Огнената кралица

6.

Рева

Събуди се от ужасна пронизваща болка в дясната ръка, болка, която прогонваше чернотата с упоритата си пулсираща агония. Изстена и тръсна глава, но вместо да стихне, болката се усили.

Рева трепна и отвори очи. Слънчевата светлина прониза мозъка ѝ като бял огън. Известно време виждаше само размазано жълто петно, а ушите ѝ бяха изпълнени със съскащ рев. Тя се насили да премигне и погледът ѝ се фокусира. Жълтото петно се превърна в песъчлив бряг, ревът бе от прииждащите вълни, които я блъскаха, а болката в ръката ѝ беше резултат от малък червен рак, който се опитваше да ѝ изяде палеца.

Тя го хвана за щипката, отскубна го и го запрати в прибоя. Скръцна със зъби от щипането на солта върху раната, но откри, че е странно благодарна за това усещане: то потвърждаваше, че за нейна голяма изненада е още жива. Почти не можеше да мърда, лежеше на някакъв бряг и вълните я блъскаха, но несъмнено беше жива.

„Защо? — попита тя Отеца, по-скоро любопитна, отколкото ядосана. — Не може да си мислиш, че заслужавам да живея. Не е възможно да възнаградиш някой, чиято лъжа е погубила толкова хора.“

Гласът бе толкова неочакван и шокиращо силен, че за миг тя си помисли, че Отецът е благоволил да ѝ отговори. Сърцето ѝ се успокои, щом осъзна, че гласът вика думи, които тя не разбира. Огледа се и видя висок мъж в черно, газеше през прибоя към нея. Когато се приближи, тя видя облеклото му по-ясно: черен кожен жакет, сребърен медальон на шията и камшик на пояса. „Надзирател.“

Остави го да я сграбчи за косата и да я изтегли от водата, като запази лицето си отпуснато и неразбиращо, докато той наведе свирепата си мутра и плъзна очи по нея, оценявайки я с опитен поглед. Подвикна през рамо на някакъв невидим спътник, с което потвърди, че не е сам. Тя остави очите си полуотворени, докато онзи я извличаше от морето, и преброи още шестима души, стоящи на брега — и видя много повече, които лежаха неподвижно.

Надзирателят я пусна на пясъка и тя се насили да остане там отпусната и неподвижна; дишаше дълбоко, но тихо, и събираше сили. Те допуснаха грешката да чакат няколко минути, преди да се върнат да разгледат улова си. Надзирателят, който я беше намерил, я обърна по гръб, а спътниците му се събраха около него. Двама бяха с копия, а останалите носеха къси мечове. Надзирателят ѝ вдигна блузата, оголвайки гърдите ѝ, и попита нещо спътниците си. Разнесе се съгласно мърморене и един добави нещо с одобрителен кикот.

— Моят приятел… харесва теб — каза надзирателят на развален език на Кралството, като я хвана за лицето и го завъртя така, че да може тя да види ухилената му физиономия. — Иска да те… ебе. Може понижи цената… Но аз негов длъжник. Ти… иска ебеш, хубавице?

Усмивката бе тази, която го уби, не толкова ударът. Радостната ѝ, похотлива усмивка го накара да се намръщи озадачено и да се дръпне изненадано назад точно колкото да открие гърлото си. Вейлин я беше научил на този удар — уроците на жреца по самоотбрана без оръжие никога не бяха толкова задълбочени, нито пък толкова ефективни на практика. Стегнатите ѝ пръсти се забиха в гърлото на надзирателя с такава сила, че му смачкаха ларинкса и го оставиха да се гърчи на пясъка, бълвайки кървава пяна. Рева се претърколи, избегна върха на едно копие и го сграбчи за дръжката, преди собственикът му да го е дръпнал обратно за нов опит. Нанесе в лицето на мъжа ритник, от който той залитна назад, а после скочи на крака с копието в ръце.

Завъртя се, докато се приближаваха към нея, и върхът на копието рязна обезоръжения копиеносец през очите и още веднъж през лицето. Вторият копиеносец връхлетя срещу нея с прекалено дълго мушкане, което показваше, че опитът му е ограничен до гавра с безпомощни пленници. Тя го парира без затруднения, като отклони копието с дръжката на своето и се завъртя, за да забие тъпия му край в тила на мъжа; вратът му се прекърши с приятен пукот.

После спря и се вгледа в другите. Те се колебаеха, хвърляха предпазливи погледи към ослепения от нея мъж, който пищеше, а през притиснатите към лицето му длани се стичаше кръв.

