Огнената кралица

9.

Лирна

Здравето на лорд Ал Бера се беше подобрило значително след освобождаването на Варинсхолд, бледността на кожата му бе видимо намаляла и ръцете му не трепереха. Все пак още се затрудняваше да стои прав дълго, затова Лирна бързо го отведе до един стол. Беше го повикала в старите покои на баща си в съседство със залата на съвета. Някога те бяха богато украсени с най-различни съкровища, но сега, разбира се, всичко това липсваше с изключение на няколко картини и гоблени, притежавани от покойния лорд Дарнел, без съмнение заграбени от убити благородници. Тя щателно бе описала всяка вещ, намерена в двореца, и разпространи списъка, за да могат собствениците им да си ги потърсят, но досега се бяха появили не повече от шепа обеднели лордове и търговци.

— Спомням си, че баща ми ви наричаше Бича на контрабандистите, милорд — каза тя на Ал Бера. — Титла, без съмнение спечелена с много усилия.

Ал Бера кимна сковано. Тя и по-рано беше забелязала, че той се чувства неудобно в нейно присъствие, предпазливост, вероятно породена от ниското положение, от което се бе издигнал.

— В младостта ми контрабандистките групи бяха повече, ваше величество — отвърна той. — Аз бях капитан в Кралската гвардия, преди крал Янус да ми заповяда да поема контрол над акцизните му агенти, немарлива сган, отдадена на рушвети и пиянство. Отне ми време и немалко кръв да ги превърна в ефективна ръка на Короната.

— И все пак вие успяхте. Разкъсахте задушаващата хватка, в която контрабандистите бяха стегнали южния бряг, и удвоихте приходите от пристанищата.

Ал Бера се усмихна предпазливо.

— С малко помощ от Шестия орден.

— Както и да е, мечът, който ви връчи баща ми, беше заслужен. — Тя посегна към малката дървена кутийка на бюрото. — За жалост аз нямам друг, който да ви дам. Както можеше да се очаква, воларианците са отмъкнали цялата кралска колекция. Но все пак открих една моя стара дрънкулка в развалините на някогашните си покои. — Тя извади предмета от кутията. Верижката беше нова, изящно изработена от сребро, но прикрепена към стар амулет, прост бронзов диск с инкрустиран в него син камък.

— Говори се, че го е носила майката на крал Нарис — продължи тя. — Първият, установил върховна власт над всички четири васалства на Кралството. За съжаление бил склонен към пристъпи на лудост, затова управлението на владенията му се паднало на забележителната му майка, Беларис, първата получила званието Управител и регент на Обединеното кралство. Титла, която аз самата носих за кратко към края на Алпиранската война, а това — тя сложи амулета върху бюрото и го плъзна към него — беше символът на поста ми.

„Правилен избор“, реши тя, като видя как той гледа амулета — като дете, което за първи път зърва змия.

— Аз… — започна Ал Бера и се изчерви. — Тук ли ще ме оставите, ваше величество?

— Ще служите на Кралството, както ви заповядва вашата кралица.

— Ако става дума за годността ми за битка…

— Става дума за това на кого мога да поверя управлението на тези земи в мое отсъствие. Нищо повече. Лорд-управител Ал Бера, моля, сложете си символа на своя пост.

Той опипа сребърната верижка, стиснал зъби, като се мъчеше да скрие лекото треперене на ръката си.

— Крал Янус някога казвал ли ви е защо бях толкова добър в ловенето на контрабандисти, ваше величество?

Тя се усмихна мило и поклати глава.

— Защото баща ми беше контрабандист. Много добър човек вкъщи, но жесток в занятието си — занятие, което щеше да бъде и мое, ако не бях избягал на тринайсетгодишна възраст, за да се запиша в Кралската гвардия. Дотогава вече бях разбрал що за човек е, колко е затънал в измами и убийства, и не исках да участвам в това. — Той дръпна ръка от верижката. — В това сега също не искам да участвам.

Тя запази усмивката си, взе верижката и амулета от бюрото и мина зад него. Усети го как клюмна, когато вдигна верижката над главата му и я положи на раменете му, макар че тя тежеше не повече от няколко унции.

— Точно така, милорд. — Наведе се и го целуна леко по бузата, като предпочете да пренебрегне трепването му. После се отдръпна и той се изправи несигурно.

— Ще ви отделя двайсет хиляди души от Кралската гвардия — каза тя. — Те трябва да смажат всеки остатък от престъпност в границите на Азраел. Всички злосторници да бъдат екзекутирани без изключение по волята на кралицата. Имам чувството, че напоследък сме станали твърде снизходителни. Все пак ще стоите далеч от кумбраелските земи, освен в случай на крайна необходимост или ако не бъдете повикан от лейди Велис. Ще ви дам списък с останалите ви приоритети, най-наложителни сред които са законовите реформи на аспект Дендриш и възстановяването на този град.

Наклони глава, огледа как стои амулетът на шията му и откри, че Ал Бера е малко по-прегърбен отпреди.

