Огнената кралица

8.

Френтис

Остър есенен вятър духаше над останките на Урлишката гора и вдигаше вихри от пепел, която лютеше в очите и задавяше гърлата. Пепелта се простираше и от двете им страни, мръсносив покров, загърнал земята, нарушаван само тук-таме от стърчащите черни останки на някога могъщо дърво.

— Мислех, че нещо би могло да оцелее — каза Ермунд и се изхрачи, преди да върже шал около лицето си.

— Дарнел със сигурност е действал щателно — рече Бандерс. — Няма да е приятно да пътуваме през това.

— Бихме могли да заобиколим — предложи Арендил. — Да се насочим към брега.

— Крайбрежният път е прекалено тесен — отбеляза Солис. — Има твърде много места за засада и Ал Хестиан сигурно ги знае всичките.

— А ако продължим оттук — отвърна Бандерс, — прашната диря, която вдигаме, ще му даде предостатъчен сигнал за приближаването ни. Да не говорим, че дробовете ни ще се напълнят с тази гадост.

— Теренът на запад е по-открит — призна Солис. — Но ще удължи похода ни с цяла седмица.

Френтис потисна едно стенание при мисълта за още дни, прекарани в ужас от изпълнените със сънища нощи. Варинсхолд се беше превърнал в средоточие на неговия копнеж за край, растяща надежда, че какъвто и да е резултатът от нападението им, поне със сигурност ще се избави от нея.

— Нищо не може да се направи, братко. — Бандерс извъртя коня си и кимна на Ермунд. — Разгласи заповедта: обръщаме на запад, докато излезем от пепелището.

— Пак беше там — каза Иллиан на закуска и се усмихна благодарно на Трийсет и четири, докато той ѝ подаваше купичка подсладена с мед овесена каша.

— Кой? — попита Арендил.

— Вълкът. Виждам го всеки ден от седмица.

— Замеряй го с камъни — предложи Давока. — Вълците бягат от камъните.

— Не и този. Толкова е голям, че се съмнявам дали изобщо би ги усетил. Както и да е, той не е страшен. Не ме гони, нито ръмжи, нито нищо. Само седи и гледа.

Френтис видя смущение върху лицето на Давока, докато тя наблюдаваше как момичето си яде кашата.

— Ще дойда с теб днес — каза тя. — Да видим дали ще гледа мен.

Иллиан се намръщи и изрече с мъка, но прецизно една лонакска фраза, която той знаеше, че се превежда като: „Глезеното пале никога не излиза на лов.“

Давока се засмя тихичко и се върна към яденето си, макар Френтис да виждаше, че все още е неспокойна.

— Аз също ще дойда — каза той; жадуваше за нещо, което да го разсее от упоритото петно, оставено в съзнанието му от снощния сън. Беше по-странен от обикновено, бъркотия от образи, предимно на насилие, често изпълнени с болка и скръб, но не винаги. Тя хленчи в леглото си и се взира във вратата на спалнята… Смее се, докато души жена под пустинно небе… Трепери от наслада, докато той я люби, сърцето ѝ прелива от чувства, които е смятала за отдавна мъртви…

Когато се събуди, облян в пот и мъчещ се да потисне пороя от усещания, осъзна, че не е видял будните ѝ часове, а сънищата ѝ. „Аз сънувам нейните сънища. Какво ли сънува тя за мен?“

До пладне яздиха на запад, без да открият нищо освен празни поля, само с някоя купчина изклани говеда или овце тук-там, главно по-стари животни — по-младите със сигурност бяха откарани във Варинсхолд. Още една миля езда ги отведе до празна ферма с паднал покрив и почернели от огън стени, без никакъв признак на живот в нея.

— Защо сеят такова унищожение? — попита Иллиан. — Да взимат роби е лошо, но поне разбираемо. Обаче да съборят всичко, докато го правят, в това няма никакъв смисъл.

— Те си мислят, че прочистват земята — каза ѝ Френтис. — Оставят я празна, за да могат собствените им хора да започнат отначало. Да изградят нова провинция на империята по нейно подобие.

Час по-късно Иллиан дръпна юздите на коня си, обърна се към Давока и посочи с усмивка към едно близко възвишение.

— Виж. Не е ли красив?

Френтис го видя веднага — сенчесто очертание на фона на небето, по-висок от всеки вълк, който бе виждал. Клечеше и ги гледаше с безстрастно внимание, докато се приближаваха. Давока вдигна копието на рамото си, за да е готова да го метне бързо.

