Огнената кралица

3.

Вейлин

Името на планинеца беше или Хиркран, или Червената брадва; имената, изглежда, бяха взаимозаменяеми, ако се имаше предвид честотата, с която ги използваше Ерлин.

— Загубил е трима сина от воларианците — каза той. — Единият бил взет в робство преди години, другите двама — миналата седмица.

— Значи той е вождът на тези… отра? — попита Вейлин.

Ерлин поклати глава.

— „Червена брадва“ е почетна титла, която се дава на най-силния воин в племето. По-точен превод би бил „шампион“. А отра са само едно от шестте племена, които са се подслонили тук. Вождовете им са загинали до един в битките. Той не говори от името на всички.

— Знае ли дали другите ще се бият на наша страна?

Ерлин предаде въпроса на Хиркран, който хвърли суров поглед към пещерата, където събраните планинци се спотайваха в сенките, вперили напрегнато очи в тази среща, и каза нещо.

— Не е сигурен — преведе Ерлин. — Някои няма да се бият, защото отра ще се бият. Други пък ще седят тук и ще се напикават вечно.

— Той може ли да ни отведе до воларианците?

Хиркран мълча дълго, преди да отговори, вперил поглед във Вейлин.

— Да, но първо настоява да бъде обявен за водач на армията.

Лоркан, който стоеше наблизо със своята котка, изпръхтя презрително, което накара планинеца да се озъби и да тръгне напред с вдигната брадва. Вейлин пристъпи решително между тях, докато котката се свиваше, оголила зъби във фучене. Беше забелязал, че куражът на Лоркан е нараснал значително, откакто се бе сдобил с животното.

— Предполагам, че си има причина да иска това? — попита той Ерлин, докато Хиркран продължаваше да се въси.

— Тези хора уважават само силата. Ако той не бъде обявен за водач, ще гледат на него просто като на васал на някакъв чужденец, което означава, че моментално ще бъде предизвикан от някой по-млад съперник. Ако искаш, можеш да го наречеш церемониална титла. Това са техните земи, Вейлин. Колкото и да е намалял броят им, те заслужават уважението ти.

Вейлин погледна опърпаните фигури, които шаваха в полумрака на пещерата. По-младите стискаха оръжия, а децата се бяха струпали около възрастните. По всички лица имаше прах и мръсотия от дните, прекарани в битка за живота им; мнозина бяха изтощени и оклюмали от болката в скорошните си рани. Но той съзря в очите им непокорство, дори и при най-младите. Може да бяха надвити, но не бяха сразени.

— Обясни ми какво трябва да кажа — помоли той Ерлин.

Хиркран ги поведе по криволичещ маршрут на юг. Шестима от неговите воини разузнаваха напред. Вейлин го следваше с Ерлин, Кирал и Асторек. Тази разузнавателна мисия можеше да бъде избегната, ако се бе съгласил Дарена да полети отново, но един поглед към все още изпитото ѝ лице го накара да отхвърли категорично тази идея.

— Искам да ти напомня, милорд — каза тя изтощено, — че аз нямам официален ранг в армията и фактически съм свободна да правя каквото пожелая.

— Аз пък съм свободен да използвам всеки от няколкото известни ми метода да те поваля в безсъзнание, без да те наранявам — отвърна Вейлин. — Ще останеш тук и ще почиваш.

Тя се намръщи и се отдалечи, а Мишара изрази ясно чувствата ѝ с кратко изфучаване, преди да изтича до нея.

Бяха изминали може би осем мили, когато Хиркран обяви спиране. Вейлин забеляза, че вълците на Асторек пристъпват по-внимателно, снишени сред камънаците, и начесто спират да подушат въздуха. Присъствието им явно безпокоеше Хиркран и неговите сънародници, макар че от усилията им да изглеждат безразлични той заключи, че при тях външният израз на страх се смята за голям позор.

Хиркран приклекна и се запромъква към билото. Вейлин пълзеше до него.

Под тях склонът се спускаше стръмно и имаха хубав изглед към долината отпред. Тя беше голяма, с равно дъно, широко около половин миля и пресичано от плитка река. Лагерът на Воларианската войска бе вдигнат в кръг, с гъсто разположени постове и спретнати редици палатки. Изглежда, Копелето на вещицата беше кадърен генерал.

