Огнената кралица

5.

Вейлин

Навремето Вейлин беше прекарал една зима в прохода Скелан, опитвайки да се бори с нарасналите лонакски набези. Тогава там бе пълно с братя и Вълчи бегачи, в рязък контраст с мълчаливите стени и кули, които виждаше сега, без братя, които да ги посрещнат, докато се приближаваха към ниската кула при входа на прохода. Знаеше, че Солис е имал добра причина да го изостави: лонаките се бяха съгласили на мир, а той се нуждаеше от всеки човек, който успее да намери, за да се противопостави на нашествието, но все пак пустотата във великия северен щит на Кралството бе смущаваща — мерило за това колко много се е променило за толкова кратко време.

— Едно време моят народ би се зарадвал на такава гледка — отбеляза Кирал, явно доловила чувствата му. — Но сега дори те го смятат за лоша поличба.

Вейлин се обърна, когато лорд-маршал Орвен спря коня си до него. Петдесетте души под негово командване бяха всичко останало от конната гвардия на кралицата.

— Сложете стражи. Тази нощ ще почиваме тук.

Прекара нощта в кулата с Кирал и Надарените от Нериново — всички те бяха избрали да го придружат, вместо да се присъединят към предстоящото пътуване на кралицата през Борелианския океан. Самата кралица беше благословила начинанието им с добре подбрани думи и прелестна усмивка, в пълен контраст с реакцията ѝ, когато той ѝ беше разкрил намеренията си насаме.

— Искаш да тръгнеш през северните ледени полета посред зима? — Беше го извикала в покоите си в двореца и часът бе късен. Макар че, ако се съдеше по смеха, проникващ през вратата, някои от децата бяха още будни. От освобождаването на града насам броят им растеше неотклонно, докато накрая в това крило на двореца не се стълпиха близо двеста сирачета, всички официално признати за повереници на Короната по волята на кралицата. Покоите на Лирна бяха почти без украса, пълни с книги и подбрана част от свитъците на брат Харлик, а на писалището ѝ имаше няколко спретнати купчинки бележки, изписани с прецизния ѝ почерк. Мястото беше мъжделиво осветено от една-единствена лампа и сиянието на огъня, което оставяше половината ѝ лице в сянка, докато тя го гледаше намръщено и с предпазливо смайване, сякаш очакваше от него да завърши някаква несполучлива шега.

— Песента на Кирал ще ни води — отвърна той. — Тя говори с благословията на малесата, а знам, че ти вярваш на нейната дума.

— Вярвам на малесата, че ще действа единствено в интерес на лонаките. Ако ѝ е било изгодно да ни прати за зелен хайвер, не се съмнявам, че би го направила. — Мръщенето ѝ се смекчи, тя посегна към един лист на писалището и го вдигна към светлината. Той позна, че е дело на Алорнис — линиите бяха твърде прецизни и съвършени за нечия друга ръка, — но нарисуваното беше нещо ново, някаква полукръгла форма, състояща се от сложно преплетени прави линии.

— Сестра ти предлага радикално отклонение от традиционните методи на корабостроенето — каза Лирна. — Вътрешен корпус от свързани къси греди, които образуват крива — по същество практическо приложение на идеята на Лервиал за допирателните дъги, макар тя да твърди, че никога не я е чела. Ако възприемем подхода ѝ, можем да впрегнем неумели ръце в изработката на хиляди прави греди, като по този начин си спестим месеци квалифициран труд.

— Тогава защо не го направим?

— Защото никога досега не е правено. Никой кораб не е бил строен на такъв принцип. А също така, доколкото си спомням от историческите книги, които съм чела, никой изследовател не е прекосил успешно ледените полета дори в разгара на лятото.

— Кирал вярва на песента си, а аз вярвам на нея.

— Толкова ли е важен този Ерлин?

— Мисля, че да. Човек, живял толкова дълго, ще притежава знание далеч по-ценно от всичко в свитъците на Харлик. А легендата твърди, че Отвъдното му е било отказано, което може би означава, че го е зърнал, също като мен. Но е възможно да е видял повече.

Челото на Лирна се сбърчи отново в опит да си спомни.

— Веднъж Арендил ми разказа история за Керлис. Твърдеше, че чичо му го бил срещнал преди години. Каза, че бил прокълнат да живее вечно, защото отказал да се слее с Покойните. Затова прекарвал безкрайните си дни, бродейки по земята в търсене на онзи, който би могъл да го убие — човек, роден сред Надарените. — Тя въздъхна и се засмя уморено. — Всичко това са само приказки, Вейлин. Не можеш да очакваш от мен да одобря такъв курс на действие, да пратя Военачалника си да умре в замръзналата пустош въз основа на една легенда.

