице — лице, което познаваше толкова добре и което също беше използвало подобни думи, обикновено точно преди да я набие.

— Ако бихте могли да уточните, ваше величество — каза тя. — Задачата ми ще е по-лесна, ако разполагам с ясни инструкции.

Погледът на кралицата почти не трепна.

— Варитаите да бъдат пленявани само ако се отвори удобна възможност. Свободните мечове да бъдат избивани.

— А ако се предават?

— Тогава ще ви е по-лесно да ги убивате. — Кралицата пристъпи напред и плесна с ръце, а на лицето ѝ бе изписана сестринска привързаност. — Както казахте, милейди, дошли сме тук да сложим край на войната.

Щита придружи Рева обратно до „Маршал Смолен“, едно от новопостроените чудовища, натоварено с нейната домашна гвардия и една пета от стрелците ѝ. Привидно Елл-Нестра беше дошъл да надзирава слизането им на брега, макар че тя усещаше у него внезапно желание да се махне от компанията на кралицата, може би заради съдбата на пленника. Одеве, докато Рева се канеше да слезе в лодката, видя как воларианецът се дръпва от кралицата и отпуснатото му лице внезапно пребледнява от шок. Лирна стоеше и го гледаше с ведро задоволство, а той се метна озъбено срещу нея, протегнал хищно ръце да докопа гърлото ѝ. С отработена бързина кралицата измъкна от ръкава си кинжал и го заби в гърдите на мъжа, гладко и непоколебимо, преди стражата ѝ да успее да реагира.

— Хвърлете го през борда — каза тя на лорд Илтис и взе от лейди Мурел парче плат, за да избърше кинжала, докато се извръщаше. Някак си обаче воларианецът бе останал жив и продължаваше да фучи срещу нея, сипеше пискливи проклятия на собствения си език, докато лорд-протекторът го носеше към перилата. Кралицата дори не се обърна, докато го хвърляха в океана, само закрачи към Рева, за да се сбогува топло с нея и да ѝ пожелае успех в начинанието.

— Този човек без съмнение заслужаваше такъв край — каза тя на Щита, докато излизаха от лодката, за да се покатерят по въжетата до палубата на кораба. — Притежавал е безчет роби и е бил член на Съвета, който прати армията им да нахлуе в Кралството.

— Тя уби сина му — отвърна Елл-Нестра с глух глас, пълен с мрачно разбиране. — Искаше той да го узнае, преди да умре.

— Нашата кралица е справедлива, но правосъдието ѝ може да е сурово.

— Тя е твоя кралица, милейди. Моята вярност към нея свършва с края на тази война.

Той тръгна да намери капитана на кораба, а тя повика лордовете Антеш и Арентес, за да им разкрие плана.

— Значи ние ще сме авангард на армията — каза гвардейският командир, като сучеше мустак. — Необикновена чест.

— И необикновен риск — изтъкна Антеш, който винаги призоваваше към предпазливост в отношенията им с монарсите. По време на похода им към Уорнсклейв Вейлин ѝ беше разказал всичко за предишното си вземане-даване с нейния лорд на стрелците, така че тя бе съвсем наясно с някога яростната му антипатия към цялата идея за Обединено кралство. Макар че фанатизмът му явно се бе разсеял с годините, той продължаваше да таи подозрения към всичко азраелско и най-вече към кралица Лирна.

— Намираме се на хиляда мили от дома и сме изправени срещу жесток враг — отбеляза Рева. — Всеки човек в тази армия споделя риска, милорд. Моля, предайте плана на капитаните си. Ще слезем на сушата след пет дни. — Канеше се да добави инструкциите на кралицата относно пленниците, но откри, че думите засядат в гърлото ѝ. Хората ѝ нямаха нужда от подобни наставления и вероятно щяха да заколят всеки въоръжен воларианец, но да изрече на глас заповед, която извинява тяхната кръвожадност, все още ѝ се струваше погрешно и ѝ напомни още веднъж, че Отецът никога не е обелил и дума по въпроса за отмъщението.