— Много ви отива, милорд.

Той я удостои със съвсем лек поклон, а отговорът му бе кратък и отсечен.

— Благодаря, ваше величество.

Орена обичаше да танцува следобед — носеше се през пустеещите градини на двореца с радостна грация. Понякога хващаше ръцете на Мурел, дръпваше я и я завърташе в кръг, като се заливаше в момичешкия си смях. Днес носеше зимничета в косата си и бледите им цветчета сияеха като звезди сред тъмните кичури, докато се въртеше ли, въртеше.

— Седни при мен — каза Лирна, когато танцът ѝ най-сетне спря и Орена се свлече с развени поли на земята, кикотеше се уморено, но щастливо. — Имам пастички.

Бяха сред останките от бившата ѝ тайна градина. Лирна беше сложила на пейката пастички и порцеланов сервиз за чай. Орена много обичаше пастички, но ѝ липсваха маниери — още щом седна, натъпка една в устата си с пръсти, лепкави от глазура и крем.

— Ммм, вкусно — изломоти тя, една от малкото думи, които изричаше в последно време, макар да бе станало ясно, че тази нова Орена не се нуждае много от реч. В главата на Лирна моментално нахлу чувство за радост, усещането за пастичката върху езика ѝ, мекотата на крема. Трябваше да се съсредоточи, за да прогони образите, умение, което бе усвоила от аспект Кейнис — той я беше посъветвал да брои наум като най-добро средство да блокира лутащите се мисли на Орена.

— Брат Инис казва, че в последно време не внимаваш на уроците — каза Лирна.

Мислите на Орена се изпълниха с отегчение, тя преглътна пастичката и извъртя очи.

— Ученето е важно — настоя Лирна. — Не искаш ли пак да четеш?

Орена сви рамене и остави мислите си да се отнесат към радостта, слънчевата светлина, вихъра на танца.

— Не можеш само да танцуваш, милейди. — Лирна посегна да я хване за ръката. — Трябва да ти кажа нещо.

Сериозността ѝ породи внезапна предпазливост, надигащ се страх.

— Налага се да замина за известно време.

Страхът избуя и погледът на Орена се насочи към Мурел, която стоеше наблизо, стиснала силно ръце. Момичето се насили да ѝ се усмихне утешително. Беше открила, че да е в компанията на Орена е болезнено изпитание, тежестта на необузданата ѝ дарба бе трудна за понасяне, особено когато решеше да сподели спомени, ужасно близки до онези, които Мурел се мъчеше да потисне.

— Да — каза Лирна. — И Мурел също. Както и Илтис и Бентен.

Още страх, граничещ с ужас, разтърсващо чувство за изоставеност. Ръцете на Орена посегнаха да се вкопчат в Лирна, а погледът ѝ се изпълни с отчаяна молба.

— Не. — Лирна вложи в гласа си заповедна нотка. — Не, не можеш да дойдеш с нас.

Усети гняв, примесен с груб укор, докато Орена дръпваше ръце и извръщаше поглед, а мислите се отразяваха върху лицето ѝ.

— Надявам се — каза Лирна с мек глас, докато прокарваше пръсти през тъмните къдрици на Орена — да се върна с човек, който мисля, че може да те излекува. Беше егоистично от моя страна да го оставя да си тръгне, но когато той ме гледаше, когато гледаше това лице, знаех, че вижда, че дарбата му се е провалила. Аз не мога да бъда изцерена, но мисля, че ти можеш, душата ти е толкова светла.

Чертите на Орена омекнаха и лицето ѝ изведнъж загуби всякакви остатъци от онова дете в женско тяло. Тя срещна погледа на Лирна, челото ѝ се сбърчи… и нахлуха спомените.

Лирна се опита да прибегне към броене и смятане, за да потисне наплива на образи и усещания, но пороят бе прекалено мощен, надви струйката числа с такава лекота, че ѝ стана ясно, че Орена има много по-голям контрол над дарбата си, отколкото си мислеха. Първо дойде миризмата, на солен въздух, пот и изпражнения. После звуците, дрънченето на вериги, приглушеният хленч на отчаяни души. Образите и болката дойдоха едновременно, гривните, протриващи китките и глезените, смътните очертания на сгушени пленници. Беше отново в трюма, отново робиня. В нея забушува паника, а после стихна, щом видя, че картината се различава от собствените ѝ спомени — стълбите, водещи към горната палуба, се виждаха под по-остър ъгъл, а до тях бе окована млада жена в синя рокля; лицето ѝ беше в сянка, но светлината, играеща по голия ѝ скалп, разкриваше ужасни изгаряния. Въпреки това профилът ѝ бе познат, беше го виждала очертан на фона на един лагерен огън върху далечен планински склон преди няколко месеца. В гърдите ѝ се смесваха екстаз и злобно задоволство… заедно с опияняващото очакване за наградата на Съюзника.

