Огнената кралица

7.

Френтис

Иллиан се приведе под замаха на дървения му меч и отвърна с мушкане към очите, което той отклони с лекота, преди да пристъпи напред, за да приклещи ръката ѝ под мишница и да я придърпа към себе си.

— Какво ще направиш сега, сестро? — попита я весело.

Видя как тя преглъща един остър отговор, почервеняла от смущение, и прекалено късно забеляза решението в очите ѝ. Челото ѝ го фрасна болезнено по носа и го замая за миг, достатъчно, за да успее тя да се отскубне и да замахне непохватно, но бързо към диафрагмата му. Дървеният му меч пресрещна нейния на сантиметър-два от тялото му и го отклони с мощен трясък, а после го отби настрани, за да мушне към корема ѝ. Тя изпъшка от удара и сведе оръжието. Гърдите ѝ се надигаха, а очите ѝ бяха потъмнели от негодувание.

— Гневът е твой враг — напомни ѝ той и избърса кръвта от носа си. — Този път беше малко по-добре, но все още не достатъчно бързо. Упражнявай се до пладне, а после нахрани кучетата.

Тя си пое дълбоко дъх, кимна и отвърна преднамерено покорно:

— Да, братко.

Той я остави на заниманията ѝ и закрачи по палубата, където ротата му провеждаше тренировки. Греблото обучаваше трима от по-младите в основите на рязането на гърла.

— Трябва да го направите от един път — тъкмо казваше той, хванал с месестата си ръка през гърдите един върлинест младок на име Далин, ренфаелски ратай, спасен от роботърговците малко преди престоят им в Урлиш да стигне до катастрофалния си край. — Забравете за търсене на вените. — Греблото демонстрира техниката с прибран в канията нож. — Просто режете дълбоко и прокарвате острието от край до край. После го стискате за косата и дърпате главата му назад, за да отворите разреза колкото може по-широко.

На път към кърмата Френтис подмина Плетача. Боец и Чернозъбка бяха с него, както често напоследък, явно запленени от работата му. По средата на плаването той внезапно беше спрял да плете въжета и се бе заел да сплита стегнато ивици кожа върху кръгла рамка, а като го питаха какво прави, отвръщаше само с мъглява усмивка. Творението му отначало приличаше на плитка кошница, но постепенно целта му стана ясна, когато Плетача прикрепи отстрани каиши и взе от екипажа катран, с който да намаже извитата външна повърхност.

— Чудесен щит — подхвърли Френтис, като спря до него и подаде ръка на Боец, за да я близне.

— Лонакски модел — отвърна Плетача със странно позната напевност, докато обшиваше ръба на щита с връв с голяма костена игла. — Макар да го използват рядко, тъй като военната им култура по същество е агресивна.

Продължи да работи, без да вдига очи, и Френтис пое нататък. Капитан Белорат стоеше на кърмата, толкова неподвижно, колкото позволяваше поклащащата се палуба, насочил секстанта си към хоризонта. Френтис нямаше представа как работи този уред, нито какъв е смисълът на числата, които капитанът надраска на един лист, но знаеше, че по този начин определя местоположението им в океана.

— Днес морето е по-спокойно — подхвърли той. Всъщност беше първият спокоен ден от повече от седмица; историите, които бе чувал за това колко бурен е зиме Борелианският океан, не бяха преувеличени.

Белорат отвърна с обичайното си сумтене и пак вдигна секстанта.

— Облаците обаче не са. Обещават нова буря до утре. — Примижа, загледан пак в секстанта и в малкото късче от слънцето, подаващо се през облаците. — Струва ми се, братко — рече той, като направи справка с числата върху листа, — че сме на по-малко от две седмици от воларианския бряг. Време е да вземем решение.

— Ескетия. — Трийсет и четири почука с пръст по картата, където от север на юг се простираше дълга двеста мили ивица от воларианското крайбрежие. — Една от последните провинции, паднали под воларианско управление. Свободните хора там може би ще са по-малко склонни да се бият за империята. Освен това в Нова Кетия се намира най-големият пазар за роби в западните провинции. Много от робите, пленени по вашите земи, още ще са там в очакване на зимните търгове.

— Гарнизонът голям ли е? — попита Френтис.

— Поне една дивизия — каза Лекран. — Както казва нашият приятел, ескетийците още негодуват за загубата на своята независимост, макар това да е станало преди векове.

Френтис огледа картата и прецени разстоянието от Ескетия до Волар. „Достатъчно близо е, за да застрашим столицата, но достатъчно далеч, за да ни гарантира, че всякакви сили, които пратят насреща ни, няма да имат време да се върнат, когато кралицата пристигне.“ Погледна Белорат и попита:

— Капитане?

