Огнената кралица

1.

Лирна

Събуди я снегът. Меки ледени милувки по кожата ѝ, щипещи и не неприятни, които я призоваха от мрака. Трябваше ѝ миг, докато спомените се върнат, и когато това стана, тя откри, че са разпокъсани; страх и объркване царяха сред хаос от образи и усещания. Ревът на Илтис, докато се хвърляше в атака с оголен меч… Звънът на стомана… Твърдият юмрук, улучил я в устата… И мъжът… Мъжът, който я бе изгорил.

Тя отвори уста да закрещи, но не можа да издаде нищо повече от хленч. Последвалото ахване вкара леден въздух в дробовете ѝ. Стори ѝ се, че ще замръзне отвътре, и тя си помисли, че би било странно да умре от студ, след като е била изгорена толкова жестоко.

„Илтис!“ Името отекна в съзнанието ѝ като внезапен вик. „Илтис е ранен! А може би мъртъв!“

Впрегна волята си, за да се раздвижи, да стане, да повика лечител с цялата сила на кралския си глас. Вместо това едвам успя да изстене и да размърда леко ръце, докато снегът продължаваше с ледените си милувки. В нея запламтя ярост, която прогони мраза от дробовете ѝ. „Трябва да се раздвижа! Няма да умра в снега като забравено куче!“ Вдиша отново острия въздух и изкрещя, вложи във вика си всяка трошица сила и ярост. Свиреп вик, вик на кралица… който обаче достигна до слуха ѝ само като свистене на въздух през зъбите, придружено от още нещо.

— Дано да има добра причина за това, сержант — казваше нечий суров глас, висок, отсечен и прецизен. Глас на войник, придружен от скърцане на ботуши в снега.

— Граничният лорд заръча да се отнасяме добре с него, капитане — отвърна друг глас, обагрен от нилсаелски акцент, по-стар и не толкова висок. — С уважение, тъй рече. Като към другите хора от Нериново. И изглежда доста настоятелен, доколкото мога да преценя човек, дето не казва повече от две думи наведнъж.

— Хората от Нериново — промърмори по-тихо капитанът. — На които трябва да благодарим за снеговалеж в края на лятото… — Гласът му заглъхна и скърцането на ботушите се превърна в шум от бягащи нозе.

— Ваше величество! — Тя усети ръце на раменете си, нежни, но настоятелни. — Ваше величество! Ранена ли сте? Чувате ли ме?

Лирна можа само да изстене и усети как ръцете ѝ пак запърхаха.

— Капитан Адал — разнесе се гласът на сержанта, задавен и накъсан от страх. — Лицето ѝ…

— Имам очи, сержант! Доведи граничния лорд в палатката на брат Келан! А също и мъже, които да носят негова светлост. Не им казвай нищо за кралицата. Ясно ли е?

Още ботуши в снега, после тя усети нещо топло и меко да я покрива от глава до пети, вкочанените ѝ гръб и крака защипаха, когато нечии ръце я вдигнаха. Пропадна в мрака, необезпокоявана от подрусващия бяг на капитана, който я отнасяше.

Когато се събуди за втори път, той беше до нея. Очите ѝ се плъзнаха по платнения таван и го откриха седнал до походното легло, върху което я бяха сложили. Макар че в очите му имаше следи от същата червена мъгла, която бе видяла предния ден, сега взорът му беше по-бистър, фокусиран, черните му очи сякаш се впиха в лицето ѝ, когато се приведе напред. „Той ме изгори…“ Тя затвори очи и се извърна от него, потисна напиращия в гърдите ѝ хлип, преглътна и се овладя, преди да се обърне пак и да го види коленичил до леглото и свел глава.

— Ваше величество — каза той.

Тя преглътна и се опита да заговори. Очакваше от гърлото ѝ да излезе дрезгав грак, но бе изненадана от донейде острия тон на отговора си.

— Милорд Ал Сорна. Вярвам, че тази сутрин се чувствате добре.