— Хайде! — прошепна Рева, докато те се споглеждаха неуверено. — Не може да си мислите, че заслужавам да живея.

Някъде наблизо отекна рог и очите на Рева зърнаха група конници, които се показаха над дюните на няколкостотин крачки от тях. Обърна се и видя още ездачи да се приближават от северния край на брега. Всяка мисъл, че може скоро да бъде спасена, се стопи при вида на явното облекчение на роботърговците.

Водещият ездач спря до тялото на надзирателя със смазания ларинкс. Тези конници се различаваха от воларианците, които Рева бе виждала — носеха червени нагръдници и наколенници. Би ги взела за куритаи, ако не беше явното веселие върху лицето на водача им, докато гледаше трупа на надзирателя — веселие, което се споделяше от трийсетината ездачи зад гърба му.

Роботърговците посрещнаха мъжа в червено с възмутено бърборене. Сега, когато имаше и други свидетели на сцената, те изглеждаха много по-малко уплашени. Ездачът не им обърна внимание, премести погледа си върху Рева и усмивката му се разшири. Вдигна ръка, за да накара роботърговците да млъкнат, и попита нещо. Отговорът го накара да повдигне вежди. Роботърговецът с нараненото лице се опитваше да спре кръвта с парцал, сочеше Рева и ломотеше нещо с писклив от ярост глас.

Мъжът с червената броня обаче не изглеждаше трогнат от молбите им. Наведе се в седлото, кимна към Рева и даде кратка команда. Увереността на роботърговците видимо се стопи, щом чуха думите му, и те се заозъртаха с опасение към нея, като шаваха неспокойно. Ездачът заговори пак, изрече една-единствена дума и останалите конници изтеглиха мечовете си с еднаква бързина и сръчност. Водачът посочи със своя меч първо към роботърговците, а после към Рева и повтори първата си команда бавно и отчетливо.

Роботърговците, вече пребледнели и отстъпващи пред многото остриета, които ги заобикаляха, тръгнаха бавно към Рева, приведени ниско. Тя не виждаше голям смисъл да удължава схватката, така че избра най-високия и запрати копието в центъра на гърдите му, после се втурна напред, претърколи се под бясно размаханите мечове на останалите и грабна оръжието му. След това да се справи с другите се оказа не по-сложно от лека тренировка.

Седеше във вериги в една клетка на колела, а наблизо стояха двама от воларианците с червени брони. Останалите оглеждаха другите пленници. Беше успяла да остави белег на един от тях, там на брега, като запрати меча си по първия, който се приближи. Той го избегна с неестествена ловкост, но не преди премятащото се острие да остави дълга резка на челюстта му. Беше очаквала смъртта да дойде бързо, но раненият като че ли намери случката за също толкова забавна като своите другари. Те вече бяха доста развеселени от разправата ѝ с роботърговците, запляскаха одобрително с ръце по нагръдниците си, когато тя уби последния, дългурест мъж, който се опита да избяга, само за да бъде изритан обратно към нея. Не оцеля дълго.

Рева се беше затичала с намерението да скочи към един от тях, да го събори от седлото и да препусне, но се озова просната по лице, с уста пълна с пясък и въже, стегнато около крака ѝ. Замята се, мъчейки се да се освободи, но друго въже се уви около китката ѝ. Ездачът, който беше говорил с роботърговците, слезе, приклекна, докато тя се бореше, усмихна ѝ се топло, погали я по лицето и изрече една-единствена дума на волариански:

— Гарисай.

Овързаха я от глава до пети, за да прогонят от ума ѝ всякакви мисли за бягство, и я качиха на един кон. Пътуваха така няколко мили, докато стигнаха до този лагер. Тук ги посрещнаха още роботърговци под командването на надзирател, който показваше странна смиреност в присъствието на мъжете в червено — държеше главата си наведена, докато водачът даваше отсечени нареждания, — и Рева бе оставена в техни ръце. Тя се подготви за нови страдания, щом видя омразата върху лицата на роботърговците, които я оковаха: един беше опрял нож в гърлото ѝ, а други двама стояха с копия, чиито върхове бяха на не повече от два-три сантиметра от гърдите ѝ, докато ѝ щракваха гривните. Но каквито и отмъстителни мисли да таяха те, изглежда, заповедите им забраняваха да ѝ сторят нещо по-лошо от обикновено грубо блъскане при качването ѝ в клетката. Все пак, докато оглеждаше новото си обкръжение, ѝ стана ясно, че няма да ѝ бъдат спестени всички форми на мъчение.

