Огнената кралица

8.

Вейлин

Мъдрия мечок го наричаше Дългата нощ: времето, когато слънцето изчезва от леда за цял месец. Идването му бе предизвестено от скъсените дни и увеличената яркост на Дъха на Гришак.

— Трябва да стигнем до островите преди тя да дойде — беше ги предупредил още първия ден, когато стъпиха на леда. — Дългата нощ убива всичко.

Първата седмица беше по-лесно, отколкото предполагаха. Прекосяването на такива сурови простори беше нещо ново и необичайно за тях и това до голяма степен разсейваше неудобството от все по-усилващия се студ. Мъдрия мечок вървеше напред с къси пестеливи крачки, а подире му се клатушкаше Железен нокът. Големият мечок понякога изчезваше за ден и се връщаше със засъхнала кръв по муцуната, а Вейлин се чудеше каква плячка е успял да намери. На него ледът му изглеждаше гол като алпиранската пустиня, място, лишено от живот въпреки цялата си красота, която се разкриваше в пълна степен по здрач, когато зеленикавият огън танцуваше в небето и ледът се превръщаше в огледало на неговото великолепие. Лонаките притихваха благоговейно, щом слънцето залезеше, шепнеха благодарности за дара на Гришак.

Изглежда, Мъдрия мечок проявяваше същата почтителност към танцуващите в небето светлини: посрещаше появата им с падане на колене и вдигане на костения жезъл нависоко, а от гърлото му избликваше напев. Вейлин още не беше чувал шамана да говори за някой бог, но небесният огън явно криеше немалко значение.

— Той не се моли — каза Кирал една вечер, когато погледът на Вейлин се насочи към стареца. Лицето ѝ бе мрачно, докато песента ѝ разкриваше смисъла на напевната ода на Мъдрия мечок. — Поздравява жена си и децата, които са загубили на леда.

Вейлин вдигна очи към виещия се зелен огън и го загледа как се слива и разделя в безкраен танц. Може да приличаше на пламък, но в него нямаше буйство, непрестанното му виене навяваше странно спокойствие.

— Мисли, че тя е там горе ли? — попита той.

— Знае го. Всяка душа, живяла някога, е там и ни гледа отгоре до края на света.

„Въплътеното Отвъдно — помисли си Вейлин, докато гледаше как Мъдрия мечок довърши песента си и се надигна с помощта на жезъла. — Той поне може да види обекта на своята вяра.“

Отначало се движеха само по светло. Конете и понитата бяха натоварени с провизии и теглеха шейните, които Мъдрия мечок ги бе накарал да направят, преди да напуснат брега: прости рамки от огънати прещипови клонки, с плазове от тюленова кост. Драскун, като всички коне, се беше задърпал, когато стъпи за първи път на леда, ококорил уплашено очи от непознатото усещане, и само кротката настоятелност на Вейлин го склони да продължи напред. Даже сега, след няколко дни, животното още показваше опасения към новата обстановка, сякаш разбираше мрачното предупреждение на Мъдрия мечок, дадено при потеглянето им:

— Конете няма да издържат. Ще трябва да ги изядем преди края.

Със скъсяването на дните шаманът ги караше да продължават да се движат до късно вечерта, докато светлината намалее дотолкова, че да могат да виждат само колкото да разпънат лагера. Нощните огньове бяха малки: запасите им от дърва се топяха бързо, затова ги подхранваха с конски фъшкии, които горяха добре, но изпускаха отвратителна миризма, която сякаш се лепеше по дрехите и косата.

— На какво велико приключение сте ни повели, милорд? — каза Лоркан една вечер. Зачервеното му от студ лице едвам се виждаше сред тюленовите кожи, а дъхът му излизаше на пара и оставяше висулки по ръба на качулката му. — Студ, който реже до кости, и смрад на фъшкии от сутрин до здрач. Ако съм пропуснал да го кажа, моля, приемете смирените ми благодарности за възможността да участвам в такъв исторически момент.