— Не познавам този бряг. Може би ще ни отнеме известно време да намерим подходящо място за дебаркиране. За щастие наближаващата буря би трябвало да скрие приближаването ни от патрулните им кораби.

— Значи ще е Ескетия — каза Френтис и се намрази за ужаса, който стисна гърдите му. Знаеше, че това решение означава скоро да се откаже от седмиците безметежен сън. „Само една нощ — каза си. — Какво толкова може да направи тя само за една нощ.“

Едно време тя би ги накарала да гледат и би се наслаждавала на безсилието им, докато се гърчат в оковите си, безпомощни свидетели на клането на семействата им. Но по причини, които не може да проумее, подобни развлечения вече не я интересуват, затова се е задоволила просто да ги събере на върха на Кулата на Съвета — да стоят на парапета с меч, боцкащ гърба на всеки от тях, и да гледат как дим и пламъци се издигат от по-заможните райони на града, докато именията им горят. Наближава полунощ и пламъците са ярки, макар че те са прекалено високо, за да чуят писъците. Въпреки неестествената си жизненост тези величия на империята сега изглеждат като старци, смазани от скръб, ридаещи или бълващи отчаяни молби за милост, държи ги прави единствено заплахата от мигновена смърт, ако паднат.

— Осъзнавам, че това може да е излишно заявление, почитаеми съветници — казва им тя. — Но Съюзника не е доволен от усилията ви за осъществяване на великия му замисъл.

Приближава се до един сивокос тъпанар, същия, чието име още не може да си спомни, макар да е почти сигурна, че на младини трябва да е познавал баща ѝ. Той носи официалните одежди на съветник, червени от главата до петите, макар че издайническо тъмно петно е плъзнало по плата около краката му.

— Събрана е едва една десета от нужните сили — казва тя на леко смърдящия мъж, — а същевременно вие ми поднасяте безкраен низ от все по-жалки извинения. Съюзника е предопределил велики съдбини за тази империя, а вие се въргаляте в разкош, слепи за заплахата, надигаща се от отвъд морето.

Той се опитва да се моли, но думите му излизат като накъсано несвързано ломотене, придружено с пръскане на слюнка и сълзи. Тя го оставя да дърдори и се обръща да изгледа преценяващо мъжа зад гърба му, облечен в лека броня като куритай, но въоръжен само с един меч, по-дълъг и по-тънък от обичайните волариански, всъщност напомнящ донякъде на азраелски. Освен това, за разлика от куритаите, бронята му е покрита с червен емайл, вместо с черен. Среден е на ръст, но тялото му е оформено почти съвършено, плод на десетилетия размножителни програми и години тренировки. Сред тези дълголетни глупци винаги е битувала упоритата заблуда, че куритаите са върховните войници-роби и че не могат да бъдат подобрени, но ето че за пореден път се е оказало, че грешат фатално.

Воинът усеща, че тя го изучава, и отвръща на погледа ѝ с почтително кимване. На устните му играе очакваща усмивка. Те са били най-съкровеният проект на Съюзника от векове, войници-роби, способни както на подчинение, така и на мисъл, но поколение след поколение са носили разочарования, оказвайки се или прекалено трудни за контролиране, или прекалено лесни. Нейният любим беше този, който ѝ даде разковничето; през времето му в ямите го бяха изучавали внимателно и откриха, че е най-смъртоносен, когато връзката се охлаби, когато яростта придаде безценна скорост на ударите му. Ето защо бяха почнали да променят наркотичната диета, деликатно да модифицират тренировъчния режим, изкоренявайки онези, които не притежават нужния дух. За няколко кратки години постигнатите резултати бяха… впечатляващи.

— Крачка напред — заповядва тя на воина. Той се усмихва по-широко и се подчинява, и мечът му се забива в гърба на съветника. Писъкът е дълъг, докато мъжът лети към земята. Тя не си прави труда да поглежда резултата, просто махва с ръка на всеки воин подред и съветниците биват избутани през ръба в различна степен на паника и ужас, някои пищят молби, докато падат, като че ли това би могло да победи гравитацията. След броени мигове остава само един. Той стои с изпънат гръб, вперил поглед в северните покрайнини, където гори вилата му. Декоративното езеро, което я заобикаля, осигурява чудесно отражение, тъй като въздухът тази нощ е неподвижен.

— Нямаш ли какво да кажеш, Арклев?