Спряха на трийсетина разкрача от звяра, достатъчно близо, за да може Френтис да види очите му, мигащи, докато ги оглеждаше един по един, а вятърът рошеше козината му. Съзря простичката истина в думите на Иллиан: той наистина беше красив.

Вълкът стана и затича в тръс на север. След стотина крачки спря, обърна се и пак се втренчи в тях. Те се спогледаха.

— Досега не го е правил — каза Иллиан.

Давока промърмори нещо на собствения си език. Лицето ѝ бе помръкнало от лошо предчувствие, но Френтис забеляза, че е отпуснала копието. Обърна се пак към вълка и видя, че той го гледа. Смуши коня си напред и вълкът стана пак, за да продължи на север. След секунда Френтис чу как Иллиан и Давока го последваха.

След около половин миля вълкът се затича — дългите му крачки поглъщаха разстоянието с невероятна скорост. На няколко пъти Френтис го изгуби от поглед, докато галопираха подире му по ниски хълмове, обрасли с висока трева. Накрая спряха, когато звярът се закова пред един от по-високите хълмове, и до ноздрите на Френтис долетя позната миризма. Той повдигна въпросително вежда към Давока, която кимна и слезе от седлото. Френтис последва примера ѝ и двамата подадоха юздите на Иллиан. Тя се нацупи раздразнено, когато той посочи недвусмислено към земята, за да ѝ даде знак да не мърда оттам.

Изкачиха се по склона приведени, а като наближиха върха, запълзяха. Вълкът се бе снишил и ги чакаше на не повече от няколко стъпки оттам, като продължаваше да се взира във Френтис със същото безизразно внимание.

— Какъв глупак трябва да е този човек — прошепна Френтис, загледан в сцената пред тях. Лагерът беше разположен на открито, ограден отзад от плитък поток. По периметъра му обикаляха патрули, но не достатъчно надалеч. Мирисът на дим и конска пот беше силен, от лагерните огньове се издигаха десетки сиви колони дим, които забулваха само отчасти знамето, издигащо се в центъра на лагера: орел върху кариран червено-бял фон.

„Най-много петстотин души — замисли се Френтис. — А армията на Бандерс стои незабелязана между него и Варинсхолд.“

— Вземи Иллиан — каза той на Давока. — Кажете на Бандерс, че ще ги отведа до Лирканова шпора. Инструктор Солис знае пътя.

— Тя нека върви — каза Давока. — Не бива да правиш това сам.

Той поклати глава, ухили се и кимна към вълка.

— Май не съм сам. Препускайте бързо.

Изчака цял час след заминаването им, като наблюдаваше лагера и разузнавачите, които идваха и си отиваха — малки групи мъже с кучета, които идваха да докладват и после препускаха в нова посока. „Мислил е, че ще се отправим към Нилсаел — реши Френтис, като гледаше как повечето разузнавачи се отдалечават на север или на запад. — Не му е хрумнало, че ще се опитаме да стигнем до Ренфаел, собствената му земя, с тъй пламенно лоялни жители.“ Поклати глава, зачуден дали Дарнел наистина е толкова глупав, или е просто ненормалник.

Мина още близо час, преди група разузнавачи да потегли в тяхната посока, двама конници и сюрия кучета, които се насочиха право към хълма. Когато започнаха да се изкачват по склона, вълкът се надигна и ездачите моментално дръпнаха юздите, а кучетата се разтичаха, като скимтяха от страх, докато господарите им бълваха срещу тях ругатни и заплахи.

И тогава вълкът зави.

Френтис се сви от необятността на този звук, просна се на земята, стиснал здраво очи и запушил ушите си с длани, а воят се носеше над поля и хълмове и силата му го прорязваше като назъбен трион. Още от годините, когато бе обвързан, не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова дребен.

Отвори очи, щом воят заглъхна, и видя, че вълкът се взира надолу към него. Зелените му очи срещнаха неговите и у Френтис се зароди осъзнаването, че този звяр го познава, знае всяка негова тайна, всяка скрита трошица вина. Вълкът се наведе и грапавият му език близна Френтис по челото, накара го да изскимти и остави у него нещо ново. Послание. Не беше глас, по-скоро увереност, ясна и чиста, която грееше в съзнанието му: „Трябва да си простиш.“

Френтис усети как от устните му се откъсва смях, а вълкът отстъпи, обърна се и затича. Френтис го гледаше как бяга — сребърна стрела през виещата се трева, която изчезна за секунда.