— Млъквай — каза му изморено Кара. Беше седнала колкото се може по-близо до огъня, а лицето ѝ бе обезпокоително бледо. Последните дни ѝ се бяха отразили по-тежко, отколкото на всеки друг от ротата, тя се препъваше на опашката на тясната колона и клатеше глава при настоятелните молби на Дарена да поязди някое пони. „Трябваше да я отпратя обратно в Пределите — помисли си Вейлин и го жилна угризение, като гледаше как Кара протяга ръце към огъня, а очите ѝ блестят мътно в тъмните кухини. — Тя даде достатъчно при Алтор.“

Мъдрия мечок дойде, наведе се, взря се в лицето ѝ с неодобрително мръщене, после се изправи, изгледа Дарена и Маркен със суров укор и попита:

— Защо не споделяте?

Маркен се намръщи озадачено.

— Какво да споделяме? Ако тя иска от дажбите ми, да заповяда.

— Пфу! — Мъдрия мечок насочи костения си жезъл към едрия Надарен, после го завъртя и посочи подред Лоркан, Дарена и Кирал. — Не месо. Споделя сила. — Сложи нежно ръка върху главата на Кара, гласът му омекна и в него зазвуча нещо като съжаление. — Тя е в нужда.

Дарена се приведе напред и попита напрегнато:

— Как? Как да споделим?

Мъдрия мечок се втренчи за миг в нея, после се изкикоти разбиращо.

— Знаете толкова малко — каза той и поклати глава. Наведе се да вдигне Кара на крака и хвана ръката ѝ, а другата протегна към Дарена. — Всички споделят.

Дарена стана и го хвана за ръката и скоро към нея се присъедини предпазливата, но явно заинтригувана Кирал. Маркен се поколеба, после отиде да хване протегнатата ръка на ловкинята. Лоркан обаче продължи да седи и да се взира в тях с мрачна неохота, докато Вейлин не го сръчка настоятелно с върха на ножницата си. Тогава се надигна бавно, но ръцете му останаха скръстени. Погледът му се задържа върху Кара, която се олюляваше от изтощение.

— Откъде да знаем, че това няма да я нарани? — каза той.

— Не нарани — увери го Мъдрия мечок. — Нужна само малко сила от всеки.

— Всичко е наред, Лоркан — каза Кара и му протегна ръка. — Щом аз му се доверявам, би трябвало да му се довериш и ти.

Вейлин стана, докато Лоркан завършваше кръга, и хвърли предпазлив поглед към лонаките; усещаше внезапното им безпокойство. Някои мърмореха и обърнаха гръб, за да си тръгнат. Неколцина останаха, като шаваха от неудобство, но явно не можеха да устоят на гледката на Надарените или на доловимата промяна във въздуха около тях — нова топлина, която щипеше кожата и вдигна бледа мъгла от леда под нозете им. Те стояха напълно неподвижни, стиснали ръце и мълчаливи, лицата им изглеждаха умиротворени, дори доволни, а върху устните на Кара се появи слаба усмивка, когато топлината се усили и ги обгърна мъгла, а около увитите им в кожа нозе се образува плитка локва от разтопен лед.

Вейлин се засрами от внезапния прилив на завист, породен от неприятното знание, че подобни неща сега са недостъпни за него. При Алтор той се мислеше за господар на своята песен, намираше чувство за цялост сред кръвта и касапницата. „Все още бях дете — осъзна той и потисна надигащото се чувство на сърдито отчаяние, вперил поглед в Мъдрия мечок. — Колко ли неща би могъл да ми каже той?“

Кара ахна рязко и отвори ръце, за да разкъса кръга, усмивката ѝ премина в радостен смях, а бузите ѝ пламнаха от здрава руменина. Останалите също изглеждаха живнали. Маркен дръпна момичето и го прегърна, после го вдигна с радостен рев, а всички останали си разменяха погледи, пълни със споделена радост. Дарена докосна ръката на Кирал и лицата им грееха с едно и също разбиране. Тя погледна Вейлин, засмя се и се втурна да го прегърне, и той усети топлия ѝ дъх върху лицето си, когато се надигна да го целуне по устните. Той се взря в големите ѝ, пълни с неподправена жизненост очи, придърпа я към себе си и негодуванието му се стопи.

Мъдрия мечок изсумтя доволно и тупна с жезъла си по леда.

— Споделяне — каза той и обърна очи на север. Сбръчканото му лице се втвърди, докато оглеждаше назъбения хоризонт. — Скоро бъде нужно.