Той не реагира, дори не извърта глава. Тя се приближава. Намира стойката му за странно благородна, стоическа пред лицето на смъртта, отказ да удостои с внимание врага си. Класическа воларианска поза, достойна за всяка статуя.

— Винаги съм се чудила — казва тя, като застава до него. — Ти ли беше този, който предложи на Съвета да ме наеме за убийството на баща ми?

Знае, че въпросът е безсмислен. Той няма да говори с нея. Тя е недостоен враг, лишен от внимание враг, който заслужава не повече уважение от тигър, изяждащ непредпазливия пътник.

Той обаче я изненадва.

— Не беше предложение — казва с все така спокойно лице и нетрепващ глас. — Беше заповед, предадена от създанието, което ти наричаш Пратеника.

Тя се взира в него за момент, после се засмива. „Дали е било награда или изкушение?“, чуди се.

— Заповядах жена ти и най-скоро заченатите ти деца да бъдат убити бързо — казва тя. — Стори ми се, че ти дължа поне толкова.

Той не отвръща нищо, все още се владее напълно. Минава ѝ през ума да го остави да стои така цял ден, любопитна да види колко време ще е нужно, докато краката му се подгънат, но отново открива, че апетитът ѝ за глезотии тази вечер е слаб.

— Отведи го в подземието — казва тя на воина.

Арклев хвърля към нея поглед, изпълнен с ужас, и се навежда напред в опит да се хвърли от парапета. Пазачът му обаче е прекалено бърз, улавя го и го дръпва назад.

— Убий ме! — беснее Арклев. — Убий ме, гадна кучко!

— Имаш да свършиш още много, Арклев — отвръща му тя с мила усмивка.

Той продължава да беснее, докато пазачът му го влачи към стълбите, и виковете му отекват по целия път до долу.

Тя остава до парапета известно време, загледана в огньовете, чуди се колко ли от жителите на града имат представа какво вещаят те или колко различен свят ще ги посрещне на разсъмване, и вече позната мъгла обгръща ума ѝ.

Когато мъглата се разсейва и тя идва на себе си, огньовете са по-слаби. Откога стои тук? Обръща се към един от воините, онзи, който е убил сивокосия, и вижда, че той я гледа с открито възхищение. Очите му се задържат на мястото, където цепката на роклята ѝ разкрива част от бедрото.

— Знаеш ли какво си ти? — пита го тя.

— Арисай — отвръща той и среща погледа ѝ с усмивка. — Слуга на Съюзника.

— Не. — Тя се обръща към града. — Ти си роб. Сутринта аз ще бъда императрица, но също така робиня. Защото вече всички сме роби.

Върви към стълбите, когато то я халосва, чувството за завръщането му, стоварва се като удар на чук. Тя се олюлява, пада на колене. „Любими!“ Песента ѝ се надига в поздрав и предчувствие, същите нотки, които винаги е пяла в негово присъствие. Той е близо, усеща го, океанът вече не ги дели. „Любими, при мен ли идваш?“

Песента се променя, щом то докосва омразата му, сладката му омраза, и в ума ѝ изплува видение, мъгляво, но достатъчно ясно, за да различи крайбрежна ивица, високи вълни, разбиващи се в каменист бряг, и една-единствена дума, изречена с неговия глас, неговия прекрасен, изпълнен с омраза глас: „Ескетия.“

— Напомня ми за Южен Кумбраел — каза Греблото. Беше заслонил очи от слънцето и оглеждаше пейзажа. — Въртях малко контрабанда там на младини.

Ескетия наистина имаше някои прилики с най-сухата област на Кралството и изглеждаше също толкова богата на лозя, които се простираха в спретнати редици по ниските хълмове, разнообразявани тук-таме с някоя вила или ферма. Френтис погледна назад към „Морска сабя“, която се поклащаше на вълните. Белорат ги беше свалил на брега при отлива, за да не се разбият в скалите.

— Ще моля боговете да са благосклонни към мисията ви — беше казал и беше добавил със сумтене: — Макар да се съмнявам, че дори те биха успели да ви опазят тук.

— Мисля, че сме на петдесет мили южно от Нова Кетия — каза Трийсет и четири, оглеждаше една карта. — Ако може да се вярва на сметките на капитана.

— Добрата навигация е кажи-речи единственото, за което бих се доверил на един мелденеец. — Погледът на Френтис се насочи към най-близката вила, може би на четвърт миля от тях, около която имаше стопански постройки, достатъчно големи, за да са конюшни.