Цвиленето на паникьосан кон го накара да дойде на себе си. Той се обърна и видя, че двамата ездачи се взират смаяно в него, а кучетата им вече са далеч и тичат с уплашено квичене към лагера. Френтис избра този отляво, пусна един метателен нож в дланта си и го запрати в гърлото на мъжа. Той падна от коня с кървава пяна на устата, докато посягаше към шията си. Ококореният взор на другаря му се премести към Френтис, а после пак обратно, ръцете му трепнаха върху юздите. Мечът висеше недокоснат на кръста му.

— Имаш да докладваш — каза му Френтис. — Предай на лорд Дарнел поздрави от Червения брат.

Яхна коня си и го подкара към върха на хълма. Постоя там, гледаше как боецът препуска към лагера. Само след няколко мига там завря и закипя, рицарите намъкнаха броните си и се втурнаха към конете, палатките почнаха да падат, докато оръженосците събираха багажа, а от надигналия се прашен облак се появи един-единствен ездач, със синя броня, блестяща на късното следобедно слънце. Френтис вдигна ръка и му помаха дружески, достатъчно дълго, за да е сигурен, че Дарнел го е видял, а после се обърна и препусна на изток.

Поведе ги по криволичещ маршрут — печелеше време на Бандерс да размърда хората си. Галопира известно време на изток, спираше и гледаше няколко секунди потерята на Дарнел, после кривваше на юг. При всяка пауза Дарнел скъсяваше разстоянието, но конят му, както и тези на неговите рицари, трябваше да носят тежката броня на ездачите си и не можеха да спретнат ефективна гонитба. Френтис им махаше при всяко спиране, а последния път се задържа достатъчно дълго, за да е сигурен, че Дарнел е видял насмешливия му поклон.

След около два часа преследване стигна до Лирканова шпора, тясна ивица тревиста земя с формата на палец, стърчаща навътре в широките води на Саламурената река. Тук реката беше плитка и можеше да се прекоси. На север имаше открита равнина, а на около триста крачки на юг се издигаше висок каменист хълм, който скриваше от поглед източния бряг. Френтис дръпна юздите на коня и се огледа, но не видя и помен от съюзници.

Извъртя коня и го погали, за да го успокои, докато чакаше. Посланието на вълка все още ехтеше в гърдите му, новороденият му дух го даряваше с усмивка, която отказа да напусне устните му даже когато петстотинте рицари на Дарнел се понесоха с грохот към издаденото парче земя.

„Хайде, милорд — помисли Френтис. — Още мъничко по-близо.“

Приповдигнатият му дух спадна леко, щом видя как Дарнел вдигна ръка и целият му отряд спря на двеста крачки от нужното място. Френтис посегна през рамо и изтегли меча си. Вдигна го високо, преди да го насочи право към Дарнел в ясно и недвусмислено предизвикателство. „Бъди верен на себе си, милорд — умоляваше го Френтис. — Бъди глупак.“

Конят на Дарнел се изправи на задните си крака, когато неговият ездач изтегли собствения си меч. Един човек от свитата му излезе напред, вероятно с желанието да го предупреди, но Дарнел махна яростно с ръка и пришпори коня си в галоп. Френтис се приготви за атака, после спря, понеже нов звук достигна до ушите му: рогове, тръбящи пронизително на изток. Нотката им бе прекалено висока за ренфаелски рицари, а Шестият орден не използваше рогове. Той спря, хвърли поглед през рамо и усмивката му помръкна съвсем при вида на поне два батальона воларианска кавалерия, препускаща към източния бряг на Саламурената река.

„Ал Хестиан!“ Нова суматоха привлече вниманието му на юг — шумът от множество коне, газещи през плитка вода. Бандерс изведе рицарите си иззад каменистия хълм и се насочи право към отряда на Дарнел. Френтис забеляза смътните фигури на братята си на върха на хълма, с изпънати лъкове. Премести поглед към Дарнел и видя, че васалният лорд е спрял, а хората му се тълпят объркано зад него. Френтис се озърна за последно към връхлитащата воларианска кавалерия, която вече пресичаше реката, но не можеше да галопира заради дълбочината на водата.

