Огнената кралица

1.

Вейлин

Когато Рева ги поведе към недрата на арената, той съвсем заприлича на човешко същество, като всеки друг изправен пред края си: ту умоляваше, ту се пазареше, ту гневът му избликваше в кратко безразсъдно непокорство.

— Мислите си, че ми давате правосъдие? Това е просто мъст… Не знаете какво съм изстрадал… Знам много неща, притежавам голяма мъдрост — мъдрост, за която всяка кралица би била благодарна… Не знаете ли кой съм аз? Какво съм направил? Вие сте само прашинки в сравнение с моето величие…

Млъкна, щом видя черния камък, застанал сред безмълвните си другари, и жълтото сияние от факлата на Рева заигра по ръбовете му.

— Значи… — задави се Съюзника, трепереше, докато изричаше с мъка думите. — Мислите да ме унищожите с това. Вие… Вие ще ми дадете още повече сила. — Но по това как се дърпаше от камъка и се извиваше в хватката на Френтис личеше, че думите му са лъжа.

Лирна огледа статуите, преди да пристъпи между тях. Начинът, по който изучаваше черния камък с втренчения поглед на бухал, напомни неприятно на Вейлин за баща ѝ.

— Казваш, че това е било изкопано в Северните предели? — попита тя.

— Да, ваше величество. Преди хиляди години.

— Значи може да има и още?

— Ясновидецът не спомена. За мен обаче беше ясно, че според него е по-добре да остане заровен.

Кралицата кимна. Погледът ѝ се плъзна по статуите и се спря на брадатия.

— Това наистина ли е той? — попита, като погледна със съмнение Съюзника, който захленчи.

— Да, ваше величество.

— Колко ниско можем да паднем — промълви замислено тя и очите ѝ се върнаха към благородните линии на лицето на брадатия, — ако се поддадем на злобата. — Обърна се пак към камъка и даде знак на Френтис да доведе Съюзника.

Той беснееше. Пищеше. Бореше се. Свлече се и задращи с нокти по пода, принуждавайки Вейлин да дойде да помогне на брат си да го завлекат до камъка, където се замята до пълно изтощение и накрая увисна между тях, навел глава и хлипащ жално.

— Просто… — прошепна той. — Просто ме убийте… Всичките ми дарби си отидоха, Отвъдното няма да ме впримчи.

— За това ще е нужна смъртта на тялото, което открадна — отвърна Вейлин. — А аз дадох обещание на собственика му.

— Глупак! — Главата на Съюзника се вдигна рязко. — Не знаеш какво е това нещо!

— Портал към някакво друго място. Подозирам, такова, на което ще се чувстваш повече у дома си.

— Ти не разбираш! — Очите му се разшириха, когато се плъзнаха по гладката повърхност на камъка, немигащи, втренчени в ужас, и гласът му спадна до дрезгав шепот. — Когато го докоснах, когато получих дарбата си, надзърнах в онзи свят… и нещо отвърна на погледа ми, нещо гигантско и гладно.

Вейлин погледна оросеното с пот лице на Съюзника, немигащите му очи, и не видя следа от лъжа. Понечи да поиска разяснение, но Лирна посегна и хвана Съюзника за китката.

— Тогава да го нахраним — каза тя и плесна ръката му върху камъка.

Нямаше никакъв звук, никакъв проблясък на светлина в черните дълбини на камъка, нито дори най-слаба промяна в застоялия въздух на стаята. Съюзника вдиша рязко и замръзна. Вейлин видя как светлината в очите му угасна и лицето му се отпусна, загубило всякакъв живец.

Задържаха го на мястото му още малко, а погледът на Лирна изучаваше безизразните черти на лицето, което бе принадлежало на Ерлин. Накрая Вейлин го пусна и се отдръпна, Френтис и Лирна също отстъпиха от неподвижния и мълчалив мъж, чиято ръка увисна безжизнено край тялото му.

— Е — каза Рева и потропна с ботуш по камъните. — Какво ще правим с него?

— Този път планинският народ няма да е толкова дружелюбен.

— По-добре те, отколкото голямата вода. — Алтурк метна едно одеяло на гърба на коня си и намести дисагите върху него. През последните дни талесата се движеше със забележимо куцане, облекчавано донякъде от мехлема, който му беше дал брат Келан за раната — единственият дар от мерим хер, който той би приел. — Освен това имаме него, за да се застъпи за нас. — Алтурк кимна към Лекран, който се сбогуваше с Френтис на няколко крачки от тях.