— И двамата сме научили на свой гръб, че не всички легенди са лишени от истина. — Той се изпъна и си пое дъх, за да заговори официално, но тя вдигна ръка да го спре.

— Спести ми предложението си за оставка, моля те. Аз може да командвам всяка друга жива душа в това кралство, но няма да се преструвам, че командвам теб.

— Благодаря ви, ваше величество. Предлагам граф Марвен да бъде назначен за Военачалник на мое място.

— Добре. Колко войници ще вземеш?

— Николко. Само аз и Кирал.

Тя поклати глава.

— Това е неприемливо. Надарените от Пределите и ротата на капитан Орвен ще те придружат.

— Жената на Орвен носи дете. Няма да поискам от него да поеме такъв риск…

— Аз обаче ще поискам. Орвен е войник и знае дълга си, независимо дали му харесва, или не.

Той видя неумолимата ѝ физиономия и кимна.

— Както желаете, ваше величество. А другият въпрос, за който говорихме?

Ръцете ѝ трепнаха върху бюрото и лицето ѝ се вкамени още повече.

— Искаш много от мен, Вейлин.

— Той не е бил виновен…

— Знам. Но гледката на убийството на брат ми не помръква лесно.

— Ако търсиш наказание, мисля, че предложението ми ще го осигури в предостатъчна мяра.

Тя срещна погледа му и бледите линии на челото ѝ се откроиха в светлината на огъня, а гласът ѝ бе равен и уверен.

— Търся само едно, милорд: сигурно бъдеще за това кралство. Ще пратя брат ти през океана като предвестник на моето идване, но не искай от мен да простя. Намирам, че подобна постъпка вече не ми е по силите…

„Ако Янус беше постигнал своето, сега щяхме да сме женени“, помисли Вейлин. Беше се отделил от другите, за да се качи на върха на кулата, и сега стоеше там, увил плътно плаща около себе си, а дъхът му излизаше на облачета, докато се взираше в злокобния мрак оттатък прохода. „Дали децата ни щяха да са красиви, или ужасни? Или и двете, като нея?“

Вятърът, брулещ кулата, смени леко посоката си и до ноздрите му достигна слаба миризма: смесица от пот и дим от изгорели дърва.

— Зная, че си тук — каза Вейлин, без да се обръща.

Лоркан нададе горчив смях и изникна до него. Рошавата му коса падаше над бледото му като скреж лице.

— Значи дарбата на милорд се е върнала?

— Има и други сетива освен зрението. — Той остави Лоркан да се върти неспокойно още малко, преди да заговори отново. — Предполагам, че идваш с молба?

— Така е, милорд. — Лоркан потърка ръце, извърнал поглед, и се опита да вложи в гласа си шеговита нотка. — Ъъъ, струва ми се, милорд, че този наш велик поход ми достави всички вълнения, на които можех да се надявам. Колкото и да съм горд със службата си, която, мисля, ще се съгласите, беше ценна, дошло е време да потърся приключения на по-топли места.

— Искаш да те освободя.

Лоркан кимна с усмивка.

— Да.

— Добре. Така или иначе трудно бих могъл да те принудя да дойдеш, предвид дарбата ти.

— Благодарности, милорд. — Той се позабави, като продължаваше да се върти нервно.

— Какво има? — попита Вейлин с уморена въздишка.

— Кара, милорд.

— И тя ли иска да я освободя?

— Не, тя твърдо е решила да ви следва. Ако обаче вие ѝ заповядате да напусне…

Вейлин се извърна от него.

— Не.

Тонът на Лоркан се втвърди.

— Та тя е почти дете…

— Със сърце на жена и с голяма дарба. Тя е добре дошла в отряда ми и съм горд, че разполагам с нейната лоялност. — Той отиде до стълбището по средата на покрива. — Можеш да запазиш коня, оръжията си и плячката, събрана по време на кампанията, но те моля да си тръгнеш преди изгрев-слънце.

— Не мога! — Лоркан се взираше право в него и викът му отекна през прохода. — Знаете, че не мога да си тръгна без нея.

Вейлин хвърли поглед назад към младия Надарен, чието лице бе напрегнато от гняв и малко страх, а позата му подсказваше, че е готов да изчезне на мига.

— Знам, че понякога животът ни поднася само трудни избори — каза му Вейлин, преди да тръгне надолу по стълбите. — Ако не си тук на заранта, ще имам грижата да обясня отсъствието ти на Кара.

На следващия ден — бяха се отдалечили на пет мили от прохода — Кирал изведнъж дръпна юздите на понито си и се взря напрегнато на запад.

— Неприятности ли? — попита Вейлин.

Тя присви очи и се намръщи объркано.

— Нещо… някой нов.

— Друга песен?

Тя поклати глава.