Хиркран промърмори нещо, което Ерлин преведе като люта псувня, включваща призоваването на различни неземни същества, както и изобретателна канибалистична форма на генитално осакатяване.

— Защо ще ядат такова нещо? — попита Кирал отвратено.

— За да се сдобият със силата на врага — каза Ерлин. — А също така като символ за края на рода му. Племената отдават голямо значение на потомството. Един безплоден мъж или жена се смята за прокълнат и подлежи на изгнание или нещо по-лошо, ако е толкова неразумен да остане.

Ловкинята хвърли отвратен поглед към заобикалящите я воини и промърмори:

— Диваци.

Хиркран заговори отново, като сочеше към воларианския лагер.

— Нашият водач настоява да доведем тук армията и да атакуваме незабавно — каза Ерлин. — Той лично ще предвожда атаката. Това трябва да бъде направено бързо, иначе духовете ще ни сметнат за слаби и ще откажат да ни помогнат.

— Те очакват помощ от боговете си? — попита Вейлин.

— Ами, те всъщност нямат богове в истинския смисъл на думата. Вярват, че тези планини са населени с духовете на техните предци, които са или доброжелателни, или отмъстителни, според както им скимне. Когато има буря, значи се гневят, когато зимата е мека, значи са доволни. Но винаги гледат зле на страхливостта.

— И ние с удоволствие ще ги почетем със своята храброст. Но първо трябва да попитам какво е видял той от тези нашественици. И най-вече за хората, които ги водят.

Лицето на Хиркран помрачня и той извърна поглед, преди да засумти отговорите си.

— Когато дойдоха, мислехме, че ще е като преди — преведе Ерлин. — Те идват, ние се бием с тях, те крадат деца и си тръгват. Понякога децата могат да бъдат откупени срещу мед или огнен метал. Но в повечето случаи не. Този път те взеха деца и ги избиха. Убиват всичко, даже дивите кози и лосовете. Ние се сражавахме… — Лицето на Хиркран се вцепени в безстрастна маска, сякаш видените от него ужаси не можеха да бъдат изразени. — Сражавахме се яростно… Но те бяха много, много повече отпреди. Не видяхме кой ги води, макар че ротха разправяха за седем червени мъже със сили, равни на тези на духовете, но пък те са прочути лъжци.

„Сили, равни на тези на духовете.“

— Тук има ли от тези ротха? — попита Вейлин, като посочи другите воини.

Хиркран плю и изсумтя с отвращение.

— Останаха в пещерата. Тяхната смрад ни позори.

Вейлин кимна и се отдръпна от ръба, което накара Хиркран да излае въпрос към Ерлин.

— Къде отиваш?

— Да събера армията за атаката на нашия велик водач. Къде другаде?

Ротха бяха предвождани от набита жена на средна възраст с мрежа от дълбоки декоративни белези, изрязани около очите ѝ.

— Мирвалд — преведе Ерлин, след като я попита за името ѝ, и добави още няколко титли, които явно показваха статуса ѝ. — Тя е нещо средно между съветник и шаман, говори се, че умеела да чува словата на духовете.

— Тя ли е видяла седмината червени мъже? — попита Вейлин.

Мирвалд се взря внимателно във Вейлин за секунда, преди да отговори, а Ерлин пак преведе:

— Ротха първи са усетили гнева им. Седмината са дошли в селището им сами. Тъй като били чужденци, воините се опитали да ги убият, но самите те били убити. Седмината не са като другите хора. Те се движат и бият като един, сякаш всеки от тях чува мислите на останалите. Въпреки това ротха щели да ги надвият, ако онези не притежавали други сили. Един от тях можел да убива само с докосване, друг умеел да смразява човешките сърца от страх. Те избили много ротха, а после дошла армията им и избила още повече.

— Благодаря ѝ за това знание — каза Вейлин.

Жената кимна при думите на Ерлин, а после на свой ред зададе въпрос.

— Как смятате да победите Седмината, след като другите не могат?

Вейлин погледна към Мъдрия мечок, който се съвещаваше с останалите Надарени. Всички се бяха събрали около него, докато им предаваше нов урок от бездънния си кладенец от познания.

— Кажи ѝ, че ние си имаме свои сили. Ако иска да ги види, да дойде с нас.

Ерлин изслуша отговора ѝ и се насили да се усмихне кротко.

— Ще дойде, но само ако я обявиш за водачка на армията. Иначе нейният народ няма да я последва.