Бившият куритай беше причинил нещо като смут, когато го представиха на кралицата предния ден. Не се поклони, а вместо това ѝ поднесе официално обяснение в любов и предложение за брак. Тя изслуша търпеливо дългия му списък с победи, извиненията му, задето не е доставил главите като доказателство, и уверенията му, че ако кралицата се съгласи на този съюз, той с удоволствие би убил нужния брой врагове за по-малко от пет години и при неуспех ще се откаже от живота си.

— Само хиляда ли? — беше попитала тя, прекъсвайки последвалата напрегната тишина. — Нека са три хиляди и ще благоволя да обмисля предложението. Междувременно можеш да получиш капитански пост в гвардията ми и ще те направя посланик при твоя народ. Върни се в планините и им кажи, че дните на робство са свършили и че ще платим справедлива цена за всички метали, които те биха пожелали да ни продадат.

— Наистина ли смяташ да рискуваш с ново минаване по леда? — попита Вейлин Алтурк.

— Шаманът каза, че през летните месеци е по-лесно. Пък и ще излезе добра история. — Той затегна един ремък на оглавника на коня и спря. — Тя беше добра жена — каза. — Ще съм горд да разказвам историята ѝ и да я добавя към преданията на малесата. Защото тя беше лоначка, а ние не бива да забравяме своите, каквито и имена да изберат.

Вейлин се отдръпна, когато талесата се качи на коня си и вдигна бойната си тояга.

— Благодаря.

Алтурк сведе поглед към него, очите му блестяха дяволито изпод дебелите му вежди.

— Един ден… — започна той.

— Лонаките ще пометат мерим хер в морето — довърши Вейлин. — Знам.

— Не — поклати глава Алтурк. — Един ден лонаките ще си отидат, ще бъдат пръснати, избити във войни или кръвта ни ще се слее с тази на мерим хер, докато историите ни бъдат забравени. Същото ще стане и със сеордите, еорилите, ледените хора и планинците. Сега го виждам. Малесата се опитваше да ни предпази от участта ни, станахме като камъни, вкопчени в планински склон. Но планините вечно се тресат и камъните винаги падат.

Вейлин го гледаше как се отдалечава и как сентарите го заобиколиха и поеха по Северния път.

— Ела с нас. — Той се обърна и видя Мъдрия мечок, възседнал Железен нокът, с костения си жезъл в ръка. — Това място е лошо, смрадливо и горещо и е прекалено далеч от зеления огън.

— Ще се видим скоро при Огледалния пролив — каза му Вейлин, но Мъдрия мечок само се усмихна, изцъка нещо на неразбираемия си език и Железен нокът се заклатушка към пътя.

Мишара дойде да подуши ръката му, докато Асторек чакаше сред вълците си. Кирал не го прегърна, дори не се усмихна. На ярката слънчева светлина белегът ѝ почти не личеше. Недалеч стоеше Давока, със сведена глава и скръстени ръце. Сбогуването им се беше оказало продължително и нелишено от злост.

— Песента ми е непостоянна, когато те гледам — каза накрая Кирал. — Сега чувам толкова много различни нотки, сякаш тя не знае по кой път ще поемеш. Някои са светли, други тъмни. Не беше така, когато се видяхме за първи път.

Мишара близна за последно ръката му и затича с подскоци след Железен нокът. Мечокът изръмжа раздразнено, когато тя го гризна игриво по задника.

— Надявам се при следващата ни среща да е по-ясна — каза Вейлин на Кирал и хвърли поглед към Асторек, който му махна весело, а вълците му моментално изригнаха в общ вой. — Радвам се, че твоята песен те отведе до щастието.

— Добре ще е да половувам отново — каза тя. Поспря да хвърли последен поглед към Давока, преди да се качи на коня си. Той гледа подире им, докато вдигнатият от тях прах се разнесе над Северния път, макар че още дълго продължи да чува вълците.

— Обещах, че ще се върна — каза Френтис и вдигна раницата си. — Макар че дадох това обещание на човек, който вече е мъртъв. А аспект Арлин ми заръча да основа съвместна мисия с Петия орден.

„Все още са се вкопчили в това — помисли си Вейлин, докато следваше Френтис по кея. — Въпреки цялото придобито знание Вярата си остава и се мъчи да се разрасне.“

— Пък и освен това — продължи Френтис — имам чувството, че кралицата ще е по-спокойна, ако ме няма.

Вейлин не можеше да намери аргумент против това — кралицата си оставаше все така ледена в присъствието на брат му и той знаеше, че помни отлично последните му думи към императрицата. Все пак, като главен участник в онова, което бързо придобиваше популярност като Великото освобождение, статусът на Френтис сред освободеното население се беше извисил до почти митични пропорции. Навсякъде бившите роби спираха, за да му се поклонят, някои се завтичаха към него с пламенни благодарности и дарове. А и не всичките му почитатели бяха роби: много свободни граждани го бяха видели да се бие, за да ги спаси от арисаите.

