Огнената кралица

2.

Вейлин

Заседанието се състоя в Дома на Шестия орден, единствената сграда на Вярата в близост до Варинсхолд, която бе останала непокътната. Домът беше изоставен след посещението на Френтис; в двора, залите и коридорите цареше оглушителна тишина, докато Вейлин ги обикаляше, потънал в спомени, и очите му грейваха при вида на места от детството му. Ъгълът на двора, където бяха играли на ножове, нащърбеният корниз до покоите на аспекта, където Баркус беше замахнал прекалено ентусиазирано с меча. За кратко остана загледан в стръмните стълби на северната кула и очите му различиха изобилието от тъмни петна, където някой нещастен брат или воларианец беше срещнал края си. Не се качи в стаята горе обаче. „Някои спомени е по-добре да се оставят да повехнат.“

Беше се съгласил да дойде само заради настойчивата бележка на аспект Елера и умишлено забави пристигането си, тъй като не желаеше да бъде въвлечен в дискусия или взимане на решения относно множеството проблеми на Вярата. Но когато братята на вратата го пропуснаха в трапезарията, откри, че там още се води разгорещен спор. Присъстваха около двайсет души — всичко, което беше останало от високопоставените служители на Вярата. Един бърз оглед му разкри, че сините плащове са повече от другите, макар че онези от Седмия, представляван от Кейнис и шепа от по-зрелите му подчинени, не носеха официални дрехи. Аспект Дендриш бе придружен само от майстор Бенрил: явно двамата бяха единствените оцелели от Третия орден в града. Аспектът говореше с обичайния си висок глас и думите „безумно начинание“ тъкмо заглъхваха на устните му, когато Вейлин влезе.

— Прекъсвам ли ви, аспект? — попита Вейлин. — Моля ви, продължете.

— Вейлин. — Аспект Елера стана да го посрещне с отворени обятия, накуцваше леко. Докосването ѝ беше топло както винаги, макар той да усети леко треперене в него и откри, че бледността ѝ го безпокои.

— Аспект — каза Вейлин. — Добре ли сте?

— Чудесно. Ела. — Тя се обърна и го поведе. — Съветът ти е добре дошъл тук.

Аспект Дендриш изсумтя демонстративно, а Кейнис леко се вцепени в стола си — в изражението му имаше по-скоро мрачно примирение, отколкото радушност.

— Признавам, че не зная какъв съвет мога да ви предложа — каза Вейлин. — Това е събрание на Вярата, а аз не принадлежа към нея.

— Вярата все още е в теб, братко — каза Солис. От двете му страни бяха брат-командир Артин от Кардурин и инструктор Ренсиал, който седеше със скръстени ръце, забил ококорения си поглед в пода. — Независимо дали ти се придържаш към нея.

— Вярваме, че твоята проницателност ще е ценна — продължи аспект Елера. — Особено по отношение на намеренията на кралицата.

Вейлин кимна на брат Холун, единствения присъстващ представител на Четвъртия орден.

— Брат Холун е с кралицата всяка сутрин. Сигурен съм, че той може да ви даде доста ясна представа за намеренията ѝ.

— Тя иска да нахлуе във Воларианската империя — каза аспект Дендриш с нездраво хриптене в гласа. — Това кралство лежи в руини, а тя смята да похаби останалите ни сили за… — Млъкна и челюстите му потрепериха леко, докато се мъчеше да формулира най-малко обидната фраза. — Едно съмнително начинание.

— Не на теб се пада да подлагаш на съмнение действията на кралицата — каза му Вейлин.

— Със сигурност разбираш нашата загриженост, Вейлин — обади се Елера. — Ние сме натоварени със защитата на Правоверните.

— Простете, аспект, но сегашното състояние на Кралството е достатъчно доказателство за провала ви в това отношение. — Той се отдалечи от нея и погледът му се плъзна по тях, останките от нещо, което някога бе смятал за неизменно, вечно. — Вие сте пазили тайни в продължение на векове и сте проливали кръв, за да ги опазите. Знание, сила и мъдрост, които можеха да ни помогнат, когато се стовари ударът на Съюзника. И всичко това в името на опазването на една Вяра, изградена върху лъжи.