— Това трябва да е дом на чернодрешко — каза Трийсет и четири, като проследи погледа му. — Прекалено е внушителен, за да е нещо друго. Сигурно имат стражи — домашни варитаи. В такова голямо имение трябва да са над десет.

— Толкова по-добре. — Френтис даде знак на ротата да се подреди в разпръснатия боен строй, на който ги беше научил в Урлишката гора. — Все трябва да започнем отнякъде.

Успяха да заловят жив един варитай, сложен да пази западната страна на вилата, вързаха го и Греблото го преби с помощта на Трийсет и четири. Другарите му нямаха този късмет, втурнаха се да ги посрещнат с извадени оръжия, когато някаква паникьосана робиня вдигна тревога, пищейки пронизително за разбойници, докато тичаше към къщата. Френтис беше заповядал да не поемат рискове и битката беше кратка, половината варитаи бяха покосени от стрелите им и арбалета на Иллиан, преди ротата да се приближи с оголени мечове, за да довърши останалите.

„Колко много са научили“, помисли си Френтис, изпитвайки мрачно задоволство от ефикасността, с която хората му се справиха с варитаите. Върлинестият Далин се приведе под един къс меч, за да забие своя в очите на един войник, а после мина зад него да го довърши с номера на Греблото. Зад тях Иллиан отби един замах надолу и нанесе смъртоносен контраудар, намирайки пролуката в бронята на варитая току над гръдната кост. Всичко свърши за броени мигове и ротата накляка край труповете да прибере оръжията и ценностите — ритуал, роден в гората.

— Не — викна Френтис. — Претърсете вилата. Ако не е избягал, собственикът ще е в стаите на горния етаж. Гребло, вземи Трийсет и четири и съберете робите.

— Червени братко. — Лекран стоеше на сводестия вход към двора на вилата и бършеше кръв от брадвата си. — Ела да видиш нещо…

Личеше си, че мъжът е бил силен, мускулите на ръцете и гърба му изпъкваха ясно. Висеше вързан за два стълба, а по китките му под оковите имаше засъхнали струйки кръв. Главата му бе клюмнала, целият му гръб бе нашарен с камшични удари. Френтис видя, че пръстите на едното му стъпало са отсечени — обичайното наказание за избягали роби; участта на всеки, който избяга втори път, беше смърт.

Срещу мъртвия имаше млада жена, окована към друг стълб, с извити назад ръце и вързани крака, така че да не може да се обърне, а устата ѝ беше запушена с парче кожа. Беше полугола, а по гърдите и раменете ѝ личаха белези от многократни побои. Когато Лекран строши веригите с брадвата си, жената се свлече в ръцете на Иллиан и тя сряза въжетата ѝ и ѝ даде вода от манерката си. Младата жена отпи и се задави, после видя Френтис. Очите ѝ се плъзнаха по дрехите му, по синия му плащ и меча на гърба му.

— Брат? — попита тя на езика на Кралството с азраелски акцент.

— Да. Брат Френтис. — Той се наведе над нея. — Това е сестра Иллиан.

Главата на жената се люшна и погледът ѝ загуби фокус.

— Значи най-после съм мъртва — каза тя с писклив смях.

— Не. — Иллиан я хвана за ръката и я стисна нежно. — Не. Ние сме тук. Дойдохме да ви спасим по заповед на кралицата.

Жената се втренчи в нея, явно неспособна да проумее, че все пак е оцеляла.

— Джерин — каза след миг, надигна се и се заозърта трескаво. — Джерин. Него също ли го спасихте? — Млъкна, щом видя увисналия на стълбовете мъж, после нададе отчаян вой. — Казах му, че не бива да бягаме — прошепна. — Но той не можеше да понесе мисълта, че онзи ще се гаври с мен пак…

Уплашен хленч накара Френтис да се обърне. Един дребен пълничък мъж с широки дрехи от черна коприна стоеше разтреперан до фонтана по средата на двора, а инструктор Ренсиал бе опрял меча си в гърлото му.

— Къде са конете? — попита Ренсиал.

Мъжът вдигна треперещата си ръка и посочи към една сводеста порта вляво. Ренсиал повдигна въпросително вежда към Френтис. Той се обърна пак към жената, която бяха освободили, и видя безграничната омраза в погледа ѝ, впит в пухкавия чернодрешко.

— Не още, инструкторе — каза Френтис. — Ако не възразявате.

Намериха сред робите още шестима поданици на Кралството, нито един от тях над четирийсет години и всичките с някакви умения.

