Огнената кралица

3.

Френтис

Вилата беше най-голямата, на която бяха попадали досега, по-скоро крепост, отколкото дом. Стените ѝ бяха дебели и високи, а градините ѝ се простираха на няколко акра. Тук явно живееше господар със значително богатство — достатъчно, за да поддържа гарнизон от двеста варитаи. Но въпреки силната ѝ защита той не изпита никакви угризения да я изостави при първия признак на тяхното приближаване. Беше лесно да преброят варитаите, които лежаха в четири спретнати редици във вътрешния двор, всеки с еднакъв срез на гърлото от ухо до ухо.

— Всички ценности са изчезнали — докладва Греблото, — заедно с конете. Намерихме повечето роби вътре. За разлика от тия тук, изглежда, някои от тях са се съпротивлявали. Ама това не ги е спасило.

— Двеста от собствените им хора — каза Иллиан, клатеше смаяно глава. — Не мога да си го обясня.

— Те вече знаят какво търсим. — Френтис кимна към мълчаливата групичка на собствените им освободени варитаи, които стояха наблизо. — Не са искали да ги получим ние. — Погледна инструктор Ренсиал и добави: — Ако се съди по състоянието на труповете, не може да са на повече от ден езда на север. Инструкторе, моля ви, погрижете се за това.

Ренсиал кимна и отиде при коня си. Конният му отряд го последва през портата на вилата. Френтис се замисли за миг дали да не иде с тях, предвид непостоянния характер на инструктора, но устоя на този импулс. През последните дни у Ренсиал беше настъпила промяна, очите му не бяха толкова безизразни, даже от време на време се впускаше в неканени речи, които изискваха по-малко дешифриране от обикновено. „Само във война безумецът става нормален.“

Не всички роби във вилата бяха избити при бягството на господаря им — някои бяха работили на полето, когато бе започнала касапницата. Хората на Френтис забелязаха много от тях да бягат в различни посоки, макар че едно солидно малцинство се добра до вилата, предпазливи и смаяни от радушния прием, който получиха. Някои се свлякоха от скръб при вида на убитите си събратя, най-вече мъже ридаеха над мъртви жени. Бракът между роби беше забранен, но където и да идеха, те виждаха признаци, че хората са способни да изградят собствени връзки независимо от пречките и заплахите, стегнали живота им. Точно на тези измъчени души Френтис даде собственика на вилата, когато Ренсиал се върна на следващия ден, помъкнал нещастния чернодрешко зад коня си, с вързани ръце и запушена уста.

— Той имаше жена и деца — докладва Ренсиал, докато робите се сключваха около бившия си господар, надигнали ножове и камшици. — Пуснах ги да си вървят.

— Разбира се, инструкторе. — „Те винаги се молят.“ Френтис загледа как чернодрешкото падна на колене, вдигнал умолително вързаните си ръце. Беше висок мъж с впечатляващо телосложение и вид на войник, което се потвърждаваше и от множеството военни сувенири, открити във вилата. „Може би е прочут офицер? Вилата, семейството, робите. Всичко това плод на бляскава кариера. Награда за герой.“ Сега съвсем не изглеждаше геройски, беше просто един ужасѐн напикан мъж, който моли за живота си. „Те винаги се молят.“

Когато мъчението започна, Френтис се извърна и отиде при Иллиан, която бе заета с обучението на последната партида новобранци. Сега жителите на Кралството бяха по-малко, но броят им бе започнал да расте след победата над ескетийския гарнизон — свободните мечове, оставени да избягат, бяха разнесли вестта за бедствието с впечатляваща скорост. За броени дни в планината при тях бяха пристигнали сто или повече бежанци и само за месец числеността на армията им нарасна до над четири хиляди. Изхранването на толкова много гърла бе принудило Френтис да заповяда придвижване на северозапад, към богатите земеделски райони, които се простираха към Нова Кетия, и тази вила беше първата завладяна.

Той погледа за кратко време упражненията и остана доволен от лекотата, с която Иллиан строяваше новобранците, показвайки целия авторитет на инструктор на плаца в Дома на ордена. Тя ги учеше да боравят с тоягата, основа за по-късното използване на алебарда или копие, но също така признак, че все още нямаха достатъчно оръжия. Френтис беше пратил бившия ковач да работи в ковачницата на вилата със заповеди да превърне изобилния запас от земеделски сечива в колкото се може повече остриета на брадви. Това означаваше, че ще трябва да се задържат тук известно време, може би седмици, и забавянето го дразнеше. Обзет от желание да запази импулса на техния бунт, той беше пратил Лекран и Ивелда в противоположни посоки с отряди от по двеста бойци и заповед да освободят възможно най-много роби.

Обърна се при приближаването на Трийсет и четири. Бившият роб бе започнал да носи екипировка, свалена от телата на офицери на свободните мечове, и създаваше впечатление на безупречна военна опрятност: всеки сантиметър от бронята му беше щателно лъснат и всички закопчалки блестяха.