Той вдигна глава. Лицето му бе напрегнато, черните му очи още гледаха свирепо. Тя искаше да му каже, че е невъзпитано да зяпа така, и то една кралица, но знаеше, че ще прозвучи свадливо. „Трябва да подбираш всяка дума — беше казал веднъж баща ѝ. — Всяка дума, изречена от коронована особа, ще бъде запомнена, често погрешно. Така че, дъще, ако някога откриеш, че този златен обръч тегне на челото ти, не обелвай нито дума, която не бива да бъде чувана от устата на една кралица.“

— Доста… добре, ваше величество — отвърна Вейлин и остана коленичил, докато тя се размърдваше. За своя изненада откри, че може да се движи с лекота. Някой ѝ беше свалил роклята и наметалото, носени предната нощ, и бе сменил богатите одежди с проста памучна риза, която я покриваше от шията до глезените. Допирът на тъканта до кожата ѝ беше приятен. Тя седна и провеси крака от леглото.

— Моля те, стани — каза на Вейлин. — Намирам тази церемония за досадна по всяко време и за съвсем ненужна, когато сме насаме.

Той се изправи, без да откъсва очи от лицето ѝ. В движенията му имаше колебливост, ръцете му леко трепереха, когато посегна да придърпа стола си, за да седне срещу нея. Лицето му беше на не повече от една ръка разстояние. Не бяха стояли толкова близо един до друг още от онзи ден на Летния панаир.

— Лорд Илтис? — попита тя.

— Ранен е, но жив — каза той. — Освен това кутрето на лявата му ръка беше измръзнало. Наложи се брат Келан да го отреже. Той сякаш почти не забеляза и трябваше да го възпрем със сила, за да не хукне да ви търси.

— Извадих късмет с приятели, които съдбата е решила да сложи на пътя ми. — Тя млъкна, за да си поеме дъх и да събере кураж за следващите си думи. — Вчера нямахме възможност да поговорим много. Знам, че сигурно имаш много въпроси.

— Най-вече един. Носят се сума ти шантави истории за вашите… рани. Казват, че станало, когато Малциус умрял.

— Малциус беше убит от брат Френтис от Шестия орден. Аз пък убих него.

Видя шока му, сякаш го беше посякла с ледено острие. Взорът му стана отнесен, тялото му клюмна напред и той заговори шепнешком:

— „Искам да бъда брат… Искам да бъда като теб.“

— С него имаше една жена — продължи Лирна. — И тя, също като брат ти, играеше ролята на избягала робиня, прекосила океана с цената на огромни загуби. Ако съдя по реакцията ѝ, когато го убих, подозирам, че връзката им е била близка. Любовта може да ни тласне към крайни постъпки.

Той притвори очи, за да овладее скръбта си, и потрепери.

— Убиването му едва ли е било лесно.

— Времето, което прекарах с лонаките, ми даде умения в много области. Видях го как пада. След това… — Огънят дереше кожата ѝ като ноктите на дива котка, гърлото ѝ се изпълни с вонята на собствената ѝ горяща плът… — Май паметта ми все пак си има граници.

Вейлин седя мълчаливо сякаш цяла вечност, потънал в мисли, лицето му изглеждаше още по-мършаво отпреди.

— То ми каза, че той се връща — промърмори накрая. — Но не спомена нищо за това.

— Очаквах да поискаш друго обяснение — каза тя в опит да го изтръгне от спомените, забулили ума му. — За начина, по който се отнесоха с теб в Линеш.

— Не, ваше величество — поклати глава той. — Уверявам ви, че не искам никакво обяснение.

— Войната беше печална грешка. Те държаха Малциус… Преценката на баща ми беше… замъглена.

— Съмнявам се, че преценката на крал Янус би могла да се замъгли, ваше величество. А що се отнася до войната, вие се опитахте да ме предупредите, доколкото си спомням.

Тя кимна и направи пауза, за да успокои тупкащото си сърце. „Бях толкова сигурна, че ще ме мрази.“

— Този човек… — каза тя. — Човекът с въжето.

— Нарича се Плетача, ваше величество.

— Плетача — повтори тя. — Предполагам, че е бил слуга на каквото там зло стои зад сегашните ни трудности. Скрит в твоята армия и дебнещ момента да нанесе удар.

Вейлин се дръпна леко назад и скръбта му се смени с озадачение.

— Удар ли, ваше величество?