— Джерин беше колар — обясни жената. Казваше се Лисел, свещарка от Рансмил, дошли да живеят във Варинсхолд със съпруга ѝ. — След войната парите не стигаха. Той каза, че във Варинсхолд ще се замогнем. — Погледът ѝ се премести върху собственика на вилата, сега съблечен гол и окован там, където беше умрял мъжът ѝ. Трийсет и четири го беше разпитал накратко, но уменията му се оказаха ненужни, тъй като чернодрешкото гореше от желание да им сътрудничи.

— Казва, че имало друго, по-голямо имение на дванайсет мили на изток — докладва Трийсет и четири. — Тамошният собственик е прочут с отглеждането на коне, освен това е купил много роби при скорошния наплив.

— А най-близкият гарнизон? — попита Френтис.

— На десет мили северно оттук, един-единствен батальон варитаи, но малочислен. Изглежда, напоследък Съветът съсредоточава сили в столицата.

— Няма да е задълго. — Френтис взе камшика, който бяха намерили на трупа на надзирателя — той се беше опитал да избяга, показвайки впечатляваща бързина за толкова едър мъж, но Боец и Чернозъбка бяха по-бързи. Френтис сложи камшика в скута на Лисел.

— Оставям тази работа във ваши ръце, госпожо.

Излезе навън, където Греблото беше събрал робите. Поданиците на Кралството стояха отделно от останалите и някои вече държаха оръжия, взети от варитаите. Всички посрещнаха Френтис с поклони, на лицата им бе изписана сурова решителност. Останалите наброяваха около четирийсет души и показваха само страх. Няколко момичета, най-младото на не повече от тринайсет, се бяха скупчили в уплашена групичка и мятаха насълзени погледи към мъжете наоколо. Само един роб се осмели да погледне Френтис, спретнат мъж на средна възраст, облечен в чиста сиво-кафява туника. Трепна все пак при първия писък, донесъл се откъм двора. Плющенето на камшика показваше, че Лисел се учи бързо.

— Ти ли си тукашният Едно? — попита Френтис.

Мъжът трепна пак, когато отекна още един писък, после се поклони.

— Аз съм, господарю.

— Не съм господар, нито пък ти си роб. Как се казваш?

— Текрав, го… почитаеми гражданино.

Френтис го погледна и видя интелигентността, която мъжът се опитваше да скрие с раболепно прегърбена стойка.

— Ти не винаги си бил роб. Родените в робство нямат имена. Какво беше престъплението ти?

— Прекомерна любов към заровете. — Отекна още един писък, още по-дълъг и силен, последван от ломотене на отчаяни молби и обещания. Текрав преглътна и се насили да се усмихне. — И неприязън към произтичащия от тях дълг.

— Уменията ти?

— Писар и счетоводител. Ако имате нужда от таланта ми, почитаеми гражданино, на вашите услуги съм.

— След време ще имам нужда от него. Дали ще избереш да ми го предложиш зависи от теб. — Френтис повиши глас, за да го чуват всички. — По заповед на кралица Лирна тези земи са завладени за Обединеното кралство и всички живеещи тук получават правата и привилегиите, полагащи се на свободни поданици на Короната.

Нямаше кой знае каква реакция освен объркване. Повечето останаха неподвижни, забили погледи в земята, а момичетата се сгушиха още по-плътно едно до друго.

— Вие сте свободни — продължи Френтис. — Можете да си вървите и да правите каквото искате. Но всеки, който реши да се присъедини към мен и да освободи братята и сестрите си, е добре дошъл.

Още мълчание; даже Текрав просто го зяпаше неразбиращо.

— Губиш време, братко — каза един мъж от Кралството, нисък и широкоплещест, по ръцете му личаха характерните белези на ковач. — Ще намериш повече дух у едно пребито псе, отколкото у тези тук.

Френтис им хвърли последен поглед и ясно видя истината в думите му. Потисна една обезсърчена въздишка. „Робството е нещо повече от вериги — помисли си. — То обвързва душата не по-малко от тялото.“

— Тръгваме след час — каза той на робите. — Можете да вземете каквото искате от вилата, но ви съветвам да не се мотаете дълго тук.

Варитаят не показваше страх. Беше на колене, с вързани зад гърба ръце, без броня и долна риза. Тялото му бе нашарено от белези. Не бяха толкова сложни като мрежата, покривала някога гърдите на Френтис — наподобяваха белезите на Лекран, но явно бяха нанесени без оглед на художественото майсторство или неудобството за техния притежател.

— Колко? — попита Иллиан, като свали капачката на манерката.

— Не повече от капка — каза Френтис. Наблюдаваше внимателно варитая, когато тя се приближи и наля малко от течността в капачката.