— Знаеш, че в Пределите винаги има място за теб — каза Вейлин. — Ако някога ти дотегне от Ордена.

— Този ден никога няма да настъпи, братко. Мисля, че го знаеш. — Френтис спря недалеч от трапа и вдигна очи към групата чакащи го, наредени покрай перилата на кораба. Сестра Иллиан, която се взираше някак сурово във Вейлин. Косматият капитан, който си разменяше пиперливи шеги с бившия роб. И лудият инструктор Ренсиал, който се подпираше на патерици и се мръщеше срещу Вейлин така, сякаш се мъчи да си спомни името му. „Сега той си има собствен орден“, помисли Вейлин и усети в гърдите си жилване на ревност, примесено със задоволство.

— Кирал каза, че си се опитал да я спасиш — каза той. — Императрицата.

— Някога си проправихме път с убийства през цяла една империя и убихме един крал — отвърна Френтис. — И въпреки това аз бях спасен. Защо не и тя?

— Тя беше чудовище. Брат Холун пресметна, че близо половин милион души са умрели по нейна заповед.

— Тя беше каквато са я направили. — Ръката му посегна към ризата да опипа белезите, които вече не съществуваха. — Също като мен. В сърцето си знам, че би могла да стане… по-добра.

Усмихна се невесело и двамата се прегърнаха.

— Поздрави сестра си от мен — каза Френтис, като се отдръпна и стъпи на трапа, където спря отново. — Сънищата още ме навестяват, братко. Не всяка нощ, но през повечето. Тя идва при мен и намирам, че сега е по-лесна за понасяне.

Усмихна се пак и се качи на кораба. Последната хрътка на Вярата заподскача въодушевено да оближе лицето му, щом стъпи на палубата, а после той се скри от поглед.

Кралицата беше настанила двора си в имението, принадлежало по-рано на съветник Арклев, голяма къща с обширни градини, оградени с висока стена, и просторна зала за аудиенции. Цяла армия чиновници се трудеше в множеството стаи на къщата, за да се справи с изобилието от кореспонденция, генерирано от една империя, която сега се бе оказала част от Кралството. Проблемите бяха много и разнообразни, от глад на юг до декларации за отцепване на изток, където все още имаше останали някакви волариански военни сили, явно благодарение на прагматичността на провинциалния губернатор, който беше отвел силите си на продължителни маневри и по този начин бе избегнал имперските пратеници, носещи смъртната му присъда.

През седмиците след падането на града кралицата се беше сблъскала с непрестанен поток от молители, отначало десетки, а после и стотици. Различни бунтовнически групи търсеха признание, представители на по-кротките градове искаха защита от не толкова кротките си съседи, но преобладаваха най-вече търговците, дошли с щедри оферти за изключителни търговски права.

Вейлин беше посрещнат на входа на залата от лейди Лиеза, спасена от арената и издигната до придворна дама благодарение на уменията си да се оправя с кореспонденцията, да не говорим за дълбоките ѝ познания относно различните закони и обичаи в новозавладените земи.

— Кралицата нареди да влезете веднага, милорд — каза Лиеза.

— Колко са днес? — попита той, докато тя даваше знак на стражите да отворят вратата.

Лиеза се усмихна напрегнато.

— Само един.

Когато влезе, кралицата говореше и в тона ѝ имаше изненадващ гняв.

— И твоята императрица очаква от мен просто да се съглася на това без преговори?

Лорд Верниерс изглеждаше състарен, откакто Вейлин го беше видял за последно, макар че стоеше малко по-изправен и не реагираше на гнева на кралицата.

— Тя ви оказва любезността да ви уведоми за действията си, ваше величество — каза той. — И не вижда място за конфликт по този въпрос.

При влизането на Вейлин Верниерс млъкна и го поздрави с лек поклон.

— Лорд Вейлин — каза кралицата. — Изглежда, лорд Верниерс се е издигнал, след като ни напусна. Разрешете да ви представя алпиранския посланик в Обединеното кралство.

— Поздравления, милорд — каза Вейлин на Верниерс и отвърна на поклона му.

— Той идва да ми каже, че един от собствените ми градове сега е в ръцете на неговата императрица — продължи кралицата.

— Верел е бил алпирански град много преди да е съществувала Воларианската империя, ваше величество — отвърна Верниерс. — И трябва да изтъкна, че беше завзет още докато вашата война продължаваше. Това всъщност бяха съюзнически действия.