— Той ме спаси — каза тя. — От онова нещо. После ме изгори. Признавам, че го намирам за любопитно. Макар че почвам да научавам, че тези създания имат доста странни навици. — Тя се запъна от буцата, заседнала в гърлото ѝ, щом си спомни за бушуващия огън, докато мускулестият младеж я придърпваше към себе си; жегата му бе по-силна и от онзи ужасен ден в тронната зала. Вдигна глава и се насили да срещне нетрепващия му поглед. — Как е… По-зле ли е?

Тиха въздишка се отрони от него и той посегна през делящото ги разстояние, за да хване ръцете ѝ. Тя усети докосването на грубите му мазолести длани. Беше очаквала да я стисне утешително, преди да ѝ съобщи неизбежната страшна вест, но вместо това той я хвана за китките, вдигна ръцете ѝ и разпери пръстите, за да ги допре до лицето ѝ.

— Недей! — каза тя и опита да се дръпне.

— Довери ми се, Лирна — прошепна той и притисна пръстите ѝ към плътта… гладката, невредима плът. Когато я пусна, пръстите ѝ сякаш по собствена воля заопипваха всеки сантиметър кожа, от челото до брадичката, а после и шията ѝ. „Къде е?“, помисли си трескаво тя. Не намираше и следа от грапавата покрита с белези кожа, нито пък усещаше най-слаб отглас от парещата болка, която бе продължила да я мъчи въпреки целебните мехлеми, с които придворните ѝ дами мажеха изгарянията всеки ден. „Къде е лицето ми?“

— Знаех, че Плетача притежава велика дарба — каза Вейлин. — Но това…

Лирна седеше, стиснала лицето си в ръце, и едва удържаше хлиповете си. „Трябва да подбираш всяка дума…“

— Аз… — започна тя, но гласът ѝ секна и се наложи да започне отново. — Бих… искала да свикаш среща на капитаните веднага… веднага щом…

А после останаха само сълзите и усещането за неговата прегръдка, когато тя отпусна глава на гърдите му и зарида като дете.

Жената в огледалото прокара ръка по бледата четина върху главата си и гладкото ѝ чело се смръщи. „Пак ще порасне. Този път може би няма да я пусна толкова дълга.“ Насочи вниманието си към кожата на местата, където се бяха намирали най-тежките изгаряния, и откри, че изцелението все пак не я е оставило съвсем без белези. Около очите ѝ имаше бледи линии, тънки и неравни, които се протягаха от челото към косата ѝ. Тя си спомни нещо, казано от онзи беден объркан съсъд на малесата в планинските недра. „Няма ги още… Белезите на твоето величие.“

Отдръпна се малко от огледалото и изви глава да провери как изглеждат белезите ѝ на светлината, идеща от входа на палатката. Откри, че под директна слънчева светлина донякъде избледняват.

Нещо в огледалото се размърда и тя зърна зад рамото си Илтис. Той бързо отклони поглед, стиснал превързаната си ръка, която се подаваше от клупа. Беше се дотътрил в палатката преди час, като изблъска Бентен и се смъкна на колене пред нея. Тъкмо ломотеше някаква молба за прошка, когато вдигна очи и видя лицето ѝ. Онемя на мига.

— Трябва да сте в леглото, милорд — каза му тя.

— Аз… — Илтис премигна и в очите му заблестяха сълзи. — Никога няма да се отделя от вас, ваше величество. Давам ви дума.

„Нима аз съм новата му вяра?“, зачуди се тя сега, докато гледаше в огледалото как Илтис се олюля лекичко, тръсна глава и изпъна гръб. „Старата се оказа разочарование, затова сега се е посветил на мен.“

Платнището на палатката се разтвори и Вейлин влезе с поклон.

— Армията е готова и ви чака, ваше величество.

— Благодаря ви, милорд. — Тя протегна ръка към Орена. Придворната дама държеше поръбения с лисича кожа плащ, който Лирна си бе избрала от камарата дрехи, осигурени ѝ с преголяма охота от лейди Рева. Орена се приближи и заметна плаща върху раменете ѝ, докато Мурел коленичи да поднесе непрактичните, но елегантни обувки към кралските ѝ нозе. — Е — каза тя, като стъпи в обувките и вдигна качулката на плаща си. — Да вървим.