— Вече си имаме водач.

— Подозирам, че няма да е от значение, ако назначиш двама. Племената рядко общуват, освен за да разменят обиди. Признавам, че съм изумен как са успели да изкарат заедно повече от ден, без да довършат започнатото от воларианците.

— Ясно. — Вейлин кимна уморено и се поклони на Мирвалд, преди да се обърне към Мъдрия мечок. — Очаквам мъдрите ѝ заповеди и с нейно разрешение сега ще се посъветвам с капитаните си.

— Как ще ги намерим? — попита Маркен. — Скрити сред такова множество?

— Водачката на ротха каза, че се движели като един — рече Вейлин. — Подозирам, че ако намерим един, ще ги намерим всичките. Но пак няма да е лесна задача насред битката.

— Моята песен може да ни води — каза Кирал. — Само че мелодията ѝ сега е толкова непостоянна…

— Не. — Вейлин тръсна глава, за да прогони обагрените в червено спомени за Алтор. — Пеенето по време на битка е по-добре да се избягва. — Обърна се към Асторек. — Ястребите-копия на майка ти могат ли да ги открият?

— Управлението на животните става трудно, щом започне клането — отвърна той. — Шумът и миризмата на кръв или ги плашат, или събуждат глада им. Нужна е голяма концентрация, за да си сигурен, че ще нападат врага, а не собствените ни хора. А да останеш достатъчно съсредоточен, за да издириш конкретна жертва, е трудно, ако не и невъзможно.

— Аз мога да ги открия — каза Дарена тихо, но уверено. — Душите им са като черни перли в червено море.

— Ти вече летя достатъчно по време на тази мисия — заяви Вейлин.

— Няма друг начин, както подозирам и сам знаете, милорд. Освен това… — тя посегна към ръката на Кара — имам приятели, които да споделят бремето ми.

— Повече от един — добави Маркен и пристъпи до нея. — Така или иначе се съмнявам, че старите ми кокали са годни за битка.

— Сам виждате, милорд. — Дарена погледна Вейлин с ослепителна усмивка. — Пътят ни е предопределен.

— Помни, те трябва да бъдат заловени живи — каза Вейлин на Асторек. — Не бива да ги убивате, докато Мъдрия мечок не ги докосне.

Воларианецът кимна и вълците му дотичаха да заемат позиция до Вейлин и Драскун. Армията се беше събрала от северната страна на хребета — бяха вървели цяла нощ, за да пристигнат преди зазоряване. Дарена щеше да остане на върха с Кара и Маркен, а котките им дебнеха сред скалите заедно с двайсет от най-доверените воини на Вълчия народ.

Вейлин отиде при Дарена, а другите се оттеглиха на почтително разстояние. Гневът ѝ сякаш се бе разсеял: тя стисна протегнатите му ръце без възражения и отвърна продължително на целувката му.

След миг той се отдръпна и каза тихо:

— Исках прекалено много от теб…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Не повече, отколкото от себе си. Дошли сме да сложим край и аз жадувам за това. Искам да се върна у дома, Вейлин. Искам да се върна у дома с теб, а това не може да стане, преди да сме свършили тук.

Той допря чело до нейното и стисна още веднъж ръцете ѝ, преди да се отдръпне и да закрачи към Драскун и вълците.

Копелето на вещицата беше избрало добре мястото на лагера си: единственото прикритие се осигуряваше от плитката река, течаща през долината. Вейлин поведе ходом Драскун през водата. Бреговете бяха точно толкова високи, колкото да скрият фигурата му. Вълците вървяха напред, от двете му страни. Предутринният сумрак вече се разсейваше, когато той спря на миля от лагера и нареди на Алтурк да поведе сентарите си по широка дъга, за да заобиколи воларианците.

— Лоркан ще дойде с теб — каза Вейлин на талесата. — Да пробие дупка в кордона на стражите им.

— Нямам търпение — каза Лоркан и се усмихна малко насила. Новопридобитият му кураж явно му изневеряваше въпреки присъствието на котката му.

— При първи зори — каза Вейлин на Алтурк и му протегна ръка. — Не по-рано.

Алтурк се втренчи в ръката му за миг, преди да го стисне за миг над китката.