— Не е певец и в песента ми няма предупреждение. Но той ме зове.

— Откъде?

На лицето ѝ се изписа внезапна предпазливост, първият признак на страх, който я бе виждал да проявява.

— От Разрушения град.

Вейлин кимна, обърна се и даде знак на Орвен да се приближи.

— Искам петима души, милорд. Останалите се настанете на лагер в долината отпред и ни чакайте да се върнем. — Повиши глас и се обърна към една малко нацупена фигура по-назад в колоната. — Господин Лоркан! Моля, елате с нас.

Пътят до града им отне два дни и беше скъсен от задълбочените познания на Кирал за тукашните планини. Руините изглеждаха също както Вейлин ги помнеше, макар сега да не усещаше и помен от смазващата тежест, която го бе тормозила при предишното му идване. Кирал и Лоркан обаче не се радваха на подобна неприкосновеност.

— В името на Вярата, тук е по-зле и от гората. — Лоркан направи гримаса и се отпусна в седлото, а лицето му пребледня.

— Никога не съм се приближавала толкова — каза Кирал, безпокойството ѝ личеше ясно по скованата ѝ поза. — Това място не е за живите.

— Господин Лоркан? — каза Вейлин, като хвърли на младежа очакваща усмивка и кимна към руините. След момент колебание Лоркан кимна и слезе от коня. Пое си дълбоко дъх, тръгна към града с равна крачка и само след няколко метра се стопи във въздуха, което предизвика развълнуваното мърморене на стражите.

— Който чака там, ще го види — обади се Кирал.

— Знам — отвърна Вейлин.

— Тогава защо го пращаш?

— Какво е животът без някое забавление от време на време?

Седяха и оглеждаха смълчаните руини още само минута-две, преди да се донесе викът, пронизително тревожно възклицание, което отекна от съборените камъни. Кирал откачи лъка си, а гвардейците се разгърнаха с извадени мечове, докато Лоркан се появяваше пред очите им в края на града. Тичаше презглава към тях, ококорен от ужас, и плащът му се вееше зад него. Скоро стана ясна и причината за бягството му — едра кафява фигура, която препускаше тежко подир него, раззинала паст и оголила зъби в предизвикателен рев.

— Не знаех, че порастват толкова големи — отбеляза Вейлин.

Мечката беше висока сигурно пет стъпки при раменете, което ще рече, че изправена би трябвало да е към десет. Макар да изглеждаше тромава, докато гонеше Лоркан, поглъщаше разстоянието с неочаквана бързина.

— Убийте я, в името на Вярата! — изкрещя Лоркан. Мечката вече беше само на няколко крачки зад него.

— Недей! — каза Вейлин на Кирал, когато тя вдигна лъка си. Очите му различиха една фигура сред руините, дребна и позната, а до нея още една, само малко по-висока и вдигнала някаква дълга пръчка. Мечката внезапно се закова на място, като вдигна дъжд от камъчета, и от муцуната ѝ се откъсна ръмжене. Започна да рие с нокти каменистата земя, като продължаваше да се взира предизвикателно в Лоркан, който сега беше паднал на четири крака зад един от гвардейците, запъхтян и явно на ръба да загуби закуската си.

Драскун, също като останалите коне, беше започнал да се дърпа при вида на мечката и вече се намираше на ръба на откровена паника. Мяташе протестиращо глава, докато Вейлин опъваше юздите му.

— Всичко е наред — каза той на коня и слезе, за да го погали по хълбока. — Няма да те нарани.

Мечката изсумтя отново и разклати голямата си глава, сякаш събираше сили за нова атака, но после се вцепени така, че почти заприлича на статуя.

— Той още млад. — Един дребен облечен в кожи мъж, хванал дълъг като жезъл кокал, се появи до мечката. В гласа му имаше извинителна нотка. — Приятели и врагове миришат еднакво.

— Мъдър мечок! — Вейлин излезе напред да стисне ръката на шамана и остана въодушевен от крепката му хватка. — Далеч си от Пределите.

— Отиваш на леда — отвърна Мъдрия мечок и сви рамене. — Аз ти покаже как.

— Той беше много настоятелен. — Дарена стоеше недалеч от тях и се усмихваше сковано. — Не можех да го оставя да дойде сам.

Вейлин отиде при нея, придърпа я към себе си и от осъзнаването колко му е липсвала го прониза остра болка. „Ще я отпратя — помисли си, макар да знаеше, че това е лъжа. — Утре сутринта ще я отпратя да си върви.“

Ядоха коза на шиш — явно жертва на ловните умения на големия кафяв мечок, ако се съдеше по дълбоките резки върху трупа.

— Железен нокът носи добро месо — каза Мъдрия мечок. — Запазва за себе си само вътрешностите.