Бурята ги връхлетя на другия ден, истинска хала, която погълна слънцето и превърна света във виещо бяло мочурище. Във въздуха имаше толкова сняг, че всеки дъх пълнеше гърлото на Вейлин с остър лед, а вятърът режеше през кожите все едно са хартия. Скоро той откри, че е насочил всичките си сили към това да държи поводите на Драскун, докато конят се препъваше през трупащите се преспи, навел глава срещу вятъра, със замръзнала грива и вкочанен врат.

„Това е лудост — помисли Вейлин с ужасна увереност, когато един повей на вятъра го връхлетя странично като удар на чук. — Обрекох ни на гибел.“

Обърна се, когато през бурята до него достигна вик, и зърна две дребни фигурки, нищо повече от смътни сенки сред безкрайната белота. Стори му се, че едната вдигна нещо, и сенките моментално се откроиха съвършено ясно; Мъдрия мечок, държащ високо костения си жезъл и стиснал с другата си ръка Кара, която стоеше на колене до него. Лицето ѝ бе побеляло и изпито от студа, но също така и решително свъсено. Снегът сякаш се вихреше около тях, оставяйки ги в мехур от спокоен въздух, който растеше, докато споделяха силите си. Мехурът се разширяваше неотклонно, спокойният въздух обхвана Вейлин и Драскун и конят изпръхтя от облекчение, когато вятърът стихна. Вейлин се заозърта, докато не откри Дарена, сгушена край понито си.

— А аз мислех, че Черния вятър е най-суровият на този свят — каза тя и се насили да се усмихне, когато той се приближи забързано и я вдигна от снега, който се беше натрупал около нея и понито.

Вейлин огледа ротата и откри, че вече всички са почти обгърнати от мехура, а бурята продължава да вилнее извън границите му. Гвардейците на Орвен бяха последните, попаднали в заслона му, и мнозина паднаха на колене от шок, докато се измъкваха от яростта на бурята. Видя как Алтурк крачи сред сентарите и раздава шамари и заповеди, за да накара хората да се размърдат, докато те стояха и се взираха с почуда и страх. Вейлин отиде при Мъдрия мечок и Кара. Шаманът продължаваше да я държи за ръката, а тя стоеше с ведро безразличие, зареяла поглед в далечината. На лицето ѝ нямаше и следа от умора.

— Колко дълго можеш да правиш това? — попита той.

— Докато има сила за споделяне — отвърна шаманът и посочи с жезъла си към останалите Надарени. — Надявам се бурята спре преди това.

Мина още цял един ден и една нощ, преди бурята да стихне. Надарените се редуваха да споделят силата си с Кара. Държаха я в центъра на групата, сега скупчена нагъсто, за да се задържи в границите на мехура, създаден от нея, и напредваха бавно, но неотклонно на изток. Макар че Кара не показваше признаци на умора, споделянето, изглежда, се отразяваше на останалите: Маркен падна на колене, когато двучасовата му смяна свърши, и избърса струйка кръв от брадата си, преди да продължи със залитане, щом Вейлин го вдигна и му даде да се опре на рамото му, докато се съвземе достатъчно, за да върви без чужда помощ. Дарена и Кирал бяха още по-изтощени, не можеха да вървят и клюмаха бледи и апатични на гърбовете на понитата си. По някаква причина Лоркан се оказа най-издръжливият от Надарените — изкара цели три часа край Кара и склони да пусне ръката ѝ единствено след строгото настояване на Мъдрия мечок.

Бурята свърши също толкова внезапно, колкото бе започнала, вятърът утихна и последните снежни вихри се слегнаха, за да разкрият ярко следобедно слънце. Кара се олюля, когато Мъдрия мечок пусна ръката ѝ, но иначе не изглеждаше пострадала от усилията си, макар че първоначалният ѝ триумф от постигнатото помръкна при вида на нейните спътници.

— Аз… не знаех, че отнема толкова много — каза тя на пребледнелия Лоркан.

Той само се усмихна и поклати глава.

— Взимай колкото искаш.

Тя се размърда неловко от прямотата в погледа му и се обърна към Мъдрия мечок.

— Трябва да сме предпазливи. Ще има цена. Винаги има.