— Името на сина ми беше Оскит — каза той. — Това означава Черен нож и името му подхождаше. — Хвърли поглед към Кирал, която бе приклекнала във водата и галеше мократа козина на котката си. — Както и това на дъщеря ми. Бих искал тя да го знае.

— Тогава живей и ѝ го кажи сам.

— Това би ме направило лъжец. Снощи изпях предсмъртната си песен на боговете.

Алтурк стана и се запромъква приведен към брега. След малко изчезна от поглед, последван от прегърбените сенчести фигури на сентарите. Вейлин видя как Кирал ги наблюдава, видя знанието в очите ѝ и осъзна, че няма да е нужно да ѝ казва нещо, ако Алтурк загине. „Малко тайни могат да се скрият от песента.“

Малко по-нататък той нареди на планинците да спрат и също като Алтурк да атакуват при първи зори, като нанесат удар по северния край на лагера. Те се бяха скупчили на племенни групи и това го принуди да ги обиколи една по една заедно с Ерлин. Сега всеки от шестте новообявени вождове си мислеше, че той е върховен главнокомандващ на цялата армия, и Вейлин им благодари за честта, че му позволяват да предприеме първата атака.

Поведе Вълчия народ през студената вода, докато се изравниха с лагера. Китоубиеца поспря до него и му се усмихна приветливо, преди да продължи начело на воините си. Те щяха да заобиколят от южната страна на лагера и също като Алтурк да атакуват щом слънцето се покаже над източните планини.

Погледът на Вейлин се плъзна по реката, сега пълна с вълци, сред които клечаха Асторек и другите шамани. Напрегнатите им лица издаваха какво усилие е нужно, за да предотвратят избухването на издайническо ръмжене от близостта на толкова много различни глутници. Вълците мърдаха неспокойно, но общо взето стояха кротко, най-вече тези на Асторек. Те бяха останали близо до Вейлин по време на цялото пътуване и погледите им рядко се откъсваха от него.

Той се обърна към Ерлин и Мъдрия мечок, които клечаха наблизо.

— Ти няма да участваш в това — каза на Ерлин, като забеляза брадвата в ръката му.

— Бил съм се много пъти, братко — отвърна Ерлин. — Може би съм виждал повече битки и от теб.

— И все пак остани отзад. Ако нещата се обърнат срещу нас, изчезвай. Би могъл да обиколиш света още веднъж.

— И да го гледам как се разпада ли? — Ерлин поклати глава. — Не мисля.

— Ти ще си нужен. — Вейлин го погледна и усети нов прилив на вина. „Няма да направя това…“ — Стой отзад.

Обърна се към Мъдрия мечок, преди Ерлин да е възразил.

— Готов ли си?

Шаманът хвърли поглед на изток, където върховете започваха да придобиват златистия оттенък, предвещаващ настъпването на нов ден. Днес небето беше ясно, във въздуха имаше приятна свежест, примесена със слабия аромат на цветовете на пирена, покриващ дъното на долината.

— Зелен огън не се вижда тук — рече замислено шаманът с леко съжаление, а после зацамбурка през реката към чакащия го Железен нокът. Едрото животно нададе ниско глухо ръмжене, когато Мъдрия мечок се качи на гърба му и го извъртя към брега.

Вейлин даде знак на лорд Орвен и се метна на седлото на Драскун.

— Ако всичко върви добре, в редиците им трябва да има сериозна пролука — каза той на гвардееца. — Съсредоточете се върху варитаите, ако можете.

— Да, милорд. — Орвен отдаде чест, изпънат сред заобикалящото го течение. — В този момент бих дал всичко, което имам, за един кон.

Вейлин се ухили и посегна през рамо да изтегли меча си.

— Очаквам, че ще имаш богат избор, след като приключим с това.

Смушка Драскун, за да го изкара от реката, и изчака вълците на Асторек да заемат позиция пред тях. Останалите глутници заляха брега от двете му страни. Мишара мина през множеството и приклекна до него. Вейлин сведе поглед и срещна очите ѝ, чудеше се дали Дарена го вижда през тях. Мишара само премигна и облиза зъби, преди да насочи вниманието си към воларианците.

Лагерът се намираше на триста крачки, тих под димния покров от гаснещите нощни огньове. Вейлин можеше да види стражите, движещи се през утринната мъгла. Походката им беше спокойна. Той изчака да усети топлината на слънцето върху тила си и сянката му да изникне върху земята отпред — дълга тъмна стрелка, сочеща към воларианските сили.