— Варитаите не са толкова силни като куритаите — обади се Лекран, който стоеше зад вързания варитай с вдигната брадва. — Може да го убие.

— Тогава ще опитаме по-малка доза на следващия. — Френтис кимна на Иллиан и тя обърна капачката и изля съдържанието ѝ върху белезите на гърдите на варитая.

За разлика от Лекран, той не изпищя, само главата му се вдигна рязко, вените на врата му се издуха и зъбите му заскърцаха толкова силно, че бе истинско чудо, че не се счупиха. Очите му се разшириха, зениците се свиха до точици и от устата му потече слюнка. След секунда той рухна и се загърчи на земята, по устните му изби бяла пяна. Гърчовете му скоро отслабнаха до потръпване, после замряха.

Френтис клекна да опипа пулса на гърлото му и откри, че е слаб и се забавя все повече.

— Умира — каза той с въздишка. Вдигна очи, когато върху него падна някаква сянка, и откри, че Плетача се взира в тях с нескрито отвращение. Понечи да стане, но в същия миг юмрукът на Плетача връхлетя светкавично, улучи го в челюстта и го просна на земята.

Френтис остана да лежи замаян. Чу как мечът на Иллиан излиза със стържене от ножницата. След миг зрението му се избистри и той видя, че Плетача стои на колене, сложил ръце върху гърдите на варитая, без да обръща никакво внимание на Иллиан, която бе опряла върха на меча си в тила му.

— Остави го — заповяда Френтис, изправи се и ѝ махна да се дръпне.

Плетача задържа ръцете си още известно време върху гърдите на варитая. Очите му бяха притворени, устните му шаваха безмълвно. Иллиан ахна, когато белезите на войника-роб започнаха да чезнат от гърдите му — стопяваха се до бледи, едва забележими линии. Накрая Плетача свали ръце, стана и отстъпи назад, а варитаят нададе немощен стон.

— Ще спи известно време — каза Плетача, обърна се към Френтис и го изгледа сурово. — Свободата няма да бъде спечелена с жестокост.

Френтис потърка челюстта си; усещаше оформящата се там синина и железния вкус на кръв върху езика си.

— Следващия път ще оставя работата в твои ръце.

Вдигнаха на двора клада за съпруга на Лисел. Напоиха обилно дървата с масло, преди да направят същото с вилата. Лисел беше оставила собственика жив, макар и почти в безсъзнание — мъжът висеше окървавен на стълбовете. Беше взела назаем от Иллиан един нож и в голямата локва кръв под разтворените му крака се виждаше малко червено парче месо. Френтис предполагаше, че пламъците ще му се сторят милосърдни.

Тръгнаха на изток под притъмнялото небе. От горящата вила зад тях се издигаше висок стълб дим. В конюшните бе имало каруци, но коне само за десет ездачи. Френтис прати инструктор Ренсиал и Лекран да разузнаят пътя, а останалите разположи от двете страни на малката им колона. Освободеният варитай седеше в една от каруците, главата му се люшкаше, а лицето му бе смръщено в постоянно дълбоко объркване. Бяха успели да изтръгнат от него само няколко думи; той се нарече Осем, а после жадно се поинтересува кога ще получи следващата си доза карн.

— Това е смес от различни наркотици — обясни Трийсет и четири. — Потиска духа, притъпява паметта и поробва волята. Той ще почувства липсата му тази нощ.

Френтис помнеше нощите в гората, които Трийсет и четири бе прекарал в мятане и стенания, след като бе захвърлил собственото си шишенце. Възстановяването му беше бързо, но той бе човек с голяма вътрешна сила и имаше поне спомен за свободата, докато този Осем явно бе роб по рождение.

— Дали освободихме този човек, или го проклехме? — зачуди се той на глас.

— Свободата никога не е проклятие, братко — каза Трийсет и четири. — Но често е труден път.

Френтис чу вик откъм вилата и се обърна. Няколко души тичаха след тях. Френтис дръпна юздите на коня си и спря да ги изчака.

Отпред тичаше Текрав, следван от момичетата плюс няколко от по-младите роби, всички натоварени с вързопи дрехи и ценности.

Текрав спря на няколко крачки от Френтис и се взря в него с отчаяна молба. Зад гърба му момичетата и мъжете се скупчиха заедно, не толкова уплашени като преди, но все още предпазливи.

— Почитаеми гражданино… — започна Текрав, но млъкна, когато Френтис вдигна ръка.