Споменът се замъгли, натроши и преоформи в сцена на ужас — корпусът, разцепен от атаката на акулата, отчаяните писъци от всички страни. Видя изгорената жена да стои до стълбите и в ръката ѝ висеше връзка ключове. Мигът на колебание бе кратък, почти незабележим, но очите ѝ имаха вековна практика в различаването на слабостта и тя бе залята от мрачното разбиране, че тази нововъздигнала се кралица се кани да остави поданиците си на тяхната участ.

Отдавна не бе изпитвала нещо близко до почуда, но чувството, което я завладя сега, докато гледаше как изгорената жена се върна да освободи първо грозния брат, после престъпника, а после, невероятно, самата нея, бе първото от векове, което можеше да се нарече така. Благодарното ѝ ломотене към изгорената жена, докато се мъчеше да стигне до стълбите, я изненада още повече, защото беше съвсем искрено.

Образите се замъглиха и преляха в друг спомен: белязаното лице на Гарвин, надвесено над нея, дъхът им се смесва, а устните им се докосват.

— Никога няма да те нараня — прошепна той. — Нито аз, нито някой друг.

— Не можеш да обещаеш това — отвърна тя, също шепнешком. — Никой не може.

Пръстите му погалиха синините по шията ѝ, избледнели, но все още достатъчно тъмни, за да развалят приятната гладкост на кожата на тази черупка.

— Обещавам, че ще убия най-жестоко всеки волариански скапаняк, когото намерим, въз основа на крехкия шанс, че той може да е човекът, сторил това.

Тогава тя почувства нещо, нещо повече от познатата похот, и това я подразни.

— Стига приказки — каза, натисна го по гръб и го обкрачи през кръста. — И се опитай този път да си тих.

Последният преход беше по-рязък, като че ли Орена усещаше неловкостта ѝ. Палубата на „Морска сабя“ се лашкаше непрестанно в онзи ден, моретата около остров Уенсел рядко бяха спокойни. Тя вдигна поглед към изгорената жена и пръстена, който ѝ предлагаше, чудеше се защо сълзите идват толкова лесно. Обикновено трябваше да положи усилия, за да се просълзи, но в онзи ден те потекоха неканени от очите ѝ.

— Мисля, че такива дреболии вече са останали зад гърба ни, милейди — каза изгорената жена и едно създание, което отдавна бе забравило собственото си име, разбра, че си е намерило кралица.

Лирна ахна, когато последният спомен се стопи, и откри, че се взира в извинителните очи на Орена, а върху устните ѝ играе несигурна усмивка.

— Ваше величество? — Мурел изникна до нея и я докосна предпазливо по рамото.

Лирна стана и привлече и двете в прегръдките си. Орена я стисна за кръста, а Мурел отпусна глава на рамото ѝ.

— Винаги съм имала само придворни дами — каза им Лирна. — Никога приятелки.

Откъм мислите на Орена се донесе един последен изблик, натежал от чувство за скръбна необходимост; урок, който тя едвам разбираше, но трябваше да сподели: „Те могат да се променят.“

Народът се стълпи на пристанището да гледа заминаването ѝ и я удави в овации и призиви, докато тя се качваше по трапа на „Кралица Лирна“ — всички онези, които не бяха избрани да преплават океана и да довършат великия ѝ поход: старите, младите и умелите. Мнозина плачеха, някои открито заклеймяваха срама си и я молеха да им позволи да тръгнат с нея. Кордон от кралски гвардейци ги задържаше и пречеше на по-пламенните от тях да скочат във водите на пристанището и да се опитат да доплуват до кораба.

— Флотски лорд Елл-Нестра — поздрави тя Щита, докато той изпълняваше прецизен реверанс.

— Ваше величество — отвърна той с неутрален тон, който Лирна намери за още по-дразнещ. — Корабите от Южна кула и Уорнсклейв се приближават. Ще се срещнем на десет мили от брега, ако времето го позволи.

Тя пренебрегна последната острота, колкото и меко да бе изречена. Той и капитаните му бяха изказали известни възражения срещу решението ѝ да отплава толкова рано през годината — обясняваха ѝ, че зимните бури още ще вилнеят в открито море. Не го трогнаха внимателно подготвените таблици на брат Харлик с климатичните модели през годините, които сочеха, че в северната част на Борелианския океан има петседмичен период на относително спокойствие през месеците илнасур и онасур.

— Това са само знаци върху хартия, ваше величество — беше казал Щита, след като изгледа презрително документите на библиотекаря. — Удонор не чете.

— Той може и да не чете, но аз чета — отвърна Лирна. — Враговете ни не ни очакват преди пролетта и няма да пропусна възможността да ги изненадам. Флотата ни ще бъде готова до месец и тогава ще отплаваме, с вас или без вас.

Погледът ѝ се насочи към „Крал Малциус“, който вдигаше платна и вече заобикаляше вълнолома. Зад него потегляше дълга редица също толкова огромни кораби. В края на вълнолома можеше да види фигура, седнала пред голямо платно, закрепено на триножник. Майстор Бенрил, дошъл да улови сцената, макар че стоманеносивото небе и замъгленият хоризонт представляваха мрачна гледка.

