Огнената кралица

6.

Вейлин

Устните на червения мъж бяха частично отрязани и оголваха зъбите и венците в противна усмивка. Вейлин не можеше да се отърве от чувството, че му се присмиват, че Копелето на вещицата се радва на последния си триумф.

От обезобразеното лице се разнесоха гъргорения, придружени с пръскане на слюнка и кръв, докато очите без клепачи на червения мъж се взираха нагоре към него. Умоляваше ли? Подиграваше ли му се? Вейлин приклекна и се наведе към него в опит да долови някакъв смисъл в задавеното ломотене. Червеният мъж се затресе в конвулсии, езикът се плъзна над зъбите му, докато се опитваше да оформи думите.

— О-остава… един. Ос-с-става… о-о-още… е-е-един.

— Къде?

— У-у-у… убий… ме-е-е…

Вейлин се взря в кървясалите очи на създанието, без да може да различи никакво изражение, тъй като околната плът беше овъглена до кокал.

— Добре.

Създанието се задави и езикът се загърчи зад зъбите му, докато се опитваше да каже нещо.

— Алпира-а-а…

Вейлин стана и отиде при Мъдрия мечок и Ерлин.

— Казва, че имало още един — каза на шамана. — Далеч оттук. Това ще има ли значение?

— Значение за какво? — попита Ерлин.

Вейлин не отговори, само задържа погледа си върху Мъдрия мечок, който погледна неуверено древния човек, преди да отговори.

— Другият остане в тяло, което откраднал, няма значение.

Вейлин хвърли поглед към почернялото създание, лежащо сред скалите. През ума му прелитаха различни изкусителни идеи. „Остави го да се мъчи до последната секунда. Накарай Асторек да насъска вълците срещу него. Избоди му очите с нажежен нож…“

Хлиповете на Кара привлякоха вниманието му към мястото, където гвардейците на Орвен вдигаха кладата. Кара се беше отпуснала в обятията на Лоркан, заровила лице в гърдите му. Сентарите стояха наблизо в почтително мълчание, броят им беше намалял наполовина след битката с куритаите. Кирал стоеше до Алтурк, който се подпираше тежко на едно копие.

— Довърши го — каза Вейлин на Мъдрия мечок, като кимна към почернялото създание, и тръгна към кладата. — Оставям на теб да избереш начина на смъртта му.

Огънят зад него гаснеше и слънцето се спускаше зад планините. В долината планинците още пребъркваха труповете на воларианците. След победата те моментално се бяха върнали към предишните си взаимоотношения и различните групи се дърлеха за плячката. Из цялата долина отекваха заплахи и ругатни и без съмнение всеки вожд предявяваше претенции върху заграбеното като предводител на армията и творец на победата.

Той не беше изрекъл никакви слова, когато огънят разцъфтя, гледаше увитите в кожа тела на Дарена и Маркен, обгърнати от пламъци и дим, докато другите изнасяха речите си. Даже Алтурк беше успял да промълви няколко кратки думи на уважение към загиналите. С падането на вечерта всички се разотидоха, Кара още плачеше и Вейлин се зачуди дали изобщо някога ще спре.

— Защо няма да има значение?

Той вдигна очи към Ерлин и видя, че го гледа предпазливо, но и решително. Насочи отново взор към долината и мъртвите, съблечени и бледи в сгъстяващия се мрак. Бяха пръснати във форма, смътно наподобяваща сълза, която се издуваше откъм реката и изтъняваше на запад, накъдето се бяха опитали да избягат последните. Доколкото знаеше, никой не се бе измъкнал — победителите нямаха навика да предлагат пощада на победените. Мъртвите бяха останали непреброени: на Вълчия народ му стигаше да знае, че бъдещето му е осигурено, а за планинците Вейлин се съмняваше, че могат да броят до повече от десет. „Може би шейсет хиляди? — зачуди се той. — Или седемдесет?“

— Какво друго видя в камъка? — настоя Ерлин.

— Ти си прекарал векове на тази земя — каза Вейлин. — Събрал си знанието на много животи. И въпреки това никога досега не си се опитвал да погубиш Съюзника. Сигурно е имало възможности и преди. Ти каза, че и други са идвали при теб. Защо реши да се бориш сега?

— Защото винаги съм знаел, че ще е безнадеждно, вероятно фатално.

— Е, сега със сигурност е фатално. Това ми показа камъкът.

Ерлин се отпусна до него и се обърна към долината. Дърленето на планинците все така се чуваше в сгъстяващия се мрак.

— Моята дарба. Тя ще го привлече.

— Да.

— Как ще го направиш?

— Този избор не е в мои ръце. — Той стана, обърна гръб на долината и тръгна към кладата. Пламъците бяха угаснали, само избледняващ облак дим се надигаше от пепелта. Вейлин знаеше, че ако се взре достатъчно внимателно, ще види костите ѝ, и затвори очи, за да устои на изкушението. „Тя не би искала да се измъчваш.“

— Значи казваш, че мога да си вървя? — попита Ерлин. — Просто ще ми разрешиш да си тръгна?