Той стисна по-здраво юздите и си спомни думите на Норта: „Няма да правиш нищо глупаво, нали?“

Засмя се тихо и смуши Драскун. Бойният кон изцвили пронизително и радостно и препусна в галоп. Вълците се юрнаха напред заедно с тях и нададоха всеобщо ръмжене, без съмнение плод на вълнението на техните шамани. Вейлин видя как часовоите започват да реагират: втурнаха се да образуват неравна линия, докато из лагера отекна разпокъсано тръбене, мъже излизаха със залитане от палатките и трескаво се мъчеха да си съберат оръжията и броните.

Естествено, варитаите реагираха първи, цели два батальона, вероятно държани будни, за да пазят срещу изненадваща атака. Строиха се с обичайната си ефикасност в две редици, първата на колене с насочена напред гора от копия. Но въпреки несъзнателната си дисциплина даже те не бяха неуязвими за слънцето. Вейлин видя как мнозина навеждат глави, когато то се издигна над планините. Това предизвика известно размърдване в строя им, но не достатъчно, за да го развали — за това бе нужно нещо повече.

Първият ястреб-копие се стрелна покрай ухото му, достатъчно близо, за да усети как перата му бръсват кожата му. Миг по-късно го последваха още десетки. Удариха в центъра на варитайската линия като плътен черен рояк, изникваха от ослепителното слънце прекалено бързо, за да могат войниците-роби да ги избегнат или да се приведат. Центърът на линията се превърна в кипнала маса от мятащи се птици и хора, ястребите се издигаха от мелето, от стоманените им нокти капеше кръв и падаха парченца плът, те се задържаха за секунда, а после пикираха отново надолу. Докато вълците влязат в боя, воларианският строй вече беше разкъсан.

Вейлин насочи Драскун право през хаоса. Видя как три вълка повалиха един волариански офицер и разкъсаха гърлото му. Воларианците бяха строили още батальони зад варитаите, свободни мечове, стоящи в много по-неравни редици. Изглеждаха по-млади от воларианските войници, с които се беше сражавал преди, и върху много от младежките им лица се виждаше страх и дори ужас при гледката на ордата зверове, които сееха хаос пред очите им. Основната група на вълците се вряза в тях без забавяне и под яростната им атака най-близкият батальон се разпадна за секунди. Съседните формации се представиха по-добре: наредиха се в плътен отбранителен кръг и успяха да посекат много от атакуващите ги вълци. Но не разполагаха със защита срещу ястребите-копия. След като се бяха справили с варитаите, шаманите им събраха наново ятата си и ги пратиха срещу свободните мечове. Те се спуснаха като черен дъжд, докато вълците продължаваха атаката си — втурваха се напред по двойки, за да впият зъби в краката на воларианците и да ги извлекат от строя.

Вейлин зърна наблизо един батальонен командир на кон, вдигнал високо меча си, за да призове хората си. Няколко сержанти изтичаха при него и закрещяха заповеди. Вейлин насочи Драскун към командира, а вълците на Асторек се втурнаха напред да повалят коня му. Мъжът скочи от седлото, докато животното цвилеше диво, обляно в кръв, надигна се и Вейлин го посече в лицето.

Дръпна юздите да спре Драскун и се огледа. Видя как Железен нокът тъпче някакъв нещастен воларианец с грамадните си лапи — Мъдрия мечок изглеждаше почти комично, докато подскачаше на гърба му. Зад него бушуваше свирепа битка, планинците нападаха яростно северния периметър. Врявата, вдигаща се от юг и запад, показваше, че планът е проработил, поне в началото. Сега воларианците бяха нападнати от всички страни, а източният им фронт беше разбит. Но лагерът все още не бе превзет и те продължаваха да се бият. Твърде много полкове бяха строени и се движеха с механичния ритъм, типичен за варитаите. Битката изобщо не беше спечелена.

Погледна към Мишара и видя, че тя стои като вкопана, снишила се към земята и насочила нос към центъра на лагера, където се виждаше най-гъстата маса варитаи. Извъртя Драскун и го пришпори в атака. Чу нетърпеливото ръмжене на Железен нокът, когато мечокът го последва. Вълците също се устремиха напред, пренебрегвайки ранените или зашеметени свободни мечове, които се лутаха наоколо.