Впери отново очи в Дарнел и смуши коня си в атака, протегнал меча право напред. Преодоля разстоянието за секунди. Можеше да види черните линии на стрелите на братята си, които се спускаха към войниците на Дарнел. Коне се надигнаха на задните си крака и рицари западаха, когато стрелите стигнаха до мишените си. Някакъв човек от свитата на Дарнел сграбчи юздите на васалния лорд и се опита да го издърпа към воларианците, но рухна мъртъв, когато Дарнел го посече през шията с дългия си меч, а после се извъртя и посрещна челно атаката на Френтис.

Конете им се сблъскаха със сила, способна да троши кости. Мечът на Френтис отскочи от острието на Дарнел, когато васалният лорд замахна към него, преди конете им да отстъпят със залитане един от друг. Конят на Френтис се олюля — пръхтеше и пръскаше кървава пяна — и се свлече на колене. Френтис отскочи встрани и приклекна, когато Дарнел се наведе в седлото и опита обезглавяващ удар с дългия си меч. Френтис остави меча да изсвисти покрай него, скочи, улови Дарнел за ръката и го дръпна от седлото. Дарнел се стовари с трясък на метал, но се окопити бързо и се хвърли напред, блъсна Френтис с шлема си и го събори. После вдигна с две ръце дългия си меч. Френтис виждаше очите му зад наличника, облещени и пълни с омраза.

Претърколи се — острието се спусна и се заби в земята, — после скочи и замахна към наличника на Дарнел. Васалният лорд избегна удара и завъртя меча си в голяма дъга. Френтис изпъшка от усилие, докато блокираше удара, и стоманата на Дарнел иззвънтя в неговия меч на Ордена. Френтис посегна, хвана бронираната китка на Дарнел, преди той да е успял да дръпне оръжието си, пристъпи към него и насочи меча си нагоре през наличника. Дарнел дръпна рязко глава назад, но острието се заби и върхът му излезе окървавен. Васалният лорд изрева от ярост и болка.

Френтис се завъртя и замахна да посече краката на Дарнел. Не проби бронята, но в удара му имаше достатъчно сила да го повали. Васалният лорд изкрещя и замахна пак към него, но Френтис блокира удара, ритна ръката му с меча и го изби от пръстите му. Стовари ефеса на меча си в наличника на Дарнел и го зашемети, след което стъпи на врата му, насочи върха на острието си в пролуката, взря се в очите зад нея и се ухили свирепо от страха в тях.

— БРАТКО!

Беше Арендил: препускаше към тях между вкопчени в битка мъже, насочил меча си към нещо над рамото на Френтис. Той не губи време да поглежда, а се метна наляво. Един волариански кавалерийски меч остави лека резка на бузата му. Воларианецът извъртя коня си за нов удар, но се катурна от седлото, когато мечът на Арендил го прониза в рамото.

Френтис се обърна и се озова лице в лице с още четирима воларианци, които летяха към него в бесен галоп. Просна се на земята и усети горещ дъх да лъхва врата му, когато един кон го прескочи. Вдигна очи и видя инструктор Ренсиал да нанася прецизен удар нагоре към един от връхлитащите воларианци, толкова силен, че разцепи нагръдника на мъжа. После се приведе под един бесен замах на воларианеца отдясно и отвърна с обратен удар, докато го подминаваше.

Останалите двама воларианци се устремиха към Френтис, близо един до друг и насочили мечовете си напред, но рухнаха, когато рояк стрели се спусна от хълма, за да покоси и ездачите, и конете.

Френтис се завъртя вихрено, търсеше Дарнел сред бушуващия хаос. Рицарите на Бандерс бяха разбили отряда на васалния лорд, но сега бяха заети с воларианците, мъже и коне се блъскаха в маса от стомана и разкъсана плът. Френтис зърна проблясък на синя броня през гъмжилото вдясно, прегърбена фигура на кон, отвеждана от двама воларианци. Заехтяха рогове и кавалерията започна да се оттегля, ездачите нанесоха по един последен удар, преди да извъртят конете и да препуснат в галоп обратно към реката.

Френтис видя кон без ездач на няколко стъпки от себе си, метна се на гърба му и го пришпори след бягащия Дарнел, като посичаше всеки нещастен воларианец по пътя си. Зърна наблизо инструктор Ренсиал, който съсече един останал без кон воларианец, и изкрещя, за да привлече вниманието му. Очите на инструктора го откриха бързо — както винаги в битка бяха съсредоточени, спокойни и привидно лишени от лудост. Френтис посочи фигурата в синя броня, която вече наближаваше реката, и инструкторът пришпори коня си натам. Френтис препусна бясно по петите му.