— Името ми е брат Френтис от Шестия орден — каза той. — Ако се присъедините към нас, ще бъдете свободни, но също така ще бъдете войници. Не ви предлагам защита и не ви обещавам победа.

Текрав се поколеба и хвърли поглед към другарите си в търсене на напътствия. Те се разшаваха неловко и накрая едно тъмнокожо момиче на не повече от двайсет години, в чийто глас се долавяше лек алпирански акцент, попита:

— Твоите мъже няма да ни докосват?

— Не, освен ако вие самите не поискате — каза Греблото и бързо сведе очи под втренчения поглед на Френтис.

— Няма да ви причиним никакво зло — обеща Френтис на момичето.

То се спогледа с другите, после кимна и пристъпи напред.

— Ще се присъединим към теб.

Френтис огледа набързо вързопите, които носеха, и забеляза сред навитите одеяла и дрехи издайническия блясък на злато и сребро.

— Задръжте всички оръжия — каза той. — Но не можем да се товарим с плячка. Захвърлете я.

Седна и зачака, докато те се подчиняваха — захвърляха лъскавите чаши и чинии с различна степен на неохота. Текрав трепна, докато оставяше нежно на земята малък гоблен, извезан със злато.

— Сестро Иллиан — каза Френтис. — Тези хора са под твоите грижи. Започни обучението им от утре.

Стигнаха до вилата на коневъдеца на следващия ден и откриха, че е много по-богата откъм плячка, но и много по-добре защитена, с пълен състав от над трийсет домашни варитаи. Намираше се на върха на широк хълм и беше заобиколена от оградени ливади, където пасяха коне, а варитайски ездачи обикаляха на добре организирани патрули.

— Няма изгледи да стане лесно, братко — каза Греблото. Бяха пропълзели до върха на едно възвишение на половин миля от вилата. — Ако търсех подходящо място за грабеж, това бих го подминал.

— Ще влезем с бой — каза Лекран.

— Това ще ни струва скъпо — предупреди Греблото. — А не можем да си позволим да губим много мечове.

Френтис изпъшка. Предната вечер беше започнал да взема отново лекарството против сън на брат Келан и предизвиканото от него главоболие го изнервяше. Затова се изкушаваше да отстъпи пред желанието на Лекран да се бие. Тъкмо се канеше да заповяда да се качват по конете, когато дойде Иллиан с алпиранското момиче.

— Братко — каза Иллиан, — нашата новобранка има да съобщи някаква информация, но моят волариански е прекалено лош, за да разбера какво иска да каже.

Момичето пребледня, когато Френтис и двамата мъже се обърнаха към него, и сведе поглед.

— Как се казваш? — попита я Френтис на алпирански.

Тя вдигна очи, на устните ѝ заигра слаба усмивка и той се зачуди откога ли не е чувала родния си език.

— Лемера.

— Думите ти са ценни, Лемера — каза той, като мина отново на волариански. — Говори.

— Била съм тук. — Тя посочи към вилата. — Господарят прати мен и още две. Ние бяхме… забавление за сина на собственика за рождения му ден. Беше преди почти година.

Френтис се обърна към Лекран, който се ухили и каза:

— Добре че запазихме варитайските брони.

Дадоха само една жертва — един младеж от новоосвободените поданици на Кралството, който прояви прекалено голяма смелост, когато Иллиан ги поведе да прехвърлят стената, пазеща вилата от юг. Главната къща вече бе паднала и останалите варитаи бяха изтласкани в централния двор, наредени в плътен кръг около своя господар и семейството му. Господарят беше допуснал грешката да излезе да ги приветства на входа, но широката му усмивка изчезна, когато черната копринена маска на Текрав падна от лицето му, а брадвата на Лекран посече най-близкия варитай. Въпреки смайването си господарят съобразяваше достатъчно бързо, за да организира някаква защита, преди да се скрие вътре, макар и не толкова бързо, че да организира бягство, което би трябвало да му е първият приоритет.

Френтис беше изтеглил бойците си на разстояние от плътната групичка варитаи и бе пуснал в действие стрелците, когато хората на Иллиан прехвърлиха стената. Младежът се втурна срещу варитаите без броня и въоръжен само с малка брадвичка. На лицето му гореше омраза, трупана през всичките месеци на пленничеството му. Успя да забие брадвичката в черепа на един варитай, преди да бъде посечен. Все пак развали строя им достатъчно, за да могат другите да нахлуят — мъжете размахваха тояги и брадви, а момичетата мушкаха с кинжалите, които им бе раздала Иллиан. Френтис изруга, вдигна меча си и поведе своите бойци в мелето. Лекран нададе радостен вик, метна се напред и повали един варитай, стъпи с два крака върху нагръдника му и замахна с брадвата.