Чайките се появиха в небето на следващия ден, а след още един зърнаха и първите смътни признаци за земя. Плаваха на десет мили встрани от основната група, трийсет кораба с подбрани кумбраелски войници и елита на Кралската гвардия. Освен това кралицата беше сметнала за уместно да ги снабди с четири от чудните нови балисти на Алорнис, заедно с една слабичка нилсаелка, която, изглежда, познаваше чудесно начина им на действие.

— Лейди Алорнис заръча да ви предам топлите ѝ поздрави, милейди — каза тя на Рева с непохватен поклон. — Искаше да дойде лично, но кралица Лирна заплаши да я върже за главната мачта.

Рева я остави да избере най-способните за обслужване на балистите измежду Белязаните дъщери — свирепо, но подходящо име, дадено на ротата, сформирана от онези кумбраелски жени, които жадуваха да служат при Благословената лейди Рева. Те наброяваха малко над двеста и също като мъжете доброволци поне половината бяха под двайсетгодишни, момичета със сурови лица, повечето с различни ужасни истории за осиротяване и страдания от ръцете на воларианците. Отначало Арентес ги държеше отделно от мъжете с намерението те да служат като носачки или готвачки, но един строг поглед от Рева му показа, че това е неприемливо. Тя се беше заела да ги обучава лично, макар че явното им благоговение и сляпата им вяра в нейната продължаваща лъжа превръщаше това в истинско изпитание.

— Ако позволите, Благословена лейди — каза една от тях в деня преди дебаркирането, гъвкаво момиче на не повече от осемнайсет, като се смъкна на едно коляно на палубата пред Рева.

— Казах ти вече, Лера, престани да правиш това — отсече тя.

— Извинявам се, Благословена лейди. — Момичето се взираше нагоре към нея с лице, което би било въплъщение на младежка невинност, ако не беше белегът, минаващ от обезобразеното ѝ ляво око до горната устна, наказание за дребно провинение по време на робството ѝ. — Но ние се чудехме… — Лера направи пауза, за да хвърли поглед към останалите Дъщери, които се бяха скупчили наблизо със сведени глави. — Кой стих да рецитираме сутрин? За да сме сигурни, че Отецът ще благослови начинанието ни.

„Отецът няма благословии за войната. Да не мислиш, че той гледа всичко това отгоре и се радва?“ Рева преглътна думите. Лъжата беше пренесла хиляди хора през океана и трудно можеше да бъде изоставена сега.

— Всички вие трябва да си изберете собствен стих — каза тя, като вдигна Лера на крака, явно малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, защото момичето се дръпна и се поклони разкаяно. — „Никое множество не може да мисли с един ум, защото Отецът ни е направил различни и всяка душа е различен аспект на любовта му. Намерете пътя към любовта на Отеца със собствените си очи и не позволявайте на някой друг да ви отклони от верния път.“ — Книгата на разума, напоследък рядко я цитираше.

— Ние ще бъдем ли до вас, милейди? — попита едно от другите момичета. Копнежът му се отразяваше в лицата на всички останали.

Погледът на Рева бе привлечен от Щита, който се подпираше на мачтата и гледаше тази сцена с явно веселие.

— Не бих ви сложила никъде другаде — каза им тя. — Хайде, връщайте се към упражненията си.

Отиде до кацата с вода до мачтата и докато пиеше, срещна погледа на Елл-Нестра.

— Искате нещо да кажете ли, милорд?

— Вие имахте божие вдъхновение — каза той и сви рамене. — Аз също го имах някога. Не ми харесваше особено. Заболяваше ме главата от него.

— Вашите богове са плод на сънища, втъкани в гоблен от легенди.

— Докато вашият живее на небето, изпълнява желания и когато умрете, ви позволява да живеете вечно в някакво поле.

— За човек, който е пътувал толкова надалеч, намирам невежеството ви за изумително.

Лицето му помрачня и той кимна към Белязаните дъщери, които в момента изпълняваха най-новото упражнение с мечове, показано им от него.

— Знаете какво ги чака, когато слезем на брега. Колко от тях ще умрат, вярвайки в тази ваша фантазия?