Щита се поклони отново и закрещя заповедите, които щяха да ги отделят от пристана. Екипажът се разтича да отвързва въжета и да вдига гредите, за да се оттласнат от кея.

— Чакайте! — заповяда Лирна, когато взорът ѝ откри една дребна фигурка на носа. Алорнис не вдигна очи от уреда, докато Лирна се приближаваше — почукваше леко с малко чукче по тръбите от долната му страна.

— Ваше величество. — Алорнис чукна тръбата за последен път и се усмихна доволно на звука.

— Ако си приключила с работата си тук — каза Лирна, — бих те помолила да слезеш на брега.

— За съжаление това устройство иска още работа. — Алорнис се засмя видимо насилено и приклекна да огледа краката на машината. — Не мога да го оставя да отплава в такова състояние, ваше величество.

Лирна се приближи до нея и заговори тихо:

— Дадох на брат ти тържествено обещание, че ще те пазя. А сега слез на брега или ще накарам лорд Илтис да те свали…

— Те убиха Алуциус! — Алорнис се врътна към нея и запрати чука настрани. Лицето ѝ беше бясно, а викът ѝ накара всички на палубата да замрат. — Вие обещахте правосъдие. — Гласът на Алорнис бе станал задавен, макар че насълзените ѝ очи гледаха твърдо. — Пропътувах това кралство от край до край, виждах убийства и унищожение на всяка миля, и месеци наред се трудих без сън, за да ви осигуря тези смъртоносни инструменти. Всичко това без да искам награда или да очаквам благосклонност, защото вие обещахте правосъдие и аз си искам моето.

„Той никога няма да ми прости — знаеше Лирна. — Дори тя да оцелее.“

— Флотски лорд Елл-Нестра — каза тя и се извърна. — Моля, потегляйте.

Първите няколко дни бяха трудни, а морето — достатъчно развълнувано, за да лиши флотата от всякаква подредба; много от корабите се загубиха от поглед в почти неспирния дъжд. По заповед на Щита на борда на всеки съд имаше опитни навигатори, повечето от тях мелденейци, на които можеше да се разчита, че ще поддържат курс на изток независимо от времето. Въпреки това понякога Лирна гледаше заобикалящата ги сива пелена и трябваше да потиска чувството, че плават сами.

Под палубата полкът на лорд Норта страдаше от непрестанна морска болест и от теснотията на корабния живот. Трябваше да ги изкарват на смени горе да подишат чист въздух и да се разкършат. Повечето правеха упражненията със залитане и се движеха с видима отпадналост, макар че присъствието на Лирна, изглежда, им даваше стимул за допълнителни усилия. Слабата жена с кинжалите, която помнеше от Алтор, я поздрави със сериозен поклон, когато се качи на дневна светлина на третото утро след отплаването им от Варинсхолд, после се хвърли да изпълнява поредица упражнения с меч с ревностна енергия, преди да рухне, обхваната от внезапни гърчове. Пребледнялото ѝ лице гледаше с дълбоко унижение нагоре към Лирна, когато тя се приближи да ѝ помогне.

— Моля за прошка, ваше величество — изломоти жената. — Макар че жалката ми слабост не заслужава прошка…

Млъкна, когато Лирна притисна длан към челото ѝ и откри, че е прекалено студено и влажно.

— Гвардейка Фурела — каза тя, — вие не сте добре.

Фурела премигна, изненадана, че са се обърнали към нея по име, после се надигна в целия си невпечатляващ ръст.

— Не повече от всички останали, ваше величество. — Олюля се, когато корабът преодоля гребена на още една стръмна вълна, и Лирна усети треперенето ѝ, щом посегна да я хване за ръката.

— С какво се занимаваше? — попита тя. — Преди войната?

— Баща ми имаше мелница, ваше величество. Работех при него.

— Значи си запозната с механизмите и машините?

— Налагаше ми се, ваше величество. След като онзи безполезен шиба… Бащата на дъщеря ми не беше верен мъж и ни принуди да потърсим убежище при баща ми. След известно време ръцете му се схванаха прекалено много, за да поправя нещата.

— Ела с мен.

Заведе я на кърмата, където Алорнис връзваше брезент над една от четирите балисти на кораба. Постоянният дъжд и морската пяна предизвикваха у нея силен страх за безценните ѝ машини и тя се опитваше да ги предпази от ръждата и солта, които вредяха на механичните ѝ нововъведения.

— Лейди Алорнис — каза Лирна и посочи Фурела. — Назначавам тази гвардейка за твоя помощничка. Моля те, запознай я с действието на машините си.

Алорнис поздрави Фурела с объркана усмивка.

— Благодаря, ваше величество, но аз нямам нужда от помощничка.

— Скоро ни предстои битка, милейди — отвърна Лирна. — А битката няма любимци. Ако ти загинеш, важно е знанието ти да не си отиде с теб.