Вейлин беше докарал пред палатката висок открит фургон и сега отиде до него и ѝ протегна ръка, докато се приближаваше. Лирна я пое и се качи, стиснала плаща с другата си ръка, за да не се спъне. Перспективата да се пльосне по лице в такъв момент породи у нея момичешки кикот, потиснат, преди да успее да стигне до устните ѝ. „Трябва да подбираш всяка дума.“

Продължи да държи ръката на Вейлин, докато стоеше и оглеждаше новата си армия. Пухкавият брат от Пределите я бе уведомил, хвърляйки крадешком смаяни погледи към лицето ѝ, че настоящият състав на Армията на Севера наброява шейсет хиляди мъже и жени, плюс около трийсет хиляди воини на сеорда и еорил. Полковете бяха строени в редици, предимно неравни и без гладката съгласуваност, демонстрирана от Кралската гвардия по време на безкрайните паради във Варинсхолд. Честно казано, малкото присъстващи кралски гвардейци се открояваха ясно сред другарите си — стегната, дисциплинирана група от оредели роти, събрани зад брат Кейнис в центъра на строя. Но мнозинството от новата ѝ армия се състоеше от нилсаелците на граф Марвен, редовната войска, която Вейлин беше довел от Пределите, и набрани по пътя доброволци. Тя не виждаше кой знае каква еднаквост в редиците им; най-разнообразни брони и оръжия, много от тях плячкосани от мъртвите воларианци, импровизирани знамена, на които им липсваше цветът и яснотата на полковите знамена на Кралската гвардия.

Сеордите се бяха разположили на десния фланг, огромна тълпа воини, които стояха мълчаливо и единствената им явна емоция бе любопитството. Зад тях чакаха еорилите, също толкова тихи, повечето яхнали високите си снажни коне. Лейди Рева беше откликнала на учтивата молба на Лирна за присъствие с пълния състав на домашната си гвардия, сведена сега до не повече от трийсет души, плюс, както изглежда, всичките ѝ оцелели стрелци. Те стояха в две дълги редици зад своята лейди губернаторка — набити мъже със суров поглед и окачени на гърбовете лъкове. Самата лейди Рева бе застанала между своята съветница, лорда на стрелците Антеш и стария мустакат гвардейски командир, никой от които не показваше и най-малко страхопочитание към присъстващата Лирна. Вляво Щита беше довел капитаните на мелденейската флота. Корабен лорд Елл-Нурин умишлено стоеше на няколко крачки пред Щита, който бе скръстил ръце и ѝ кимна, а обичайната му усмивка грееше по-ярка отвсякога. Жалко, защото Лирна очакваше тя скоро да помръкне.

Зад всички тях на острова се издигаше все още димящият град Алтор. Кулите близнаци на катедралата бяха отчасти забулени от мръсния сняг, който продължаваше да вали.

Лирна изчака върху фургона. Очите ѝ различиха дребничката, но открояваща се фигура на лейди Дарена, застанала в предната редица редом с капитан Адал и Северната гвардия. За разлика от всички очи наоколо, тези на лейди Дарена не бяха вперени в Лирна, а във Вейлин. Немигащият ѝ и обезпокоително втренчен поглед накара Лирна да осъзнае топлотата на ръката му в своите. Пусна я и се обърна към армията, като посегна да свали качулката си.

През множеството пробяга вълна от смаяни ахкания, ругатни, молитви и откровен шок. И без това неравните редици се изкривиха още повече, когато войниците започнаха да се обръщат към другарите си в неверие и изумление. Тя обаче забеляза, че сеордите и еорилите запазиха мълчание, макар и застанали нащрек. Остави бъбренето на армията да се извиси до какофония, преди да вдигне ръка. В първия момент шумът не утихна и тя се притесни, че може да се наложи да помоли Вейлин да ги смълчи, но капитан Адал излая на хората си заповед, която скоро бе подета от офицерите и сержантите, и тишината плъзна по редиците на бързи криле.

Лирна ги огледа; улавяше отделните лица сред тълпата, срещаше очите им и откри, че някои от тях не могат да отвърнат на погледа ѝ, размърдват се неловко и свеждат глави, а други се взират в нея с чисто смайване.

