Огнената кралица

9.

Френтис

— Волар разполага с най-добре укрепеното пристанище на света — каза флотският лорд и обхвана с широк жест картата. Тя беше стара, с оръфани краища и навосъченият пергамент бе пожълтял от старост, но също така беше много подробна. — Кули от двете страни на входа на залива и високи стени върху дигите, които го ограждат. Самото пристанище има шест различни крепости, с по един батальон варитаи във всяка.

Картата трепкаше леко на вятъра, така че му се беше наложило да я затисне с кинжала си. Зората бе дошла с мрачно, застрашително небе и непривичен за сезона студ. Френтис виждаше тревогата по лицата на много мелденейци, работещи по мачтите на „Червеният сокол“, и знаеше, че се страхуват да не ги връхлети нова родена от Мрачното буря, макар че самият Елл-Нурин се присмиваше на тези идеи. „Плавал съм през Канала сигурно петдесет пъти. Летните бури са нещо обичайно тук, Мрачното няма нищо общо.“

— Как предлагате да атакуваме такова място? — попита Каравек флотския лорд. — Освен ако не смятате да пратите хората ми на някаква самоубийствена мисия.

— Определено не смятам. — Пръстите на Елл-Нурин се плъзнаха към плитко заливче на пет мили източно от града. — Това е Заслонът на Брокев, любимо свърталище на контрабандистите, откак съществува империята.

Един от другите капитани, азраелец, ако се съдеше по облеклото му, пристъпи напред и се взря със съмнение в картата.

— Толкова навътре каналът е съвсем тесен, не могат да минат повече от три кораба един до друг. — Елл-Нурин не каза нищо, само се втренчи мълчаливо в него, докато капитанът не скръцна със зъби и не добави: — Милорд.

— Ще дебаркираме на етапи — каза Елл-Нурин. — Ще се строим на брега и ще тръгнем към Волар от изток, най-малко очакваната посока.

— Императрицата е луда, но не е глупава — обади се Френтис. — Може да е очаквала този ход. Може да открием срещу себе си укрепен бряг.

— Точно затова една трета от корабите ни — тези, които не са натоварени с войници, — ще останат извън залива, щом се съмне, и ще си дават вид, че се канят да атакуват. С малко късмет императрицата ще съсредоточи силите си там.

— Те може да излязат да ни нападнат — изтъкна азраелският капитан. — Да се опитат да разделят флотата на две, преди да сме слезли на сушата.

— Благодарение на удивителните машини на лейди Алорнис — отвърна Елл-Нурин — и на значителното си числено превъзходство, сигурен съм, че можем да издържим на всеки техен опит за нападение. — Обърна се към Френтис. — Братко, оставям на теб да определиш реда за дебаркиране.

Френтис кимна.

— Първо моите хора. После политаите. Накрая хората на господин Каравек.

— Искаш цялата слава за себе си, а, братко? — попита Каравек, макар и не без нотка на облекчение.

Елл-Нурин се изпъна, вдигна брадичка и впери поглед на изток.

— Господа лордове, капитани на флотата и уважаеми съюзници, щом настъпи новият ден, ще нанесем смъртоносен удар на тази империя на злото. Защото сме дошли със справедливост в сърцата и свобода в душите. Нека всички, които плават с нас, знаят, че съдбата ни очаква и не може да бъде променена.

Елл-Нурин се задържа в тази поза, явно очакваше някакъв отговор, може би възторжени възгласи. След малко, когато тишината се проточи и натежа, той се прокашля и каза:

— На работа, господа.

— Голям задник — промърмори Греблото, когато двамата с Френтис слязоха долу. — Наистина ли трябва да приемаме заповеди от него, братко?

— Може да е задник, но не е глупак. Планът му е добър. Погрижи се и останалите да го разберат.

Греблото кимна и понечи да тръгне, но после спря.

— Винаги съм се чудил, братко. Какъв е рангът ми?