Алорнис трепна леко при суровия ѝ тон, после протегна ръка на Фурела, която въпреки явното си гадене стоеше и гледаше балистата с дълбоко очарование.

— Вие ли построихте това, милейди?

— Помогнаха ми. — Алорнис я хвана за ръка и я поведе към машината. — Ела, най-добре е да започнем с предавките.

Вечерта на десетия ден донесе първата буря — виеща северна хала, която запращаше поредица от все по-високи вълни срещу левия борд на „Кралица Лирна“ и накрая принуди Щита да заповяда завой на юг. Лирна беше очаквала някакъв укор, докато го гледаше как поема руля и с майсторски движения възстановява стабилността на кораба, но вместо това той изглеждаше странно доволен, хвърляше сегиз-тогиз поглед към небето и се мръщеше с явно удовлетворение.

— Май сметките ми са били прекалено оптимистични — подхвърли Лирна. Налагаше се да вика, за да бъде чута през воя на вятъра.

— За това ли говорите? — На устните му се мярна сянка от някога неизменната му усмивка и той кимна към бурното небе над тях. — Това е нежен полъх в сравнение с обикновената зимна ярост на Борелианския океан. Ще се разнесе до сутринта.

Тя остана до него и забеляза неохотата му да я погледне, сковаността на раменете му.

— Защо остана? — попита го. — Знам, че не искаше да участваш в това.

— Въпреки опасенията си не мога да отрека мъдростта в думите ви. Ако не ги довършим, те пак ще дойдат. По-добре една дълга война, отколкото десет кратки, които обезкървяват Островите с всяко следващо поколение, призовано да ги води. Освен това, ако си спомняте, аз ви се врекох.

Тя добре помнеше онази нощ след Зъбите, предложението му за друг живот и обещанието, дадено под звездите.

— Ако това ще ти е някаква утеха — каза тя, — ние никога не бихме преплавали западния океан заедно. Независимо от всякакви други… стечения на нещата.

Щита не се обърна, но тя видя как раменете му леко увисват.

— Да — отвърна той, а тонът му бе по-скоро печален, отколкото горчив. — Онзи ден в Алтор, начинът, по който ти гледаше Ал Сорна… А аз си мислех, че вече няма нищо, което той би могъл да ми отнеме. И лицето ти. Беше лице на непозната.

— Надявах се да видиш в него лице на приятелка.

Чу през вятъра тихия му смях.

— Това ли си представяш, че крие бъдещето за нас? Приятелство? Когато тази война бъде спечелена, мислиш ли, че още ще командвам флотата ти? Че ще остана до теб през всичките дълги години на твоето царуване? Твоят верен бивш пират? Твоето куче с намордник? — Метна поглед през рамо към нея, дъждът се стичаше по лицето му и всяка следа от усмивката му бе изчезнала. — Аз ти позволявам да ме сложиш в клетка, Лирна. Не искай от мен да живея в нея вечно.

Лирна се обърна, защото Мурел я подръпна настойчиво за ръката и посочи към вратата на каютата ѝ с подчертано нетърпение.

— Настоятелно ви съветвам да се подслоните, ваше величество — каза Щита и завъртя пак руля, когато нова вълна надигна носа на кораба към небето. — Бурите не зачитат титлите.

Както бе предрекъл той, през следващите дни времето се поуспокои и това даде на лейди Алорнис възможност да демонстрира новото си устройство.

— Брат Харлик беше така любезен да ми осигури няколко вдъхновяващи примера от историята — каза тя, докато прикрепяше едно голямо духало към медна тръба, стърчаща от долната част на приспособлението. Машината бе разположена отляво на носа на „Кралица Лирна“ и изглеждаше по-странна и от балистата: тръба от месинг и желязо, дълга дванайсет стъпки, тумбеста в единия край и изтъняваща до малко гърло. Отгоре по средата ѝ имаше голямо буре, а опората ѝ беше същата като на балистата, което ще рече, че дори някой с миниатюрните размери на Алорнис лесно би нагласил ъгъла ѝ. Фурела стоеше до тесния край и прикрепваше към гърлото нещо, което приличаше на удължена маслена лампа. По това как работеше с максимално протегнати ръце и постоянно се озърташе към бурето върху устройството Лирна прецени, че последната новост на придворната ѝ изобретателка крие значителен потенциал.

— Нямаше рисунки, по които да работя — продължи Алорнис, като избърса с парцал някаква кръгла дръжка в тумбестия край на устройството. — Но един алпирански текст отпреди шестстотин години ми даде подробно описание на машината. Най-трудното беше да определя правилната смес за горивото.

— Това алпиранско устройство ли е? — попита Лирна.

— Да, ваше величество. Използвано в морска битка по време на една от техните граждански войни. Изглежда, тогавашният император станал свидетел на първата му употреба и побързал да го забрани от страх, че боговете може да го сметнат за ненужно жесток. Наричат го Копието на Ревена.