— Значи е готов? — попита Френтис.

— Излекуван и напълно способен да язди, братко. Но все още отказва да говори.

— Необичайно. Обикновено не могат да млъкнат, след като осъзнаят какво си.

— Кой съм — поправи го Трийсет и четири с нетипична твърдост в гласа. — „Какво“ бях по-рано.

— Да. — Френтис му се усмихна извинително. — Ами хайде да го отпратим по пътя му, а?

Воларианецът беше отказал да им съобщи името си, но те го бяха разбрали от кореспонденцията, открита в обоза на батальона му.

— Почитаеми гражданино Варек — поздрави го весело Френтис и приклекна до него в сянката на акацията, към която бе окован. — Надявам се, че се чувстваш по-добре?

Варек седеше облегнат на дънера, а лицето му не издаваше друга емоция освен кипящата ярост, която преобладаваше у него, откакто се бе събудил и бе открил, че е окован, а батальонът му — унищожен.

— Имам добри новини — продължи Френтис и даде знак на Трийсет и четири да отключи оковите. — Чака те свобода.

Изражението на Варек стана предпазливо, Френтис забеляза как той потисна слабата искрица надежда, която замъждука в очите му.

— Не е никакъв номер, уверявам те. — Френтис хвана веригата и я дръпна настоятелно. Воларианецът се изправи, а предпазливите му очи не спираха да шарят в очакване на нападение. Френтис го поведе през двора: знаеше, че той ще огледа добре множеството трениращи бивши роби. Греблото ги чакаше на сводестия портал на вилата с кон, оседлан и натоварен с провизии за няколко дни път.

— Това е твоят кон, нали? — попита Френтис, като свали оковите от китките на Варек.

Сега воларианецът беше малко по-малко предпазлив. Разтърка зачервената плът, докато местеше поглед от Френтис към коня.

— Няма да предам народа си — заяви той. Това бяха първите му думи, откакто се бе свестил. — Независимо от наградата.

— Това трудно може да се нарече награда — каза Френтис. — Предполагам, знаеш как ще те посрещнат в Нова Кетия — победения, опозорен син на един почитан баща. Срамът ще е непоносим, но преди да се самоубиеш, моля те, съобщи на мъчителите си, че това, което се случи тук, скоро ще се случи и на тях. Преди годината да е свършила техният град ще падне и всяка жива душа, която държат в окови, ще бъде свободна. Ала моята кралица е милостива и е готова да им предложи условия.

Воларианецът въздъхна и поклати глава.

— Ти си луд.

— Нека отворят градските порти и разчистят стените от защитници. Всички свободни мечове да сложат оръжие и всички роби, включително варитаите и куритаите, да бъдат освободени. Градът ще стане собственост на кралица Лирна Ал Ниерен, която ще обяви справедливо преразпределение на земите и богатствата, когато му дойде времето. — Той пристъпи към Варек и заговори тихо, усещаше как гневът се трупа отново в него. — Ако не се съгласите с тези прещедри условия, градът ви ще бъде сринат до основи и всеки въоръжен воларианец в него — убит.

Варек кимна към множеството новобранци.

— Наистина ли вярваш, че тази паплач е способна да превземе Нова Кетия? Да не мислиш, че Управителният съвет ще седи със скръстени ръце, докато вие настъпвате? Ще бъдете смазани още преди да зърнете града, а всяко от тези псета, което все пак оцелее, ще бъде одрано и оставено да изгние на слънцето, и то ако има късмет.

Френтис само се усмихна.

— Изглежда, вестите пътуват бавно. — Той се приведе още по-близо към Варек. — Вече няма Управителен съвет. Сега ви управлява императрица и, повярвай ми на думата, тя ще гледа и ще се смее, докато сравнявам града ви със земята.

— Каквото и да ме чака, ще го изтърпя — заяви Варек с абсолютна увереност. — Готов съм да понеса хилядолетни мъчения само за най-малкия шанс да се добера пак толкова близо до теб.

— Тогава по-добре първо инвестирай в малко уроци с меча. — Френтис се обърна към Греблото. — Ескортирайте почитаемия гражданин до залез-слънце. Ако хвърли и един поглед назад, убийте го.

Новото ѝ тяло е по-силно от онова, което е оставила на брега, скача и се върти с цялата бързина и прецизност, на които тя може да се надява, и все пак…

— Усещаш го, нали? — пита Пратеника, изтегнат в един стол на балкона. Носи тяло на арисай, един от малкото с Надарена кръв, висок и слаб. Зад него стоят още шестима, също Надарени, и макар лицата им да са различни, израженията им са досущ еднакви. Тя никога не е виждала толкова голяма част от него и го намира за трудно поносимо: един винаги е бил повече от достатъчен.

Сваля късия си меч и се изправя от приведената бойна поза, гола и блестяща от пот след тренировката. Дори Пратеника да намира гледката за възбуждаща, това не проличава върху никое от лицата му. Тя е смутена от потъмнялото небе зад тях, осъзнава, че е било още пладне, когато се е върнала в Кулата на Съвета. След събуждането ѝ в тази нова черупка способността ѝ да следи времето е намаляла още повече.