— На сутринта потеглям към Волар, където мисля, че ще намерим края, който търсим. Надявам се да дойдеш с мен. Но ако не дойдеш, ще те разбера.

— Какво ни чака във Волар?

Той гледаше как изтъняващите струйки дим се издигат в нощта, къдрят се във въздуха, докато се изгубят сред звездите. „Дали тя е уловена? — зачуди се. — Дали той я е хванал, както хвана мен? Дали сега я измъчва, за да я превърне в твар като онази, която я уби?“

— Кутия — каза на Ерлин. — Пълна с всичко и нищо.

Имаше предостатъчно коне за всички, макар че сентарите биха предпочели яките си понита пред по-високите и по-кротки волариански кавалерийски коне.

— Поне ще има повече за ядене, като паднат снеговете — отбеляза Алтурк, като отряза стремената от седлото на коня си и ги захвърли с презрителна гримаса.

Вейлин беше прекарал голяма част от сутринта да се разправя с племенните вождове, които, изглежда, се намираха под общата заблуда, че сега ще трябва да се бият с Вълчия народ за загубената си територия.

— Не искаме земите ви — каза им раздразненият Асторек и повтори думите на езика на Кралството заради Вейлин. — Моят народ вече се връща в тундрата.

Хиркран отвърна нещо, изпънат сковано в орнаментирана воларианска броня, с брадва в едната ръка и плячкосан къс меч в другата.

— Той се интересува каква компенсация ще поискаме — обясни шаманът на Вейлин.

Вейлин откри, че му е дошло до гуша от тези хора: безкрайните им вражди и неизменната им подозрителност сега му се струваха невероятно дребнави.

— Да стоят далеч от твоите хора, докато вървят на север, и от моите, докато вървим на юг.

Хиркран присви очи и заговори отново.

— Той казва, че са събрали много злато и скъпоценни камъни от полесражението — преведе Асторек. — И не вярва, че просто ще си тръгнете, без да се опитате да ги вземете.

— Тогава… — досадата на Вейлин внезапно се превърна в гняв и ръката му посегна към меча — може да се бие с мен и ще му го докажа, като струпам всичкото злато върху трупа му, преди да си тръгна.

Преводът на Асторек явно беше ненужен, ако се съдеше по това как Хиркран се наежи, приклекна в бойна поза и изръмжа предизвикателно.

— Стига! — Кирал пристъпи между тях и изненада Вейлин, като се обърна към планинеца с порой от думи на волариански. Враждебността на Хиркран отслабна пред нейната тирада, макар че очите му се присвиха още повече, а на лицето му се изписа мрачно разбиране. Той изръмжа кратко, когато Кирал млъкна, и очите му се стрелнаха за миг към Алтурк, преди да отстъпи, все още приведен, сякаш очакваше нападение. Каза тихо нещо на Кирал, а после изведнъж се врътна и се отдалечи, като викаше воините си.

— Какво му каза? — попита я Вейлин.

— Че тяхната слабост и липса на единство е била забелязана от баща ми. — Тя махна към неразбиращия Алтурк. — Велик воин, който ще се върне с цялото ни племе, за да завладее тези планини, защото те са недостойни за богатствата, предлагани от духовете.

Алтурк се изкиска одобрително.

— Ако има нещо, което може да ги съюзи, това ще е.

Кирал кимна с усмивка, която помръкна, щом се обърна към Вейлин.

— Песента ми показва, че щеше да го убиеш.

— Да. — Вейлин се обърна, тръгна към Драскун и добави: — Тръгваме след час. Асторек, моля те, предай благодарностите ми на своя народ и го увери в дълговечното приятелство на Обединеното кралство. Не се съмнявам, че с времето моята кралица ще прати посланици, за да направят съюза ни официален.

— Според онова, което ни каза Мъдрия мечок — извика подир него Асторек, — ако твоята мисия се провали, победата ни тук ще се окаже само отсрочка за по-големите опасности.

Вейлин спря, обърна се и каза:

— Точно затова бързам да тръгна.

Асторек хвърли поглед първо към Кирал, после към растящия облак прах зад хребета, където хората му разваляха лагера.

— Тогава ще дойда с теб. Аз… чувствам, че вълкът би искал това.

Вейлин усети в него да трепва леко веселие, докато гледаше как Кирал се старае да избягва погледа му. „Дали той отвръща на зова на вълка? Или на една котка?“

— Ще си добре дошъл — каза му и закрачи нататък. — Моля те, бъди кратък в сбогуванията си.

Пътуването през планините изобилстваше от мрачни гледки, които свидетелстваха за разрухата, нанесена от Копелето на вещицата. Пиренът беше осеян с труповете на убити планинци, а опожарените селища станаха обичайна гледка, както и телата на волариански войници, вързани за дървени рамки, гърбовете им насечени до кокал от удари с камшик. От честотата на тези гледки ставаше ясно, че червените мъже са водели неохотна армия и не са проявявали голямо въображение при налагането на дисциплина.