— Ранг ли?

— Ами да. Ти си брат, Иллиан е сестра, задникът е флотски лорд. А аз какъв съм?

— Можеш да си сержант, ако искаш.

Рунтавите вежди на Греблото се смръщиха разочаровано.

— Командвам повече хора от всеки сержант, който съм виждал. При последното преброяване бяха над двеста копелдаци.

— Тогава капитан. Капитан Греблото от Свободната рота на кралицата. Как ти звучи?

— Като нещо, което може да ми докара пенсия.

Френтис се засмя.

— Дано ти докара.

Греблото се усмихна, макар че в гласа му имаше мрачна нотка, когато каза:

— Съжалявам за побоите, братко. Макар досега да не съм го казвал. Бях пиян през цялото време, разбираш ли? Не мисля, че съм имал трезвен ден, докато не падна Варинсхолд.

— Това е било отдавна, капитане. Погрижи се за ротата си, ако обичаш.

Френтис потърси сестра Мериал и я намери на кърмата в компанията на една лула. Сладкият дим излизаше през тясна амбразура в корпуса.

— Винаги можеш да разчиташ на мелденейците за първокласен алпирански петолистник — каза тя и му предложи лулата. — Повече от година не съм пушила нещо толкова добро.

Той отказа с вдигане на ръка.

— Някакви вести от съпруга ти?

— Да. — Тя дръпна дълбоко, премигна с насълзени очи и погледът ѝ се разфокусира. — Мисля, че може да съм била малко прекалено щедра със себе си, братко.

— Някакви вести? — повтори той, когато сестра Мериал се потупа по гърдите и се закашля леко.

— Кралицата е спечелила нова победа — отвърна тя дрезгаво. — Вече ѝ става нещо като навик. Битката на цветята, тъй я наричат, не знам защо. Както и да е, от тази сутрин пътят към Волар е открит. Би трябвало да стигнат дотам за два дни.

Той кимна. Мислите му бяха замъглени от образи на лейди Рева на арената, а и други. „Доведи лечителя…“

В Нова Кетия беше започнал да взема отново приспивателното на брат Келан, тъй като искаше да избегне повече споделени сънища — опасяваше се какво биха могли да ѝ разкрият, макар че по този начин и той нямаше никаква представа за намеренията ѝ. „Не я интересува дали ще доведа армията си. Изглежда безразлична към приближаването на кралицата. Какво ли замисля сега?“

— Доколкото разбрах, ние ще слезем на сушата първи — каза сестра Мериал.

— Моят отряд, да. Ти ще останеш на кораба.

— Ще остана, дръжки! Преплавах половината свят заради това, а и аспект Кейнис заслужава разплата.

— Бива ли те с оръжията?

Тя се изсмя кратко и смукна пак от лулата. Усмихна се и размърда пръсти срещу него.

— Ще видиш в какво ме бива, братко. Само гледай да не стоиш прекалено близо.

Заслонът на Брокев представляваше малък залив, ограден от стръмни скали. Зад бреговата ивица земята се издигаше рязко към полетата с червено цвете. Слънцето едва-що бе заблестяло на хоризонта и обещанието за лошо време се беше проявило в лек утринен ръмеж.

— Само шепа врагове на тези възвишения, Червени братко — каза Лекран с гримаса, — и този залив ще се превърне в кланица.

Френтис не отвърна нищо. Погледът му оставаше вперен във върховете на скалите, докато лодката се приближаваше към брега. Беше отлив и прибоят бе пренебрежимо слаб, гребците налягаха веслата с високо темпо, без да ги е грижа за шума — в момента бързината беше по-важна от потайността. Той не можеше да види никакви признаци за движение на скалите, нито пък по земята зад брега.

— Помни — каза на Лекран. — Не се бавете и секунда, независимо от загубите.