Когато приключиха с яденето, Вейлин последва стария шаман на обиколка из руините, докато онзи оглеждаше потрошените статуи и от време на време побутваше с костения си жезъл тревясалите отломки. Мечокът се шляеше наблизо и показваше също толкова голямо любопитство, пъхаше голямата си муцуна в различни дупки и цепнатини и понякога използваше острите си като ками нокти, за да раздели камъните.

— Железен нокът иска буболечки — обясни Мъдрия мечок. — Мечешкият корем никога не е пълен.

— Откъде знаеше, че трябва да дойдеш тук? — попита го Вейлин.

Мъдрия мечок го изгледа озадачено, сякаш отговорът бе очевиден, и повдигна вежди, когато Вейлин не разбра какво има предвид.

— Голяма… — Той се намръщи, търсеше правилните думи. — Голяма сила, голяма… — Разпери широко ръце, размаха ги и задуха през устни.

— Вихрушка? — попита Вейлин, а после при вида на неразбиращия поглед на шамана добави: — Буря?

— Буря, да, голяма буря в… морето. Морето на силата.

„Морето на силата. Той вижда Мрачното като море от сила.“

— Можеш ли да видиш морето на силата?

Мъдрия мечок се засмя.

— Никой не може да го види цялото. Аз само усеща бурите, усеща онези, които го докосват, чува техни песни, ако пеят. Усетил как бурята се надига, чул песента на момичето и я последвал дотук с Летящата нависоко. — Мръщенето му се върна, когато стигнаха до голямата каменна глава, която Вейлин помнеше от първото си идване тук, на брадатия мъж с угриженото чело.

— Бурята идва насам, така ли? — попита Вейлин, като го гледаше как докосва предпазливо каменното лице с върха на жезъла си.

— Бурята идвала тук по-рано. — Мъдрия мечок сведе жезъла, сложи ръка на челото на брадатия и затвори очи. — Сега само ехо.

— На какво?

— Каквото е било, каквото ще бъде. — Шаманът свали ръка от каменната глава. Върху сбръчканото му лице се четеше печал.

— Мислех, че може да е някой крал, вожд — каза Вейлин, но Мъдрия мечок поклати глава.

— Не, мъдрец, пазител на много истории.

— Но не достатъчно мъдър, че да попречи на падането на града.

— Някои неща не могат бъдат спрени. Той съградил това място, шамани напълнили камъка със сила, за да пее песента си.

„Напълнили са камъка със сила ли?“ Вейлин си спомни разказа на Мъдрост как се е сдобила с името си, за камъка, даден ѝ от сянката на Нерсус Сил Нин, която представляваше само спомен, запазен в камъните на Мартиш и Великата северна гора.

— Можели са да влагат спомените си в камък? — попита той.

Мъдрия мечок кимна.

— Повече от спомени. Чувства. — Той вдигна жезъла и описа бавен кръг към останките на града, който някога трябваше да е бил чудно творение. — Това място пълно със сила.

Продължи нататък с блеснали очи, оглеждаше руините зорко почти като хищник. Вейлин го последва през лабиринта от натрошен камънак, покрай рядката невредима сграда, която брат Харлик бе смятал за библиотека, и се качиха на нещо, което приличаше на издигната платформа. Вейлин прецени, че е била висока може би десетина стъпки, но сега крепящите я колони бяха рухнали и каменната плоча бе паднала и се бе спукала. Мъдрия мечок спря и по крайниците му пробяга тръпка на безпокойство, преди да стъпи на платформата и да отиде до центъра ѝ, където докосна с жезъла си голия камък.

— Нещо тук — каза той. — Нещо… черно.

Вейлин откри, че не му харесва объркването, което вижда върху лицето на шамана. Физиономията му бе посърнала и това го караше да изглежда още по-стар.

— Нещо черно ли? — попита той, когато Мъдрия мечок коленичи да пипне предпазливо камъка. — Искаш да кажеш Мрачното? Нещо, което притежава силата?

— Черно — заяви натъртено старецът, преди да се изправи. — Вече го няма, далече е. Отнесено.

— От кого?

Мъдрия мечок се обърна и срещна погледа на Вейлин.

— Знаеш — каза той. — Отиваме през леда, за да го намерим.

— Оставих Ултин да командва — каза Дарена, като легна до него и дръпна кожите върху тях. — Съмнявам се да се е зарадвал на честта, но нямаше друг и наполовина толкова способен.

— Ами златото? — поинтересува се Вейлин.

— Първият товар трябва да пристигне с кораб във Фростпорт до края на месеца — сигурна съм, за голяма радост на лорд Дарвус.