Ястребите-копия се прегрупираха и закръжиха в гъсто ято над воларианския център. Вече бяха по-малко, но свирепостта им не изглеждаше отслабнала: продължаваха да се издигат и спускат в неспирна смъртоносна спирала, пръскайки кръв, докато ослепени мъже залитаха, свободните мечове пищяха, а варитаите сечаха въздуха, тъпо следвайки обучението си.

И тогава Вейлин ги видя — малка групичка мъже в сърцето на Воларианската армия, червени петънца, мяркащи се сред кипналата чернота. Насочи Драскун към тях и вълците се събраха около него, за да разкъсат дупка в стената от варитаи. Той се промуши през нея, като парираше върхове на копия и посичаше всеки, който му се изпречеше.

Първите двама мъже в червено се появиха пред него, докато се измъкваше от гъмжилото. И двамата бяха на високи бойни коне и се въртяха в тесен кръг, а мечовете им святкаха и сечаха ястребите-копия във въздуха. Вейлин пришпори Драскун право към тях. По-близкият се извъртя към него и щом го позна, на лицето му се изписа дива омраза. Насочи коня си наляво, а другарят му пое надясно в координирана атака. Вейлин се приведе ниско и увисна наполовина от седлото, докато те се приближаваха. Парира удара отляво, а другият го пропусна на сантиметри. Той се издърпа пак върху седлото, завъртя Драскун и го спря, докато двамата в червено се подготвяха за нова атака. Те се поколебаха, явно озадачени от неподвижността му, втренчиха се в него. Той отвърна твърдо на погледите им и продължи да чака.

Железен нокът се надигна с рев и размаха лапи. Мъжете в червено се опитаха да дръпнат конете си настрани, но беше прекалено късно. Лапите се спуснаха и ноктите се забиха дълбоко в гръбнаците на двете животни. Те зацвилиха и се замятаха сред фонтани кръв. Мъжете в червено се претърколиха настрани и бързо се изправиха на крака, но бяха повалени от вълците на Асторек. Бореха се мълчаливо, всеки от тях държан здраво от по четири вълка, захапали крайниците им. Взираха се във Вейлин с цялата злоба, която той помнеше, злоба, която се превърна в абсолютен ужас, когато Мъдрия мечок слезе от гърба на Железен нокът.

Двамата едновременно запищяха и го удариха на молби: използваха едни и същи думи и гърлени възклицания, докато шаманът клякаше до тях, за да долепи ръце до челата им. Треперенето им секна на мига и те млъкнаха, после замигаха объркано, когато Мъдрия мечок свали ръце и отстъпи. Зяпнаха се един друг, после зяпнаха Вейлин… после вълците.

— Братко — каза единият, гледаше умолително нагоре към него, лицето му беше пребледняло.

Вейлин завъртя Драскун, докато вълците си вършеха работата, глух за кратките писъци, издигнали се над ръмжащия хор. Мишара отново беше до него, насочила нос към гъстата гмеж от биещи се фигури в западния край на останките от лагера. Един бърз оглед потвърди, че по-голямата част от полесражението вече е в техни ръце. Южният фланг беше напълно разбит от многочислената орда на Вълчия народ. Вейлин виждаше как воините се движат сред мъглата, хванали ниско дългите си копия, и от време на време се скупчват, за да се справят с малките огнища на съпротива. На север планинците бяха обградили остатъците от Воларианската кавалерия, няколкостотин мъже на коне, които напразно се опитваха да се измъкнат. Видя как ездач след ездач падат под размаханите брадви на планинските племена, които сякаш бяха забравили дълбоко вкоренените си разногласия.

— Милорд!

Вейлин инстинктивно се приведе при предупредителния вик на Орвен и нещо изсвистя покрай главата му прекалено бързо, за да го види. Той извъртя Драскун и видя трима мъже, тичащи срещу него през мъглата, и тримата с леки брони и с по два меча. Куритаи.

Орвен парира атаката на водача, като приклекна и замахна с меча си към краката му. Куритаят с лекота прескочи острието и се завъртя във въздуха, насочил своя меч към шията на Орвен. Капитанът обаче не беше новак и парира удара, мушна с меча си към лицето на куритая, а после го извъртя нагоре и настрани в бърз и почти съвършен рипост, който накара мъжа да залитне назад със зейнала рана на гърлото.