Беше качил гарисаите в челните лодки заедно с всичките им стрелци. Хората на Греблото и Иллиан ги следваха със заповеди да овладеят скалите. Инструктор Ренсиал беше предпочел да дойде с него, вероятно с надеждата час по-скоро да си намери кон.

Френтис скочи от лодката веднага щом чу дъното ѝ да стърже по пясъка. Затъна във водата до коленете и моментално зацамбурка към брега. В съответствие със заповедите стрелците се пръснаха, вече сложили стрели на тетивите и вдигнали лъковете, като непрестанно оглеждаха скалите за някакви следи от враг. Гарисаите разпениха прибоя до бяло, докато газеха напред с Френтис, и всички стигнаха до брега необезпокоявани от съсък на стрели или викове на тревога.

Френтис не позволи никакво спиране: втурна се към затревения склон и спря едва когато се изкатери до върха. Гарисаите моментално заеха защитна формация, макар че нямаше и помен от врагове. Полята, обагрени в тъмноалено в утринната дрезгавина, се простираха тихи, нямаше жива душа. На запад Френтис можеше да види как лъчите на изгряващото слънце играят по кулите, които стърчаха сред червените цветя като сребърни карфици върху гигантско червено одеяло.

— Волар — каза Лекран със странно благоговение. — Толкова години съм бил роб на тази империя, а го зървам за първи път.

„И може би за последен — помисли си Френтис. — Когато кралицата си свърши работата, от него може да не е останало нищо.“ Мисълта разбуди спомени за момиченцето в сиво и майка му и той премести поглед към брега, търсейки нещо, което да го разсее. Хората на Греблото и Иллиан вече бяха слезли на сушата и се разделяха, за да се отправят към скалите. Политаите се приближаваха бързо, а в челната лодка се виждаше къдрокосата фигура на Плетача. „Доведи лечителя…“

— Тук има нещо гнило — каза Ивелда, оглеждаше маковите поля с подозрително присвити очи. — Няма дори един разузнавач да ни посрещне. Къде са?

Френтис гледаше как просналите се покрайнини на Волар се разкриват под наедряващото слънце. „Няма стени, които да преодоляваме с бой, но пък една къща лесно може да се превърне в крепост.“

— Предполагам, че до час ще получим отговор.

Намериха първото тяло на две мили от залива, момче на около петнайсет, което лежеше сред цветята, облечено в сиво и мъртво едва от два часа по преценка на Френтис. Беше убито с един удар в гърба, вероятно от ездач, ако се съдеше по ъгъла.

— Тук има още трима — обади се Ивелда, беше отишла малко встрани. — Мъж, жена и дете. Някой е избил цяло семейство.

Продължиха към покрайнините в гъста формация. Гарисаите разузнаваха напред, ротата на Греблото беше отдясно, а тази на Иллиан — отляво. Хората на Каравек ги следваха в плътна маса, а политаите образуваха тила. Френтис наложи убийствена крачка: придвижването през открита местност без кавалерия, която да подсигурява фланговете, предизвикваше у него силно чувство за уязвимост. По пътя откриха още тела, на сиви и няколко роби, и тук-там някой чернодрешко. Повечето имаха рани в гърба, което сочеше, че са били убити, докато са бягали. Докато стигнат до първите къщи, Френтис преброи над сто, а после спря да им води сметка.

„Какви ги върши тя?“

Труповете лежаха на всяка порта, на всеки ъгъл, канавките червенееха от кръв като свидетелство колко скоро се е състояло клането. По телата нямаше белези от мъчения, малцина имаха повече от две рани, а повечето — само една. Това беше ефикасно изтребление, извършено без оглед на възраст, пол или обществено положение. Деца лежаха редом със старци, роби бяха примесени с надзиратели. Чернодрешковци, сиви и роби, единни в смъртта.

— Кралицата? — попита Греблото Френтис. Беше пребледнял. — Знам, че тя искаше правосъдие, но това…

— Не е кралицата — каза му Френтис. — Императрицата е вкарала в действие арисаите си.