— Даже Токрев не беше толкова жесток — каза Асторек, когато наближиха десетина бичувани до смърт мъже и от рамките се вдигна ято врани.

— Аз намирам жестокостта му за предостатъчна — отвърна Вейлин. Зърна някакво селище отпред, овъглено и до голяма степен разрушено, в което обаче все пак бяха останали няколко незасегнати покрива. — Ще се подслоним тук за през нощта. Лорд Орвен, разузнайте хълмовете в радиус от пет мили. Победа или не, това си остава вражеска територия.

Когато се стъмни съвсем, Ерлин дойде при огъня му. Вейлин сядаше встрани от останалите още от началото на похода. Сентарите бяха натрупали множество нови истории и макар че той почти не разбираше и дума, явната наслада, с която разказваха за битката, подклаждаше у него неразумен гняв. „Те за това са дошли — укоряваше се той. — Още една история. Дарът на малесата за най-храбрите ѝ воини е шансът за по-богат разказ.“

— Асторек и Кирал ги няма — каза Ерлин, след като седна срещу него и протегна ръце към топлината. — Не са ги виждали, откакто падна нощта.

Вейлин хвърли поглед към чернотата оттатък полусъборените стени на избраната от него къща, място, което би споделил с Дарена, както в момента Кирал и Асторек споделяха друго.

— Подозирам, че са общо взето в безопасност.

— Тя ми каза за някаква отвара, която носела — каза Ерлин, взираше се напрегнато в пламъците. — Някаква древна лонакска смес, която можела да причини болка, достатъчна, за да доведе човек до ръба на смъртта, ако се използва в достатъчно количество, или да го пречисти от нежелана душа.

Вейлин кимна. Лирна и Френтис не бяха оставили у него никакво съмнение за силата, криеща се в отварата на малесата, макар че той още не я бе виждал със собствените си очи.

— Съюзника притежава дарба — продължи Ерлин, — чиято природа ние не разбираме, но е достатъчно могъща да събори цяла цивилизация. Дарба, която би могъл да донесе със себе си, ако го притеглим обратно от Отвъдното.

— Знам — каза Вейлин. — Но сме стигнали до етап, в който мисля, че нямаме друг избор, освен да се доверим на думите на ясновидеца. Ти ще докоснеш черния камък във Волар, но няма да си ти.

— Откъде да знаем, че камъкът ще сложи край на всичко това? Откъде да знаем, че няма просто да го направи по-силен? Ти го видя в спомените, той искаше да го докосне.

— Но също така се страхуваше от него, достатъчно, за да го скрие на тайно място за векове.

Ръцете на Ерлин трепереха. Вейлин се намръщи на усмивката, която заигра по устните му.

— Страх ме е, братко. Даже след всички тези години, след като съм видял, чул и опитал толкова много. И въпреки това искам още. Безименната ми жена често ме е наричала егоист, обикновено преди да ме замери с нещо.

— Ти си спасил мнозина — напомни му Вейлин. — Включително две деца, които са пораснали смели и сега яздят с нас.

— Това е просто още егоизъм, опасявам се. Предполагах, че ако спася достатъчно, накрая те ще водят войната вместо мен, ще низвергнат Съюзника и ще ми спестят изпитанията на битката. — Той хвърли кос поглед към Вейлин. — Как би постъпила твоята кралица, ако е изправена пред тази дилема?

— Би направила каквото е най-добро за Кралството.

Ерлин нададе сумтящ смях.

— Искаш да кажеш, че би ме вързала на мига и би ме натъпкала насила с отварата на малесата, докато Съюзника бъде благополучно уловен в плътта ми. Ако надделеете в тази борба, не се ли тревожиш в какво може да се превърне тя? Виждал съм много владетели, братко, но нито един като нея.

— Тя не е Съюзника. Нито пък някога ще бъде.

— Толкова ли си сигурен? Видя го в построения от него град, как народът му го обичаше. И все пак някак си силата му е нараснала дотам, че е станала абсолютна и не е имало кой да го спре.

— Лионен го е спрял. Той е убил Съюзника и го е пратил в Отвъдното.

— Можем да изчакаме, да протакаме, докато стигнем Волар…

— Неговото създание все още владее едно тяло в Алпира. Ако се бавим, то може да умре и Съюзника да го прати за теб.

Вейлин се вгледа за миг в лицето на Ерлин, видя лекия тик под окото му, издуването на челюстта му, когато стисна зъби. „Нямам представа колко години е живял, станал е свидетел на всички чудеса, които може да предложи този свят, бил е обект на митове и легенди, а сега е само един уплашен мъж, треперещ в порутена колиба.“

— Ако стане така, че не успееш да го отведеш до камъка — каза Ерлин, — искам да ми обещаеш, че няма да убиваш това тяло. Ще използваш отварата, за да го върнеш в Отвъдното.