Орвен се обърна, за да се счепка с втория, а третият се шмугна покрай тях и се насочи към Вейлин. Скочи, вдигнал високо двата си меча. Мишара го посрещна във въздуха, сключи зъби около главата му, повали го на земята и почна да го тръска, докато вратът му не издаде ясно доловим пукот.

Вейлин пришпори Драскун напред, защото видя, че Орвен е притиснат здравата от втория куритай. Двата Меча на войника-роб тъчаха пъргава и сложна плетеница от удари, която беше смъкнала гвардееца на колене. Вейлин се намираше все още на десет крачки от тях, когато куритаят изби меча от ръката на Орвен и вдигна оръжията си за последен удар — и изведнъж се вцепени и главата му се отметна рязко нагоре, когато Лоркан изникна от въздуха, протегнал ръка, за да забие кинжал в основата на черепа му.

Надареният издърпа острието с гримаса на отвращение и вдигна очи към приближаващия се Вейлин. По лицето му се стичаше кръв от някакъв срез в гъстата му черна коса и той я избърса от очите си.

— Трябва да дойдеш — каза, олюля се и посочи с окървавения кинжал към бушуващата наблизо схватка. — Алтурк…

Вълците тръгнаха напред, за да разкъсат неравната воларианска линия от ранени и частично ослепени варитаи и да му позволят да препусне през нея, следван плътно от Мъдрия мечок и Железен нокът.

Алтурк вършееше с бойната си тояга, въртеше се и подскачаше сред кръг от мъже в червено. Сентарите се опитваха да стигнат до него, но им пречеше рота куритаи; лонаките и елитните воини бяха вкопчени в свирепа борба, докато талесата се биеше в безнадеждно съотношение. Но все още бе жив; имаше порязвания по ръцете, краката и лицето, ала оставаше прав, докато мъжете в червено танцуваха около него.

Вейлин пришпори Драскун, но бойният кон вече беше уморен, пяна покриваше хълбоците и муцуната му. Вейлин видя как Алтурк избегна един меч и завъртя тоягата си, за да я стовари отстрани по тялото на нападателя, умишлено избягвайки смъртоносния удар в главата в съответствие с инструкциите на Вейлин. Мъжете в червено обаче явно бяха оставили този удар да намери целта си, за да привлекат Алтурк напред, и двама от тях се стрелнаха към него, за да посекат към краката му. Той избегна първия удар, но не и втория — острието се впи дълбоко в бедрото му и го повали на едно коляно, оголил зъби от болка.

Друг червен мъж скочи и го изрита в челюстта. Алтурк се просна на земята. Мъжът се разкрачи над тялото му, с широка усмивка върху устните, и вдигна меча си. Алтурк изплю кръв в лицето му и онзи отстъпи назад, а усмивката му изчезна, заменена от озъбена гримаса на злоба.

Драскун блъсна един куритай и го отхвърли. Вейлин се надигна в седлото, а червеният мъж скочи към Алтурк и рухна, щом една стрела се заби в крака му. Друг мъж с червена броня се стрелна към лонака, но се закова на място при приближаването на Вейлин и вдигна меча си прекалено късно, за да спре ритащите копита на Драскун. Един ритник го улучи в гърдите и той отлетя назад.

Останалите червени мъже се скупчиха около Вейлин, движеха се с неестествена бързина. Нова стрела долетя от хаоса наоколо и улучи водача им в крака. Другите спряха и приклекнаха, очите им шареха за врагове. Появи се Кирал — вървеше с почти спокойна крачка и пускаше стрели, а червените мъже падаха един по един, щом стрелите улучваха краката им.

Вълците се хвърлиха в боя, а Вейлин слезе от коня и изтича при Алтурк, където вече беше приклекнала Кирал. Мъжете в червено закрещяха и забесняха, когато вълците ги хванаха за крайниците, а Мъдрия мечок слезе от гърба на Железен нокът. Шаманът тръгна от човек на човек, като приклякаше, за да допре длан до главите им, и крясъците им утихваха един по един. На последния се спря, отстъпи и на широкото му лице се изписа объркване.

— Не можеш… — Алтурк изпъшка и стисна раната на бедрото си. — Не можеш ли да ме оставиш поне да умра като хората?

Кирал го зашлеви по бузата и го нахока. Вейлин не знаеше добре лонакски, но все пак улови думата „татко“ сред гневния словесен порой. Гневът на Алтурк се стопи, докато тя продължаваше да го гълчи и превързваше раната му.