Той кимна и заби жезъла си в снега, за да докосне леда отдолу, после килна глава, сякаш се напрягаше да чуе някакъв далечен звук. Постоя неподвижен известно време, после се изправи и се обърна към Вейлин с настоятелен блясък в очите.

— Трябва движи бързо — каза той. — Много бързо.

До мръкване изминаха още шест мили, но Мъдрия мечок не ги остави да почиват. Подкара ги напред, като размахваше нетърпеливо костения си жезъл и бълваше тиради на собствения си език — неразбираеми цъкания и сумтене, които въпреки това ясно показваха, че бавенето означава смърт. Макар и достатъчно студен, за да замъгли дъха, въздухът сега бе спокоен, с едва доловим ветрец, а небето — ясно и осеяно с блестящи звезди, и по него сегиз-тогиз пробягваше Дъхът на Гришак. Атмосферата бе наситена с такава тишина, че когато звукът се разнесе, бе достатъчен, та Вейлин да вдигне ръце и да запуши бездруго покритите си с шапка уши.

Беше по-скоро тътен, отколкото пукот, вибрация, от която ледът под краката му забуча и накара Драскун да заподскача стреснато. Цялата рота спря, тъй като и другите коне зацвилиха и опитаха да се изтръгнат от господарите си. Глухото пукане продължи, без да отслабва, отначало звукът сякаш ги заобикаляше от всички страни, но скоро се съсредоточи върху западното ледено поле, което току-що бяха прекосили, и очите на Вейлин различиха завеса от натрошен лед, която се издигна от повърхността и се понесе от север на юг толкова бързо, че окото не можеше да я проследи.

Звукът секна изведнъж, заменен от пълна, но кратка тишина, която скоро бе нарушена от силно скърцане, почти чудовищно в своята мощ; сякаш самият лед стенеше от болка. Още един трус разклати леда, този път достатъчно силен, за да събори мнозина, а повърхността под нозете им се издигна и падна, докато скърцането утихваше. На около половин миля на запад се беше вдигнала мъгла от разместен сняг и лед, която се задържа достатъчно дълго, та Вейлин да се зачуди дали това, което вижда, не е някаква зрителна илюзия; можеше ли ледът наистина да се движи?

Когато мъглата се разнесе, стана ясна истината: едно гигантско парче от леда се носеше по водата и сипеше сняг от назъбените си краища. То се отдели от главния масив и пое на юг. Сигурно беше широко поне пет мили — новороден остров, на който те без съмнение биха загинали, докато ги отнася.

Кирал го събуди, докато небето бе още тъмно: измъкна го от сънената прегръдка на Дарена с настоятелно разтърсване.

— Песента ми е мрачна — каза тя. — Нещо на север.

Той я последва до северния край на лагера, където видяха Алтурк, коленичил насред широко петно оцапан с червено лед: ръцете му проследяваха белезите от кратка, но свирепа борба. Вейлин имаше достатъчно следотърсачески умения, за да проумее смисъла на дирите наоколо, количеството кръв и браздите, губещи се в чернотата отвъд светлината на огъня.

— Колцина са били отмъкнати? — попита той.

— Един и понито му. — Алтурк се изправи, свъсил рошавите си вежди в смесица от гняв и озадачение. — Тези следи не са ми познати.

Вейлин сведе очи към отпечатъците в снега: следа от лапа, достатъчно голяма за мечка.

— Не е мечка — каза Кирал, като проследи очертанията на един отпечатък с върха на ловния си нож. Стана и свали лъка си. — Песента ми ще го намери съвсем скоро.

— Не. — При думите на Мъдрия мечок тя се обърна. Шаманът се приближи и побутна кървавите следи с жезъла си. — Пратен да остави следа, за да го последвате.

— Нещо ни дебне — каза Алтурк.

Мъдрия мечок изрече нещо на собствения си език и устата му се изкриви от отвращение, сякаш думите мърсяха езика му. Забеляза въпросителния поглед на Вейлин и каза на езика на Кралството:

— Котешкият народ.

— Надявах се, че всичките са загинали. — Дарена седеше до огъня с допълнителни кожи, струпани върху раменете ѝ, и стискаше ръцете на Кара и Лоркан. — След битката бяха останали толкова малко.