— Още не съм имала възможност да се обърна към вас — извика тя и гласът ѝ се разнесе силен и ясен в мразовития въздух. — За онези, които може би не знаят името ми, списъкът с титлите ми е дълъг и няма да ви отегчавам с него. Достатъчно е да кажа, че аз съм вашата кралица, призната като такава от граничния лорд Ал Сорна и лейди губернаторката Рева от Кумбраел. Мнозина от вас ме видяха вчера и тогава сте видели жена с изгорено лице. Сега виждате изцерена жена. Като кралица ви обещавам, че никога няма да ви лъжа. Ето защо ви казвам искрено, че лицето ми беше излекувано с помощта на Мрачното. Не твърдя, че съм благословена от Покойните, нито че съм докосната от някой бог. Стоя пред вас, излекувана от ръката на човек с дарба, която нямам претенции, че разбирам. Това беше сторено без моя заповед или планиране. Както и да е, не виждам смисъл да съжалявам за станалото, нито да наказвам мъжа, оказал ми тази услуга. Без съмнение много от вас ще осъзнаят, че в редиците на тази армия има и други хора с подобни умения, добри и смели хора, които по повелята на нашите закони са обречени на смърт заради дарбите, дадени им от природата. Ето защо всички закони, забраняващи употребата на дарбите, известни по-рано като Мрачното, се отменят, считано от този момент, по воля на кралицата.

Млъкна. Очакваше да се надигне мърморене, гласове на несъгласие. Вместо това ѝ отговори само тишина. Вече всяко лице я гледаше съсредоточено; хората, избягвали досега взора ѝ, сякаш не можеха да откъснат очи от нея. „Нещо се размърдва тук — осъзна тя. — Нещо… полезно.“

— Сред вас няма нито един, който да не е страдал — продължи Лирна. — Нито един, който да не може да се оплаче от убита жена, мъж, дете, приятел или родител. Мнозина от вас са опитали бича като мен. Мнозина от вас са търпели грубостите на мръсни ръце като мен. Мнозина от вас са били изгорени като мен.

Сред редиците вече се надигаше ръмжене, глух тътен на разпалена ярост. Тя зърна една жена сред отряда от освободени роби на капитан Норта, слабичка и дребна, но окичена с множество кинжали и оголила зъби в гримаса на растящ гняв.

— Тази земя е получила името си в чест на своето единство — продължи Лирна. — Но само глупак би твърдял, че някога сме били истински единни: ние винаги сме проливали кръвта си в една безсмислена вражда след друга. Всичко това свършва в този момент. Врагът ни пристигна на тези брегове, носейки робство, мъчения и смърт, но ни донесе също така и дар — дар, за който ще съжалява навеки. Те изковаха в нас единството, което ни е убягвало толкова дълго. Превърнаха ни в острие от нечуплива стомана, насочено право в черното им сърце, и с вас до себе си аз ще го видя как кърви!

Ръмженето изригна в свиреп вик, лицата бяха изкривени от омраза и гняв, размахваха се юмруци, мечове и алебарди. Врявата я заля, опияняваща със своето могъщество… „Могъщество. Трябва да го мразиш също толкова, колкото го обичаш.“

Тя вдигна ръка и те притихнаха отново, макар тихото бучене на къкрещ гняв да остана.

— Не ви обещавам лесни победи — каза тя. — Врагът ни е свиреп и дяволски хитър. Няма да се даде лесно. Мога да ви обещая три неща: мъка, кръв и справедливост. Никой, който ме последва по този път, не бива да си въобразява, че ще получи някаква друга награда.

Дребната жена с ножовете беше тази, която поде напева, като мушкаше въздуха със стиснати в ръце кинжали, главата ѝ бе отметната назад.

— Мъка, кръв и справедливост.

Възгласът плъзна за миг и заехтя от единия край на армията до другия.

— Мъка, кръв и справедливост. Мъка, кръв и справедливост.

— След пет дни тръгваме към Варинсхолд! — извика Лирна, докато скандирането продължаваше и се усилваше все повече. Посочи на север. „Никога не се страхувай от малко театър — беше ѝ казал веднъж старият интригант по време на една от церемониите, в която раздаваше мечове на крайно незаслужили получатели. — Царуването винаги е представление, дъще.“ Врявата се удвои, когато тя извика отново и думите ѝ се изгубиха сред яростните крясъци. — КЪМ ВАРИНСХОЛД!