— Една съюзница би пратила флотата си в Канала и би ни помогнала да превземем този град, а не да краде друг. — Лирна стана от трона си и пристъпи към Верниерс със сковано от гняв лице. — Твоята императрица има ли представа каква армия командвам в момента? Или що за меч размахвам? Аз завладях една империя само за няколко месеца. Стига да искам, бих могла да покоря света.

— Ваше величество… — започна Вейлин, но тя му махна да мълчи, изсумтя недоволно и заяви:

— Лорд Верниерс, намирам, че ще е по-добре да се върнете утре, когато настроението ми ще е по-подходящо за дипломация. Лорд Вейлин, вие останете. Имаме да обсъдим някои военни въпроси.

Вейлин докосна ръкава на Верниерс, когато той се поклони и тръгна към вратата.

— Воларианката?

Верниерс отстъпи крачка назад и отвърна с непроменена физиономия:

— Тя умря.

— Съжалявам. Получихме информация, че в Алпира има агент на Съюзника…

— Той също умря. — Верниерс се поклони пак и излезе от залата.

— Какво мислиш? — Вейлин се обърна и видя, че кралицата го гледа с усмивка, гневът ѝ внезапно бе изчезнал. — Може би беше малко прекалено драматично?

— Сигурен съм, че ваше величество знае най-добре как да се оправя с посланици.

— Всъщност това е умение, което ми се налага да усвоя бързо. Е, мислиш ли, че трябва да си отвоюваме обратно Верел?

— Не на мен се пада да взимам това решение, ваше величество. Освен това си имате Военачалник, който да ви съветва по практическите страни на подобно начинание.

— Не ми е нужен Ал Хестиан, за да ми каже, че това ще е невъзможно, поне в близката една година. Верел се намира на южния бряг, доста неприятно местенце според всички сведения, заобиколен от джунгла и подложен на ежегодни бури, които са прословути с яростта си. Единствената му ценност идва от търговията с подправки, която носи по-малко от половин стотна от дохода на имперската хазна. Подозирам, че императрица Емерен иска да ме изпита, залага ми стръв да види дали ще клъвна.

— Като се има предвид враждебността между нашите народи, един град без особена стойност ми се струва малка цена за заздравяване на отношенията.

Тя се засмя тихичко, поклати глава и се върна при трона си.

— Вечен миротворец, дори и сега.

— Надявах се, че ваше величество ме е повикала, за да обсъдим молбата ми.

— Така е, макар че ми се прищя да добавя малко театър заради лорд Верниерс. — Тя се настани на трона и взе чаша вода от ръцете на Илтис. — Искаш да се върнеш у дома.

— Да, със сестра ми.

Лицето на Лирна помрачня.

— Лейди Алорнис… се подобрява, както чувам.

— Всеки път щом заспи, я преследват кошмари, а когато е будна, постоянно човърка машините, които построи за вас. Казва ми, че от ден на ден ставали все по-смъртоносни. Изглежда, гори от нетърпение да ги види в действие. Не и аз обаче.

— Разбрахме се, че тази война трябва да бъде спечелена, Вейлин, и всички дадохме много за победата. Сестра ти даде повече от много други хора, за което съжалявам. Но тя е зряла жена и аз никога не съм я принуждавала да прави каквото и да било.

— И въпреки това молбата ми си остава и настоявам за отговор.

Тя се обърна към Илтис, подаде му чашата и поиска да ги остави насаме. Когато лорд-протекторът се оттегли, каза:

— Ще ти е нужен нов командир на Северната гвардия. Лорд Адал помоли да бъде освободен от служба при теб.

Вейлин кимна. Да съобщи на Адал за смъртта на Дарена беше тежко изпитание, влошено от скованото хладнокръвие на мъжа и отсечените му отговори на всеки въпрос. Макар че обвинението върху лицето му, докато се покланяше и оттегляше, бе достатъчно явно. „Тя щеше да е жива, ако обичаше него, а не мен.“

— Вярвам, че ще му намерите подходящо занятие — каза той на кралицата.

— Да. Наумила съм си да създам Източна гвардия за новите си владения. Войната ни остави с голям брой способни хора, които да запълнят редиците ѝ, а кой друг е по-подходящ да ги командва?

— Чудесен избор, ваше величество. Бих препоръчал за негов заместник лорд Орвен.

— Както желаеш, стига той да се съгласи. Мисля, че си е спечелил правото да избира коя част да командва.