Трябваше да изпъне веригите си и да извие врат, но с достатъчно усилие можеше да гледа как водят другите пленници и ги подлагат на „грижите“ на надзирателите. Явно забраната да я нараняват не се разпростираше върху останалите трофеи, прибрани от брега. Първият — стрелец, ако се съдеше по широките му плещи — рухна на колене пред надзирателя. Онзи се наведе да огледа една дълбока рана в гърдите му, а после се изправи с пренебрежително махване. Друг роботърговец излезе напред със закривен нож в ръка и преряза гърлото на стрелеца още преди на Рева да ѝ мине през ума да извика протестиращо.

Тя отказа да отмести поглед, докато водеха още пленници, макар че тялото я болеше от напрежението. Това бяха предимно кумбраелци, плюс няколко кралски гвардейци, и всички те бяха заклани или пощадени в зависимост от нараняванията си. Явно бурята беше нанесла значителни щети, защото ѝ се стори, че убитите са повече от пощадените. Тя устоя на крехкото зрънце надежда, породено от факта, че нито Антеш, нито Арентес бяха сред пленниците. „Загинали в морето или заклани на брега, какво значение има? Аз ги убих, тъй или иначе.“

Последният пленник се оказа най-тежкото изпитание — слабичка фигура с късо подстригана коса, която се движеше с изправен гръб въпреки оковите си, отказвайки да бъде сплашена от мъжете, извисяващи се около нея.

— Лера! — извика Рева и заблъска с веригите си по решетките. Един роботърговец пъхна между тях тъпия край на копието си, за да я избута назад, но после отстъпи при суровото мръщене на един от мъжете в червено. Рева се изви да види отново Лера и откри, че Белязаната дъщеря стои усмихната, съзряла Благословената дама, и в очите ѝ грее нескрито благоговение.

— Знаех си, че Отецът ще ви пощади, милейди! — извика тя радостно.

Надзирателят изръмжа една ругатня и вдигна ръка да я зашлеви през лицето. Лера не се дръпна, а вместо това изви глава и захапа ръката му. От устата на надзирателя излетя момичешки писък и той се помъчи да се отскубне, но Лера не го пускаше, даже когато другите роботърговци се нахвърлиха върху нея с камшици и сопи; тръскаше глава като териер, докато ръфаше плътта, и спря едва когато едно копие, забито в гърба ѝ, я прикова към пясъка.

Рева чуваше отнякъде да крещи жена, усещаше тъпо блъскане в челото си и топла струйка кръв, стичаща се по лицето ѝ. Някакъв волариански глас закрещя срещу нея и тя усети как груби ръце я издърпват от решетките, сега окървавени на мястото, където си беше удряла главата в тях. Чу как женските писъци утихват и се задави от внезапната буца в гърлото си. Откри, че се взира нагоре към лицето на мъжа с червената броня от брега — онзи, който, изглежда, командваше останалите. Усмивката му беше изчезнала и сега той я гледаше леко объркано, килнал глава като котка, която разглежда непознат лъскав предмет.

Лицето му се замъгли и тя разбра, че умората, болката и отчаянието са обединили сили, за да я пратят в безсъзнание. Откри в себе си достатъчно омраза, за да им устои още малко.

— Аз съм елвера — каза тя с дрезгав грак на мъжа. — Убила съм повече от вас, отколкото можеш да преброиш, и изобщо не съм свършила.

Събуди се и установи, че вече не е сама в клетката. Лицето на мъжа, отпуснат срещу нея, беше скрито под провиснала руса коса, която се поклащаше от движението на каруцата. Рева можеше да познае, че е висок и че трудът и войната не са му чужди, ако се съдеше по явната сила в покритите с белези ръце, опрени върху коленете му. Мускулестите му китки бяха стегнати здраво в оковите. Рева въздъхна и не за първи път се зачуди на неизчерпаемия запас от изпитания, който Отецът пази за всяка грешна душа.

— Събудете се, милорд — каза тя и протегна крак да побутне босото му стъпало. Бяха му свалили ботушите, също като на нея.

Русият мъж се разшава, но не се събуди, само изсумтя тихо. Рева го ритна пак, този път по-силно.

— Милорд Щит!

Главата му се надигна рязко. Сините му очи бяха ококорени от тревога и, за нейно смайване, немалко страх. Паниката му се разсея, щом я видя, макар че като огледа обстановката, от гърлото му се изтръгна слаб отчаян стон.

— Сънувах, че съм умрял — промърмори той и главата му клюмна. — Беше хубав сън.

— На брега ли ви хванаха? — попита тя.

Той кимна утвърдително.