— Кое да усещам? — пита тя.

— Нечувствителността. Студът не е толкова студен, топлината не е толкова топла. Става все по-зле с всяко следващо тяло, което взимаш. Аз напоследък не чувствам почти нищо. — Килва глава и я оглежда със слаба хищническа усмивка. — Този път можеш ли да го чуеш? Можеш, нали?

Тя потиска един изблик на гняв, изпълнена с негодувание от лекотата на интуицията му. Собственичката на тази черупка е била по-стара от първата и не родена в робство, оставила е дълбок вир от памет, който твърде често припламва с вбесяваща яснота: … играе с брат си на брега на някакво планинско езеро… смее се, когато баща ѝ ѝ показва фокуси…

Отначало си е мислела, че дарбата на жената е много слаба, почти неразличима, но после е започнала да разбира, че нейната дарба е паметта. Всяка мисъл, действие и дума остават в главата ѝ, неизменни и все така ярки.

— Ти каза да приготвя осем — казва тя, като изтласква образите от ума си. — Но аз виждам само седем.

Доставя ѝ известно удоволствие да ги види как стисват едновременно зъби и разбира, че Пратеника потиска собствения си гняв.

— Ал Сорна умее да се сдобива с полезни приятели — казва той след кратка пауза.

Тогава тя го вижда. Макар че всички черупки са млади и атлетични, раната, която той явно е получил, личи върху тях, влага в очите им, болка, умора… и страх.

— Сигурен ли си, че знаеш къде да го намериш? — пита тя.

— Той търси вечния човек. Достатъчно е да тръгна на север и ще уловя дирята му. Ще трябва да ме направиш генерал и ми се струва уместно да имам някаква грандиозна титла. Властелин на Севера или нещо такова.

— Северните армии се командват от генерал-губернатора на Латетия. Ще ти дам заповед за екзекуция. Когато той е мъртъв, наречи се както искаш.

— Май не харесваш много тези губернатори, трябва да отбележа. След него ще остане ли някой жив?

— Само губернаторът на Ескетия. Смятах да екзекутирам и него, но напоследък все повече клоня към мисълта да го оставя на съдбата му.

Лицата се променят отново, всякакво веселие в тях помръква и тя разбира, че следващите му думи не са негови.

— Сега не можеш да си позволиш да си угаждаш. Тези твои развлечения понякога са полезни, но в момента пречат на целите ни. Той настоява да се погрижиш за въпроса незабавно.

— Съветът е мъртъв, а флотата на кучката е разбита. Всичко това го направих аз. Спечелила съм си правото да си угаждам.

— Угаждаше си през последните три века. Десетилетия на убийства и злодеяния, това беше дарът му за теб. А сега той иска отплата.

Ръката ѝ се свива върху меча. За първи път ѝ става ясна истинската дълбочина на антипатията, която винаги е изпитвала към това създание. Вижда ги как се напрягат и седналият говорител става.

— Той знае какво си намислила — казва. — Съкровения ти план, мечтата да властваш с онова момче до себе си, вечно и ужасно, с целия свят като твоя играчка. Наистина ли мислеше, че ще се получи?

— Ако той няма вече полза от мен — казва тя с усмивка, — убий ме. Стига да можеш.

Ръцете им посягат като една към мечовете. Тя знае, че шансовете са безнадеждни, знае, че избира смъртта. „Гледай ме, любими — мисли си, защото е наясно, че той я вижда. — Гледай как ще те накарам да се гордееш.“

Ала Пратеника спира, всичките седем пускат мечовете си и се изнизват мълчаливо към вратата. Говорителят остава още малко, а лицето му е като на уморен войник, призован към неизбежен дълг.

— Той винаги ще намери друга полза от нас. Можеш да задържиш момчето, ако го заловиш живо. Но въпросът трябва да бъде решен.

Останала отново сама, тя затваря очи, търси присъствието му, прегръща стоманената решимост, която намира, и радостта заплашва да пръсне сърцето ѝ. Тя вижда нещо, вихреща се мъгла в мрака, която се вплътнява в една така добре позната форма. „Думите му не означават нищо, любими — казва тя и посяга да помилва лицето му. — Светът все още може да бъде наш.“

Той дръпна чуждата ръка от лицето си, свирепо озъбен, и ножът му се вдигна да се опре в гърлото ѝ.

— Никога! — изсъска в лицето ѝ и притисна острието по-силно.

Лемера захленчи, ококорена от ужас. Трепереше, главата ѝ беше извита назад от юмрука, стиснал я за косата, а гладката кожа на гърлото ѝ беше оголена и уязвима.

Въздухът излетя от дробовете му. Той пусна ножа, извърна се от нея, седна на края на леглото и стисна лицето си с ръце.

— Какво… какво стана? — попита, когато спря да трепери.