Лирна стана отново и отиде до прозореца. Домът на съветник Арклев се издигаше върху един хълм и предлагаше чудесна гледка към пристанището, все още препълнено с флотата, макар и вече понамаляла. Щита беше отплавал два дни след падането на града, като бе отвел със себе си може би една десета от мелденейците. Носеха се слухове за бурен спор между него и флотския лорд, за отправени предизвикателства и изтеглени саби, макар че Елл-Нурин изглеждаше невредим последния път, когато Вейлин го бе видял — кланяше се ниско на кралицата, а тя му подари меч и земя по южното крайбрежие на Азраел.

— Помниш ли нощта, в която се запознахме? — попита тя.

— Вие ме изненадахте и аз метнах нож по вас.

— Да. — Тя се усмихна. — Запазих го. Всъщност той ми спаси живота.

— Радвам се.

— Тогава ти зададох един въпрос, който няма да повтарям, защото вече и въпросът, и отговорът са излишни. Но винаги съм била любопитна някога съжалявал ли си, че ми отказа?

Косата ѝ вече бе пораснала съвсем, забеляза той, по-дълга, отколкото бе някога, златен водопад в светлината, лееща се през прозореца. А лицето ѝ — порцеланово съвършенство, станало още по-хубаво от няколкото дребни бръчици на опит и острия интелект, греещ в очите ѝ, вече несдържан от нищо.

— Разбира се — излъга той. — Че кой мъж не би съжалявал?

Плетача стоеше сред скупчените политаи и говореше тихо, но настойчиво. Те изглеждаха по-оживени, отколкото ги бе виждал някога Вейлин: мнозина го прекъсваха, а лицата им изразяваха бурни емоции, вариращи от тъга до гняв. По-наскоро освободените стояха по края и се мръщеха озадачено, но се държаха близо до братята си. Френтис казваше, че при тях винаги било така — поради неспособността им да останат сами и да търпят компанията на други освен себеподобните си.

„Дали освободихме нещо? — зачуди се Вейлин. — Или го отприщихме?“

След повече от час обсъждане Плетача сложи край на дискусията и политаите започнаха да се разотиват към околните къщи, в които живееха. Този район беше напълно обезлюден от арисаите, така че имаше предостатъчно празни жилища, макар че бившите варитаи предпочитаха да живеят по десетина или повече в една къща.

— Не изглеждат радостни — отбеляза Вейлин, когато Плетача дойде да седне на пейката до него.

— Знаят, че на някои места още има варитаи в робство — отвърна лечителят. — Да освободят всичките си братя се е превърнало в нещо като свещена мисия за тях.

— Която кралицата е обещала да изпълни.

— Без мен.

— Мотивите ѝ са основателни…

— И аз не ги оспорвам. Дарбата на Съюзника е ужасно нещо.

Погледът на Вейлин се плъзна по яката фигура на Плетача; знаеше, че вижда пред себе си може би най-могъщото същество на света. Намери известна утеха в изражението му, все така открито и лишено от пресметливост както винаги.

— Използвал ли си я? — попита той. — След арената?

Плетача поклати глава.

— Не. Обаче я усещам как бушува в мен като кипнало езеро.

— Ами дарбата на Ерлин?

— Само времето ще покаже. Какво е уредила кралицата за мен в Кралството?

— Войната остави много имения празни, ще имаш богат избор.

— Каква чест, да избереш сам собствения си затвор.

Вейлин не каза нищо, защото не искаше да изрича лъжа.

— Корабът отплава със сутрешния отлив — каза той, после стана и му протегна ръка. Плетача премигна изненадано. След арената малцина от онези, които знаеха за случилото се там, проявяваха желание да говорят с него и определено не рискуваха да го докосват. Изражението му си остана непроменено, но в гласа му прозвуча нова увереност, когато хвана ръката на Вейлин и я стисна.

— Аз няма да съм там да го посрещна, милорд. Подозирам, че го знаеш, след като си избрал да дойдеш тук сам, без стражи, които да наложат волята на кралицата.

Вейлин стисна ръката му по-силно и я задържа още миг, преди да я пусне.

— Къде ще отидеш?

— Има няколко кътчета по света, които Ерлин никога не е посещавал. Пък и жадувам да чуя песента на Нефритената принцеса със собствените си уши.

— Притежаваш спомените на Ерлин?

— В известен смисъл. Голяма част от познанието му е в мен, но не и начинът, по който се е сдобил с него. Толкова неща се губят с отминаване на годините.

— Значи разполагаш също и със знанието на Съюзника?

Лицето на Плетача потъмня.

— Повече, отколкото бих искал.

— Той говореше за вълка. Иска ми се да знам какво имаше предвид.