— Обещавам. Ще те опазя.

— Мен ли? — Ерлин оголи зъби в нещо, което би могло да е усмивка. — Съмнявам се, че от мен ще е останало нещо, когато той си отиде, братко. — После стана и се отдалечи с вдървена походка, като на раздяла прошепна: — Дай ми тази нощ. Ще го направим на сутринта.

Вейлин накара Алтурк да се погрижи за връзването. Лонаките правеха здрави въжета, а възлите на талесата едва ли щяха да се разхлабят.

— Остави му място само колкото да диша — каза му Вейлин, докато онзи омотаваше въжето около гърдите на Ерлин.

Докато Алтурк довършваше последния възел, се приближи Кирал. Ерлин коленичи, трепвайки от усилието, с гърди омотани от раменете до кръста и ръце вързани зад гърба. Кирал си пое дълбоко дъх, докато отпушваше манерката.

— Аз… — започна тя, приклекнала до Ерлин, и се запъна. — Това ще… боли. Съжалявам.

Той кимна нетърпеливо.

— Така казват, миличка. В такъв случай по-добре го направи бързо.

Тя стана и пъхна в манерката тънка сламка.

— Една капка да ги прогониш — изрече шепнешком, вероятно цитираше някакъв урок от малесата. — Две да ги привлечеш.

Очите на Ерлин се стрелнаха към Вейлин, когато тя пристъпи напред. Нямаше нужда от думи, смисълът личеше ясно във влажния му поглед. „Не забравяй обещанието си.“

Кирал извади сламката от манерката. На върха ѝ блестеше нещо тъмно и гъсто. После я наклони така, че две капки да се откъснат и да паднат върху голата кожа на Ерлин. Вейлин беше очаквал писъци, но вместо това Ерлин се вцепени, стисна зъби, вратът му се изду и лицето му се превърна в червена маска на най-чиста агония. След секунда той рухна и се загърчи, на устата му изби пяна, а нозете му биеха по земята. Конвулсиите продължиха цяла минута, но накрая той замря неподвижно, сякаш целият живот се е оттекъл от крайниците му, а главата му увисна безсилно.

За миг Вейлин беше сигурен, че го е убил, че великият му замисъл се е оказал отчаян ход на един скърбящ глупак… Но после Ерлин премигна.

Претърколи се на колене и хвърли кратък поглед към овързалите го въжета, преди да вдигне глава. Лицето му издаваше само любопитство, без никаква злоба или гняв, докато очите му се плъзгаха по тях. Задържаха се на Вейлин и той се усмихна. Усмивката беше искрена, топла, дори одобрителна, както и гласът му, когато заговори. Полиглотският акцент на Ерлин се бе променил в нещо по-силно, тонът беше по-дълбок.

— Благодаря ти.

Затвори очи и вдигна лице към небето, усмихваше се още по-широко.

— Убий го! — каза Кирал, която стоеше далеч от овързания мъж, пребледняла като платно, а котката ѝ клечеше до нея, оголила зъби. — Това не е правилно!

— Аз решавам — каза ѝ Вейлин. — Независимо какво ти казва песента.

— Изобщо не трябваше да го правим. — Ръката ѝ посегна несъзнателно към ножа на колана ѝ. — Песента ми крещи. — Тя тръгна напред, като вадеше ножа.

— Той трябва да бъде отведен във Волар — каза Вейлин и застана на пътя ѝ. — И аз ще го отведа там.

— Ти не разбираш — изсъска тя насреща му. — Цялото това пътуване, всеки отнет и загубен живот, всяка водена битка. Направихме всичко, което искаше той, с всяка крачка го водехме все по-близо до целта му.

Вейлин се обърна към овързания мъж, който сега го гледаше с кротка физиономия, без страх или протести.

— Двамата с теб ще напишем края — каза той и се засмя.

— Какво беше името ти?

Вързаният мъж не се обърна при въпроса на Вейлин. Седеше спокойно на седлото, към което бе вързан, докато Вейлин яздеше отпред, водейки коня му, и зяпаше неспирно минаващия покрай тях пейзаж, а очите му блестяха и се кокореха, сякаш се опитваше да улови всяка подробност.

— Жена ми ме наричаше „съпруже“, децата ми ме наричаха „татко“ — рече той. — Единствените имена, от които съм се нуждаел някога.

Вейлин се намръщи смаяно. Мисълта, че това нещо е имало потомство, беше хем абсурдна, хем ужасяваща.

— Имал си деца?

— Да. Две момчета и момиче.

— Какво стана с тях?

— Убих ги. — Съюзника вдигна очи към небето и върху лицето му се изписа лека почуда, щом зърна самотна птица, кръжаща над тях, един от ширококрилите лешояди, обичайни за планините.

— Защо? — попита Вейлин.