— Да. Бяхме десетина. По време на бурята успях да се вкопча в някаква отломка заедно с неколцина други. На зазоряване изплувахме на брега. Тръгнахме на север, към мястото, определено за дебаркиране, а после се появиха те.

— Роботърговците ли?

— Не, другите. — Ръцете на Щита се свиха в юмруци и веригите му дръннаха слабо.

— Мъжете с червените брони?

— Нямахме оръжия. Нямаше с какво да се бием. — От устата му се разнесе странен гърлен звук и Рева осъзна, че той се смее. — Затова ни дадоха мечове. Всеки от нас получи меч от врага. Бих се толкова усърдно… Но не успях да ги спася. Когато всичко свърши, те убиха ранените и плениха мен, единствения останал, прекалено изтощен дори да стоя на краката си. Изглежда, ме сметнаха за… забавен.

— Гарисай — промърмори Рева.

Щита вдигна отново глава с внезапно блеснал поглед.

— Какво?

— Един от тях ме нарече така, когато ме плениха. Знаете ли какво означава?

Той се облегна и в язвителното помръдване на веждите му пролича някаква следа от стария му хумор.

— Да. Означава, че щеше да е късмет за нас, ако ни бяха убили.

Следващите дни в каруцата придобиха ужасяваща монотонност. Никога не ги пускаха от клетката; подаваха им храната, състояща се от две купички овесена каша на ден и две чаши вода, през отвор в решетките. Не им се полагаха никакви прибори, така че трябваше да ядат с пръсти. Дадоха им кофа за изхождане, която се празнеше при всяко спиране — с общи усилия я обръщаха, за да изсипят съдържанието през решетките. Бяха се научили да изчакват, докато каруцарят слезе от капрата, защото на роботърговците им доставяше голямо удоволствие да смушкат воловете за още крачка-две, така че те да се залеят със собствената си мръсотия.

— Червено цвете — отбеляза Щита на сутринта на десетия ден, взираше се в отминаващите покрай тях поля с алени цветове. Значи сме на около петдесет мили от Волар.

— Познаваш ли тази земя? — попита Рева.

— Идвал съм тук като юнга преди много години. С търговски съд, преди да открия мъдростта и печалбата от пиратския живот. Воларианците отглеждат най-хубавото червено цвете и то винаги носи добра пара, ако можеш да ги изтърпиш достатъчно задълго, че да сключиш сделка.

— Значи омразата ти към тях се е родила още преди войната?

— Омраза ли? Не, тогава беше просто смътно отвращение. Знам, че моят народ има много недостатъци, но робовладелството никога не е било сред тях. Всеки мелденейски капитан, хванат да превозва роби, бързо ще остане без кораб и всички ще го отбягват.

Каруцата забави ход и Рева вдигна очи. Каруцарят се взираше в нещо отпред. Минаха няколко секунди, докато обектът на неговия интерес изплува в полезрението ѝ: висок стълб, забит край пътя, с напречна греда в горния му край, подобно на бесилка. От гредата висеше нещо толкова обезобразено, че на Рева ѝ трябваше малко време да разпознае в него труп. Краката му бяха почернели и овъглени до чуканчета, коремната кухина зееше празна, а главата… Лицето вероятно бе мъжко, разложението го беше превърнало в лишена от възраст напукана кожена маска, но зъбите му бяха оголени и зейнали широко в замръзнал писък, свидетелстващ за агонията, в която този човек е срещнал края си.

Каруцарят промърмори нещо под нос, извърна очи от гледката и изплющя с поводите, за да накара воловете да ускорят ход.

— Трите смърти — преведе Щита. — Първо мъчителна отрова, после изгаряне, накрая изтърбушване. Традиционно воларианско наказание за измяна, макар че не се е използвало от години.

Рева вдигна очи, когато още един стълб се появи пред погледа им. Висящият на него труп бе подложен на подобно наказание, с тази разлика, че очите на този бяха избодени. Тя попита Елл-Нестра дали това означава нещо, но той сви рамене.

— Само че някой се е наслаждавал на работата си, предполагам.

До смрачаване бяха преброили над сто стълба, по десет на всяка измината миля.

Волар се появи пред тях на следващата сутрин, когато превалиха един хълм на около миля западно от имперската столица. Рева се надигна и успя да клекне, за да вижда по-добре, макар че от това я заболя гърбът. В подножието на хълма пътят, ограден от двете страни от още стълбове с мъртъвци, се превърна в идеално права линия, водеща към западните покрайнини на града, които се състояха от редици едно– и двуетажни къщи с дървета пред тях. Волар, изглежда, нямаше стени, нито защитни укрепления; Щита обясни, че те били погълнати от растящия град още преди векове.