— Искаше да каже… — Плетача се намръщи, мъчеше се да намери правилните думи. — Искаше да каже, че си има причина да си склонен да ме пуснеш. Искаше да каже, че всички ние, независимо какви дарби притежаваме, сме много мънички и кратки светлинки на тази земя. Разликата е, че аз го приемам с радост, а той никога не е могъл.

Плетача стана и тръгна към къщата, която делеше с политаите.

— Моля те, предай на кралицата моите поздрави — каза той, като спря на вратата, — а когато тя прати убийци по следите ми, кажи ѝ да се погрижи да ги избере добре.

Той гледаше Рева от носа на кораба и нямаше нужда от песен, за да усети какво премина между нея и лейди Лиеза, когато се прегърнаха на кея. Момичето се отдръпна, свело глава, и се помъчи да потисне сълзите си, докато отиваше да застане до кралицата. Рева се поклони за последен път и се качи на кораба, следвана от високия си страж. Събралата се Кралска гвардия вдигна оръжията си за поздрав и нададе вик, който отекна над залива.

— За нея викат по-силно, отколкото за теб, братко — отбеляза ухилено Норта.

— Мисля, че си го е заслужила.

— А моите негодници изобщо не дойдоха да ме изпратят. Сигурно още се дърлят за списъка си със справедливи искания към кралицата.

— Справедливи искания ли?

— Да. Искат сами да си избират офицерите, да се сложи край на собствеността над земята и да имат право да назначават съветниците на кралицата. Можеш ли да си представиш? Вярата да ни пази от новоосвободените!

Докато корабът минаваше през тясното устие на залива, Вейлин отиде при Рева на кърмата. На дигите се беше събрала тълпа, която крещеше възторжено. Думите им бяха безсмислени за него, но Рева успя да различи няколко.

— Ливела се прероди — промърмори тя, загледана в дъжда от цветя, който се сипеше подире им. — Може би все пак Варулек ще си върне своите богове.

— Варулек ли? — попита той.

— Мъртвец и слуга на мъртви богове. — Тя все така гледаше ликуващата тълпа, докато се отдалечаваха. Кормчията ги насочи към Канала, а капитанът заповяда да извъртят платната за курс на запад, към далечния океан. — Неотдавна много от тези хора щяха да крещят за смъртта ми на арената. А сега се радват на моето оцеляване.

— Не са само те. — Вейлин хвърли поглед към младия гвардеец, застанал на почтително разстояние, чийто взор почти не се откъсваше от Благословената дама. — Изглежда, си имаш свой собствен Илтис.

— Предложих на гвардеец Вареш да го възнаградя за службата му. — Рева се усмихна малко насилено на младежа. — Той поиска само да остане до мен. Мисля да му намеря ново занимание, когато стигнем вкъщи.

Вейлин се обърна да изгледа трите тромави транспортни кораба, които се отделяха от кея, всичките натоварени с кумбраелци. Неколцина бяха избрали да останат, подмамени от щедрата плата, която кралицата предложи за опитни стрелци, но повечето бяха предпочели да последват Благословената дама към дома.

— Чувам, че лорд Антеш вече започнал да цитира Единайсетата книга.

— Той си възвърна голяма част от религиозния плам след Алтор — каза тя. — А пък откакто дойде тук, още повече. Мисля, че го предпочитах преситен. Светът може би щеше да е по-добро място, ако се управляваше от разочаровани души.

— Не трябва ли да запишеш това? Мъдростта на Благословената дама не бива да се прахосва за един еретик.

Тя се засмя, после сведе очи и в гласа ѝ се прокрадна тъжна нотка.

— Казах на Антеш, че всичко беше една голяма лъжа. Нито веднъж през живота си не съм чувала гласа на Отеца. Нито по време на обсадата, нито тук. А той отвърна: „Вие сте гласът на Отеца, милейди.“

Очите ѝ се насочиха към Алорнис, погълната от грижи за машината край перилата на щирборда. Това нещо, изглежда, можеше да плюе огън със страховит резултат, ако се вярваше на разказите, които беше чул Вейлин. Алорнис сякаш не можеше да остави машината на мира: сръчните ѝ ръце сваляха разни пластини, за да изучи загадъчните ѝ вътрешности, а физиономията ѝ бе съсредоточена.

— С радост бих бутнал това нещо в морето — каза той. — Само че тези нейни устройства са единственото, което извиква живец в очите ѝ.

— Тогава хайде да разберем защо. — Рева отиде да приклекне до Алорнис и я погледа малко как работи, преди да попита нещо. Вейлин очакваше сестра му да я пренебрегне, но вместо това тя като че ли се въодушеви, ръцете ѝ запърхаха оживено, докато сочеше към вътрешностите на машината и обясняваше подробно ролята на всяка тръба и кранче, а Рева кимаше окуражително.