Лицето на Съюзника помрачня и върху челото му се смесиха озадачение и гняв.

— Бащинският дълг често е тежък, но не можеш да избягаш от него. Истина, която ти никога няма да откриеш и за това трябва да благодариш на мен.

— Значи смяташ да ме убиеш?

— Ти се уби сам в секундата, когато отвори това тяло за мен. Момичето е право, въпросното обстоятелство служи много добре на целта ми.

— Как? Как служи на целта ти?

— Знаеш, че няма да ти кажа, независимо какви мъчения би могъл да приложиш върху тази плът. Но не се бой, отговорите няма да закъснеят.

Яздиха мълчаливо през голямата част от деня. Гвардейците на Орвен разузнаваха напред, докато сентарите пазеха фланговете и тила. Кирал се държеше близо до Асторек, и двамата далеч на опашката, заобиколени плътно от вълците. От постоянната бледност на лицето ѝ Вейлин заключи, че песента ѝ не е отслабнала. Лоркан и Кара не бяха толкова уплашени и гледаха Съюзника с предпазливо любопитство, макар че засега само Вейлин бе говорил с него.

— Защо не ме попиташ? — рече накрая Съюзника, зареял поглед към облаците, събиращи се да скрият късното следобедно слънце. — Със сигурност искаш да знаеш дали съм я хванал.

Вейлин стисна по-здраво юздите и Драскун изпръхтя тихо, щом усети надигащия му се гняв.

— Хвана ли я? — попита той с дрезгав шепот.

— О, да. И тя беше много забавна, макар и досадно упорита. Разбирам защо си я обичал, такива ярки души са редки. Ако имах време, без съмнение щях да я прекърша, да създам сън, изобилстващ от всички нужни изкушения. Направих същото с брат ти, Кейнис се казваше, нали?

Вейлин спря и конят на Съюзника го доближи, докато не се оказа само на един меч разстояние. Той се взря в празните, безчувствени очи на Съюзника, а ръцете му трепереха.

— Смъртта му беше подобаващо героична — каза Съюзника след малко. — Спаси кралицата ви от един от възхитителните капани на моята слугиня. Щеше да ни е от голяма полза, с такава силна дарба, но благодарение на теб всичко е загубено. Заедно с онази жена, която ти обичаше толкова силно. Ако ме беше оставил там, можеше един ден да чуеш отново гласовете им, но сега вече ги няма, стопили са се в нищото като всяка друга душа. Ти направи това, като ме върна тук, защото без мен няма какво да ги задържа.

— Лъжеш — каза Вейлин, откривайки, че му е трудно да изрече думите. — Теб нещо те е държало в Отвъдното. Може да задържи и тях.

— Отвъдното — повтори Съюзника с язвителна усмивка. — Ама че абсурдно име! Все пак, предполагам, че трябва да го наричате някак. Моят народ така и не си направи труда да му даде име, сякаш отказвайки му название, биха могли да заличат престъплението на неговото създаване.

„Още лъжи. Отвъдното със сигурност е вечно. Кейнис и Дарена ще останат там завинаги…“ Тази мисъл предизвика нов прилив на болка и още повече неразумен гняв. Мечът натежа на гърба му, едно постоянно изкушение.

Вейлин извъртя Драскун и го смуши, за да го подкара.

— Разбираш ли, ние не знаехме — продължи Съюзника. Тонът му беше замислен, но същевременно весел, като на добродушен чичо, който разказва на любопитния си племенник за своя някогашна пакост. — Мислехме се за толкова мъдри… А и защо не? Чудесата, които сътворихме на тази земя, биха замаяли примитивния ти ум. Но това е вечната дилема на любопитството, неговата безграничност. След като бяхме завладели голяма част от един свят — завоевание, извършено без битки или кръв, мога да добавя, — защо да не потърсим други? Разбира се, ключът бяха камъните, които представляваха ключ към всичко в нашия свят на чудесата. Изкопани от земята и оформени, като едва с оформянето бе разкрита силата им. Силата да съхраняват спомени и знание, да пазят мъдростта ни вовеки веков, а също така, оказа се, и силата да се пресягаме през световете.

— Черният камък — каза Вейлин, отказваше да се обърне.

— Да. — Съюзника се засмя изненадано. — Явно съм те подценявал. Да, черният камък беше нашето най-велико постижение. Предполагам, че гориш от желание да разбереш какво е той.

— Знам, че ти си го направил и си се страхувал от делото на ръцете си.

— Какво ти каза Лионен? Може би, че е кутия, в която да бъда заключен?

Вейлин хвърли поглед през рамо и откри, че погледът на Съюзника сега е по-остър, а веселието му се е сменило с пресметливост. „Значи не знае всичко.“

— Каза ми, че смъртта на жена ти те е подтикнала да унищожиш сътворения от теб свят и че той те е убил, за да ти попречи.

— Достатъчно вярно, макар да предполагам, че беше по-скоро въпрос на първична омраза. Той не ме дари с бърза смърт, знаеш ли?