Дарнел вече навлизаше във водата, когато Ренсиал и Френтис го застигнаха. Двамата воларианци се обърнаха, за да ги посрещнат, извъртяха конете си със свръхестествена прецизност. Френтис изсумтя раздразнено при вида на двата меча на гърбовете им. Бяха куритаи.

Ренсиал се опита да ги заобиколи, като увисна наполовина от седлото, за да избегне острието на единия куритай, но елитният боец скочи пъргаво от коня си върху седлото на Ренсиал и мушна надолу с двата си меча. Ренсиал откачи крак от стремето, люшна се под шията на коня си и нанесе двоен ритник в гърдите на куритая, докато нагазваха във водата. Робът отлетя от коня, а инструкторът се намести обратно в седлото.

Френтис се опита да види сметката на другия куритай с метателен нож — изчака почти да се изравни с роба, преди да го запрати в окото му. Мъжът сякаш не забеляза раната и замахна към Френтис, докато минаваше покрай него. Острието му пропусна със сантиметри и той извъртя коня си да го последва, но падна мъртъв, с копието на Давока щръкнало от гърдите му. Тя го измъкна от трупа и пришпори собствения си кон напред, за да последва Френтис в реката.

Той виждаше пред себе си Дарнел, как шиба коня си до кръв, докато излиза с мъка на отсрещния бряг. Там го заобиколи ескорт от воларианци и заедно препуснаха на изток, оставяйки ариергард на брега. Ренсиал връхлетя право срещу тях, мечът му вършееше бясно и мъже западаха около него. Той пришпори коня си подир бързо отдалечаващия се Дарнел, но животното залитна, когато едно воларианско острие се впи в шията му. Друг воларианец препусна към инструктора, готов да го прониже в гърба. Конят на Френтис се вряза в неговия преди мъжът да успее да нанесе удара си, а секунда по-късно изкованият в Ордена меч прониза главата му.

Давока изкрещя от безсилие, докато си пробиваше път с бой през останалите воларианци, копието ѝ свистеше и от върха му хвърчеше кръв. Накрая останаха само двама кавалеристи, които отчаяно се опитаха да последват отстъплението на другарите си, но паднаха мъртви от стрели, долетели изотзад. Френтис се обърна и видя Солис и Иверн да прекосяват ръката с лъкове в ръце. Зад тях битката бе приключила и западният бряг бе спокоен, рицари и свободни бойци обикаляха сред труповете.

Френтис хвърли пак поглед към прашния облак, вдигнат от Дарнел, и разбра, че вече няма да го хванат. Давока промърмори някакво лонакско проклятие и запрати копието си в земята. Наблизо Ренсиал бе коленичил до коня си, галеше го по шията и му шепнеше тихо, докато животното не издъхна.

— Това беше безразсъдно, братко. — Бледите очи на Солис го гледаха със сурово неодобрение, което се усили, когато Френтис избухна в смях.

— Да, братко — отвърна той, щом веселието му се оттече; знаеше, че изражението на Солис е огледало на неговото собствено, когато гледа Ренсиал. — Крайно безразсъдно. Имаш моите най-дълбоки извинения.

— В ръцете ни беше! — пенеше се Ермунд и стиснал дръжката на меча, забиваше ножницата в земята. — Аз стигнах на по-малко от два метра от него в мелето. В ръцете ни беше, а е още жив! Направо го чувам как се смее!

— Рицарите му са мъртви или пленени, а той бяга към Варинсхолд като пребито псе — отвърна Бандерс. — Съмнявам се, че му е до смях.

— Макар че сега вече знае броя и местоположението ни — отбеляза Солис.

— Ама му липсват сили да направи кой знае какво по въпроса — възрази баронът.

Стояха на върха на каменистия хълм над реката. Долу бойците на Френтис обикаляха между мъртвите и събираха оръжия и ценности. Недалеч от брега чакаше под стража малка група от рицарите на Дарнел. Без броня представляваха странно жалка гледка, просто уморени и победени мъже, ококорени от страх и с нерви изпънати от моменталната смърт, сполетяла онези воларианци, които бяха опитали да се предадат.