Той ги погледа известно време и видя как сестра му се отпусна, даже се засмя веднъж-дваж, а после откри, че погледът му се отклонява неумолимо към увитата в платно грамада, привързана към главната мачта. Указанията на кралицата бяха съвсем ясни и недвусмислени, но той откри, че въпросът все още го тормози. „Какво ще правим с него?“

— Не можах да го спася, братко!

Третият помощник го беше извикал от каютата му и той завари Норта да се клатушка по палубата с бутилка вино в ръка. С падането на нощта вълнението се бе усилило и те навлязоха в онова, което моряците наричаха Борелианските планини — район, който се славеше с високите си вълни и свирепите бури. Тази нощ вятърът несъмнено бе силен, макар и не точно буря, но все пак успяваше да шиба палубата с пороен дъжд.

— Убих не знам колко от онези червени копелета — ръмжеше Норта, — бих се със самия аспект и пак не можах да го спася!

Залитна към перилата на бакборда, когато палубата се наклони отново, и едва не падна през тях.

— Престани! — Вейлин го хвана, издърпа го назад и се вкопчи във въжетата.

— Да убивам? — Норта се засмя, вдигна ръце ѝ извика към дъждовното небе: — Единственото, за което ме е бивало някога. Само защото мразиш нещо, не значи, че не си добър в него. И все пак не беше достатъчно. Той умря, въпреки всичко.

— Умря, за да спаси теб — каза му Вейлин и го стисна здраво, когато Норта се опита да се откопчи. — За да можеш да видиш отново жена си. За да можеш да прегърнеш отново децата си.

Норта се укроти при споменаването на семейството му, главата му клюмна, а бутилката се изплъзна от пръстите му и се затъркаля по палубата.

— Те убиха котката ми — изломоти той. — Как ще се върна вкъщи без котката си?

— Не знам, братко. — Вейлин го потупа по мократа глава и се опита да го изправи. Една закачулена фигура се появи от недрата на кораба, приближи се и му помогна да вдигне загубилия съзнание лорд-маршал. Заедно го отнесоха в каютата му и го сложиха да легне.

— Моите благодарности — каза Вейлин на закачулената фигура.

— Доколкото разбирам — каза Ерлин, като отметна качулката, — този човек заслужава по-добър край от това да падне пиян от корабна палуба.

— Така е.

Оставиха Норта да хърка и седнаха заедно в един ъгъл на трюма. Вейлин знаеше, че няма да намери много отдих тази нощ, при този пронизителен вой на вятъра навън. Загледа Ерлин, който се потърка по кръста и леко изстена.

— Ще ми е нужно известно време да свикна с това.

— За първи път ли те боли гърбът?

— Първи от многото, без съмнение. — Ерлин се усмихна и Вейлин прикри трепването си при вида на промените върху лицето му. Побоят го беше оставил с крив нос и леко деформирана челюст, макар че очите му сякаш блестяха по-ярко, като на младеж.

— Реши ли вече? — попита Вейлин.

— Кара ме покани да живея с тях, като стигнем до Пределите — отвърна Ерлин. — Макар че не съм сигурен дали Лоркан оцени жеста. В края на краищата младоженците имат нужда от уединение. Чувам обаче да разправят за някаква колиба на брега, била празна.

— След всичките ти пътувания ще се задоволиш с колиба на брега?

— За известно време. Откривам, че има много, върху което да мисля.

— Помниш ли? Когато той… те взе. Разбираше ли какво става?

Ерлин помълча, новата светлина в очите му помръкна. Когато заговори, Вейлин усети, че изрича лъжа.

— Не. Всичко ми е само мъгла, като кошмар, който е по-добре да забравя.

— Значи нямаш представа защо камъкът те пощади? Защо не те взе, когато взе Съюзника?

— Съюзника вече го беше докосвал веднъж, а аз — не. Може би е усетил разликата.

— Той каза, че нещо се взряло в него от оттатък…

— Той каза много неща, братко. — Сега в гласа на Ерлин имаше острота, явно му беше дотегнало от въпроси. — И всички те е по-добре да бъдат забравени. — После изведнъж се развесели, плесна се по коляното и стана. — Мисля, че ще потърся някой моряк, склонен да сподели виното си. Ще дойдеш ли с мен?

Вейлин се усмихна и поклати глава. Гледаше как Ерлин изчезва в сенчестите дълбини на трюма и се зачуди дали един ден няма да съжалява, че е придумал Лирна да не убива древния и вече лишен от дарби мъж.