— Няма да е първият, нито последният, който извлича печалба от една война. — Той млъкна; наслаждаваше се на усещането да е до него и съжаляваше за необходимостта да изрече следващите думи. Но тя явно отгатна намерението му и заговори първа.

— Няма да си тръгна. — Вдигна глава и залепи една целувка върху устните му, после пак се отпусна до него. — Как е Алорнис?

Той си спомни лицето на Алорнис в утрото на заминаването му, храбрия ѝ опит да сдържи сълзите, който се провали катастрофално; тя се хвърли на врата му и го пусна едва когато Лирна я подръпна нежно, но настоятелно. Последният му поглед към нея оставаше в паметта му като гузно петно — отпуснала глава на рамото на Лирна и извърнала лице, отказвайки да го гледа как се отдалечава.

— Талантите ѝ са още по-големи, отколкото си мислехме.

Тя се размърда леко и обърна взор към небето, безоблачно и предлагащо чудесен изглед към звездите.

— Блясъкът ѝ е отслабнал — промърмори. Той знаеше за коя звезда говори: Авенсюра, от която Санеш Полтар беше взел еорилското си име. „Казват, че под нейната светлина не се водят войни.“ Сега тя беше само една светла точица сред множество други.

— Ще я видим да засиява отново — каза ѝ той. — Просто трябва да живеем много дълго.

Тя се обърна пак към него и гласът ѝ бе тъжен.

— Не ми харесва това място.

— Някога тук са били извършени ужасни неща. Мъдрия мечок казва, че камъкът пази спомените.

— Не говоря за града. Планините, домът на народа, който ме е родил… — Гласът ѝ заглъхна, но той знаеше кои думи са останали неизречени.

— И който уби съпруга ти.

Тя кимна лекичко.

— Как се казваше той?

— Народът му го бе именувал Леорда Нил Усрил, Живеещия в мечти. Аз го наричах просто Усрил. Сеордите го смятаха за кротък човек, който рядко приказва и често тъне в мисли. Той рядко се включваше в бойните отряди срещу лонаките, макар че в битка с Ордата се бе доказал като смел и способен воин. Едно лято лонаките дойдоха по-многобройни от обичайното и навлязоха по-навътре отпреди. Аз бях на гости на баща си, когато дойде вестта за нападението. Втурнах се към гората и открих тялото му сред много други, а върху него лежеше мъртъв лонак. Помня колко мирни изглеждаха, сякаш са заспали заедно. Търсих душата му нашир и надлъж, но той беше умрял поне преди ден.

Тя се умълча, лекият ѝ дъх галеше гърдите му и той я притисна още по-силно към себе си. Когато Дарена заговори отново, гласът ѝ бе почти шепот и в него имаше потиснат страх.

— В онзи ден направих всичко по силите си, за да умра, Вейлин. Висях над гората и гледах тялото му, знаех, че моето скоро ще загуби топлината си, надявах се, че ще мога да се присъединя към безкрайния му лов в сенките… Но татко ме върна, някак си чух гласа му да ме моли. Почти не усещах студа, когато се пъхнах обратно в тялото си; честно казано, с месеци не чувствах почти нищо. После отидох при камъка и потърсих съвет от Нерсус Сил Нин. Тя ми каза нещо — нещо, в което не исках да вярвам.

Тя се надигна, приближи лицето си към неговото и го погледна в очите.

— Каза ми, че имам още много за вършене. Че ми предстоят големи изпитания и няма да ми бъде позволен луксът да прекарам живота си в скръб. Каза също, че някога дала сеордско име на един мъж — мъж, когото ще обикна. — Тя се засмя и дъхът ѝ погали нежно устните му. — Помислих я за луда. Но грешах.

Върнаха се при ротата на Орвен два дена по-късно и завариха всички по конете и наредени в боен строй. Причината беше лесна за отгатване: на билото на един хълм, на четвърт миля северно, се виждаха поне сто лонаки, възседнали яките си понита.

— Появиха се тази сутрин, милорд — докладва Орвен, когато Вейлин се приближи, и поздрави Дарена с изненадан поклон. — Много се радвам да ви видя отново, милейди.

— Милорд. Разбрах, че трябва да ви честитя.

Орвен се ухили слабо, преди да хвърли изпълнен с опасения поглед към лонаките.

— Страхувам се, че поздравленията ще трябва да почакат.

Вейлин повдигна вежда срещу Кирал, която се взираше неотклонно в събратята си лонаки.

— Те идват по повеля на малесата, макар и не без опасения.

— В такъв случай по-добре да им кажем здрасти. — Той нареди на Дарена и останалите да чакат с хората на Орвен и препусна напред с Кирал. Приближиха се до подножието на хълма и спряха, когато един от лонаките пришпори понито си надолу по склона, едър мъж с елек от меча кожа и заплетена татуировка върху голата глава. Лицето му предизвика прилив на спомени, когато той спря понито си на няколко крачки от тях, изгледа злобно Вейлин и поздрави Кирал на лонакски.