Лирна знаеше, че Ревена е главната богиня в алпиранския пантеон, пазителка на тъмните пътища, които всяка душа трябва да измине след смъртта. Но Ревена беше добра богиня и озаряваше пътищата с огън, така че никоя добра душа да не загуби пътя си. Огънят обаче беше жив, притежаваше мъдрост и проницателност и лумваше, за да погълне всяка недостойна душа. Сърцето на Лирна заби по-бързо, щом видя как Фурела довърши работата си и се отдръпна от машината със зле прикрита припряност. Лампата, която бе прикрепила към гърлото, сега гореше с яркожълт пламък.

— Ламповото масло е прекалено рядко — продължи Алорнис, докато въртеше едно кранче отстрани на бурето — и изгаря прекалено бързо. Затова трябваше да използвам просто рафинирано масло. И даже тогава се наложи да го сгъстя с борова смола. — Тя се отдръпна и за последен път огледа критично изобретението си, преди да се обърне към Илтис и Бентен. — Господа, духалото, ако обичате.

Двамата лордове отидоха при духалото и застанаха един до друг, за да хванат прикрепения към него голям железен лост, после вдигнаха въпросителни погледи към Лирна. Тя се опита да овладее учестения си пулс и им кимна да действат. Бяха нужни няколко натискания, преди да стане нещо, но когато то стана, Лирна се зарадва на тревожния вик, който отекна по цялата дължина на кораба, защото той скри собственото ѝ уплашено ахване. Струя яркожълт огън изригна от дулото на машината и описа десетметрова дъга, за да падне в морето сред облак пара. Успокоеното море беше позволило на голяма част от флотата да възстанови строя си и хорът от развълнувани викове можеше да бъде чут на близките кораби, докато огнената струя продължаваше да се лее.

— Прицелването е доста просто — каза Алорнис, докато движеше „копието“ така, че дъгата се разлюля във въздуха като пламтящо ветрило. Даде знак на Бентен и Илтис да спрат и се обърна към Лирна, усмихната в очакване на кралска похвала.

Лирна устоя на желанието да избърше потта от челото си и задържа ръцете си стиснати под плаща, от страх, че толкова много очи могат да видят колко силно треперят те. Мирисът на горящата ѝ коса… Изгарящите езици на пламъците и как поглъщаха плътта ѝ… Треперенето на ръцете ѝ се усили, заплашваше да плъзне нагоре към раменете, докато тя продължаваше да се взира в гордото лице на Алорнис. „Какво направих от теб?“

Усети леко докосване по ръката, обърна се и видя Щита, който дари Алорнис с най-широката си усмивка.

— Забележително постижение, милейди — каза той. — Оръжие, с което се печелят войни, ако някога съм виждал такова. Не сте ли съгласна, ваше величество?

Лирна си пое дъх и усети как треперенето отслабва, докато топлината от неговото докосване плъзваше по тялото ѝ.

— Милейди изобретателката надминава всякакви очаквания — каза тя на Алорнис. — Имате ли още от тези?

— Донесох достатъчно части за само още две, ваше величество. Може би когато стигнем до местоназначението си, бих могла да направя повече, ако намерим подходящите материали.

„Още ли? Аз не съм сигурна, че искам и едно!“

— Моля, продължете с изработката им. Флотски лорд Елл-Нестра ще реши кои съдове ще се облагодетелстват от великия ви дар.

Опита се да спи, но откри, че не може да се успокои, само се върти в койката и се опитва да изтласка от съзнанието си образа на пламтящата дъга. Накрая заряза опитите и отиде да потърси Алорнис. Илтис стана и я последва, без да е нужно да му казва нещо.

Придворната изобретателка работеше усърдно в ъгъла на трюма, който бе отделен за различните ѝ творения. Фурела лежеше в един хамак наблизо и спеше, несмущавана от лекото полюшване на кораба.

— Май стомахът ѝ привикна към корабния живот — каза Алорнис, като вдигна очи от една медна тръба. — Вече заспива по-лесно.

— Късметлийка — отбеляза Лирна. — Надявам се, че си доволна от работата ѝ?

— Тя е много сръчна и умна, ваше величество. Сигурна съм, че след време ще създава свои собствени устройства.

Лирна седна на пейката срещу Алорнис и я загледа как работи. Сръчните ѝ ръце оформяха медната тръба, докато я държеше над пламък, за да размекне метала.

— Ти самата трябва да починеш малко — каза ѝ Лирна.

Лек тик на неудобство пробяга по челото на Алорнис, макар че тя остана съсредоточена върху задачата си.

— Откривам, че напоследък сънят често ми убягва, ваше величество.

— Липсва ти брат ти. И Алуциус.

Видя как Алорнис потисна една въздишка и остави тръбата.

— Искате ли нещо, ваше величество?

— Не се ли чудиш какво би си помислил той за това? Дали щеше да е също тъй свирепо посветен на тази кауза като теб?

— Алуциус беше кротък човек. Това не го спаси.