Отговорът ѝ беше едва чут шепот:

— Чух викове… Ти сънуваше…

Той се огледа и видя тънката памучна риза, която едва я покриваше, и страха в погледа ѝ. Извърна се и замига, докато очите му се приспособяваха към тъмното. Беше се настанил в господарската спалня, просторна демонстрация на богатство и разкош със стени, щедро украсени с различни картини, повечето изобразяващи неправдоподобно подредени битки. На няколко от тях го имаше и самия господар, много по-млад, да стои гордо изправен с меч в ръка, докато командва хората си със сурово и смело лице — пълна противоположност на окървавената молеща развалина, която беше оставена да умре на двора, когато на робите им омръзна да се забавляват с него.

— Аз… понякога сънувам кошмари — каза той. — Съжалявам, ако съм те наранил.

— И по-зле са ме наранявали. — Френтис усети как тежестта ѝ върху леглото се измества, а после и колебливо докосване по гърба си. Пръстите ѝ се разпериха да опипат плътта. — Водил си толкова битки, а нямаш никакви белези.

— Имах, но се изцериха.

— Плетача ли?

— Не. — „Семето ще поникне.“ — Не, беше нещо друго. Съмнявам се, че изобщо някога ще го разбера. — Той се обърна пак и ръката ѝ се премести, за да легне на рамото му, докато той не я отстрани нежно. — Трябва да си вървиш.

Тя се отдръпна леко, но не понечи да си тръгне. Лицето ѝ беше в сянка, но той имаше чувството, че се усмихва.

— Сестрата каза, че ти е забранено да докосваш жена. Помислих, че се шегува.

— Вярата изисква от нас всичко, което имаме.

Тя се размърда отново, сви крака, за да опре брадичка на коленете си, и килна глава, докато го изучаваше, вече по-скоро любопитна, отколкото развеселена.

— И ти го даваш с такава готовност?

— Орденът е всичко, което някога съм искал.

— Значи светът извън Ордена не крие съблазни за теб?

— Виждал съм света с всичките му съблазни. И откривам, че съм доволен в Ордена.

— След вчерашната тренировка Греблото удари един мъж, задето разправял една история. Странна история за това как те отвели в двореца заедно с някаква жена, обладана от зла магия. И как двамата заедно сте убили вашия крал. Лъжа ли е?

— Не. Не е лъжа и Греблото не е трябвало да го прави.

— И все пак твоята кралица те е оставила жив и те е пратила тук.

— Действията ми не бяха мои собствени. Магията на жената ме обвързваше, принуждаваше ме да върша ужасни неща.

Тя се напрегна и той усети как очите ѝ шарят по лицето му. Макар че не можеше да види изражението ѝ, настойчивостта на този оглед бе смущаваща. Тъкмо се канеше да ѝ повтори да си върви, когато тя каза:

— Значи не сме толкова различни с теб.

Отпусна се на леглото.

— Може ли да спя тук? Само тази нощ. Аз също имам сънища. — Засмя се тихичко при явното му колебание. — Обещавам да не ти предлагам… съблазни.

„Трябва да я отпратя — помисли той. — Нищо хубаво няма да излезе от това.“ Но не го направи, защото откри, че такава жестокост не му е по силите. Вместо това легна до нея и се помъчи да се отпусне. Знаеше, че тази нощ сънят ще му убягва. След няколко минути тя се примъкна по-близо до него и отпусна глава на рамото му, ръката ѝ намери неговата и пръстите им се сплетоха.

— Няма да има победа за нас, нали? — попита тя шепнешком.

— Не говори така. Моята кралица плава към тези брегове с огромна армия. Ако се придържаме към каузата си…

— Бях робиня, но никога не съм била глупачка. Империята е невъобразимо голяма и ние сме убили само една миниатюрна част от силите, които ще изкарат срещу нас. Ще ни избият, всички до един, защото сме роби и не могат да ни позволят и най-малката надежда за свобода. Без нас няма да имат империя.

„Въпросът трябва да бъде решен.“

— Щом смяташ, че каузата ни е толкова безнадеждна, защо се присъедини към нас?

Тя се притисна още по-близо, прегърна го и той усети топлия ѝ дъх върху кожата си.

— Защото ти ми предложи нещо, което бях забравила, че мога да имам — избор. И аз избирам да умра свободна.

През следващите няколко седмици броят им се удвои: Ивелда и Лекран продължаваха да водят десетки новобранци, а във вилата пристигаха още бегълци. Скоро бяха толкова много, че изхранването им се превърна в проблем и Френтис беше принуден да заповяда някои от хората да излязат в полето да приберат още реколта. Неколцина се възпротивиха на заповедта, но той успя да смекчи недоволството им, като обеща, че всички ще се редуват да вършат тази задача, включително и самият той. Конал, роденият в Кралството ковач, бе извършил истински подвизи в изработката на голямо количество оръжия, но те пак не стигаха — само една трета от армията можеше да се нарече прилично въоръжена и поне още толкова бяха екипирани с различни земеделски сечива.