— Защо тези пъпчиви курвенски синове са още живи, братко? — беше го попитал Греблото преди малко, когато бяха достатъчно близо до неспокойно шаващите пленници, за да могат те да ги чуят. — Нали са изменили на Кралството?

— Те се предадоха според обичая — каза му Ермунд, не без известно съжаление. — Баронът ще реши съдбата им.

— По-добре ги дръжте далеч от нас по пътя — промърмори мрачно Греблото, преди да се отдалечи да потърси още плячка.

Бандерс беше изкопчил от пленените рицари достатъчно информация, за да стане ясно колко дълбоко стига заблудата на Дарнел.

— Съграждал наново двореца и се правел на крал — рече той, клатейки шава. — Започвам да се чудя дали тия воларианци не са му наложили някакво Мрачно заклинание, което да го лиши от всякакъв разум.

— Тази лудост винаги си е била в него, татко — каза тихо лейди Улис. — Помня я добре. Като малка я бърках със страст, дори с любов. Впрочем, може и да е била, само че любов към самия себе си, обуздавана единствено от волята на баща му. След смъртта на васален лорд Терос той вече се чувства свободен, най-после готов да полети.

— Да се надяваме, че лудостта му ще го направи глух за съветите на Ал Хестиан — рече Бандерс. — Сега ще е почти невъзможно да превземем с изненада Варинсхолд, а на него му стига да чака зад стените, докато съюзниците му си свършат работата в Кумбраел.

— Аз все пак бих искал да опитам през канализацията, милорд — каза Френтис. — Сам, ако се налага.

Това привлече някои странни погледи от събралите се капитани, а този на Солис беше особено втренчен. Френтис знаеше, че новата лекота, обзела душата му, личи върху лицето му, но дарът на вълка бе нещо ценно и той не виждаше причина да го крие. „Трябва да си простиш.“

— Аз… ще го имам предвид, братко — увери го Бандерс със скована усмивка, която Френтис познаваше добре. „Така се усмихваш на някой, когото смяташ за луд.“

— Намираме се само на няколко мили от нилсаелската граница — каза лорд Фурел. — Може би ще е най-добре да спрем тук за почивка и да изчакаме вести от моите пратеници. Възможно е в същия този момент към нас да идват подкрепления. В най-лошия случай от Пределите все пак ще дойдат някакви новини.

Бандерс изгледа въпросително Солис.

— Ще пратя братята си във всички посоки — каза брат-командирът. — Ако на петдесет мили околовръст може да се намери някаква информация, ще я имаме до два дни.

Бандерс кимна.

— Много добре. Ще лагеруваме тук. Брат Френтис, ти си подчинен на своя брат, не на мен, но мисля, с него сме на едно мнение, че посещението ти във Варинсхолд трябва да почака.

Френтис сви рамене и се поклони с любезна усмивка.

— Както пожелае милорд.

Усмивката му се задържа, докато се връщаше в палатката си. Безпокойството, което бе изпитвал при самия вид на постелята, вече го нямаше. „Сън без сънища — помисли си той, смъкна ботушите и се отпусна на одеялото. — Чудя се какво ли ще е.“

Тя ги гледа как се бият с хладна отнесеност и преценява уменията и бързината им, докато танцуват в ямата долу. Звън на стомана отеква в стените около нея и в грубия каменен покрив горе, защото тези ями са нови, изкопани дълбоко под улиците на Волар, рождено място на отдавна заченати деца.

„Харесват ли ти, любими?“, пита го тя. Знае, че той ги вижда. Жадува да привлече интереса му, да чуе дори една-едничка дума през бездната, която ги дели. „Научихме толкова много от теб.“

Мъжете в ямата долу се бият без задръжки и умират без писъци. Ала лицата им не са куритайски, не приличат на безлични автомати. Тези мъже се въсят от болка и ръмжат от ярост, показват мрачно задоволство, при кървава победа. В ямата има поне сто, движат се с умението на хора, обучени да се бият.

„Скъсиш ли много веригата на кучето — мисли си тя, — ще се задуши. А колкото и да го биеш, винаги ще си остане куче. Но тези, любими… — Тя се усмихва надолу към мъжете в ямата. — Тези са лъвове.“

Извръща се и тръгва по каменната пътека към една тясна врата. Звуците на битката я следват, докато върви; тунелът е дълъг и тъмен, но тя е минавала оттук и друг път и няма нужда от факли. Залата, до която стига, е широка и висока, със стъпаловидно разположени редици от килии с железни решетки. Тя спира и оставя песента си да обикаля, усеща притъпения страх, извиращ от всяка килия. Надзирателите, които ги обслужват, прилагат наркотиците щедро, но страхът все още си е тук. Песента ѝ се спира на една килия на средния етаж вляво. Нотката е остра, мрачна и будеща глад.