— Освен това беше шпионин, работещ за чужда сила. Знаеше ли го?

— Доскоро не. Войникът-роб, който бяха сложили да го пази, дойде при мен, преди да потегли с брат Френтис. Алуциус му предал съобщение за мен, преди да умре. Така че да, знам всичко за неговия… злощастен ангажимент и намирам, че това не понижава мнението ми за него и на йота.

— Какво още имаше в съобщението?

— Думи само за моите уши, ваше величество.

Лирна реши, че може да отгатне достатъчно ясно посланието на освободения куритай по предпазливия израз в очите на Алорнис. „А ти обичаше ли го?“, искаше ѝ се да попита, но се спря. Вместо това каза:

— Войната промени всички ни. И знам, че Алуциус не би се зарадвал, ако можеше да види промяната в теб.

Погледът на Алорнис стана суров.

— Нито пък във вас, ваше величество.

— Ти имаш избор. Аз бях лишена от подобен лукс в деня, когато ми отнеха лицето и дойдоха да погубят нацията ни. Но ти все още можеш да се отклониш от този път. Как мислиш, че ще се почувстваш, когато това твое чудовищно устройство превърне хората в живи факли? Не е лесно да слушаш писъците на горящ човек.

— Вие поискахте от всички нас да носим много бремета. Няма да бягам от моето.

„Ще те пратя обратно в мига, щом стъпим на сушата — реши Лирна, когато Алорнис се върна към работата си. — Изобщо не трябваше да те взимам, Кралството няма нужда от още една осакатена душа, колкото и да е умела.“

Вдигна глава, когато от палубата горе долетя някакъв вик, последван от тропот на ботуши и бързите удари на барабана на боцмана, който призоваваше всички на оръжие.

— Какво става? — попита Алорнис.

— Вражески кораб. — Лирна стана и тръгна към стъпалата за горната палуба. — Може би ще получим ранна възможност да видим творенията ти в действие.

Екипажът се втурна по местата си с оръжие в ръка, стрелците се закатериха по такелажа с лъкове на гърбовете. Палубата трепереше от шума, вдиган от полка на лорд Норта, който се подготвяше за битката. Тя намери Щита при перилата на щирборда, насочил далекогледа си към нещо на юг.

— Колко са? — попита Лирна, като спря до него и се взря в сумрака, но забеляза само едно съвсем неясно петно. Небето бе просветляло малко; все още си оставаше мрачно и забулено в облаци, но имаше достатъчно светлина, за да се вижда хоризонтът.

— Един — отвърна той и посочи някакъв по-малък мелденейски съд на половин миля от тях, който се носеше към новодошлия, вдигнал всички платна и оставяйки подир себе си ярка диря. — Пратих сигнал на „Орка“ да разузнае.

Лирна хвърли поглед към носа, където Алорнис и Фурела бяха заети с подготовката на балистата, и устоя на желанието да ѝ заповяда да слезе долу.

— Патрулен кораб ли е?

— Най-вероятно, макар че са излезли прекалено надалеч за това време на годината.

Мина може би половин час напрегнато чакане, след като „Орка“ се стопи в мъгливия хоризонт, преди Щита да изсумти доволно и да свали далекогледа.

— „Орка“ дава сигнал за пленен трофей и иска да се приближим.

— Ами направете го.

По заповед на Щита моряците се разшетаха да вдигат платната и не след дълго „Орка“ се появи пред погледите им; поклащаше се със свалени платна до тъмен волариански товарен кораб, придържан към него от множество въжета и абордажни куки и стълби. Лирна видя няколко мелденейци на воларианската палуба, застанали над къса редица коленичили пленници, всичките облечени в сиво с едно изключение. „Червен? — зачуди се Лирна, когато образът на пленника стана по-ясен. — Насред океана, без никакъв ескорт?“

— Заповядайте да доведат онзи на борда — каза тя на Щита и посочи червения. Вече виждаше, че е малко опърпан, дрехите му са размъкнати, а лицето му — посивяло от четина и умора. Като се взря по-внимателно, забеляза в чертите му нещо познато, прилика с едно друго лице, което бе имало нещастието да попадне в мелденейски ръце. — И пратете сигнал на кораба на аспект Кейнис — добави тя. — Имам нужда от един от братята му.

— На колко години си?

Червеният се взираше в нея с мътни очи, лицето му бе посърнало от умора. Тя беше заповядала да го доведат в каютата ѝ и сега той седеше отпуснато в един стол, с Илтис зад гърба. Брат Верин от Седмия орден стоеше до вратата, слаб младеж с нервна усмивка, който бе измънкал нещо в отговор на поздрава на Лирна, преди да се поклони толкова припряно, че едва не падна. Тя можеше само да се надява, че това страхопочитание не се отразява на дарбата му.

Докато червеният продължаваше да я зяпа мълчаливо, Илтис сложи голямата си ръка на рамото му, наведе се и каза тихо в ухото му:

— Отговори на кралицата или ще те одера жив, преди пиратите да те хвърлят на акулите.