— В Нова Кетия има предостатъчно оръжия — изтъкна Лекран на вечерния съвет.

— Все още не сме достатъчно силни да я превземем — отвърна Френтис. Трийсет и четири беше добре запознат с Нова Кетия и имаше подробна информация за здравината на стените ѝ. Освен това трябваше да предположат, че императрицата вече е пратила подкрепления, а може би дори е дошла лично. Той бе устоял на желанието да си позволи пак да сънува и поднови взимането на вечерната доза от приспивателното на брат Келан въпреки главоболията. Кампанията се приближаваше към критичната си фаза и Френтис не искаше да рискува тя да отгатне плановете му, когато умовете им се докосват. Освен това знаеше, че тя ще е бясна от внезапната липса на контакт и че това може да я подтикне към погрешни преценки.

— Ако чакаме още дълго, този район ще остане без роби — каза Трийсет и четири. — Онези, които не са се присъединили към нас, ще бъдат избити или откарани от собствениците си. Ако тръгнем на юг, не се съмнявам, че тази армия може да се превърне в могъща сила за броени месеци.

— Не разполагаме с месеци — каза Френтис. — Флотата на кралицата трябва вече да е отплавала и походът на юг няма да ѝ осигури диверсията, която тя иска.

— Над половината от нашите хора не са от Кралството и не знаят нищо за кралицата. Те идват, защото им обещахме свобода, а не за да сменят един господар с друг.

— Ако успеем да осигурим на кралицата победа, всеки роб в тази империя ще бъде свободен. Нейната кауза е и тяхна. Погрижи се да го разберат.

Той погледна пак към картата. „Трябва да ударим някъде.“

— Какво е това място? — Посочи един град на северния бряг, на петдесетина мили източно от Нова Кетия.

— Виратеск — каза Трийсет и четири. — Малко пристанище, което обслужва северните търговски маршрути.

— Някакви защити?

— Има стена, но слаба. Мястото е бедно, там живеят само няколко чернодрешковци с твърде оскъдни средства, за да ги хабят за поддържането на стена, която не е била нужна от векове. — Трийсет и четири млъкна, присвил замислено устни. — Доколкото си спомням, имат оживен пазар за роби. Пазарът на Нова Кетия често е препълнен, така че много роботърговци търсят други варианти за пласиране на стоката си.

„Ако опожарим град, намиращ се толкова близо до столицата на провинцията, те ще са принудени да излязат иззад стените си.“

Френтис се изправи.

— Ще чакаме още седмица, за да съберем хора и обоз, и после тръгваме срещу Виратеск.

Накара Трийсет и четири да нарисува карта на града и прати инструктор Ренсиал да разузнае подстъпите, като го предупреди да внимава да не го забележат. Оставащите дни преминаха в обучение на новобранците. Френтис се постара да поговори с много от тях и остана доволен, че повечето изглеждат оживени от перспективата за действие. Но нямаше нужда да се взира твърде надълбоко, за да види страха, който продължаваше да се спотайва в мнозина, най-вече в родените в робство или отдавна поробените: те бяха рискували всичко, за да се присъединят към този бунт, и нямаха никакви илюзии какво ги чака, ако се провалят.

— Веднъж за малко да избягам — каза Текрав на Френтис една сутрин, докато правеха опис на провизиите. Бившият счетоводител се беше оказал ентусиазиран, но неумел в бойните тренировки, ала боравенето му с числата си оставаше неизменно ловко. — Скоро след като петицията на моите кредитори доведе до оковаването ми. Заедно с още един наскоро поробен измислихме план, докато ни караха с кервана към вилата на господаря. Моят съучастник беше едър, силен мъж, но твърде пристрастен към пиенето и маковата есенция, както аз бях пристрастен към заровете. Намеренията ни бяха той да удуши пазача, когато онзи се приближи до клетката ни, и да му вземе ключовете.

— И получи ли се?

— Той успя да докопа пазача за гърлото, но после една от робските хрътки му отхапа ръката от китката. След това вече нямаха голяма полза от него, освен като пример за назидание. Отне им цял ден да изнесат урока си и към края той вече молеше за смърт. Оттам нататък открих, че съм дълбоко благодарен за робската си участ.

— Тогава защо се присъедини към нас?

Текрав сви рамене.

— Още не съм съвсем сигурен. Господарят беше добър с мен, бичувал ме е само два пъти през всичките години на службата ми. Но не беше толкова добър с другите и понеже бях Едно, те търсеха защита от мен. Аз си имах деликатни начини да разсейвам гнева му, с делови въпроси или нова винена реколта, за да отвлека мислите му от мъченията, които се зараждаха в гнусния му малък ум. Но когато започна войната и дойдоха новите роби… — Текрав млъкна и се насили да се усмихне. — Е, той имаше толкова много нови играчки, с които да се забавлява. Не можех да ги предпазя всичките.

— Лемера и другите. Ти си се присъединил към нас, защото те го направиха.