— Онези червени копелдаци ли? Мислех, че сме ги избили всичките.

„Още девет хиляди…“ Той въздъхна на собствената си глупост. „Сигурно на всички им е била поднесена една и съща лъжа, която да ни разкажат, ако бъдат заловени.“

— Варитаите и свободните мечове са едно нещо, братко — рече Каравек. — Пък дори и куритаите. Но хората ми не могат да се изправят срещу червените мъже…

— Тогава върнете се на брега и молете лорд Елл-Нурин да ви откара обратно у дома. — Френтис се обърна пак към Греблото. — Избери най-бързия си бегач и го прати до Заслона с искане флотският лорд да слезе на брега с всеки моряк, който може да държи меч. — Обърна се да се вгледа в претъпканите със смърт улици пред себе си. — Ще ни намери на арената.

Привлякоха ги виковете, пронизителен хор на ужас и болка, който отекваше над окървавените улици. Френтис поведе гарисаите към тях, като заповяда на Греблото и Иллиан да заобиколят по двата фланга и прати стрелци по покривите. На сто крачки оттам улицата излизаше на площад, отличаващ се с характерния волариански порядък: окосени тревни площи, осеяни със статуи и разделени от каменни алеи, а в центъра на всичко това се виждаше голяма група воларианци, подложени на систематично клане от около двеста арисаи. Хората бяха обградени от всички страни, притискаха се един към друг в инстинктивен ужас, докато червените мъже методично сечаха път през тълпата, която се топеше от миг на миг сред растящ кръг от трупове.

— Не очаквам да се биеш за тях — каза Френтис на Лекран и вдигна меча си към стрелците на покривите.

— Аз се бия с теб, Червени братко — каза мъжът и развъртя леко брадвата си. — Докато това не свърши. Знаеш го.

Френтис кимна и свали рязко меча си. Залп от стрели полетя към гъмжилото и уби поне десетина арисаи. Той се втурна напред и гарисаите го последваха с дружен вик. „Докато това не свърши. За добро или за зло, ще свърши днес.“

Арисаят отскочи от протегнатата ръка на сестра Мериал и се блъсна в една стена. Пипала сив дим се виеха от почернелия отпечатък от длан върху нагръдника му, докато той се свличаше на земята. Всякакви признаци на живот бяха изчезнали от замръзналото му лице. Сестрата се обърна към Френтис с уморена усмивка и размърда пръсти.

— Полезна съм в затруднено положение, нали, братко?

— Залегни! — Той я сграбчи за рамото и я блъсна настрани, когато един арисай се втурна от сенчест вход, протегнал късия си меч и с радостна усмивка на устните. Френтис отклони острието със своето, завъртя се и посече арисая през очите, после го довърши с мушкане в гърлото, когато онзи залитна, като се смееше с весела изненада.

Френтис спря, за да си поеме дъх, и огледа осеяната с трупове улица. Зърна сред тях Ивелда, паднала мъртва върху убития от нея арисай, с кама все още забита във врата му.

Вече близо час се биеха от улица на улица и принуждаваха арисаите да зарежат клането и да се обърнат срещу тях. С напредването им към вътрешността на града боевете се превърнаха в хаос, тъй като улиците ставаха все по-тесни, а арисаите проявяваха дяволски талант за засади. Атакуваха сами или по двойки, изскачаха без предупреждение от пресечки, врати и прозорци, за да се нахвърлят върху бойците му с радостен бяс, преди да бъдат повалени от численото превъзходство или някоя добре насочена стрела. Бяха усвоили добре уроците от Нова Кетия и напредването на хората на Френтис бе възможно само благодарение на стрелците, които продължаваха да скачат от покрив на покрив и да убиват всеки арисай, когото видят.

Френтис забеляза в северния край на улицата Лекран с половин дузина гарисаи и изтича при него. Мериал го последва с нестабилна походка. Той вече я беше видял да убива трима арисаи и знаеше, че с всяка употреба на дарбата си тя рискува да припадне.