За миг това предизвиква у нея безпокойство. Обикновено песента ѝ избира някой невинен бледен младеж, откраднат от избито планинско племе или забелязан от надзирателите в центровете за обучение. Харесвало ѝ е да играе ролята на благодетелка, добродушна господарка, дошла да им предложи избавление от това място на безкраен страх, да се наслаждава на отчаяната надежда в очите им и даже да им дава милосърдието на бързата смърт като награда.

Сега е различно. Песента говори за отвратителна душа и точно това разбужда глада ѝ. „Заради теб ли е, любими? — пита го тя. — Ти ли ме промени толкова?“ Въпреки безпокойството си знае, че тази черупка трябва да бъде запазена, защото Пратеникът ѝ е обяснил колко бързо може да се поболее една крадена черупка — изискванията на множеството дарби ги изтощават. Тя тръгва към най-близкото стълбище, но спира, щом се приближават двама куритаи, помъкнали облечен в червено мъж, което ѝ дава добре дошло развлечение.

— Съветник Лорвек — поздравява тя мъжа в червено. — Толкова време мина. Радвам се да видя, че годините изобщо не са ви се отразили.

Мъжът изглежда в средата на трийсетте, макар че тя го е срещнала за първи път преди осемдесет години, когато той за първи път бе издигнат в Съвета — впрочем, именно в същата тази зала. Тогава от него бликаше триумф и той се дуеше от задоволство, че си е осигурил прословутото безсмъртие. Но сега изглежда просто какъвто е, уплашен човек, смирен от мъченията и очакващ смъртта.

— Аз… — започва той, преглъща и от ъгълчето на устата му потича тънка струйка кръв. — Аз… смирено съжалявам за всяка обида, която съм нанесъл на Съюзника или неговите слуги…

— О, ето че започваш пак, Лорвек — казва тя и клати глава с тъжна усмивка. — Винаги казваш неправилните неща. Как ме нарече онзи ден в Съвета преди двайсетина години? Сещаш се — денят, когато се върнах от екскурзията си до кралството на прасето с дръпнатите очи?

Лорвек оклюмва, после събира сили за нова молба.

— Аз… аз изрекох… неразумни слова…

— „Кръвожадна курва на един зловреден призрак.“ — Тя го сграбчва за косата и дръпва главата му нагоре. — Да, вярно, че беше неразумно. А сега ме наричаш слуга. Чудя се как изобщо си се издигнал толкова високо с такава лоша преценка. След всичко, което ти даде Съюзника.

Залива го умора и очите му се замъгляват. Тя решава, че е изчерпал способността си да моли, но после той си поема дъх, светлината се връща в очите му и той я заплюва в лицето с кървава храчка.

— Съветът няма да търпи това, мръсна кучко! — изсъсква.

— Доказателствата за корупция се пренебрегват трудно — казва му тя, като намира в себе си искрица възхищение към тази последна проява на кураж. — Опасявам се, че гласуването беше единодушно. Освен това… — Тя пристъпва по-напред и прошепва: — Само между нас двамата, скоро на Съвета няма да му се налага да търпи нищо. — Лепва една целувка на бузата му и отстъпва назад.

— Върнете го там — казва на куритаите и кимва към тунела, водещ към ямите. — Дайте му меч и го хвърлете вътре. Кажете на надзирателя, че искам да знам колко е издържал.

Той крещи, докато го влачат, първо с предизвикателство, което се превръща в разкаяни молби, докато групата потъва в тунела и гласът му заглъхва. Тя призовава отново песента, търси килията с мрачната нотка и се отправя към стълбите.

Френтис се събуди с вик и се преви от отчаяние и скръб. Усети как сълзите му текат и закри лицето си с ръце, а от гърлото му се изтръгна хленч.

— Момче? — Инструктор Ренсиал посегна да го докосне нерешително по рамото, в гласа му се долавяше объркване. — Момче?

Френтис продължи да плаче, докато лудият инструктор го потупваше по рамото; съзнаваше, че всички са наизлезли от палатките си, стоят и го зяпат смаяно, но откри, че не може да спре. Не и докато не изгря утринното слънце и всякаква възможност за сън благополучно се стопи.