Рева откри, че не изпитва гняв към него. Истината не можеше да бъде избегната и тя отдавна бе свикнала с жилото ѝ. Погледа малко Дъщерите и забеляза, че месеците на тренировки са подобрили значително уменията им: те се движеха умело, ударите и париранията им бяха бързи и точни. Освен това бяха свирепи, много от тях вече превърнати в убийци от воларианците. Но все пак бяха толкова млади. „Аз също бях.“

— Вие имахте ли избор? — попита тя. — Когато те дойдоха да завладеят Островите? Колко от вашите пирати измряха при Зъбите или при Алтор? И щом тази война е толкова омразна, а кралицата — толкова зла, защо сте тук?

Беше очаквала гняв, но отговорът му прозвуча унило. Всякакво веселие бе изчезнало от лицето му, когато каза:

— Мислех, че имам да отмия някакво петно. Но изглежда всичко, което постигнах, бе да се омърся отвъд всякаква надежда за пречистване.

Вдигна очи, когато от наблюдателницата горе на мачтата долетя вик.

— Забелязали са залива — каза той и я удостои с поклон, преди да се отдалечи. — Време е да строя силите ви, милейди.

Хвърлиха котва на миля от брега и моряците спуснаха лодките, докато Рева чакаше на палубата с Белязаните дъщери. Лорд Арентес и целият състав на домашната гвардия бяха строени до перилата, тъй като щяха да са първите, слезли на брега, а броят им бе подсилен от контингент стрелци. Антеш чакаше на съседния кораб с повечето от хората си, докато съдовете, превозващи Кралската гвардия, се поклащаха върху вълните на половин миля на запад. Рева наблюдаваше дейностите с растящо нетърпение и размишляваше върху способността на времето да се забавя до пълзене при събития, които ти се иска да протекат светкавично.

Докато търсеше нещо, което да я разсее, плъзна поглед по кораба и видя застаналия на носа Щит. Той взе един далекоглед от капитана, когато онзи му посочи нещо на брега.

— Врагът ли? — попита тя, приближавайки се до него.

— Само малка група — отвърна той, като насочи далекогледа към брега. — Може би трийсет кавалеристи. Нищо, с което да не можете да се справите, убеден съм… — Намръщи се и по устните му плъзна озадачена усмивка. — Един от тях току-що падна.

— Милорд Щит! — И двамата вдигнаха поглед към наблюдателницата, където един моряк ръкомахаше трескаво на север. — Буреносен фронт!

Тя последва Щита до кърмата и се сепна, щом видя облаците, трупащи се на хоризонта. Бяха тъмни, почти черни, в тях проблясваха светкавици и над морето отекваше далечен тътен. Облаците се приближаваха с всеки миг.

— Невъзможно! — ахна Елл-Нестра.

— Какво ще правим? — попита Рева, но той само стоеше и се взираше смаяно в приближаващата се буря.

— Милорд! — Тя го сграбчи за ризницата и го разтърси. — Какво ще правим?

Щита я зяпна, премигна и разумът се върна в очите му.

— Вдигай котва! — викна той и се дръпна от нея. — Вдигайте всички платна! Кормчия, курс на юг! Капитане, дайте сигнал на другите кораби да направят същото! Милейди, свалете хората си долу.

Екипажът се разтича да се подчинява, докато Рева лаеше заповеди и пращаше кумбраелците на долните палуби. Тя самата обаче остана на кърмата, загледана в бурята, която се приближаваше все повече. „Как е възможно да се движи толкова бързо?“, зачуди се тя и в ума ѝ се зароди едно подозрение, когато си спомни за една друга неочаквана буря, при Алтор, когато дъждът се лееше като из ведро денем, а нощем преминаваше в сняг. „Групата на брега… На какво сме се натресли?“