— Последните страхливци от Нова Кетия се напикаха и избягаха — докладва Лекран с отвратена гримаса. — Ще убия Каравек със собствените си ръце.

— Това ще е трудна работа — изстена Мериал и се подпря на един портал, пепелявото ѝ лице бе посърнало. — Видях го как умира преди две улици.

Френтис вдигна очи, щом чу някой да го вика, и видя Иллиан на покрива на двуетажна сграда на двайсет крачки от него. Размахваше арбалета над главата си.

— Плетача! — извика тя, когато той дотича по-наблизо, и посочи натам, където гъстите улици излизаха на нещо, което приличаше на пазарен площад. — И инструктор Ренсиал!

Френтис даде знак на гарисаите да го последват и се втурна към площада. Завари го в пълен хаос, каруци и сергии лежаха преобърнати сред безжизнените тела на избити роби и свободни. В северния му край около петдесет политаи се бяха строили в плътен клин и се движеха неотклонно напред към кипяща стена от арисаи, може би два пъти повече от тях. Политаите се движеха с цялата прецизност, породена от насажданата с години у тях дисциплина, копията им стърчаха като бодли на таралеж, докато напредваха бавно. По средата им се виждаше русата коса на Плетача. Любопитно, но арисаите, изглежда, бяха изгубили голяма част от влудяващото си веселие, изправени срещу бившите войници-роби. Френтис видя нескрита ярост върху много лица, когато те се хвърлиха срещу добре построените редици. Повечето умряха върху непоклатимата гора от копия, но някои съумяха да си пробият път до вътрешността на формацията и убиха неколцина политаи.

Отначало Френтис беше озадачен от решителното напредване на политаите — на този площад не изглеждаше да е останал някой за спасяване. А после го видя: един самотен ездач сред арисаите, който въртеше коня си с несравнима грация, мечът му свистеше в елегантни дъги и червените мъже около него падаха. Но беше сам срещу много.

Френтис забрави всякаква предпазливост и се метна сред гъмжилото от арисаи, стиснал меча си с две ръце, за да си разсече път. Въртеше се и убиваше, а гарисаите се втурнаха след него. Чу смътно вик откъм политаите, не на ликуване, защото подобно чувство явно бе непостижимо за тях, по-скоро знак, че са разбрали някаква заповед. Строят им ускори ход. Арисайските редици около тях изтъняваха, докато те си пробиваха път към самотния ездач.

Френтис се приведе под замаха на един меч и заби острието си през нагръдника на държащия го арисай. Мъжът обаче отказа да умре, вкопчи се в ръката му и го задържа на място, оголил червените си зъби в широка любвеобилна усмивка.

— Здравей, татко — изграчи той, стиснал ръката на Френтис като в менгеме.

Един от сънародниците му се хвърли напред, насочил меча си към шията на Френтис, но се закова на място, щом нещо се спусна от небето да го прониже в челото. За секунда очите му се извъртяха нагоре и се втренчиха в арбалетната стрела, докато той стоеше и от устата му се стичаше слюнка, а после брадвата на Лекран посече краката му. Планинецът се завъртя и брадвата му замахна нагоре да отсече ръката на все още вкопчения във Френтис арисай. Френтис се изтръгна от единствената останала ръка на мъжа преди брадвата на Лекран да се спусне, за да го довърши, после се обърна и видя Иллиан да стои на един близък покрив. Вдигна ръка да ѝ благодари за помощта, но вниманието ѝ беше насочено другаде. Стиснала една стрела между зъбите си, тя се затича и скочи на съседния покрив, вперила поглед в самотния ездач отпред. „Инструктор Ренсиал!“