Вейлин устоя на импулса да ѝ каже да забрави за това; споделена сила или не, дарбата ѝ винаги я изтощаваше, а перспективата да се изправи още веднъж срещу Ледената орда без съмнение будеше ужасни спомени. Тя видя загрижеността му и му се усмихна окуражително.

— Само един кратък полет. Мъдрия мечок ме уверява, че не може да са далеч.

Затвори очи, тялото ѝ се вцепени, а лицето ѝ придоби онзи безизразен вид, който показваше, че е полетяла на воля. И Кара, и Кирал ахнаха при усещането.

— Тя взима много — каза Кирал с гримаса.

— Какво е това?

Вейлин вдигна очи и видя до себе си Алтурк, който се взираше в Дарена с дълбоко подозрение. Като при всички лонаки, недоверието му към Мрачното бе очевидно, но досега той беше единственият, дръзнал да се поинтересува от природата му.

— Тя търси нашия ловец — каза му Вейлин.

Талесата закрачи напред-назад, докато Дарена продължаваше да седи неподвижно, на лицето му бе изписан единственият признак на страх, който Вейлин някога бе виждал у него.

— Сред твоя народ има Надарени — каза той и кимна към Кирал. — Тя служи на малесата, също като теб.

— Така и трябва, защото само на малесата се полага да знае такива неща. Децата като нея ги отвеждат в Планината. Ако не, като пораснат, стават варниш, или още по-лошо.

— Какво става с тях в Планината?

Алтурк сви рамене.

— Някои се връщат, други не.

Вейлин премести пак поглед върху Дарена и си спомни разказа ѝ за вълка и мъжете, дошли да опустошат селото ѝ. „Той я е отнесъл преди да я отведат в Планината. Дали я е спасил от смърт или от нещо още по-лошо?“

Лицето на Дарена потръпна и тя нададе дрезгав стон. Клюмна напред и само намесата на Кирал и Кара ѝ попречи да падне в огъня. Двете я сложиха нежно по гръб. Тя трепери още малко, докато топлината се връщаше в тялото ѝ, и накрая стана и изпъшка:

— Скала. Стърчи от леда на пет мили северозападно оттук. Само един човек, но много котки. Мисля, че ме усети. И не мисля, че това му хареса.

Жезълът на Мъдрия мечок тупна силно по леда и старото му лице се сгърчи, докато изричаше някакво име на собствения си език. Железен нокът като че ли усети гнева на господаря си и се доклатушка до него с любопитно ръмжене.

— Знаеш ли срещу кого сме изправени? — попита Вейлин.

— Шаманът на Котешкия народ — каза Мъдрия мечок. — Онзи, който ги прати на война. Те го наричат Сенчест път. Мечият народ го нарича Безокия.

Тръгнаха на северозапад. Сентарите заеха боен строй, разтеглени в рехава линия, която се точеше на сто крачки от двете страни на отряда. Надарените бяха в центъра и водеха конете и понитата. Ротата на Орвен бе заела позиция в тила и крачеше с извадени мечове със заповед да наблюдава непрекъснато всички посоки. Вейлин вървеше начело заедно с Алтурк и Мъдрия мечок, а Кирал ги следваше отблизо със стрела на тетивата. Железен нокът беше излязъл далеч напред и подтичваше кротко, като от време на време спираше да подуши въздуха.

Вейлин бе поразен от внезапната промяна у Мъдрия мечок: ако се изключеше набръчканото му лице, всички други признаци на старост сякаш бяха изчезнали и той се движеше с равномерна уверена крачка, стиснал здраво костения си жезъл и впил очи в Железен нокът. Това изражение беше добре познато на Вейлин — на мъж, погълнат от отмъщението.

Железен нокът спря и Мъдрия мечок вдигна жезъла си, за да спре отряда. Животното се заклати насам-натам и нададе ниско неспокойно ръмжене, докато оглеждаше леда отпред. Той се различаваше от обичайната равна шир, на места повърхността му се издигаше да оформи назъбени абстрактни форми, обвити в ниска мъгла. В далечината Вейлин виждаше неясния сив шип на скалата, описана от Дарена — стърчеше към ясното небе като крив кинжал.