— Видях какво си направил със своя народ. Още тогава си имал много вина за изкупване, а сега е още повече.

— Изкупление? Аз прекарах безчет години, без да изпитвам болка, удоволствие или каквото и да било човешко чувство. — Той се приведе в седлото и сви рамене. — Моля те, смятай се за свободен да приложиш върху тази плът каквото мъчение пожелаеш. Ще го приема всичкото и ще моля за още.

— Какво е черният камък? — попита Вейлин и мечът помръдна на гърба му, когато се обърна към Съюзника. — Ако не е затвор, какво е тогава?

Съюзника хвърли поглед към Лоркан и Кара, които яздеха точно толкова близо, колкото да могат да го чуват.

— По моето време нямаше такива като тях. Никой не се раждаше с дарба, със сила, жигосана в душите и предавана по кръвна линия в течение на поколения. Нашите дарби идваха само от черния камък.

„Докоснеш ли го веднъж, той дава…“

— На света е нямало Мрачно — осъзна Вейлин. — Ти си го отприщил.

Лицето на Съюзника изразяваше смесица от насмешка и веселие.

— Колко малко знаеш. Тук винаги е имало сила, във водата и в земята, древна и капризна, но отвъд досега на човешкото знание. Камъните донесоха нещо ново, нещо различно, дар от сила от другата страна на бездната, що разделя световете. Ние го взехме и съградихме чудеса…

Гласът на Съюзника заглъхна, той се озърна към лоначката и Надарения и лицето му помрачня в надменно презрение.

— И този свят е нашето наследство — продължи той. — Лионен каза ли ти, че когато виденията му го навестиха за първи път, си мислеше, че вижда миналото? Някаква отдавна забравена епоха на варварство, когато хората са се избивали просто от суеверие. А после видя руините на моя град и разбра, че вижда бъдещето. Бъдеще, което създадохме заедно.

Съюзника не проговори повече. Явно беше доволен да е така овързан, яздеше, без да протестира, и приемаше да го хранят в устата с благодарна усмивка. През първите два дни мълчание Вейлин му зададе много въпроси, но се предаде, когато стана очевидно, че създанието няма какво повече да сподели.

Десет дни по-късно оставиха планините зад себе си и продължиха през равнините. Местността беше приятна, осеяна с малки обрасли с дървета оврази, а с напредването им на юг се появиха плантации и вили с различни размери и степен на разкош. Някои показваха признаци на скорошно изоставяне, други бяха осеяни с трупове и частично унищожени от огън или умишлен вандализъм. Отначало Вейлин подозираше, че Копелето на вещицата си е изляло злобата, докато е водело армията си на север, но скоро стана ясно, че това унищожение не е рожба на тирания, а на бунт. Отново и отново намираха тела в черни дрехи, висящи от арки на частично унищожени вили, често семейства, сполетени от една и съща участ, и по труповете личаха следи от мъчения.

— Червените мъже са им конфискували варитаите по пътя на север — заключи Асторек, след като огледа останките на една особено голяма вила, изпепелена до основи. — Робите са въстанали и те са били беззащитни.

— Но защо да убиват децата? — попита Кара. Вилата беше изгоряла, но не и собственикът ѝ — тялото му лежеше разчекнато и изтърбушено в предния двор, редом с една жена и момченце, подложени на същото.

— Ярост, трупана цял живот, не се уталожва лесно — рече Асторек. — Децата, родени в робство, се отнемат от родителите им и се продават, или поне тези, на които им бъде позволено да живеят.

— Това не го оправдава — промърмори Кара. — В това ужасно пътешествие няма нищо правилно.

Вейлин забеляза, че Съюзника гледа изгорелите останки от вилата без любопитство. През последните дни цялото му поведение излъчваше скука и това напомняше на Вейлин за привилегированите благородници, които бе виждал да търпят баналните развлечения на Летния панаир. „Той чака нетърпеливо своя край. Както и аз.“

След още една седмица пътуване стигнаха до първия град — оградено със стена струпване от сравнително бедни къщи, стърчащо като грозен израстък сред зелените поля. На Асторек му бе трудно да се сети за името му, но помнеше, че полкът на баща му е останал на гарнизон тук, преди да продължи на север към съдбоносната си среща в планините.

— Мъжете се напиха и започнаха свада с местните — спомни си той. — Бяха извадени ножове и работата загрубя. На другия ден татко накара да обесят един и да бичуват други десет. Странно, но хората му май не възразяваха много. Мисля, че това е единственият случай, в който може да си е спечелил известно уважение.

— Смърди по-зле от копторите на мерим хер — отбеляза Алтурк. — Малко сме на брой. По-добре да го заобиколим.

— Северният път започва оттук — каза Асторек. — Той ще ни отведе до Волар. Можем да поемем по него на юг.