Постоя още няколко секунди, разперила широко ръце пред изпълнената с обожание тълпа. „Ти постигал ли си това, татко? Те някога обичали ли са те?“

Шумът продължи, докато слизаше от фургона. Посегна пак към ръката на Вейлин, но спря, щом зърна физиономията на Щита. Както се и очакваше, усмивката му беше изчезнала, заменена от мрачно въсене, което я накара да се зачуди дали той все още смята да я следва навсякъде.

— Варинсхолд е на повече от двеста мили оттук, ваше величество — каза граф Марвен. — А ние едва имаме достатъчно зоб да изхраним конете в продължение на петдесет. Кумбраелските ни приятели бяха много ефективни в унищожаването на всякакви хранителни припаси по тези земи.

— По-добре изгорели, отколкото в търбусите на враговете ни — обади се лейди Рева от другата страна на масата.

Бяха се събрали около голяма карта в палатката на Вейлин. Присъстваха всички по-важни капитани от армията, плюс лейди Рева и бойните вождове на еорилите и сеордите. Еорилът беше жилав ездач някъде над петдесетте по нейна преценка. Сеордът беше малко по-млад, по-висок от повечето си сънародници, мършав като вълк и с ястребово лице. Двамата, изглежда, разбираха всяка изречена дума, но почти не говореха и тя забеляза как погледите им постоянно шарят между нея и Вейлин. „Подозрение ли е това? — помисли си. — Или просто чудене?“

Граф Марвен беше прекарал близо час, обяснявайки стратегическото им положение. Тъй като Лирна никога не си бе падала по досадната военна история, ѝ се наложи да отсява значимите факти от тресавището на жаргона. Доколкото можеше да схване, май позицията им не беше толкова изгодна, колкото би очаквала една кралица след спечелването на такава велика победа.

— Така е, милейди — каза графът на Рева. — Но това ни оставя със застрашително малко провизии, а до зимата има само два месеца.

— Да разбирам ли, милорд — рече Лирна, — че имаме силна армия, но няма как да я придвижим до където и да било?

Графът прокара длан по бръснатата си глава и белегът от зашита рана на бузата му сякаш запламтя малко по-червен, когато той въздъхна сконфузено и се опита да формулира правилния отговор.

— Да — обади се Вейлин от другия край на масата. — И въпросът не е само в придвижването. Ако не намерим достатъчно фураж за зимата, тази армия може да измре от глад.

— Със сигурност сме заловили обоза на воларианците — каза Лирна.

— Така е, ваше величество — потвърди пълничкият брат Холун. Също като повечето присъстващи, и той май намираше за трудно да не я зяпа в лицето. — Дванайсет тона жито, четири царевица и шест телешко.

— Без които моите хора ще гладуват тази зима — заяви лейди Рева. — Наложи се пак да въведа дажби… ваше величество — добави тя. Явно все още имаше проблеми с етикета.

Лирна погледна картата и проследи маршрута до Варинсхолд. Намери по пътя много градчета и селца, но знаеше, че повечето от тях ще са овъглени руини, лишени от всякакви провизии. „Двеста мили до Варинсхолд — помисли си, докато изучаваше картата по-внимателно. — Два пъти по-малко до брега… и морето.“

Вдигна очи и видя Щита да стои извън кръга капитани, в дъното на палатката, с полускрито в сенките лице.

— Милорд Елл-Нестра — каза тя. — Бихте ли дали съвета си, моля.

След миг колебание той излезе напред. Внуците близнаци на васален лорд Дарвус му направиха място с любезни поклони, на които Щита не обърна внимание.

— Ваше величество — каза той с неутрален тон.

— Във вашата флота има много кораби — каза тя. — Достатъчно ли са, за да откарат една армия до Варинсхолд?

Той поклати глава.

— След Зъбите половината флота беше принудена да се върне на Островите за ремонт. Бихме могли да прекараме около една трета от събралите се тук, а дори и тогава ще се наложи да оставим конете.

— Варинсхолд няма да се даде на толкова малобройна сила — каза граф Марвен. — Не и ако се вярва на воларианката. Гарнизонът му е многоброен и добре снабдяван от оттатък морето и от Ренфаел.

Лирна премести погледа си на Варинсхолд — столицата и главното пристанище на цялото кралство. Голяма част от богатствата му фактически идваха от търговията с Волария. Тя посочи морските маршрути, излизащи от Варинсхолд, и вдигна очи към Щита.