— Добро място за засада — отбеляза Алтурк, като плъзгаше очи по неравния леден пейзаж.

Мъдрия мечок отиде до Железен нокът, хвана жезъла си с две ръце, вдигна го над главата си и замря неподвижно. Не издаде никакъв звук, но внезапното ахване на Кирал показа, че е пратил послание по друг начин. Вейлин видя как погледът на ловкинята помрачня, докато тя се взираше в стареца, а в очите ѝ личеше още по-голямо благоговение отпреди, редом с ясно чувство на ужас, което накара Вейлин да се зачуди какви ли мрачни нотки звучат в песента ѝ.

Мъдрия мечок свали жезъла и зачака, без да променя изражението си.

Бяха минали едва няколко секунди, когато откъм назъбения лед дойде отговор, какофония от фучене и животински вой — звук, какъвто Вейлин бе чувал само от един звяр, но този път бяха много. Той свали лъка си, докато Кирал се приближи бързо до Мъдрия мечок. Вейлин смъкна най-тежките си кожи и мина от лявата страна на шамана със стрела на тетивата, очите му следяха и за най-лекото движение.

— Там! — извика Кирал и вдигна лъка си, но Вейлин беше по-бърз. Стрелата му излетя и се понесе към сребристосивата фигура, изскочила пред погледите им иззад една колона от назъбен лед. Тя направи още няколко скока, а после се строполи на снега и замря.

Мъдрия мечок изсумтя дрезгаво и тръгна напред, Железен нокът подтичваше пред него.

— По-добре да изчакаме — каза му Вейлин. — Има още.

Мъдрия мечок обаче продължи, без да му обръща внимание. Не реагира по никакъв начин, когато още десетина бойни котки се появиха от леда и се втурнаха към него с пълна скорост. Вейлин прецени, че са горе-долу с размерите на Снежинка, но доста по-мършави, козината им бе проскубана, а очите им… Снежинка беше страшна, но той никога не бе виждал в очите ѝ да блести такава злоба.

Заби една стрела в котката право пред себе си, докато Кирал набързо повали други две. Лъковете на сентарите също зазвънтяха и още котки рухнаха под дъжда от стрели, но пак останаха шест, които продължаваха да тичат към Мъдрия мечок, прекалено бързи, за да ги свали някой стрелец.

Водещата котка, още по-голяма и проскубана от останалите, се метна към Железен нокът, оголила зъби, а в очите ѝ пламтеше обезпокоително позната омраза. Ноктите на големия мечок я улучиха насред скока, преди да успее да го захапе, и я запокитиха на земята. Тя задращи по леда, възстанови равновесието си и скочи отново. Пронизителното ѝ фучене бе толкова силно, че човек да го заболят ушите. Този път Железен нокът се погрижи да си осигури убийството, като я сграбчи в яка прегръдка, докато тя се мъчеше да впие зъби в гърлото му. Ребрата ѝ се строшиха със силен пукот, а мечокът я събори на леда се зае да я тъпче, раменете му се издигаха и спускаха в бързи и мощни удари, докато от котката не остана само кървава каша.

Вейлин сложи втора стрела на лъка си и се прицели в другите котки, но за свой ужас откри, че Мъдрия мечок вече стои пред тях, разперил ръце, без да оказва никаква съпротива, докато те се приближават. Вейлин опъна тетивата и се прицели в най-близката.

— Недей! — Кирал сложи ръка на рамото му. — Чакай!

Алтурк излая заповед към сентарите и те сведоха лъковете си. Стояха в ужасено смайване, докато Мъдрия мечок протегна ръка към една от чудовищните котки… и тя се отдръпна, озъбената ѝ физиономия се отпусна и изведнъж омразата изчезна от очите ѝ. Очите на шамана се плъзнаха по всички котки със същия резултат — всяка моментално се кротваше под взора му и се отпускаше покорно, извърнала очи; някои даже трепереха.

Мъдрия мечок се обърна към Вейлин и изражението му бе също толкова непреклонно като преди.

— Ти ела. Другите остава тук.

Продължиха през лабиринта от назъбен лед сами, с изключение на Железен нокът, който често бе принуден да се катери по неравностите, когато пътят им стана още по-тесен.