— Кръвната ми баба имаше много сънища. — Очите на Давока се бяха втренчили в лицето му, докато яздеше край него, макар че тонът ѝ бе небрежен, тази сутрин без обичайното ѝ ръмжене.

Френтис кимна уморено и не отговори. Закуската бе минала предимно в мълчание. Трийсет и четири му бе подал купичка овесена каша с неспокойно въсене, Иллиан и Арендил не искаха да срещнат погледа му, а Греблото го зяпаше, смръщил загрижено рунтавите си вежди.

— Сънуваше звезди да падат от небето, за да натрошат земята — продължи Давока. — И потопи, толкова големи, че заливат планините. Един ден подари понито си и всичките си притежания, защото сънувала, че слънцето ще избухне по здрач. То не избухна и хората виждаха само една луда старица със сънища, а сънищата не означават нищо.

„Това не са сънища“, искаше му се да ѝ каже. Затвори очи и разтри слепоочията си.

— Мислиш, че не съм годен да водя хората?

— Моят клан би те последвал и в Устата на Нишак, ако поискаш. Просто ги е страх за теб, нищо повече.

Той отвори очи и се насили да огледа хоризонта. На запад от Шпората земята се състоеше предимно от пасища, сега пусти. Тъй като никой не я пасеше, тревата бе избуяла високо. Инструктор Солис беше отстъпил пред молбата му да проучи терена на юг, макар бледите му очи да говореха, че го съди по-сурово от хората, които го следваха от Урлишката гора. „Мисли ме за съсипан — знаеше Френтис. — Смазан от тежестта на толкова много вина.“ Не беше казал на Солис за благословията на вълка, за освобождението от вината, което му бе донесъл, защото сега то му се виждаше напразно. Какъв смисъл имаше да е свободен от вина, когато бе обречен да гледа през нейните очи всяка нощ?

Давока до него се вцепени и посочи. Френтис се отърси от съмненията, замъгляващи главата му, проследи пръста ѝ и забеляза на хоризонта двама конници, яздеха в лек галоп през високата трева. Знаеше, че не може да са воларианци — те никога не патрулираха на малобройни групи, — а се съмняваше на Дарнел да са му останали много ловци, които да прати, особено пък без кучета. Освен това беше ясно, че конниците не се крият. Това не беше поведение на враг. Въпреки това той откачи лъка си и сложи стрела. Ездачите се приближаваха. Давока извъртя коня си така, че да скрива копието ѝ, което държеше ниско от дясната си страна.

Ездачите бяха жена и мъж. Жената имаше дълга коса, вързана на стегната плитка отзад, и яздеше висока пъстра кобила. Дрехите ѝ бяха смесица от кожи и воларианска екипировка. На седлото ѝ имаше къс меч. Носеше и копие, украсено с пера и нещо като талисмани от резбована кост.

Давока изсумтя изненадано:

— Еорили.

Мъжът носеше униформа на Кралската гвардия, изпитото му лице бе застинало в постоянно мръщене, нещо средно между объркване и болка. Устата му бе отворена, а устните — безизразни.

Конниците спряха на десетина метра от тях и жената ги огледа: с насмешка Френтис и лъка му, с подозрение и предпазливост Давока. Кралският гвардеец до нея им хвърли само един уморен поглед.

Давока каза нещо на непознат език. Думите ѝ бяха колебливи и оформени с мъка. Еорилката се изсмя, после каза на езика на Кралството със силен акцент:

— Лоначката пъшка като маймуна, която ражда.

Давока се наежи, стисна здраво юздите и надигна копието си, но еорилката само се ухили и се обърна към Френтис.

— Моят… съпруг ме учи… на ваш език. Ти… брат ли си?

— Да — каза той. — Брат Френтис от Шестия орден. Това е лейди Давока, лонакска посланичка в Обединеното кралство.

При тези непознати думи еорилката премигна объркано, поклати глава и се потупа по гърдите.

— Инша ка Форна, аз съм еорил.

— Видяхме — рече безизразно Давока. — Какво правиш тук?

— Това брат Лерниал. — Еорилката посочи кралския гвардеец, който се взираше мълчаливо в земята. — Праща ни клицата.

— Клицата? — попита Френтис.

Инша ка Форна изсумтя раздразнено, обърна се, посочи на юг и каза бавно и отчетливо:

— Кралицата.