— Някога превземали ли сте кораб в тези води, милорд?

Той огледа картата за момент, после кимна.

— Няколко. Не са толкова лесна плячка като онези по южните търговски маршрути. Кралската флота винаги е закриляла зорко търговията на Варинсхолд.

— Сега няма флота — изтъкна Лирна. — А плячката обещава да е богата, не съм ли права — като се имат предвид загубите на врага при Зъбите?

Той кимна пак.

— Наистина ще е богата, ваше величество.

— Вчера вие ми дадохте кораб. Днес аз ви го връщам с молбата да поведете своята флота и да превземете или опожарите всеки волариански кораб, който откриете да плава към или от Варинсхолд. Ще го направите ли за мен?

Усети как другите капитани се разшаваха и твърдите им погледи се насочиха към пирата. „Не им харесва да гледат как кралицата се пазари — реши тя. — В бъдеще ще разговарям с него насаме.“

— Хората ми може да се нуждаят от известно убеждаване — отвърна той след малко. — Ние потеглихме на път, за да защитим Островите. Сега тази задача е изпълнена.

Корабен лорд Елл-Нурин пристъпи напред и ѝ се поклони с безупречна елегантност.

— Не мога да говоря от името на хората на Щита, ваше величество. Но моите са готови да ви следват до Чертозите на Удонор, ако поискате. А сигурен съм, и мнозина други. След Битката при Зъбите и… вашето изцеление мнозина не биха дръзнали да откажат. — И се обърна към Щита с очакване.

— Както каза корабният лорд — изсумтя Щита след малко, — как бихме могли да откажем?

— Много добре. — Лирна плъзна още веднъж поглед по картата. — Подготовката трябва да приключи до седмица. След което армията ще потегли не на север, а на изток, към брега. Ще продължим към Варинсхолд през морските пристанища, където нашите мелденейски съюзници ще попълват запасите ни с каквито там богатства е решил да прати на гарнизона си воларианският Управителен съвет. Освен това пристанищата означават рибари, които, сигурна съм, ще се зарадват на клиентелата.

— Ако са останали някакви — каза тихичко Рева.

— Така че правя следните назначения — продължи Лирна, като предпочете да пренебрегне лейди губернаторката. — Моля, простете ми за липсата на церемонии, но в момента нямаме време за такива маловажни неща. Обявявам лорд Вейлин Ал Сорна за Военачалник на кралската армия. Правя граф Марвен Меч на кралството и генерал-адютант. Брат Холун, вас ви обявявам за Пазител на кралската кесия. Капитани Адал, Орвен и Норта стават Мечове на кралството и са издигнати до чин лорд-маршал. Лорд Атеран Елл-Нестра. — Тя погледна Щита. — Правя ви лорд-командир на флотата на Обединеното кралство и капитан на флагманския кораб. — Огледа събралите се. — Тези назначения включват всички права и привилегии, полагащи се по закона на Кралството, като съответните земи ще бъдат разпределени след края на военните действия. Питам ви официално, приемате ли оказаната ви чест?

Забеляза, че Вейлин беше последният, който изрази съгласието си, и то едва след като на Щита му отне цяла вечност да се поклони покорно, с бледо подобие на обичайната му усмивка.

— Някакви други дела, лордове и почитаеми господа? — обърна се тя към съвета.

— Остава въпросът с пленниците, ваше величество — каза лорд-маршал Орвен. — Да ги пазим живи и здрави се оказва проблем. Особено предвид стрелковите умения на нашите кумбраелски отряди — добави той и хвърли поглед към Рева.

— Предполагам, че са били разпитани за полезна информация? — попита Лирна.

Харлик, слабият по-възрастен брат, вдигна кокалестата си ръка.

— Тази задача беше възложена на мен, ваше величество. Има още няколко от техните офицери, които не съм разпитал. Макар досегашният ми опит да показва, че ползата от тях вероятно няма да е голяма.

— Могат да работят — каза Вейлин и я изгледа със зачервени, но твърди очи. — Да построят наново каквото са унищожили.

— Не мога да ги оставя в града — намеси се Рева. — Хората ще ги разкъсат.

— Тогава ще ги вземем с нас — отвърна Вейлин. — Могат да ни служат като носачи.