— Лъжата за един е истина за друг. — Гласът беше немощен, треперлив, но силен в убеждението си и принадлежеше на старец в лекьосана бяла роба. Той седеше сам, подпрян на чепата тояга от стар клон, и гледаше Вейлин с единственото си блестящо синьо око; другото беше млечнобяло.

— Аспект Корван — каза Елера. — Последният от Първия орден.

— Покойните са уловени души — каза Вейлин на стареца. — Надарени, които са пленени в Отвъдното от същество със зли намерения. Това лъжа ли е?

Аспект Корван въздъхна и сведе глава в моментна умора.

— Пет десетилетия бях Майстор на прозрението в Дома на Първия орден — каза той. — Днес откривам, че съм аспект — титла, произтичаща от разнообразния характер на нашата Вяра. А Вярата е само отражение на онова, което ни чака в Отвъдното.

— Бил съм в Отвъдното — рече Вейлин. — А ти?

Ръката на стареца трепна върху тоягата му и му трябваше момент, за да отговори.

— Веднъж, много отдавна. Ти не си първият, който е вкусил смъртта и се е върнал, младежо. Отвъдното е място, което не е място, едновременно форма и мъгла, безкрайно и все пак ограничено. То е кристал с много фасетки, а ти си видял само една от тях.

— Може би — съгласи се Вейлин. — А може би Вярата е само нескопосан опит да разберем нещо, което не подлежи на разбиране. Но съм видял достатъчно, за да знам, че врагът ни не е приключил. Той желае края ни и няма да се спре. Кралицата вижда ключа към неговото унищожение в удар срещу сърцето на империята, която той е изградил, за да ни смаже. Бъдете сигурни, че намерението на кралицата е и мое.

— Макар че може да ни доведе до гибел? — попита Дендриш.

— Гибелта вече ни връхлетя — отвърна Вейлин. — Кралица Лирна ни предлага шанс да избегнем пълното унищожение. — Той се обърна към Кейнис. — Няма ли знаци и поличби, които да ни водят, братко? Няма ли послания, разчетени в кълбящите се мъгли на времето?

— Брат Кейнис вече е аспект Кейнис — каза Елера, съумявайки някак си да запази усмивката си.

— Честито — каза му Вейлин.

Устните на Кейнис се извиха в слаба усмивка и той стана.

— Моят брат отлично знае, че ясновидството не е точно изкуство — каза той. — А сред нас са останали малцина с достатъчно силни дарби, за да ни помогнат в това решение. Мога да говоря само за собствения си орден и вече съм го обвързал с клетва да служи на кралицата, независимо къде ще ни отведе тя.

Вейлин се обърна от стържене на стол по пода и видя, че инструктор Ренсиал е станал. Той постоя няколко секунди, като ги оглеждаше със съсредоточено мръщене. Когато заговори, в гласа му липсваше каквато и да било пискливост или трепет на неувереност.

— Отначало те ме измъчваха — каза той. — Но спряха, щом стана ясно, че не мога да им кажа нищо. Оковаха ме към една стена и четири дни слушах страданията на братята си. Задаваха им един и същи въпрос, отново и отново: „Къде са Надарените?“ През цялото време не чух нито един отговор. — Погледът му се разфокусира отново и той уви по-здраво ръце около тялото си, седна и добави шепнешком: — Къде е момчето? Лесът гори, а момчето го няма.

Солис стана и сложи ръка на рамото на лудия инструктор, който продължи да ломоти несвързано.

— Със съгласието на това събрание — каза Солис, — аз говоря от името на моя орден, докато аспект Арлин не бъде открит или не се докаже, че е мъртъв. Ние ще следваме кралицата.

— Четвъртият орден също — заяви брат Холун.