Жителите на града обаче не бяха склонни да ги пропуснат. Щом се приближиха до пътя, от градските порти излезе разнородна групичка от около триста души, за да го прегради. Със скъсяване на разстоянието Вейлин забеляза, че носят различни дрехи: черни, сиви и тук-там някоя червена, че всички до един са въоръжени, макар и не особено добре, и строят им е видимо неравен.

Начело на смесения отряд стоеше едър мъж, скръстил голите си мускулести ръце, и се взираше във Вейлин със сурово непокорство. Носеше червена туника и черни панталони, а месестите му китки бяха накичени със сребърни и златни гривни.

— Кажи му, че е застанал на пътя ни — нареди Вейлин на Асторек, когато се приближиха на петдесетина крачки от тълпата.

Асторек извика на едрия мъж и получи в отговор продължителна и гръмка тирада. Мъжът размахваше ръце и сочеше в различни посоки.

— Той казва, че е крал на тази земя, докъдето поглед стига — преведе Асторек. — Убил е много мъже, за да завладее този град, и ще убие още повече, за да го задържи.

— Какво иска?

— Дарове и почит, ако искате да използвате пътя му.

— Той роб ли е?

— Гарисай, доколкото мога да преценя. Изглежда, тази провинция наскоро е претърпяла политически промени, а сред хаоса обикновено най-силните печелят властта.

— Кажи му, че видяхме много избити деца по тези места. Искам да знам дали той е отговорен за това.

Едрият мъж плю презрително на земята, когато Асторек му предаде въпроса, зажестикулира още по-бясно и посочи към Вейлин в явно предизвикателство.

— Той е заличил прокълнатата кръв на господарите от тези земи, семето им никога повече няма да се надигне, за да ги безпокои. Сега той е господар тук и си иска дължимото.

— Ще си го получи. — Вейлин слезе от гърба на Драскун и се приближи с бърза крачка към едрия мъж. Чертите на новоиздигналия се крал се напрегнаха, първо озадачено, после с неподправена тревога, когато Вейлин изтегли меча си. Той се снижи в бойна поза и в двете му ръце изникнаха къси мечове от ножници, скрити под туниката му. Позата му беше доста стабилна, държеше единия меч ниско, а другия — високо.

Вейлин метна един нож между двата меча и той се заби до дръжката в окото на мъжа. Той се олюля и оръжията му се раздвижиха в автоматична контраатака, която Вейлин парира със звън на стомана, преди да извърти кованото в Ордена острие и да замахне в светкавична дъга. То се впи в дебелия врат на гарисая, но не успя да мине съвсем през него и Вейлин трябваше да го извади и да замахне пак, за да отсече главата от потръпващия му труп.

Вдигна поглед към опърпания отряд от въстанали роби. Вместо да се втурнат напред, за да отмъстят за загиналия си крал, те бяха отстъпили на няколко крачки и върху всяко лице се виждаха задоволително силни шок и смайване. Вейлин се обърна и даде знак на Асторек да се приближи.

— Превеждай всяка дума, както я изричам — каза му, а после се обърна към тълпата. — Поемам властта над тази провинция от името на кралица Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство. Докато тя се погрижи за справедливото ѝ управление, ще се държите като свободни граждани на Кралството и ще се въздържате от убийства и кражби. Не го ли сторите, кралицата бързо ще въздаде правосъдие, а… — той млъкна и побутна главата на едрия мъж с върха на ботуша си — тя не е толкова милостива като мен.

Изтръска кръвта от меча си и го прибра в ножницата, след което се върна при Драскун.

— А сега ми се разкарайте от пътя.

На юг земята ставаше по-населена, но не по-спокойна. Често зърваха на пътя пред себе си хора, натоварени с имущество, или тяхно собствено, или плячкосано. Повечето хукваха да бягат при вида на голямата група конни воини и се пръсваха из околните поля, където, колкото и да беше невероятно, продължаваха да се трудят някакви роби. Не всички обаче бягаха. Някои, главно старците и тези с деца, се отместваха встрани от пътя и зяпаха с нямо очарование, докато отрядът ги подминаваше, като шъткаха на малките, които сочеха странните хора. Нито пък всички бяха толкова наплашени — отрядът търпеше множество ругатни от лишените от собственост; след като бяха изгубили всичко от плячкосващите роби, изглежда, не им оставаше много, от което да се боят. Един старец с разкъсана черна роба започна да ги замеря с конски фъшкии, а на лицето му беше изписана безумна ярост, докато сипеше неразбираеми обиди. Алтурк излезе напред и се втренчи надолу към него, опрял бойната тояга на рамото си, докато накрая старецът се свлече върху зловонните си боеприпаси и зарида.

— Тези хора са много странни — каза Алтурк, като се върна в колоната. — Търсят хубава смърт, а после избухват в сълзи, когато им я предложат.