— Човек трябва да остава с близките си, не мислиш ли?

— Да, така е. — Френтис хвърли последен поглед на списъка, преди да му го връчи. — Всичко е в пълен ред. Благодаря ти за усърдието. Ще съм ти признателен, ако наглеждаш обоза по време на похода.

— Ще го наглеждам, братко. Но се чудех дали не бих могъл да имам някаква титла.

Френтис се поколеба и надигна вежда.

— Предполагам, че имаш нещо наум.

— Нищо прекалено екстравагантно. Но може би… лорд-интендант?

— Главен интендант. Решенията за всякакви благороднически титли ще ги вземе кралица Лирна.

— Разбира се. Вярвам, че ще я увериш в моята ценност, като му дойде времето?

„Свободен е само от няколко месеца, а вече крои издигането си. Вероятно ще свърши като кралски министър, ако живее достатъчно дълго.“

— С удоволствие, сър.

Инструктор Ренсиал се върна на следващия ден и докладва, че пътят до Виратеск е чист от волариански патрули. Всъщност той не беше зърнал жива душа по време на цялата мисия.

— Не им е присъщо да са непредпазливи — отбеляза Лекран. — Обикновено не можеш да изкараш и ден на пътя, без да видиш поне един кавалерийски отряд.

— Империята контролира народа си с голям жар — съгласи се Трийсет и четири.

— Значи сме ги подплашили — каза Ивелда. — Както направи моят народ с отра, когато дойдоха да завладеят бронзовите хълмове.

— Ние ги завладяхме — отвърна Лекран с изненадващо любезна усмивка. — Но видяхме, че не струват нищо, и ви ги върнахме.

Тя се засмя и поклати глава.

— Баща ти ти е разправял много лъжи, сестроебачо.

— Дадох обещание на Червения брат, затова ще изчакам всичко това да свърши, преди да ти взема главата.

— С нетърпение чакам да ме развеселиш с опита си…

— Млъквайте! — нареди Френтис. Взря се в двамата един след друг, докато не сведоха очи. — Всички да подготвят ротите си за потегляне призори.

Този път оставиха вилата непокътната. Някои от по-възрастните роби го бяха помолили да им позволи да останат, с надеждата да направят мястото свое. Френтис не виждаше много смисъл да ги насилва, особено след като Иллиан го уведоми, че няма да са им от полза в битка. Той пое напред на разузнаване с отряда на инструктор Ренсиал и се увери, че на мили околовръст местността е все така пуста. Нивите ставаха все по-занемарени с напредването им на север, без никакви роби, с изключение на няколко трупа, за които решиха, че са бегълци от подминатите вили — всички до една необитаеми, а някои вече опожарени от собствениците си.

— Казах ти — подразни Ивелда със смях Лекран. — Напикали са се от шубе и са избягали. Като стигнем до града, ще направят същото.

Виратеск се появи пред очите им след пет дни преход, една квадратна миля кирпичени сгради, сгушена в лоното на естествено пристанище. Далекогледът на Френтис разкри, че стените са зле поддържани, имат няколко пробойни, а ровът от външната им страна отдавна е запълнен. Също така не се виждаха никакви стражи по стените, нито дори струйка дим, издигаща се от някой комин.

— Тук няма нищо. — Той въздъхна и свали далекогледа.

Намериха градските порти отворени и неохранявани, а улиците зад тях празни и осеяни с отломки, които говореха за прибързано бягство.

— Някои можеха да проявят приличието да останат да се бият — промърмори Лекран. — Поне за малко.

— Вземи отряда си и тръгнете надясно към пристанището — каза му Френтис. — Гребло, ти тръгни наляво. Ние с инструктор Ренсиал ще поемем центъра.

Отне им съвсем кратко време да стигнат до пристанището, покрай редици от празни къщи. Единствените обитатели на града бяха няколко кучета, които усърдно пируваха с труповете на закланите коне и кози, оставени да гният по улиците. Намериха кея пуст, с изключение на една-единствена потопена рибарска лодка, чиято мачта стърчеше от водата под ъгъл, който се стори на Френтис подигравателен.

— Не е останал нито един шибаняк, братко — докладва Греблото с мрачно изражение, докато крачеше по кея. — Ама открих купчина тела в един склад. Всичките роби, предимно възрастни.

— Отървали са се от не особено ценната стока, преди да си тръгнат. — Френтис се огледа, потискайки чувството, че празните прозорци се взират обвинително в него. „Те щяха да са живи, ако ти не беше дошъл тук.“ — Претърсете всяка сграда — заповяда. — Съберете всичко ценно, най-вече оръжия. Ще имаме нужда от всичко остро, дори и от най-малкия кухненски нож. Лекран, твоите хора да застанат на стража по стените. Ще ви освободим по смрачаване.