Аспект Дендриш се отпусна в стола си и махна с пухкавата си ръка в знак я на отхвърляне, я на съгласие. Майстор Бенрил беше този, който заговори:

— Войната винаги е рожба на лудостта на невежите. Но съм видял достатъчно, за да се убедя, че някои войни трябва да бъдат водени — ако е нужно, чак до горчивия край. Нашият орден ще подкрепи това начинание.

Вторият орден беше представляван от две сестри от мисията в Андурин, и двете уморени от пътуването и явно стъписани от важността на ставащото. Изглежда нямаха представа за съдбата на своя аспект, макар слуховете да твърдяха, че всичките им братя и сестри загинали, когато Домът им бил изпепелен до основи. Те се посъвещаваха за секунда, преди по-възрастната да потвърди съгласието им с напрегнат глас.

— Аспект? — обърна се Солис към Елера.

Усмивката ѝ вече се бе стопила напълно, лицето ѝ, винаги толкова открито и ведро, че не даваше признак за възрастта ѝ, сега показваше една уморена жена на средна възраст с очи, които са видели прекалено много. Тя постоя мълчаливо известно време, стиснала ръце и свела поглед.

— Всичко се промени толкова бързо — каза накрая. — Толкова много сигурни неща бяха съборени за броени месеци. Лорд Вейлин е прав да говори за миналите ни престъпления, защото всички сме допускали ужасни грешки. Самата аз не казах нищо, когато най-бляскавата ми ученичка беше отведена в Черната твърд, задето говореше против войната в пустинята. Ръцете ни са изцапани с кръв. Но се опасявам какви още престъпления ни чакат, ако поемем по този път. Всеки ден в моя орден идват хора за изцеление, но те пламтят от омраза, каквато не съм виждала през всичките размирни години, сполетели това кралство. Когато кралицата ги отведе през океана, какво ли правосъдие ще въздаде?

— Аз съм Военачалник на армията на кралицата — каза Вейлин. — И няма да позволя никакво насилие над онези, които не вдигнат оръжие срещу нас.

Тя вдигна очи и му се усмихна отново, но в погледа ѝ имаше нещо, което не бе показвала преди: съжаление. „Аз ти бях акушерка“, беше му казала веднъж. Може би се чудеше какво е довела на този свят?

— Ще повярвам на думата ти, Вейлин, както винаги. — Тя се обърна към другите и каза тържествено: — Петият орден се зарича да подкрепи делото на кралицата.

Сбогува се с Рева при южната порта. Придърпа я към себе си, за да лепне една целувка върху главата ѝ, и беше едновременно изненадан и въодушевен, когато тя отвърна на прегръдката му.

— Нямаш ли съмнения? — попита я, щом тя се отдръпна. — Не се ли колебаеш да следваш заповедите на кралицата?

— Съмнения имам в изобилие — отвърна тя. — Но това не е нищо ново. При Алтор видях достатъчно, за да се убедя, че тази битка е до смърт. Те няма да спрат, значи и ние не можем.

— А дали твоите хора ще го видят по същия начин?

Изражението ѝ стана мрачно, а тонът ѝ тих от неохотно признание.

— Ще го видят, като чуят Благословената дама да говори с гласа на Отеца.

Яхна коня и се отдалечи с ескорта си от кралски гвардейци. Докато я гледаше как си отива, го връхлетя внезапно чувство на загуба; знаеше, че може да не я види повече.

— Милорд. — Той се обърна и видя срещу себе си една от придворните дами на Лирна, по-високата, с тъмните очи, макар че името ѝ му убягваше. — Кралицата желае присъствието ви в двореца.

Очите ѝ се стрелнаха наляво и челото ѝ се смръщи лекичко от безпокойство. Той проследи погледа ѝ до мястото, където Надарените от Пределите се бяха настанили в полуразрушена винарна. Двама минаващи кралски гвардейци тъкмо си възвръщаха самообладанието, явно станали жертви на Лоркан, който обичаше да изненадва ненадарените. Младежът им се поклони с уж искрено извинение, докато Кара зад него потискаше смеха си. Лоркан забеляза погледа на Вейлин и му се усмихна, преди да се обърне и да иде в един сенчест ъгъл, където сякаш се разтвори във въздуха.