— Как го направи? — попита Вейлин, несигурен дали иска отговор, нито даже дали ще го разбере. Колкото повече научаваше за Мъдрия мечок, толкова по-загадъчна и по-притеснителна му изглеждаше неговата сила.

— Безокия отслабва — отвърна шаманът с мрачно задоволство. — Отпуска хватка. Сега котки мои.

— Значи нямаше нужда да избиваме другите?

Мъдрия мечок спря, щом стигнаха до пролука в леда отпред — тесен процеп в синьо-бялата стена. Оттатък Вейлин можеше да види петно от гранит: големият скален шип се извисяваше над тях, страните му блестяха като зле полиран метал там, където ледът бе успял да се вкопчи в тях.

— Недостатъчно месо за всички — каза Мъдрия мечок. Впи поглед във Вейлин, свиреп и уверен. — Не казва нищо. Не прави нищо. Само слуша.

Ледът оттатък процепа беше равен и образуваше широк замръзнал ров около голямата скала. Мъдрия мечок поведе Вейлин надясно и усилващата се миризма на гнилоч предизвика в стомаха му гадене, което се усили при вида на голямо кафеникавочерно петно, простиращо се от източната страна на скалата. Като се приближи, Вейлин видя, че то е осеяно с кости; предимно гръбнаци и ребра на тюлени, но тук-там се мяркаше непогрешимата форма на човешки череп, оглозган от плътта. Източникът на миризмата стана ясен миг по-късно: прясно разчленен труп на пони, който лежеше до плитка пещера в скалата. По грубата ѝ, но правилна форма Вейлин прецени, че тя е създадена от човешки ръце, за да осигури някакво убежище в този ужасен климат.

Пред пещерата един мъж, облечен в мухлясали кожи, седеше върху нещо, което приличаше на стол, скалъпен от вързани заедно кости. Беше стар, макар и не колкото Мъдрия мечок, кожата му бе бледа, по плешивата му глава личаха червени рани и бузите му бяха хлътнали, а очите му представляваха две тъмни петна от грапава плът. Седеше толкова неподвижно, че отначало Вейлин предположи, че е мъртъв, но после видя как ноздрите му се издуха, щом улови миризмата им, и тънка усмивка изви напуканите му устни.

— Ще говорим на езика на брат ми, стари приятелю — каза той на Мъдрия мечок. — Така е учтиво, не смяташ ли?

Тогава Вейлин го позна — този глас, тази подигравателна усмивка. Мъдрия мечок вдигна ръка и той осъзна, че неволно е стиснал меча си и е тръгнал напред, решен да убие тази твар на мига. „Копелето на вещицата. От колко ли време чака?“

Отпусна хватката си и отстъпи назад, докато Мъдрия мечок стоеше, наблюдавайки мълчаливо създанието.

— Нямаш какво да кажеш ли? — поинтересува се то и неокосмените му вежди се повдигнаха над очите-белези. — Никакви последни проклятия, нито дълго подготвяни речи? Чувал съм много такива през годините. За съжаление, повечето са доста забравими.

Мъдрия мечок продължаваше да мълчи. Премести поглед върху костите, осеяли леда наоколо, и побутна с жезъла си един череп, лежащ насред строшен гръден кош. Беше малко по-голям от ябълка, но явно човешки.

— Последните от Котешкия народ — каза създанието, като чу потракването на кост в кост. — Знаеш ли, те умряха щастливи. Боготворяха ме и с радост дадоха плътта си, за да подхранят божествената ми светлина.

Усмивката му се разшири и се видяха почернели и полуизгнили зъби; безокото лице се обърна към Вейлин.

— Те бяха забележителен народ, братко. В течение на векове живяха далеч от всякакъв помен за цивилизация, и все пак имаха закони, изкуство и достатъчно мъдрост, за да оцелеят на най-суровото място на света. Само че им липсваше идеята за бог, преди аз да им я разкрия — и ах, колко бързо я приеха те! В края на краищата как иначе да нарекат човек, който се връща към живота, след като ястреб му е издрал очите?

Усмивката върху напуканите устни изчезна и лицето се обърна пак към Мъдрия мечок.