Възложиха на главния интендант да ръководи отърваването от телата. Бяха около петдесет, мъже и жени на средна възраст, съблечени голи, тъй като дрехите явно бяха сметнати за по-ценни от живота им. Върху бързо подуващата се плът на повечето личаха белези от камшик. Откараха ги извън стените, където Текрав беше организирал вдигането на голяма клада от мебелите, изоставени от бягащите жители на града. След като всички тела бяха положени върху пропитото с масло дърво, Френтис се обърна към събралите се бойци.

— Сред моя народ — започна той — има обичай, независимо от вярата, да се кажат думи за мъртвите. Много от тези хора, ако не и всички, са познавали само робския живот и им е била орисана робска смърт. Да бъдат захвърлени като окуцял кон, неотбелязани, ненужни, недостойни за мисъл или дума. Но сега ние сме тук, за да отбележим смъртта им, с думи и стомана. Очакват ни тежки дни, в които каузата ни ще изглежда безнадеждна и сърцата ни ще бъдат изкушени да се отчаят. Когато тези дни дойдат, искам да си спомните какво сте видели тук днес, защото провалим ли се, такава ще е съдбата ни и никой няма да надигне глас в свидетелство, че някога сме живели.

Отиде до стените да гледа как кладата гори и пламъците се издигат високо в сгъстяващия се мрак.

— Хубава сигнална клада, Червени братко — отбеляза Лекран.

— Те са знаели, че идваме — отвърна той. — Също така знаят, че сега сме тук. Ако имаме късмет, ще пратят силите си срещу нас.

— А ако не ги пратят?

— Тогава ще видим как ще реагират, като тръгнем към самата Нова Кетия. Времето за прокрадване отмина, сега е време да изкараме враговете си на битка.

Тя винаги е смятала за странно, че зрелищата никога не са я блазнели. Даже ги е намирала за отблъскващи: хиляди гласове, издигнати до кръвожаден вой от гледката на битка, каквато малцина, а може би и никой от тях не би имал куража да изпита от първа ръка. За нея радостта от битката и убийствата винаги е идвала само от непосредственото ѝ участие в тях.

„Ала те го обожават, любими — казва му тя, като долавя неодобрението му. — Ние им отнехме боговете, но запазихме ритуалите, защото боговете винаги са обичали кръв.“

Сега е Фестивалът за края на зимата, макар че той някога е бил кръстен на отдавна забравен бог, който изисквал жертвоприношение на храбри войници, за да благослови полята и да донесе богат урожай. Арената първоначално е била издигната в чест на старите богове, но оттогава всички религиозни символи са премахнати, мраморните статуи са сменени с бронзовите фигури на генерали и съветници, божествените мотиви са отстъпили място на имперския герб. Но колкото и да се е променила сцената, зрелищата си остават същите.

Да се покаже пред множеството е необходима досада; не може обаче да остане скрита вечно, а днес тук има много очи, които да видят императрица Елвера в цялото ѝ величие. Тя е избрала името сама. От многото титли, които си е спечелила през вековете, само тази ѝ доставя известно задоволство и немалко веселие. „Нека се кланят на една вещица.“

Имало е проблеми, разбира се. Внезапното премахване на управлението на Съвета неизбежно е разтърсило едно общество, свикнало с идеята за стабилност чрез неизменен ред. Нейните шпиони, отдавна установена мрежа, създавана в течение на десетилетия, неизвестна за собствения разузнавателен апарат на Съвета, ѝ носят вести за недоволство и заговори за бунт от всички кътчета на империята. Повечето биват смазвани бързо, заговорниците се подлагат на продължителна публична екзекуция, всички техни роднини са осъдени на робство, а собствеността им е конфискувана от императрицата. Но макар че тази съдба е сполетяла вече няколко хиляди души, всеки ден идват доклади за нови съзаклятия и постоянната заплаха от убийство би подтикнала някоя по-слаба душа към параноя — за щастие, тя е неподатлива на такива неща. Предната седмица една робиня се е опитала да отрови закуската ѝ от овесена каша, за да отмъсти за обичния си господар, подложен седмица по-рано на Трите смърти. Смел, но недодялан опит, който би бил разкрит лесно и без предупреждението на песента. Отровата е била прекалено много и е издавала познат аромат, а момичето е знаело, че ще си спечели болезнен край…

— Да не си била номер Едно в конюшнята му? — беше попитала тя, докато робинята стоеше съборена на колене пред нея, с арисайски меч зад тила, готов да ѝ отсече главата. — Сигурно те е шибал много сладко, за да породи у теб такава лоялност.

Момичето плачеше, със силни конвулсивни хлипове, но все пак намери глас да отвърне.

— Той… не ме е докоснал.

— Тогава защо?

— Той… ме отгледа… научи ме да чета… даде ми име.

— Наистина ли? Какво е то?

— Л-лиеза.

— Да дадеш име на роб само по себе си е углавно престъпление, а бившият ти собственик носеше вина и за много други неща. — Тя маха на арисая да се отдръпне и дава знак на момичето да отнесе закуската. — Донеси ми друга овесена каша, Лиеза. А после можеш да ми прочетеш сутрешната кореспонденция.