За няколко мига всичко свърши: варитаите бяха избити до един, заедно с господаря и семейството му. Господарят лежеше върху телата на жена си и сина си — момче, което не можеше да е на повече от петнайсет.

— Опитах се да ги удържа, братко — каза Иллиан, навела разкаяно глава. — Но хората от Кралството са изпълнени с ярост, а другите не разбират и една моя дума.

Укорът замря върху устните му, щом видя явния ѝ страх.

— Съберете оръжията и броните — каза ѝ той. — После претърсете вилата. Занесете всички документи, които намерите, на Трийсет и четири.

Греблото извика към него от върха на западната стена:

— Идат ездачи, братко.

Френтис се втурна навън, където Ренсиал чакаше на коня си с изтеглен меч, метна се на своя кон, откачи лъка от седлото и каза:

— Е, инструкторе. Ще почваме ли?

Успяха да заловят двама от ездачите живи, и двамата загубили съзнание при падането от конете си, когато мечът на Ренсиал ловко сряза ремъците на седлата им. Френтис се погрижи за останалите с лъка си.

Както беше обещал, той даде пленниците на Плетача. Вейлин му бе намекнал, че умът на човека е объркан, и поведението му по време на пътуването до голяма степен потвърждаваше това, затова на Френтис му се стори странно да види мрачното разбиране върху лицето му, докато оглеждаше двамата варитаи.

— Голяма болка — каза той тихо.

— Болката може да донесе свобода. — Френтис вдигна чантата с лонакския еликсир. — Мен ме освободи. Ще освободи и тях, с твоя помощ.

Писъците бяха ужасни, извисяваха се в нощното небе, докато хората му се бяха събрали в двора да похапнат от плячкосаната храна. Освободените роби посрещнаха свободата си още по-неохотно от тези в първата вила, неколцина даже се разплакаха, като видяха трупа на господаря си.

— Той беше пестелив с камшика — обясни Лемера. — Оставяше децата, които е заченал на робините за удоволствия, да живеят. Обикновено ги изхвърлят да умрат. Той ги пазеше, докато пораснат достатъчно, за да ги продаде. Великодушен човек.

— Тия хора са отвратителни — каза Греблото, когато Трийсет и четири му преведе думите ѝ, и хвърли мрачен поглед към робите, ридаещи над трупа на своя господар. — Млъквайте, скапани псета! — Те се пръснаха, когато ги замери с полуизядена пилешка кълка, и се стопиха в мрака или се прибраха в стаичките си, прекалено уплашени дори да попитат каква съдба ги чака.

Писъците на варитаите секнаха рязко и се възцари тишина, която сякаш продължи цяла вечност. Френтис оглеждаше лицата на насядалите край огъня ветерани и за първи път виждаше върху тях мрачно разбиране за мащабите на тяхната задача. „Шепа хора срещу цяла империя винаги е било безнадеждна кауза.“ Знаеше го още от деня, в който отплаваха, но дали те го бяха знаели?

— Да тръгнем ли след избягалите? — попита Иллиан. — Те без съмнение ще пръснат вестта за нашето пристигане.

— Нека — каза Френтис. — Ние сме тук, за да всеем колкото се може повече страх и объркване.

— Трябват ни още бойци — заяви Лекран. — От тия страхливци, дето ги намираме, няма да излезе никаква армия.

— Тогава може би имаме късмет. — Трийсет и четири извади голяма счетоводна книга, отвори я и показа редица след редица грижливо изписани числа. — Писарят на господаря е поддържал отлична документация. Изглежда, той е въртял сериозна търговия с един варикум на юг.

— Варикум ли? — попита Френтис. — Тази дума не ми е позната.

— Тренировъчна школа — преведе Лекран. — За гарисаи — хора, които са избрани да участват в зрелищата.

— Роби?

Той кимна.

— Но не като варитаите или куритаите. Те не са обвързани. Пленени са във война и са избрани заради силата или свирепостта си. Мен самия за малко да ме пратят във варикум, но през онази година квотата на куритаите не беше запълнена.

— Ще бъде добре охраняван — предупреди ги Трийсет и четири. — И отвътре, и отвън.

Френтис се обърна към Лемера и за първи път забеляза съвършения ѝ профил, гладката ѝ и безупречна кожа. Само преди няколко часа я беше видял да мушка тялото на господаря, оголила зъби, да се смее радостно при всеки удар с ножа.

— Рядък човек е онзи, който може да се пази от красотата — каза той.