— Най-големият град на света, или поне така се говори — каза той. — Макар да съм чувал, че в Далечния запад имало някои, които също могат да претендират за тази титла.

Докато навлизаха във Волар, височината на сградите растеше, елегантните индивидуални къщи отстъпиха място на гъста мрежа от улици и големи домове с квартири под наем. Пътищата се простираха във всички посоки, образувайки лабиринт, който ѝ напомняше за не толкова здравословните райони на Варинсхолд, сега, разбира се, сравнени със земята.

— Тя искаше да изгори всичко това — каза тихо Щита. — И ние щяхме да ѝ помогнем да разпали пожара.

Мислите на Рева се върнаха към Лера, както често ставаше по време на това ужасно пътуване. Тя беше един от свободните бойци, излезли от горите южно от Алтор, с група от още десетина момичета, всички освободили се със собствени сили от лапите на роботърговците, целите напоени с кръв и жадуващи за още. Рева си спомни как се бяха събрали около нея и как бяха паднали на колене в непоискана почит; разказът за Благословената дама вече бе плъзнал надалеч и да я видят на живо за тях бе като потвърждение на скъпа легенда, знак, че страданията им не са били напразни. Благоговението в очите на Лера в онзи ден бе не по-малко ярко, отколкото в момента на смъртта ѝ. „Гласът ѝ беше пълен с такава радост… Тя умря, вярвайки в моята лъжа.“

— Достатъчен ми е и най-малкият шанс — прошепна тя на Щита. — Само един шанс за свобода и ще изпепеля това място до основи.

Той се отпусна на пода. Гласът му бе тих и пропит с горчивина:

— Всичко беше само мечтата на една луда жена, милейди. Тя подлуди и нас, като я сподели. Виж този град. Как можем дори да си помислим да съборим империя, способна да създаде град като този?

— Смазахме армия, която би трябвало да смаже нас — изтъкна Рева. — Градовете им може да са силни, но те са слаби, душите им са почернели и болни от вековете на жестокост.

Той вдигна китките си и дрънна с веригите.

— И въпреки това, ето ни тук. Доведени да умрем за тяхно забавление.

— „Отчаянието е грях срещу любовта на Отеца, защото е безплодно, докато надеждата е добродетел на по-силната душа.“

— Откъде е това?

— Третата книга, Книгата на борбата, стих трети, Изпитанията на пророците. — Тя осъзна, че Книгата на разума не е навестявала мислите ѝ от пленяването ѝ насам. „Че и защо? Разумът няма да ми помогне тук.“

Воларианците, изглежда, много си падаха по статуи, предимно бронзови воини, които се възправяха сред фонтаните и спретнатите паркове, изникнали пред тях, щом прекосиха претъпканите покрайнини. Ала най-характерната черта на вътрешната част на града бяха кулите — високи мраморни постройки с ръбата симетрия, издигащи се от всички страни. Странно, но този район изглеждаше почти пуст, ако се изключеха прегърбените фигури на робите, които се грижеха за парковете или чистеха статуите от курешки. Рева предположи, че липсата на граждани може да се обясни с гледката на телата, които висяха с десетки от кулите. Някои явно бяха окачени там още живи, ако се съдеше по червеникавокафявите ивици, стичащи се по високите стени.

— Изглежда, тяхната императрица жадува да направи впечатление — отбеляза Щита.

Керванът спря до най-голямата постройка, която бяха видели досега, високо овално чудо от червен и златист мрамор. Тя се издигаше на цели седемдесет стъпки височина, състоеше се от пет етажа и видимо се различаваше от видяната досега архитектура. Тук нямаше много следи от Воларианската любов към правите линии, етажите бяха образувани от елегантни арки и леко извити колони, наподобяващи столчето на винена чаша.

— Голямата арена на Волар, милейди — каза Елл-Нестра. — Наслаждавай се на гледката, защото едва ли някой от нас ще види нещо друго.

Мъже в червена броня заобиколиха каруцата в плътен кръг, докато каруцарят отключваше клетката; държеше се далеч от тях и им заповяда да излязат с почти трескаво нетърпение. От предпазливото му изражение и блестящата върху лицето му пот Рева предположи, че гори от желание да се махне по-далеч от стражите им. Тя слезе с мъка от каруцата, краката и гърбът я боляха при всяко движение. Беше се опитала да си раздвижва мускулите по време на пътуването, но продължителното затворничество неизменно отслабва и най-силното тяло. Щита изстена, докато слизаше, и се свлече на колене със стиснати зъби.