— Това е Алтурк — каза тя на Вейлин. — Талеса на малеса Сентар.

— Срещали сме се — каза Вейлин и кимна на едрия мъж. — Синът ти добре ли е?

Лицето на Алтурк се сгърчи от гняв и Вейлин устоя на желанието да посегне към меча си. Кирал до него се напрегна.

— Синът ми беше варниш — каза Алтурк на езика на Кралството. — Безполезен живот, който свърши добре.

Вейлин се зачуди дали не трябва да изрече някоя дума на съчувствие, но предположи, че това ще се приеме като допълнителна обида.

— Малесата ни разреши да минем — каза той. — С каква цел сте тук?

Алтурк скръцна със зъби и заговори бавно и овладяно, сякаш се боеше, че гневът може да го задави.

— Малесата заповядва сто сентари да те следват. Най-славната кръв на лонаките, която да бъде пролята по твоя повеля.

— Знаете ли къде отиваме? Ще пътуваме по леда до земите на враговете ни. Опасностите са много.

— Повелята от Планината не се обсъжда. — Алтурк подръпна юздите и завъртя понито. — Следвайте ни и не се отклонявайте. Малцина тук ще посрещнат радушно идването ви и не давам никакви гаранции за безопасност.

До смрачаване изминаха трийсет мили; сентарите наложиха убийствена крачка през безброй каньони и долини. Вейлин забеляза, че яздят с извадени оръжия, мнозина държаха лъкове със запънати стрели и очите им шареха неспирно по околните хълмове. Освен това сред тях имаше няколко понита без ездачи и някои воини имаха наскоро превързани рани.

— Малесата иска много от нашия народ, като ти разрешава да минеш — обясни Кирал, проследявайки погледа му. — Фалшивата малеса може да я няма вече, но думите ѝ още звучат в множество уши.

— Но нали ти си… ти беше Фалшивата малеса — каза Вейлин. — Няма ли присъствието ти сред нас да ги обезкуражи?

Кирал се усмихна тъжно.

— Когато малесата ме освободи, си тръгнах от Планината със сестрите си, като разправях историята си край огньовете на клановете. Такава история се приема добре край всеки огън, защото е богата на събития. Повечето ѝ вярваха, други пък не, мислеха, че малесата някак си ме е отклонила от верния път. Нещото, което ме беше обладало, бе сладкодумно, умееше да сее семената на съмнението в сърцата на онези, които имат опит в злобата и жестокостта. По-лесно е да мразиш, когато ти дадат причина, а тя имаше много.

Лагеруваха сред скалите на едно ниско плато, като Алтурк разположи силна охрана на всички подстъпи. Повечето сентари изглеждаха доволни да стоят надалеч от мерим хер, но не всички бяха толкова предпазливи. Една набита жена се приближи и се взря в Дарена, докато тя разседлаваше коня си, после заговори бързо на лонакски.

— Не знам езика ти — каза Дарена, която явно се чувстваше неудобно от този оглед.

— Пита дали принадлежиш към клана Стъклена стрела — обясни Кирал. — Лицето ти ѝ напомняло за някаква братовчедка, която загубила преди години.

Дарена се намръщи предпазливо срещу суровата лоначка.

— Как я е загубила?

— При нападение — преведе Кирал. — Цялото село било избито, братовчедка ѝ умряла заедно със сестрите и децата им. Мислели, че са сеордите, но следите не били каквито трябва, а и сеордите никога не убиват деца.

Изражението на Дарена стана по-напрегнато, тя остави седлото и пристъпи по-близо до лоначката.

— Братовчедка ѝ имала ли е име?

— Милека — преведе Кирал. — Това означава Сова. — Тя млъкна, когато лоначката продължи да говори. — Пита те дали имаш история за край огъня.

— Да. — Дарена кимна неохотно. — Имам история.

Лоначката доведе още десетина сентари да чуят разказа на Дарена и те се настаниха около огъня. Кирал превеждаше. Присъствието на Мъдрия мечок и Железен нокът явно предизвикваше смущение, но не достатъчно, че да разсее желанието им да чуят нова история. Те седяха, видимо запленени, докато тя разказваше смътните си спомени за унищожението на селото ѝ. Някои се развълнуваха при споменаването на вълка, който я носил през гората, но всички останаха по местата си, докато тя свърши с това как лорд Ал Мирна я намерил и осиновил, а когато млъкна, закимаха и засумтяха одобрително.

— Хареса им — каза Кирал с облекчение. — Една добра история означава много за моя народ.