— Всичко това можеше да бъде избегнато, стари приятелю. Само да беше отворил сърцето си за моето послание, моята велика мисия за ледения народ. Южните земи щяха да паднат пред нас, а също и великата гора отвъд тях. Сега твоят народ е жалка останка, а моят — само кости.

Звукът на чупещ се лед оповести пристигането на Железен нокът, който прехвърли заобикалящата ги стена и отиде при Мъдрия мечок, издул ноздри от миризмата на плът. Безокият мъж се вцепени при звука на мечото приближаване, но гласът му си остана все така лишен от страх.

— Не можеш да ме заплашваш, дребни човече. Твоят звяр не буди ужас у мен. Питай брат ми, той вече ме уби веднъж, ала ето ме пак. Защото всъщност се намирам другаде. Чаках тук през всичките тези дълги години, чаках ви да дойдете. Жалко, че задачата не се оказа по силите на моите котки, но аз съм търпелив и подозирам, че ви предстои още дълъг път.

— Тогава ти чака — каза Мъдрия мечок, втурна се напред и ръката му се стрелна, за да се залепи върху плешивото теме на безокия. — Чака по-дълго.

Устата на безокия зейна и от нея лъхна зловоние, когато той нададе безмълвен писък и се затресе конвулсивно върху костения си стол. Опита се да сграбчи ръката на Мъдрия мечок, но в пръстите му нямаше никаква сила, те пърхаха като пера по ръкава му, докато той се тресеше.

Накрая шаманът го пусна и отстъпи назад. Безокият клюмна, на лицето му беше изписано объркване и болка.

— Какво направи? — попита той с дрезгав шепот и ноктите му задращиха по собствените му гърди и лице.

— Ти чака — повтори Мъдрия мечок и му обърна гръб. — После умре. Навеки.

— Това е… — Създанието опита да се надигне от костения си стол и посегна към Мъдрия мечок, докато той се отдалечаваше. — Това е невъзможно.

Мъдрия мечок не се обърна; крачеше към пролуката в леда, следван от Железен нокът.

— Братко! — Създанието се свлече от костения стол и запълзя към Вейлин, протягаше умолително ръка. — Братко! Накарай го да ме освободи!

Вейлин го гледаше как пълзи, видя колко малко сила е останала в крайниците му, жалка обвивка от кожа и кости, обречена да умре, когато нощта донесе смъртоносния си студ. Не каза нищо, само се обърна да последва Мъдрия мечок.

— Ти обичаше Баркус! — извика създанието със задавен глас. — Аз съм Баркус! Аз съм твоят брат!

Вейлин продължи да върви.

— Разполагам със знание! Знам замислите на Съюзника.

Вейлин спря.

— Знам… — Гласът на създанието му изневери и то пое въздух в съсипаните си дробове. — Знам какво иска той.

— Аз също — каза Вейлин. Хвърли поглед през рамо и видя един умиращ мъж сред гниеща плът. — Той иска да напише края. И ще го напишем.

— Целия ли го уби?

Мъдрия мечок се усмихна със съжаление и поклати глава. Бяха се настанили на лагер в сянката на голямата скала, в укритието, предоставено от назъбения лед. Лонаките вдигнаха своите заслони още по-далеч от обикновено, смутени от петте бойни котки, които бяха налягали около шамана в плашещо мълчание. Вейлин се обърна да гледа как Кара протяга предпазливо късче тюленово месо към една от котките, но животното не ѝ обърна никакво внимание, докато Мъдрия мечок не погледна към него, при което то грабна угощението от пръстите ѝ със светкавично движение.

— Само част — каза той, като се обърна пак, протегна ръка и разпери късите си дебели пръсти. — Махне един, пак може използва — продължи шаманът, имитирайки ампутация на палеца си, и сви ръката си в юмрук. — Но вече по-слаб.

— Ако намерим други части от него — каза Вейлин, — можеш ли да направиш и с тях същото?

Мъдрия мечок кимна.

— Ако намерим.

Вейлин погледна към извисяващия се скален шип и се зачуди дали някак си Копелето на вещицата все още е вкопчено в живота. „Подозирам, че ви предстои още дълъг път“, беше казало то. „Знаело е, че идваме, но не и защо.“

— О, не се съмнявам, че те ще ни намерят.