— Ставай. — В гласа нямаше нито гняв, нито заплаха, думите бяха изречени на езика на Кралството без никакъв акцент. Рева вдигна очи и видя мъж, може би около четирийсетгодишен, облечен в проста черна роба. Тъмната му коса, посивяваща на слепоочията, беше пригладена назад и разкриваше гладко чело и слабо безизразно лице.

Щита хвърли поглед към мъжа в черно, като примижа срещу слънцето, и каза:

— Не виждам да носиш камшик.

— Не ми е нужен камшик — отвърна онзи. — Подчиняваш ми се или умираш.

Елл-Нестра посочи с глава към арената зад тях.

— Тук или там, какво значение има?

— Там вътре имаш шанс да живееш, поне известно време. — Очите на мъжа в черно се насочиха към Рева и се присвиха, оценяваха я внимателно. Погледът му беше остър, но тя не виждаше в него похот, нито пък, отбеляза с изненада, намек за жестокост.

— Казвам се Варулек Товрин — каза мъжът. — Управител на Голямата воларианска арена и надзирател на гарисаите по щедрото благоволение на императрица Елвера.

После се обърна и даде знак на двама от стражите в червено. Рева забеляза множеството татуировки, които покриваха ръцете му от пръстите до китката. Стилът им ѝ беше непознат, бяха доста по-гъсти и заплетени от тези на лоначката на кралицата и тя можеше само да се чуди колко ли часове и болка са били нужни, за да се нашари плътта с такава сложна паяжина. Той усети огледа ѝ и в изражението му се появи нещо изненадващо със своята неочакваност — симпатия.

— Тя иска да ви види.

Студеният вятър се усилваше с всяко ритмично подръпване на въжетата на гондолата, стоте роби долу се движеха в добре отработен синхрон, докато я теглеха към върха на кулата. От двете страни на Рева стояха двама от мъжете с червени брони, но те май нямаха нищо против да я оставят да се върти насам-натам и да попива гледката. Оттук градът се разкриваше в цялото си величие, истинско чудо, пред което Алтор и Варинсхолд изглеждаха като жалка шепа коптори.

Докато гледаше безупречния ред на големия метрополис, проснат пред нея, тя бе принудена да признае, че това е възможно най-впечатляващият пример за човешките способности — всяка улица, парк, булевард и кула бяха подредени в съответствие с прецизни правила за форма и функция и почти не се виждаха извивки. Ала малките тъмни точици, покриващи гладките стени на всяка кула, разказваха различна история. Волар беше лъжа, фасада от прецизност и красота, която скриваше грозната истина.

Гондолата спря до един балкон на двайсетина стъпки от върха на кулата. Една робиня с поразителна красота поздрави Рева с тържествен поклон и се обърна да я въведе вътре. Стражите ги последваха.

Вътрешността беше смътно озарена от лампи, върху прозорците бяха пуснати копринени пердета в различни цветове, които обагряха стаята в пъстри петна, полюляващи се, докато вятърът се вихреше около кулата. Въпреки полумрака и хаоса от цветове на Рева ѝ трябваше само секунда да открие императрицата — очите ѝ отдавна бяха свикнали да търсят най-голямата заплаха във всяка стая.

Тя седеше на стол пред малка масичка, облечена в проста бяла роба, опряла босите си нозе в каменния под и надигнала пети като танцьорка. В едната си ръка държеше парче плат, захванато в някаква кръгла рамка, а в другата — игла и конец. Лицето ѝ бе в сянка, елегантният ѝ профил бе застинал в дълбока концентрация, докато ръцете ѝ бродираха. Поне десетина рамки бяха захвърлени на пода, всичките нашарени с множество неравни недодялани бодове. Някои бяха счупени, а платът им — скъсан. Рева се зачуди защо робинята не ги е разчистила.

— Използвала си името ми — каза жената, без да вдига поглед от бродерията.

Рева не отвърна нищо. Чу потиснатия хленч на робинята, обърна се и видя, че лицето ѝ е сковано от предупреждение, а в очите ѝ личат едва сдържани сълзи. Тя поклати глава едва доловимо, а в очите ѝ грееше безмълвна молба. „Тук така или иначе няма да намеря никаква милост — искаше да ѝ каже Рева. — Но благодаря ти за загрижеността.“

— Е, значи Лиеза те харесва.