Тя се напрегна малко, когато Алтурк пристъпи от сянката на една близка скала със скръстени ръце и впери поглед в Дарена.

— Ти си живяла като мерим хер — каза той. — Но ръцете ти са украсени със сеордски дрънкулки.

— Аз съм едновременно мерим хер и сеорда — отвърна тя спокойно. — По душа, ако не по кръв.

Алтурк нададе сумтящ звук, който може да беше и смях.

— Лонакската кръв не отслабва толкова лесно. Може би ще я почувстваш как се надига отново, преди тази история да свърши. — После изръмжа нещо към насядалите сентари и те бързо станаха и изчезнаха в сенките. — Гледай да се събудиш преди зазоряване — каза той на Вейлин и се отдалечи в нощта.

Първото нападение дойде на следващия ден, докато минаваха през дълбок каньон на половин ден път от платото. Десетина лонаки се появиха от една пещера и стреляха с лъковете си, преди да се нахвърлят срещу сентарите с явното намерение да си проправят път с бой до омразните мерим хер. Само един успя да пробие кордона, останалите бяха убити набързо с боздугани и копия, без никакви загуби за сентарите. Самотният воин се втурна право срещу Вейлин с див крясък, надигнал бойната си тояга, но се закова на място, когато Железен нокът излезе на пътя му. Лонакът се втренчи, облещен от ужас, а мечокът изрева предизвикателно и се надигна в цял ръст. Воинът изтърва тоягата, явно загубил ума и дума от страх, и така и не усети стрелата, която прониза гърдите му секунда по-късно. Кирал се приближи до трупа с лък в ръце и срита краката му за по-сигурно, преди да коленичи да си прибере стрелата.

Атакуваха ги отново след три нощи, макар че този път нападателите им се задоволиха да стоят в сенките и да пускат стрели към лагерните огньове; убиха един сентар, който беше пристъпил пред светлината в грешния момент. Алтурк събра двайсет воини и ги поведе в мрака; върнаха се малко по-късно с окървавени тояги и копия. Явно усилията им бяха достатъчни, за да осигурят спокойна нощ, и скоро край огъня им се появи група сентари, търсещи история, което се бе превърнало в нещо като ежевечерен ритуал.

— Сега е мой ред — каза Орвен. — Ще ви разкажа за атаката на лорд Вейлин в битката при Алтор.

Вейлин се изправи със стон.

— О, не, моля ти се!

— Но те искат история, милорд — отвърна Орвен с хитра усмивка.

— Аз обаче не искам.

Той се отдалечи от огъня, когато Орвен подхвана своя разказ, и тръгна през лагера. Другите сентари го посрещаха с предпазливи погледи или заучено безразличие. Завари Алтурк да седи сам: бършеше бойната си тояга с парче еленова кожа, а до него бе положен наскоро заточен нож.

— Идвам да те разпитам по-подробно за сина ти — каза Вейлин. — Надявам се, че моите действия не са допринесли за смъртта му.

Алтурк изсумтя, без да вдига поглед.

— Надеждата ти е напразна.

— Ти си го убил, задето не се е подчинил на малесата?

Лонакът го погледна. В очите му блестеше предупреждение.

— Моят клан го уби. Смъртта му беше заслужена и справедлива. Няма да говоря повече за това.

Вейлин клекна до огъня и протегна ръце към топлината. Нощите ставаха все по-студени, а северните ветрове режеха с ясно предупреждение какво ги чака по-нататък.

— Кралицата ми каза, че при вашата малеса не се допускат мъже — каза той. — Ти никога не си я виждал, и все пак следваш повелята ѝ безпрекословно.

— А ти противиш ли се на твоята кралица?

Вейлин се усмихна.

— Не и открито.

Алтурк не отговори, само остави бойната си тояга и впери очи в огъня. Вейлин видя, че годините са състарили лицето, ако не тялото му, около очите му имаше дълбоки бръчки.

— Трябва да знаеш — каза той на лонака, — че според мен малцина от нас ще се върнат от това пътуване. Онези, които не умрат на леда, може да загинат в битка.

Алтурк поседя мълчаливо няколко минути, взираше се в огъня със състарените си очи. Накрая, когато Вейлин се накани да тръгва, каза:

— Един вече мъртъв човек не се страхува от нищо.

След още две седмици зърнаха леда, бяла ивица на източния хоризонт зад извивката на бреговата линия, поръбена със сивите води на океана. Планините бяха започнали да се смаляват в последните дни и сега представляваха само хълмове, предимно голи, и не предлагаха много прикритие за враговете. С напредването им на север атаките бяха ставали все по-спорадични, може би просто поради умора на нападателите, макар Вейлин да подозираше, че главната причина е постоянното намаляване на броя им от страна на сентарите. Въпреки цялата си липса на единство или военни навици те бяха не по-малко дисциплинирани от всяка рота на Шестия орден, и може би почти толкова умели; след онова нощно нападение бяха загубили само още двама.