— Това означава повече гърла за хранене — заяви Лирна и се обърна към брат Харлик. — Довършете разпитите си, братко. Лорд-маршал Орвен да ги обеси, когато свършите. Лордове и господа, на работа, ако обичате.

Намери го седнал край реката, наглед нищо повече от добре сложен войник, който плете въже с необичайно ловки пръсти. Вейлин я беше предупредил да не очаква много от него, затова Лирна се изненада, когато той се изправи при приближаването ѝ и я удостои с безупречен поклон, който би засрамил и най-изискания придворен.

— Кара рече да се поклоня — каза ѝ и широкото му красиво лице грейна в усмивка. — И ми показа как.

Лирна погледна надясно, откъдето ги гледаха другите трима Надарени от Пределите. Момичето, Кара, все още бледо и изтощено от усилията си предния ден, се взираше в Лирна с подозрително мръщене, също както и мършавият младеж, който я държеше за ръка, и едрият мъж с буйната коса, застанал зад двамата. „Да не мислят, че съм дошла да наказвам?“

Когато Плетача пристъпи към нея и посегна да докосне лицето ѝ, Бентен сложи ръка на меча си.

— Всичко е наред, милорд — каза тя на бившия рибар и остана неподвижна, позволи на ръката на лечителя да се плъзне по чертите ѝ. „По-рано пареше, но сега е студена.“

— Дойдох да ви поднеса благодарностите си, господине — каза тя на Плетача. — Бих ви направила лорд…

— Наградата вече е дадена — каза той и отдръпна ръката си. Усмивката му се стопи, челото му се сбърчи смутено и той почука по него. — Все така става, нещо се връща. — Очите му леко се разшириха, докато се взираше в нейните. — Ти ми даде повече. Повече от всеки друг.

Лирна изпита прилив на същата почти паника, която я бе обзела в планината на малесата, желанието да побегне от нещо непознаваемо, но безспорно опасно. Издиша бавно и се насили да срещне погледа му.

— Какво съм ти дала?

Той се усмихна пак, обърна се, седна отново на мястото си и посегна за въжето.

— Себе си — каза тихо, докато ръцете му подновяваха работата си.

— Ваше величество… — Тя се обърна и видя Илтис, идваше към нея. Лицето му беше по-бледо, отколкото ѝ се нравеше, но той въпреки всичко отказваше да си почине. Зад него вървеше брат Кейнис с четирима от простолюдието: две млади жени от града, нилсаелски войник и един от свободните бойци на лорд Норта. Лирна забеляза как тримата Надарени от Пределите се вцепениха, щом ги зърнаха, и се спогледаха тревожно. Едрият даже надигна сопата си и пристъпи пред момичето да го защити.

— Лорд-маршал Кейнис иска частна аудиенция, ваше величество — каза ѝ с поклон Илтис.

Тя кимна и даде знак на Кейнис да се приближи, като отстъпи на известно разстояние от Плетача. Спря се за миг да изгледа замръзналите води на Колдирон, после погледна Кара, която се взираше с нескрита враждебност в брат Кейнис, докато той се смъкваше на едно коляно пред нея. „Притежава силата да замрази река насред лято, а се страхува от този човек.“

— Ваше величество, моля за вашето благоволение…

— Да, да, братко. — Тя му махна да се изправи, после посочи Кара и другите Надарени. — Изглежда, смущавате моите поданици.

Брат Кейнис се обърна към Надарените и направи лека гримаса.

— Те… се боят от онова, което имам да ви кажа. — Обърна се към нея и изправи рамене. — Ваше величество, идвам да ви предложа услугите на своя орден в този конфликт. Поставяме се под ваше командване и не ще се отклоним от никое задължение в стремежа си към победа.

— Никога не съм се съмнявала в лоялността на Шестия орден, братко. Макар да ми се иска да имах повече от вас… — Гласът на Лирна заглъхна, щом пак погледна групичката от простолюдието и ги видя как се разшаваха неловко под изпитателния ѝ поглед, с напрегнати и предпазливи физиономии. — Тези хора не ми се струват подходящи наборници за Шестия.

— Не, ваше величество — каза той и тя разбра, че този човек си налага да изпълни дълг, от който отдавна се е боял. — Ние принадлежим към съвсем друг орден.