Стрелите се сипеха все по-бързо, все повече стрелци се появяваха на околните покриви. Редиците на арисаите пред него оредяха и той видя трима да падат един след друг, поразени от стрели. Измъкна се от мелето и се втурна към инструктор Ренсиал. Вик на ярост и безсилие се изтръгна от гърлото му, щом видя как един арисай се хвърли напред да забие меча си в хълбока на коня. Той се надигна на задните си крака, изцвили силно и рухна, размахвайки копита. Околните арисаи го обградиха, надигнали мечовете си, смееха се. Клинът на политаите нададе нов вик и се втурна в атака, изтласка настрани оставащите арисаи и се понесе към групата, заобиколила падналия ездач. Френтис загуби коня от поглед, когато политаите връхлетяха, посякоха арисаите и образуваха защитен обръч с типичната си несъзнателна бързина. Той си проби път до тях и се закова на място при вида на все още потръпващия кон. Чак сега забеляза, че е първокласен сив жребец. Можеше само да се зачуди откъде го е намерил инструкторът. Прескочи умиращото животно и издиша шумно от облекчение при вида на затиснатия под него инструктор Ренсиал, който се мръщеше раздразнено, докато се мъчеше да измъкне меча си от трупа на мъртвия арисай до себе си.

— Трябва да намерим друга конюшня — каза той на Френтис и изпъшка, когато острието излезе от трупа.

— Разбира се, инструкторе. — Френтис приклекна, опря рамо в тялото на коня и натисна, докато инструкторът успя да измъкне крака си. От това как беше изкривен и смазан ставаше ясно, че Ренсиал няма да язди скоро, нито пък да върви.

— Червени братко! — извика Лекран.

Френтис вдигна глава и видя, че са обкръжени от арисаи — от околните къщи се бяха появили още и сякаш всички се взираха в него със смесица от очарование и радост. От покривите продължаваха да се сипят стрели, но на арисаите като че ли не им пукаше — почти не поглеждаха как другарите им до тях падат. „Аз ги притеглям — осъзна той, забелязвайки нещо повече в очите им. — Лудост. Тя ги е освободила и всички те жадуват за радостта да убият баща си.“

— Това може да свърши тук! — извика им той и отиде да застане в кръга от политаи. — Виждам, че тя ви е освободила. Сега се освободете и вие. Отхвърлете лудостта си.

Те, разбира се, му се изсмяха. Вълна от сърдечен смях се понесе през редиците им, някои продължаваха да се смеят, докато стрелите ги покосяваха.

— Както искате — въздъхна Френтис и надигна меча си. — Тогава елате да си получите лекарството!

Нов звук си проби път през смеха им, тихо бучене, което отекна от съседните улици и скоро се извиси до рев — рева на множество разярени мъже.

Мелденейците се изляха от всяка уличка и проход и се врязаха със святкащи саби в червеното множество. Арисаите се биеха, за което и бяха създадени, убиваха с щастлива невъздържаност, но въпреки всичките си умения и свирепост не можеха да спрат вълната пирати, която ги заля: островчетата червено бяха погълнати и удавени за броени мигове. Мелденейците закрещяха победно към небето, надигнали саби и отметнали глави в див триумф.

— Доста се забавиха — промърмори Лекран, когато клането стихна.

Френтис се обърна и видя Плетача да стои над инструктор Ренсиал и да оглежда критично крака му.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита го Френтис.

— Съжалявам, братко. — Лечителят поклати глава с гримаса, после вдигна очи към гигантската извита сграда, която се издигаше над покривите на запад. — Имам чувството, че скоро ще се нуждая от всичките си сили.

Френтис остави инструктор Ренсиал на грижите на мелденейците, повечето от които изглеждаха доволни да останат и да оплячкосат множеството празни къщи, глухи за молбите да се включат в похода към арената. Не виждаше и следа от флотски лорд Елл-Нурин, нито от някой друг мелденеец с ранг по-висок от втори помощник, затова беше принуден да ги остави с плячката им и да продължи нататък. След няколко улици намериха Трийсет и четири да шие една рана на ръката на Греблото. Десетината оцелели от ротата на новоназначения капитан се бяха скупчили около тях, а наоколо лежаха труповете на трийсетина арисаи.