Рева се обърна и видя, че жената сега се обръща директно към нея. Ръцете ѝ бяха загърнати в плата и ярко петънце кръв се разстилаше от иглата, забита в пръста ѝ. Дори да го усещаше, тя с нищо не го показваше; усмихна се на Рева с явно искрена топлота, след което стана и се приближи към нея.

— Мога да усетя извънредно дълбоката ѝ почит — каза императрицата и спря току извън обсега на веригите ѝ. Беше с няколко сантиметра по-висока от Рева, а фигурата ѝ — здрава и атлетична. Изглеждаше малко над двайсетгодишна, но един поглед към очите ѝ стигаше, та Рева да разбере, че се намира в присъствието на нещо много по-старо. Нещо, за което знаеше с мрачна увереност, че притежава дар, който Вейлин беше загубил при Алтор.

— Но дали е взаимна, чудя се? — Жената килна глава и затвори очи, сякаш се вслушваше в нещо, а усмивката ѝ стана бледа, замислена. — Ах. Лиеза, скъпа, толкова съжалявам, но сърцето ѝ е заето от друга. Все пак изпитва искрица похот към теб, ако това ще ти е някаква утеха. Любовта може да завладее сърцата ни, но телата ни винаги ще се владеят от похотта. Тя е предателят, който се таи във всяка душа. — Тя отвори пак очи и усмивката ѝ изчезна, когато се намръщи с внезапно объркване. — Това мои думи ли бяха? Или съм го прочела някъде?

Известно време стоя видимо озадачена, без да помръдва, освен някоя тръпка, пробягваща по лицето ѝ, очите ѝ се стрелкаха рязко насам-натам, устата ѝ шаваше в беззвучен диалог, а после объркването ѝ изведнъж изчезна, също толкова внезапно, колкото беше дошло.

— Бродерия — каза тя и вдигна гергефа с нескопосаното си произведение. Рева забеляза множество кафеникави петна по плата и засъхнала кръв по пръстите на императрицата. — Богатите жени на Миртеск се славеха с нея. Баща ми смяташе, че това е най-подходящият начин да си прекарва времето една млада дама от добро потекло. — Императрицата погледна тъканта и въздъхна обезсърчено. — Но не и в моя случай. Това беше първото от многото разочарования на баща ми. Но все пак ставам по-добра, не мислиш ли?

Протегна гергефа на Рева да го огледа. Между кървавите петна Рева различи малко зелен и червен конец, събрани стегнато в нещо, което би могло да е смътно подобие на цвете.

— И сляпа маймуна би се справила по-добре — каза тя.

Робинята, Лиеза, пак ахна, клепките ѝ затрепкаха бързо и тя сведе поглед; не искаше да гледа онова, което ще последва.

— О, стига си мяучила — каза ѝ императрицата и завъртя очи. — Не се тревожи, на обекта на твоето обожание му предстоят още много дни сред живите, сигурна съм. Разбира се, колко точно, зависи от нея.

Погледът ѝ се върна на Рева и очите ѝ заблестяха.

— Няколко от моите войници оцеляха при Алтор, знаеш ли? С цената на големи страдания и несгоди се добраха до Варинсхолд преди падането му. Генерал Мирвек, който беше педантичен човек, прилежно записа разказите им, преди да ги екзекутира. В края на краищата такива фантасмагории само биха смутили хората му. Разбираш ли, те говорели за вещица в Алтор, направена непобедима от силата на своя бог; тя имала меч, който можел да реже стомана, и омагьосан лък, който никога не пропускал целта. Един даже твърдял, че я бил виждал, и макар и полупобъркан, дал нейно подробно описание.

Рева си спомни пленника, когото бяха извлекли на брега на сутринта след отбиването на първата голяма атака — потръпваща ококорена човешка развалина. Колкото и да е странно, осъзна, че съжалява за смъртта му. Вярно, воларианците бяха чудовища, но тази уплашена, опустошена душа не представляваше по-голяма заплаха от дръгливо куче.

— Елвера — продължи императрицата. — Те откраднаха името ми и го дадоха на теб. Би трябвало да съм ядосана. Знаеш ли какво означава?

— Вещица — каза Рева. — Или магьосница.

— „Магьосница“ е глупава дума, без никакъв смисъл, защото магията е само приказка. Заклинания, изписани в древни книги, зловонни бъркочи, които не правят нищо друго, освен да разбунтуват стомаха. Не, аз винаги съм предпочитала „вещица“, макар че значението се променя леко на диалекта на хората, които ме именуваха Елвера. Разбираш ли, те даваха власт на онези с най-голяма сила, независимо от източника ѝ. Било то бойно умение или онова, което вашият народ нарича Мрачното. Силата си е сила, така че името Елвера може да се преведе също и като „кралица“. — Тя се засмя тихичко. — Когато войниците ми са те нарекли вещица, са те нарекли също и кралица.