Благодарение на трескавите усилия на екипажа големият кораб скоро се понесе на юг, платната му се издуха в мига, щом бяха разгънати, а северният вятър се усили до хала. Другите кораби също бяха последвали сигналите на Щита, макар че онези с екипажи от Кралството бяха забележимо по-бавни в реакциите си от мелденейците. Докато се отдалечаваха, Рева видя как един от съдовете, каращ полк на Кралската гвардия, се люшка в развълнуваното море: бе вдигнал само половината си платна и се накланяше под застрашителен ъгъл, а кормчията му се мъчеше да го насочи на юг. Скоро дъждът стана прекалено проливен, за да се виждат нещо повече от смътни силуети, макар Рева да бе сигурна, че е чула как силно скърцане долита откъм огромния кораб точно преди да го загубят от поглед. След минути бурята обхвана и тях, чернотата ги погълна и светът се превърна в ревящ хаос.

Вятърът се мъчеше да я събори, въжетата над нея плющяха, дървото скърцаше, моряците се търкаляха по палубата или халата ги запращаше в морето. Рева осъзна, че се плъзга по палубата, вече залята от вода, и покрай входа към трюма, толкова близо, че можеше да чуе уплашените викове на Белязаните дъщери, идещи отдолу, докато водата шуртеше по стъпалата. Успя да се вкопчи в перилата, преди палубата да се наклони и да я преметне зад борда. Уви здраво ръце около дървото, докато дъждът и вятърът я шибаха. Някаква тъмна фигура прелетя покрай нея, една ръка задращи за миг по ризницата ѝ и се разнесе внезапен отчаян вой, след миг погълнат от бурята.

Палубата изведнъж пропадна, сменяйки посоката на наклона си, и я преметна обратно от вътрешната страна на перилата. Тя остана да лежи върху дъските, запъхтяна във внезапното затишие.

— Милейди! — Беше Арентес, тичаше към нея по палубата с протегнати ръце. Тя тъкмо посягаше към него, когато дойде сблъсъкът.

Разтърси я с такава сила, че Рева изпусна перилата. Наклонът на палубата беше прекалено голям, за да се закрепи върху нея, и двамата с Арентес бяха запокитени към щирборда. Тя видя как гвардейският командир се удари в перилата, счупи дървото с трясък и остави дупка, през която Рева полетя в кипналото море.

Яростта на бурята изчезна мигновено, заменена от тишината на подводния свят. Тя виждаше само сиви вихри, докато потъваше, теглена от тежестта на ризницата и оръжията си. Пусна лъка — знаеше, че този път чудото на майстор Арен ще бъде загубено навеки, после откопча портупея си и остави меча да падне. Задърпа каишите на ризницата. Гърчеше се в мрака, а от устата ѝ излитаха рой мехурчета.

„Не!“ Тя се насили да успокои мислите си, щом видя, че каишите устояват на всяко отчаяно дръпване. „Паниката ще те погуби.“

Зае колкото се може по-неподвижна и изпъната поза, с лице към повърхността, за да забави потъването си, после извади ножа си и сряза каишите един по един. Ризницата падна за миг и тя усети как се издига — но твърде бавно, ако се съдеше по вече мъчителното парене в гърдите ѝ. Зарита към повърхността, като упорито устояваше на импулса да си поеме дъх.

Показа се над водата с вик, вдиша изпълнения с дъжд въздух и се закашля. Високите вълни я подмятаха. Нямаше и следа от Арентес, нито от някой друг. После до ушите ѝ стигна внезапен трясък, достатъчно мощен, за да си пробие път през бурята, звук като от хиляда дървета, нацепени на трески с един-единствен удар. Бурята се измести за миг, така че просветля малко, и тя видя „Маршал Смолен“. Корпусът на грамадния кораб трепереше, стържейки по някакъв невидим риф, платната му бяха откъснати от мачтите, а през бордовете му се сипеше нещо като тъмни капки — капки, които Рева скоро осъзна, че са хора, нейните хора, които се хвърляха в морето, докато корабът се разпадаше под тях.

Бурята се развихри отново и дъждът скри гледката, но Рева продължаваше да се взира натам, изтръпнала от студ. Знаеше, че смъртта е близо, и нямаше желание да се бори.

„Аз ги убих всичките — помисли си, докато вълните я заливаха. — С една лъжа.“