— Бъдещето е вечно несигурно — беше казала тя на пристана, потискайки гнева си от неявяването на Плетача, гняв, който днес беше съвсем истински. — Намери най-дълбоката си мина и го закопай там, и нека мястото бъде известно само на теб и на мен. Ордените никога не бива да узнаят за съществуването на това нещо.

Вейлин изчака, докато капитанът му каза, че са стигнали до най-дълбоката част на Борелианския океан, и му нареди да свали платната. Наскоро се беше зазорило и той беше сам на палубата с изключение на моряците от нощната вахта. Те го гледаха озадачено, докато остави тежкия чук, взет назаем от корабния дърводелец, и сряза въжето, придържащо плата. Той се свлече и се видя гладката, чиста повърхност на черния камък. Вейлин отстъпи, взе чука и го вдигна над главата си.

— Стой!

Беше Алорнис, сгушена в едно одеяло близо до трюма. Взираше се в него, ококорена и ужасена.

— Трябва — каза ѝ той.

Тя се намръщи озадачено, после поклати глава.

— Не, не и така. — Насочи неумолимо пръст към него. — Не мърдай, докато не се върна.

Той я гледаше как изчезва под палубата, застанал неуверено с чука в ръка, а моряците продължаваха да го зяпат с любопитство.

— Никога повече не бих могла да погледна в лицето майстор Бенрил — каза Алорнис, когато се върна с кожената си торба през рамо. — Да те оставя да счупиш камък по този начин.

Остави торбата на палубата и разхлаби вървите. Избра от редицата инструменти едно чукче и остър железен клин.

— Не го докосвай — предупреди я Вейлин, когато тя се приближи до камъка.

— Знам. — Тя му направи физиономия. — Рева ми каза.

Опря клина в центъра на камъка и започна да го почуква леко, докато на повърхността не се появи тънка пукнатина. После с поредица добре насочени удари заби клина така, че останаха да стърчат само няколко сантиметра. Извади от торбата още два клина и направи с тях същото, като ги разположи от двете страни на първия. Удряше с чука, докато в камъка не се образува пукнатина, широка повече от сантиметър.

— Когато пожелаеш, братко — каза тя и отстъпи.

Той се взря в камъка, гледаше как повърхността му сякаш поглъща светлината. Внезапно го обзе несигурност. „Ти не разбираш какво е това! — беше казал Съюзника. — Надзърнах в онзи свят… и нещо отвърна на погледа ми, нещо гигантско и гладно. Докоснеш ли го веднъж, получаваш дар…“

Той вдигна ръка и я протегна към камъка, задържа я над повърхността, като почти го докосваше.

„Какво ли ще ми даде? Друга песен? Или дарбата на Съюзника?“

— Алуциус ми каза, че ме обича — каза Алорнис и той спря и я погледна. Беше се увила в одеялото и мигаше, а вятърът извикваше в очите ѝ сълзи, които се стичаха по бледата ѝ кожа като разтопено сребро. — Освободеният роб дойде при мен със съобщение, последното му съобщение. То гласеше, че ме обича и моли за прошка, задето не ми го е казал по-рано. Бил правил много неща, за които съжалявал, но това било най-лошото. Също така ми заръча да не мразя, Вейлин. Каза, че на този свят имало достатъчно омраза, а той искал да ме гледа от Отвъдното и да вижда поне една душа, недокосната от нея. Но аз не можех… Те го убиха и аз ги мразех, и затова ги изгорих.

— Ти направи същото, каквото и всички ние, сестричке — каза Вейлин. — Ти, кралицата, Рева, Френтис… Алуциус и Кейнис… Жената, за която щях да се венчая. Ние спечелихме война, която трябваше да бъде спечелена.

Сведе поглед към камъка и отдръпна ръката си. Мислите му бяха изпълнени с много неща, докато надигаше чука, с много лица, някои изгубени завинаги, други все още живи, но всички променени или пострадали. Мислеше си за битките, които бе водил, и за братята, които бе губил, и за Дарена. „Сега ти си моето Отвъдно. За да продължа да съществувам, трябва да съществуваш ти.“

Първият удар заби централното длето толкова дълбоко, че камъкът се разцепи чак до основата. Двете половини паднаха с глух тътен. Той вдигна чука и го стовари пак, и пак, с неуморна ярост, а около него се кълбеше облак черен прах. Вятърът отнесе част от праха, но повечето се слегна в купчина на палубата, блестящ под бързо издигащото се слънце. Когато и последното парченце стана на сол, той заповяда да съберат всичко в платното и да го изхвърлят през борда. Тъмното петно размъти дирята на кораба и се задържа върху водата само за секунди, преди да се разсее, а те продължиха да плават към дома, понесени от западните ветрове.