— Аз си имам кралица.

— Не, скъпа сестричке, имаше кралица. Очаквам скоро да получа главата ѝ, ако адмиралът ми извади тялото ѝ от морето.

Рева се помъчи да потисне надигналата се в нея ярост и несигурност. „Всичко, което чувстваш, ѝ разкрива още — укори се тя. — Не чувствай нищо.“ Но това се оказа безнадеждна кауза, защото мислите за кончината на кралица Лирна неизбежно извикваха образи на някой, който не беше с нея.

— А — каза императрицата с уморена въздишка. — Значи той идва пак да ни тормози. — Изгледа Рева с повдигната вежда и устата ѝ се изкриви в леко раздразнение. — Чух, че прекарал една армия от единия до другия край на вашето Кралство за по-малко от месец, само за да те спаси. Какво ли ще направи сега, чудя се?

„Не чувствай нищо!“ Рева изпълни ума си с успокоителни образи, радостното гушкане в тъмното с Велис… Елеса, препъваща се из градините със своя дървен меч… Но всичко това избледня в светлината, хвърлена от една-единствена мисъл, пламтяща от увереност: „Той ще дойде, ще ме освободи и ще те убие.“

Лицето на императрицата потръпна отново, цялото ѝ веселие изчезна и когато заговори отново, гласът ѝ беше хладен, емоциите в него прогонени от студена логика.

— Той води със себе си певица, нали? Мога да я чуя. Песента ѝ е силна, но мрачна. Опетнена от твърде много невинна кръв. Но предполагам, че това чувство ти е познато.

Тя пристъпи напред и гергефът падна от ръката ѝ. Окървавените ѝ пръсти се вдигнаха да погалят лицето на Рева.

— Мина повече от век, откакто съм се наслаждавала на жена — продължи тя със същия безизразен глас. — Сладко девойче от един северен град, чието семейство скоро беше издигнато до червеното. Отраснало в глезотии, то намираше очарование в крайностите и изпитваше извратена наслада от многото ми разкази за убийства. Съмнявам се, че нейното собствено ѝ се стори толкова приятно, макар че се погрижих да е бързо.

„Не чувствай нищо!“ Бузата на Рева потрепна под допира на императрицата и тялото ѝ затрепери издайнически; оковите между китките ѝ се изпънаха.

— Но — продължи императрицата, като плъзна пръст по брадичката на Рева, — след завръщането си намирам, че плътта не ме блазни и че всичко, което някога ми е доставяло удоволствие, сега е само смътен спомен. По-рано не я разбирах, нуждата на Съюзника. Но сега ми е ясна: безброй години на усещания, необагрени от чувства, освен копнежа всичко да приключи. По-лошо от всяка смърт.

Неспособна да понася повече това, Рева дръпна лицето си от допира на императрицата. Бузата ѝ пареше, все едно са я зашлевили.

— По-добре ме убий — изсъска тя. — Тук и сега. Ако си мъдра, няма да поемеш и най-малкия риск, че някога мога да се освободя от тези окови.

Чу как Лиеза отстъпи неволно назад и ахна уплашено.

— А какво ще му е забавното на това? — попита императрицата и в гласа ѝ се върна някаква емоция. — Народът ми толкова обича своите зрелища, а в теб ще намерят много поводи да вият от радост, сигурна съм…

Внезапно императрицата млъкна и се обърна към западната стена. За секунда по лицето ѝ пробяга спазъм на неподправен гняв, елегантните ѝ черти се изкривиха в безсилна ярост, но после омекнаха и тя издиша тихо със съскане.

— Изглежда, сестричке — каза тя на Рева, — имам да екзекутирам един адмирал. Кралицата ти остава упорито вкопчена в главата си. Все пак не се съмнявам, че с времето ще ми достави не по-малко забавление от теб.

Обърна се към стражите.

— Върнете сестра ми на Варулек и му дайте също и тази. — Махна към Лиеза. — Нека ги затворят заедно, защото искам да осигуря на сестра си всякакви удобства между зрелищата. Кажете му, че според мен историята за Джарвек и Ливела би била чудесен дебют. Тълпата винаги се радва на класиката.

И се отдалечи, като подхвърли през рамо една последна заповед, изречена тихо, но натежала от мрачни намерения:

— И кажете на надзирателите в подземията да довършат подготовката на новия ми генерал.