В момента Лиеза стои до нея, готова да ѝ налее вино. Лицето ѝ е бледо, но съумява да не трепери. Всяка сутрин от неуспешното си покушение насам тя ѝ носи закуската и ѝ чете държавната кореспонденция, докато императрицата яде. След това сяда и пише под нейна диктовка списък с имена за екзекуция. Краснописът ѝ е майсторски.

„Не знам защо я пощадих — отвръща тя, долавяйки объркването, примесено с неговото отвращение. — Мисля, че ми напомня за някого, но не се сещам точно за кого. Може би ще я убия утре. Ще я дам на зрелищата, зъбите на кинжалите винаги са гладни.“

Днес обаче няма назъбени кинжали. Днес е Битката за меча. Тя си спомня как баща ѝ веднъж ѝ е разправял за произхода на това най-популярно събитие във всяко зрелище. В отколешни времена един от най-просветените богове, или пък един от най-просветените му жреци, обявил, че не бива да има повече войни между племената, които му се кланят. Вместо това всяка година те трябва да пращат най-добрите си воини да се състезават в Битката за меча, в която да бъдат разрешени всички спорове. През последвалите векове правилата са станали по-изтънчени, но същността на състезанието си остава неизменна: в центъра на арената се забива един меч и двата противникови отбора застават в противоположните ѝ краища, на равно разстояние от него. По даден сигнал се втурват към меча и когато някой хване дръжката, битката започва. Победител е отборът, в който повече хора стоят на крака, след като пясъчният часовник отмери десет минути. Логиката диктува, че отборът, който вземе меча, ще има предимство, но добрите играчи все пак са способни да обърнат шансовете, като обикновено жертват някой не толкова умел член на отбора, за да вземат меча от противника си.

Днес играят Зелените и Сините, два от шестте отбора, представляващи шестте провинции на империята. Сините обикновено привличат най-добри залози, но пък Зелените имат най-опитните играчи, което си личи по тактиката им да оформят плътна преграда около носителя на меча, принуждавайки Сините да прибегнат към поредица скъпо струващи атаки. Само след минути десетима души, четирима Сини и шестима Зелени, лежат мъртви или осакатени върху пясъка. Участниците в тази игра рядко имат дълга кариера, макар че солидната награда, давана на онези, които доживеят да се оттеглят, гарантира, че никога не липсват желаещи — защото хората тук не са роби, а свободни. Бедни и достатъчно отчаяни, за да рискуват да умрат пред виещата тълпа, но все пак свободни.

„Учудваш ли се да ме намериш тук? — пита го тя, отегчена от състезанието. — Чудиш се защо не съм в Нова Кетия и не събирам армия?“ Забелязва как Лиеза трепва и осъзнава, че го е изрекла на глас. Ако се съди по вцепенената поза на робинята, тя не за първи път чува своята императрица да говори на въздуха.

Отговорът му е тих, макар и по-овладян отпреди; той е свикнал да контролира сънищата си.

„Още има време. Ще те чакам.“

„Трогателно, любими, само че ненужно. Онази кучка, на която се кланяш, постъпи умно да те прати преди могъщата си флота. Която вече не е толкова могъща, опасявам се. Само плавеи и трупове.“

Мислите му преминават от неувереност към отричане, макар тя да знае, че той долавя истината в мислите ѝ.

„Как ти се струва Виратеск? — продължава тя, наслаждавайки се на прилива на тревога, който предизвиква това. — Разузнавачите ти внимаваха, но ние ги видяхме. Жителите на града не искаха да си тръгват, затова им позволих да останат. Сетил си се да провериш канализацията, нали?“

Той се събуди с вик и ръката му посегна към опряния на леглото меч, но не намери нищо. Очите му зашариха из мрака, но виждаха само сенки. Усещаше тежестта на Лемера в леглото до себе си — посещенията ѝ вече бяха станали еженощен ритуал, макар че двамата никога не правеха нещо повече от това да лежат заедно. Той я побутна леко, готов да затисне устата ѝ с ръка, когато се събуди, но спря, усещайки колко студена е кожата ѝ. Очите ѝ бяха полуотворени, а изтеглените ѝ назад устни оголваха зъбите в мъчителна гримаса. Един-единствен изящен разрез минаваше през гърлото ѝ.

— Разочароваш ме.

Френтис се изтърколи от леглото, а от сенките пристъпи една фигура: младеж с телосложение, характерно за куритаите, макар че носеше червена броня. Усмихваше се подигравателно. Зад него от мрака изникнаха още двама, единият държеше меча му. Ръцете на усмихнатия се стрелнаха и нещо се уви около шията на Френтис и се затегна, за да му спре въздуха, преди да го повали на пода. Нещо бързо и твърдо се заби в корема му и го накара да се превие. Въжето около врата му се стегна още по-силно и зрението му се замъгли. Думите на ухиления го последваха в чернотата:

— Тя ни обеща, че ще срещнем предизвикателство в твое лице.