— Не можеш ли да изкараш и една битка без рана? — попита Иллиан Греблото. Язвителният ѝ тон бе донякъде смекчен от начина, по който го погали нежно по рошавата глава.

— Аз си харесвам сувенирите — отвърна той и скръцна със зъби, докато Трийсет и четири връзваше конеца. Вдигна извинителен поглед към Френтис и кимна към нещо наблизо. — Съжалявам, братко.

Боец лежеше на хълбок, а Чернозъбка скимтеше и побутваше главата му с муцуна. В гърдите му беше забит къс меч, а един арисай се бе свлякъл мъртъв до близката стена със сдъвкано лице.

— Не можем да се бавим — каза Френтис и огледа изтощените бледи лица на присъстващите. Бяха може би една трета от хората, последвали го от Нова Кетия. „Толкова много загубени, докато спасяват онези, които са ги поробили“, зачуди се той и потисна смесицата от скръб и възхищение, която заплашваше да навлажни очите му.

— Капитане — каза той на Греблото, — строй хората си в ариергард. Сестро, вземи стрелците и разузнайте подходите към арената.

— Със сигурност не може да са останали още след това — каза сестра Мериал. Бледността ѝ се бе разсеяла малко, макар че червените петна около очите и носа ѝ говореха, че се опитва да прикрие изтощението си.

— Същото си мислехме и в Ескетия — отвърна той. — Стой до мен и не използвай повече дарбата си, освен при крайна необходимост.

Гъстият лабиринт от улички скоро отстъпи място на широки булеварди и паркове, също така осеяни с трупове. Тук преобладаваха чернодрешковците, плюс няколко роби, вероятно посечени, докато са се грижели за тревата или са полирали бронзовите статуи. От арисаите обаче нямаше и следа. На стотина метра по-нататък улиците изчезваха съвсем и видяха арената.

Плавно извитите червено-златни трибуни блестяха ярко на слънцето. Отвътре долиташе силна шумотевица, хиляди гласове, крещящи хвалебствия, без съмнение към някакво ужасно зрелище, устроено от императрицата. „Блеят като овце, докато градът им гине“, помисли си Френтис, неспособен да потисне горчивата мисъл, че тези хора не заслужават кръвта, която се пролива заради тях.

— Никакви стражи — докладва Иллиан. — Доколкото можем да определим, е напълно незащитена.

Френтис погледна към Плетача и за първи път видя тревожна бръчка на челото му, даже устните му потръпваха от страх. „Доведи лечителя…“

— Не си длъжен да го правиш — каза му Френтис. — Остани тук с политаите. Ще ти пратя вест, когато е безопасно.

Плетача се обърна към него и дори успя да се усмихне.

— Не вярвам, че днес има някакво безопасно място, братко.

Френтис кимна, излезе отпред и се обърна да заговори на всички. Откри, че гласът му е дрезгав и трябва да изстисква думите насила.

— Всички вие направихте повече, отколкото бих могъл да искам. Чакайте тук, ние с Плетача ще продължим сами.

Нямаше отговор, нито пък израженията им се промениха, когато всички като един направиха крачка напред.

— Не знам какво ни чака там вътре — каза им той и долови отчаяната нотка в гласа си. — Но знам, че много от нас няма да го преживеят…

— Губиш си времето, братко — каза Греблото. До него Иллиан вдигна арбалета си и срещна погледа му с очакване.

Той се обърна пак към арената. Отвътре отекна нов рев. Ако се съдеше по силата и продължителността му, май зрелището на императрицата беше достигнало някаква кулминация.

— Целта ни е да спасим лейди Рева и да убием императрицата! — каза той, вдигна меча си и се затича напред. — Не я щадете, защото тя няма да пощади вас!