По гневния спазъм на червения Лирна заключи, че той разбира повече от добре езика на Кралството, макар че отговори на волариански.

— По-стар съм, отколкото можете да си представите — каза и в гласа му личеше изисканото произношение на воларианската управляваща класа.

— О, не мисля — отвърна Лирна на езика на Кралството. — И говори на моя език, ако обичаш. Що се отнася до възрастта ти, от това, което ми каза сестра ти, преценявам, че си някъде над тристагодишен.

При споменаването на сестра му в погледа на мъжа се върна някакъв живец, макар че той не отговори.

— Почитаемата гражданка Форнела Ав Ентрил Ав Токрев — продължи Лирна. — Тя ти е сестра, нали? А ти си съветник Арклев Ентрил. — „Чийто син имах удоволствието да убия преди няколко месеца“, добави наум.

— Сестра ми е при вас? — попита той, вече на езика на Кралството. Говореше със силен акцент, но разбираемо.

— В момента не. Но когато я видях за последно, беше добре, макар и леко състарена.

— Къде е?

— Май не разбираш целта на тази среща, съветнико. Не сме тук, за да отговарям на въпросите ти — всъщност е точно обратното. И първата ни работа е да установим защо член на воларианския Управителен съвет беше заловен толкова лесно в открито море.

Арклев клюмна още повече и от него се изтръгна въздишка, в която ясно проличаха умората и поражението му.

— Вече няма Управителен съвет, само Съюзника и елверата, която той е избрал да нарече императрица.

Лирна хвърли поглед към брат Верин. Той беше получил внимателни указания за своята роля, макар че ръцете му трепереха леко, докато допираше един пръст до китката си.

— Елвера означава вещица или магьосница, доколкото си спомням — каза Лирна.

— Името е тръгнало от нея и тя си го е заслужила. — Той вдигна глава и в очите му се появи лек предизвикателен блясък. — Ти си я видяла в деня, когато е накарала своето оръдие да убие брат ти.

Лирна потисна гнева и връхлетелия я порой от ужасни спомени. „Гневът сега е опасен. Може да ме тласне към неразумни действия, а има толкова много за научаване.“

— Брат Френтис я уби — каза тя.

— Просто унищожи една стара черупка. Сега тя си има нова.

— И това създание самичко е заграбило империята ви?

— Тя изпълнява волята на Съюзника. Изглежда, той е решил, че Съветът е излишен за неговите нужди.

— Били са избити?

Той сведе поглед и кимна.

— И все пак ти си оцелял.

— Забавиха ме по делови въпрос в деня, когато той нанесе удара си. Нейните куритаи бяха навсякъде във Волар, избиваха всички, които служат на Съвета, всеки слуга, роб и член на семействата им. Хиляди изтребени за един-единствен ден. Аз успях да избягам и да се добера до пристанището. Семейството ми притежава много кораби, но в момента там имаше само един и се наложи да отплаваме с малко провизии. Корабът пострада тежко при буря преди три дни.

Лирна видя как брат Верин се вцепени и го изгледа въпросително. Нервите му явно не се бяха успокоили, но в движенията му имаше увереност, когато докосна китката си, този път с два пръста.

— Предполагам — каза тя, обръщайки се пак към Арклев, — че тази нова императрица е съвсем наясно с намеренията ни?

— Вашето нашествие се очакваше през лятото. Тя събира сили в столицата и привиква останалата флота там. Планът на Съюзника беше да тръгнем да ви пресрещнем с хиляда кораба и всички войници, които успеем да съберем. Изглежда, той става нетърпелив и жадува да сложи край на всякакви по-нататъшни неуспехи.

Лирна хвърли бърз поглед към ръцете на Верин и видя, че той отново докосва китката си с два пръста, вместо с един.

— Осъзнавам, че беше нехайно от моя страна — каза тя и посочи младия брат — да не ти представя брат Верин от Седмия орден, младеж с много полезна дарба. Братко, моля те, обясни какви лъжи ми каза този човек.

Верин се изкашля и заговори с малко треперлив глас:

— Аз… аз мисля, че той е присъствал на гибелта на Съвета. Излъга, че е избягал на пристанището и е хванал кораб. Излъга за плана за отблъскване на нашествието.

— Благодаря ти, братко. — Тя погледна отвисоко Арклев и забеляза, че се е напрегнал от страх, но също така излъчва решително непокорство и отвръща на взора ѝ със стисната челюст и плътно затворена уста. — Лорд Илтис — каза Лирна, — свалете робата на този човек.

Арклев опита да се съпротивлява — размаха окованите си ръце срещу Илтис, но той го събори с шамар на пода и го затисна с коляно. После съдра робата от гърба му и се видя сложна шарка от пресни белези, които го покриваха от кръста до раменете.

Лирна се обърна към бледия брат Верин, който пребледня още повече под погледа ѝ и отстъпи назад.

— Моля те, доведи лейди Давока — каза му тя. — Тя знае какво да донесе.