Вейлин стана и отиде при Мъдрия мечок, който стоеше над последния мъж в червено. Шаманът се мръщеше и клатеше объркано глава, а червеният мъж лежеше в хватката на вълците и се взираше нагоре към него. Лицето му бе обляно в пот, кръв шуртеше от носа и ъгълчетата на устата му. Тогава Вейлин го почувства — пулсът му внезапно се ускори и крайниците му се разтрепериха.

„Силата да смразява човешките сърца от страх“, спомни си той и откри, че се смее.

— Страх — каза, приклекна до червения мъж и го погледна в очите. — Той всъщност е дребна работа и стар приятел. — Халоса мъжа по слепоочието с дръжката на меча си и онзи омекна. Мъдрия мечок тръсна глава, промърмори някаква ругатня и приклекна да сложи ръка на челото на мъжа в червено. Той се вцепени за момент — леден дъх излетя от гърдите му, — после остана да лежи неподвижно.

Вейлин се извърна и загледа как сентарите повалят последните куритаи. Някъде зад него планинците пееха победна песен, която звучеше доста фалшиво, но пък всички поне май знаеха думите.

— Милорд — каза Лоркан и се появи до него, притиснал окървавен парцал към челото си. — Имам чувството, че моментът е подходящ да напусна службата си при вас. Защото не бих искал да повтарям това преживяване, независимо от мнението на Кара.

— Съгласен съм — отвърна Вейлин. — И ти благодаря за службата.

Обърна се, понеже Мишара изфуча рязко и козината по врата ѝ настръхна, а после тя се завъртя и хукна към хребета, където бяха оставили господарката ѝ.

Погледът на Вейлин се плъзна по труповете на мъжете в червено. „Четирима и още двама. Шест. Но Мирвалд каза седем…“

Втурна се към Драскун и се метна на седлото. Заби яростно пети в хълбоците на коня и го пришпори в галоп.

Хребетът беше загърнат в облаци и дъжд. Докато яздеше, Вейлин беше видял как облаците се спускат, прекалено бързо, за да са нещо друго освен дело на Кара. Мишара беше на няколко метра пред него и бързо изчезна в дъждовната завеса, а някъде отпред проблесна мълния.

Вейлин се втурна нагоре по склона. Зърна тела сред скалите — воини от Вълчия народ: всички изглеждаха посечени за секунди. После намери котката на Маркен, просната безжизнено, а самият едър Надарен лежеше на няколко крачки по-нататък, брадатото му лице отпуснато и неподвижно под шибащия дъжд.

Вейлин се насили да продължи. Миризмата стигна до него първа: воня на току-що обгорена плът, силна и лютива.

Видя Кара веднага щом стигна горе: малка неподвижна фигурка, седнала под дъжда. Бледото ѝ лице се взираше ококорено в нещо пред нея, нещо почерняло и овъглено, което някак си все още се движеше, частично стопени останки от червена броня, залепнали към потръпващата изпечена плът.

— Не го видях — промълви шепнешком Кара. — Ние споделяхме… Не можах да видя… Стана толкова бързо…

Вейлин клекна до нея и погледна кръвта, течаща от носа ѝ — порозовяваше и се разтваряше в пороя. Докосна ръцете ѝ.

— Стига — каза той. — Всичко свърши.

Тя премигна, после клюмна и дъждът отслабна до ръмеж. Той я подхвана.

— Мълния — прошепна тя. — Не знаех, че мога да го правя.

— Кара. — Той повдигна брадичката ѝ. — Къде е лейди Дарена?

Чу някъде отпред жалния, безутешен вой на Мишара.

— Съжалявам — промълви задавено Кара. — Стана толкова бързо…

Той я облегна на една скала, стана и тръгна към Мишара, която продължаваше да надава скръбния си вой…

Тя лежеше на една страна до разровените от дъжда останки от огъня, който Вейлин беше наклал за нея снощи, все още увита в кожите си. Нямаше кръв, нито каквато и да било следа от нараняване. „Един от тях можел да убива само с докосване…“

Той седна до нея, взе дребната ѝ безжизнена фигурка в обятията си и приглади копринената коса назад от леденото ѝ чело.

— Искам да се върна у дома — каза ѝ. — Искам да се върна у дома с теб.