— В името на Вярата, как хапе! — промърмори Лоркан, потрепери от режещия вятър и хвърли въпросителен поглед на Кара. — Не можеш ли да направиш нещо?

Тя ограничи отговора си до презрителен поглед и слезе от коня. В същото време пристигна Мъдрия мечок с Железен нокът. Конете не бяха свикнали съвсем с присъствието на звяра и шаманът обикновено пътуваше на разстояние зад главната група, подрусвайки се върху мечешкия гръб. В отношението на лонаките към Мъдрия мечок имаше странна предпазливост: те се движеха около него мълчаливо и той бе единственият чужденец, от когото не бяха поискали да сподели история край огъня.

— Трябва ловува повече — каза Мъдрия мечок на Вейлин. — Повече месо.

— Имаме месо — отвърна Алтурк. — Достатъчно за поне месец път.

— Не и на леда — настоя шаманът. — Трябва още и още.

— Откъде? — Алтурк махна към голата земя наоколо. — Тук няма какво да се ловува.

Мъдрия мечок се взря за момент в него, после нададе своя кикотещ се смях и посочи към брега.

— Морето носи дарове, Боядисани човече.

Мъдрия мечок и Железен нокът изчезнаха за няколко часа, а после се върнаха, за да ги отведат до една скала над залива, където животните си бяха устроили дом. Бяха около четирийсет, струпани на каменистия бряг — дебели, покрити с козина тела, които шляпаха насам-натам и лаеха един срещу друг, оголили внушителните си бивни.

— Какви са тези? — попита Лоркан, снишил гласа си до шепот, макар че се намираха на значително разстояние от създанията.

— Космати тюлени — отвърна Дарена. — Имаме ги по северните брегове на Пределите, макар да не си спомням да съм виждала толкова големи.

— Големи — съгласи се Мъдрия мечок и закима радостно. — Голямо месо да вземем на лед.

— Ще се развали — заяви Алтурк. — Нямаме сол да запазим толкова много.

Мъдрия мечок отвърна с озадачено мръщене и на Вейлин му трябваше известно време да преведе казаното.

— Развали, ха! Месо не се разваля на лед. Много студено. Само опушим на огън. Запази се за много, много дни. — Даде знак на Кирал и тръгна по тясната пътечка, водеща към брега.

— Ние ловува, вие кладе огньове.

Трудиха се покрай брега в продължение на близо седмица, палеха огньове и избиваха злочестите тюлени под напътствията на Мъдрия мечок. Той одра първата жертва с небрежна ловкост: свали кожата ѝ цяла сякаш само с няколко замаха на ножа — нещо, което никой от тях не успя да повтори въпреки продължителната работа. Месото беше нарязано на ивици и окачено над огньовете да се опушва, а кожите бяха отделени, за да ги ощавят — шаманът им обясни, че по-късно ще имат нужда от тях, а очите му все се връщаха към бялата линия на хоризонта.

— Да не сме предприели пътуването твърде късно? — попита го Вейлин последната нощ. Седяха заедно на една скална издатина близо до каменистия бряг, където бяха вършили кървавата си работа, а Железен нокът щастливо дъвчеше купчина вътрешности наблизо.

— Още има време. — Мъдрия мечок вдигна ръка и сближи палеца и показалеца си. — Малко време. — Погледна през рамо към лагера, където група сентари слушаха как Кирал им превежда донейде нецензурната версия на Лоркан на „Дъщерята на дърваря“, история за несподелена любов, включваща убийство и прелюбодеяние, макар и обикновено не в такова количество или с такива подробности.

— Не всички ще стигнат до островите — продължи Мъдрия мечок. — Множество твари на леда. Винаги отмъкват някого, дори от Мечия народ.

— Островите ли? — попита Вейлин.

— Там отиваме. От другата страна на леда. Някога бил дом на Мечия народ.

— Мислех, че вашият народ живее върху леда.

Мъдрия мечок поклати глава и очите му отново се насочиха към леда. Той сякаш блестеше, озарен от бледозеленото сияние в нощното небе, което лонаките наричаха Дъха на Гришак в чест на техния бог на ветровете.

— Само за кратко — каза Мъдрия мечок. — Пътуването ни до твоята земя бъде най-дългото време на леда за Мечия народ.

Вейлин си спомни измършавелите хора с хлътнали очи, струпани край Железен ручей — народ, създаден да оцелява при най-тежки условия, който все пак бе поставен на колене от леда.

— Не бих искал това от никого — каза той, — ако не знаех в сърцето си, че трябва да се направи.