През следващата седмица изминаха двеста мили и не срещнаха нито един волариански войник, макар че намериха следи от битка. Труповете лежаха разхвърляни по пътя, може би над сто, предимно мъже, но имаше и жени. По дрехите им Асторек прецени, че са смесица от роби и свободни хора. Мнозина бяха умрели, както се бяха сражавали, ръцете им още стискаха гърла или ножове, една млада жена лежеше, впила зъби в предмишницата на чернодрешкото, който я беше убил.

— Ако това продължи още дълго — каза Асторек, — на вашата кралица няма да ѝ остане нищо за завладяване.

— Освен земя — каза Съюзника и целият отряд се сепна от звука на гласа му. Той хвърли безстрастен поглед към касапницата, преди да добави: — Земята е единственото истинско богатство в свят като този. Очаквам, че вашата кралица ще се възползва доста добре от нея. Жалко, че не мога да ѝ позволя да я задържи.

— Ако я беше виждал, може би щеше да говориш иначе — каза му Вейлин.

Не можеше да сънува. Всяка вечер лягаше и заспиваше почти мигновено, но винаги без сънища. В императорската тъмница беше сънувал всяка нощ: Дентос, Шерин, дори Баркус. Навремето го беше смятал за мъчение, напълно заслужено мъчение, заместващо онова, което императорът се бе въздържал да му наложи. Сега обаче знаеше, че е било благословия. Дарена я нямаше, беше си отишла завинаги, а на него му бе отказана дори заблудата на съня, кратката, безценна лъжа, че тя е още жива, макар че събуждането щеше да е трудно, когато знанието се стовари върху него като брадва, щом посегне към студеното празно място до себе си. И все пак той копнееше за това.

— Тя говореше за теб.

Вейлин се надигна от постелята си, избягвайки погледа на Съюзника. Часът беше ранен и небето още не бе просветляло достатъчно, за да се вижда добре, така че Съюзника представляваше прегърбена сенчеста фигура от другата страна на все още димящата пепел от снощния огън.

— Не искаш ли да знаеш какво каза? — попита той.

— Защо избра сегашния момент да проговориш отново? — отвърна Вейлин. — Защото наближаваме Волар ли?

— Не, просто от обикновена скука. Освен това вие примитивните ми изглеждате все по-забавни от ден на ден. Аз може да съм ви завещал епоха на невежество, но вие я правите интересна. Я кажи, защо не запази главата на онзи мъж? Предполагам, че вземането ѝ е имало някакво ритуално значение.

— Възможно ли е наистина да ни разбираш толкова зле? Ти си сял безпорядък на този свят в продължение на векове. Как може да знаеш толкова малко?

— Аз виждам само през очите на онези, впримчени в Отвъдното, а дори и тогава виденията често са неясни. Смъртта причинява някои неща на душата, лишава я от голяма част от същността ѝ. По мое време имаше един философ, който твърдеше, че душата представлява съвкупност от спомени, а тя сама по себе си е просто метафора.

— Явно е грешал.

— Нима? Някога питал ли си се защо само Надарените отиват в Отвъдното? Възможно ли е само те да заслужават душа, а всички други нещастници да са обречени да се стопят в нищото, когато смъртта ги отнесе?

— Животът ме е научил да приемам загадките, особено онези без отговор.

Съюзника се засмя, тихо и искрено, после се примъкна по-наблизо. Лицето му се очерта ясно, когато се приведе напред, погледът му бе настойчив и въпросителен, търсещ разбиране.

— Аз съм отговорът. Отвъдното не е вечно обиталище на мъртвите, то е резултат от безумие и гордост, то е коричка, покриваща сълзяща рана, вечно покварено и покваряващо. Да съществуваш там означава да изпитваш навеки смъртния студ, да чувстваш как бавно гаснеш, докато от теб остане само безформено съзнание — лишено от спомени, ала усещащо, което не познава нищо освен онзи безкраен студ.

— И все пак някак си ти си запазил достатъчно разум да ни тормозиш. — Вейлин стана, отиде до Съюзника, приведе се към него и попита с дрезгав шепот: — Каква е дарбата ти? Какво ни чака във Волар?

Известно време Съюзника не каза нищо и Вейлин видя как пресметливостта се връща в погледа му.

— Тя говореше колко те обича, как си излекувал разкъсаното ѝ от скръб сърце. Макар че се безпокоеше за жената, която си обичал преди нея, се страхуваше, че когато тази война свърши, ще я издириш. Но най-вече се тревожеше за детето, което сте направили. Надяваше се на момиче, но знаеше, че ще е момче, момче, което един ден може да бъде изкушено от воинския живот на баща си…

Съюзника залитна назад от удара и от устата му се разхвърчаха кръв и зъби. Вейлин само смътно долавяше как юмрукът му млати лицето на Ерлин, превръщайки го в кървава каша, както и пороя от омразни слова, леещ се от устата му, и изобщо не почувства как бойната тояга на Алтурк го цапардоса по главата, за да го потопи в най-дълбокия сън.

И този път сънищата дойдоха.