Той се обърна пак към придворната дама и видя, че тя все още се взира с присвити очи в сянката, където беше изчезнал Лоркан.

— Простете, милейди — каза той. — Не мисля, че знам името ви.

— Орена, милорд. — Тя се поклони отново. — Всъщност лейди Орена Ал Вардриан, с благоволението на кралицата.

— Вардриан? Южно от Хеверсвейл?

— Баба ми беше от Хеверсвейл, милорд.

Той се канеше да ѝ каже, че вероятно имат някакво кръвно родство, но явното ѝ неудобство го възпря. Изглежда, не ѝ харесваше да стои толкова близо до Надарени и в държането ѝ имаше някаква напрегнатост, която обезкуражаваше по-нататъшен разговор.

— Тези хора са наши съюзници — каза той и кимна към винарната. — Не представляват заплаха.

Лицето ѝ придоби безизразна неутралност и тя се поклони.

— Кралицата ви чака, милорд.

Лирна беше в градината на двореца и оглеждаше частично завършен мраморен релеф, изваян от майстор Бенрил. Наблизо стоеше лейди Давока с още една лоначка, по-млада и не толкова висока. По-младата жена се изпъна при вида на Вейлин, а на лицето ѝ бе изписано любопитство, сякаш задаваше безмълвен въпрос.

— Милорд — поздрави го ведро Лирна. — Как мина съвещанието?

Вейлин не се изненада, че тя знае за това. Кралицата притежаваше всички дарби на баща си да се сдобива с информация и още по-изкусни начини да я използва.

— Вярата се опитва да се възстанови — каза той. — И, разбира се, ще подкрепи начинанието ви с цялата останала им сила.

— Ами лейди Рева?

— Тя също е непреклонна в преследването на целта ви, ваше величество.

Лирна кимна, все така вперила поглед в мраморния релеф. Макар че бе недовършен, Вейлин намираше изваянията за забележително живи, в израженията и позите на фигурите имаше прецизност и правдоподобност, които надминаваха дори другите творби на Бенрил. Лицата на воларианските войници и жителите на Кралството предаваха целия страх, ярост и объркване на хора, действително изправени пред ужасите на войната.

— Забележително, нали? — отбеляза Лирна. — И въпреки това майстор Бенрил официално ме помоли да заповядам да го разрушат.

— Без съмнение за него това е едно болезнено напомняне за робията му.

— Но през идните години може би всички ние ще се нуждаем от нещо, което да ни напомня какво ни е тласнало по този път. Мисля, че ще го оставя както си е. Ако гневът на майстора охладнее с годините, може би ще го убедим да го довърши, по негов собствен проект, разбира се.

Лирна вдигна ръка, махна на Давока и другата лоначка да се приближат и каза:

— Това е Кирал от клана Черна река. Тя има послание за теб.

— Говориш много добре моя език. — Беше я отвел в бащината си къща, където двамата със сестра му си бяха създали нещо като дом в по-слабо пострадалите стаи. Алорнис я нямаше, беше отишла до пристанището по някаква работа, вероятно обзета от копнеж да нарисува панорамата от кораби, изпълващи залива. Седяха под сенчестия дъб на двора, чиито могъщи клони бяха голи, защото зимният мраз се усилваше от ден на ден.

— Тя знаеше езика ти — каза Кирал. — Така че и аз го знам.

Вейлин беше чул историята от Лирна и трудно можеше да ѝ повярва: душа, обладана от едно от оръдията на Създателя, а сега освободена. И певец с послание. Въпреки това някак си знаеше истината — само като гледаше лицето ѝ, разбираше, че тя чува песен, и изпита срам от ревността, която това породи у него.

— Тя те помни — каза лонакското момиче. — Ти си ѝ попречил да извърши убийство. Омразата ѝ е голяма.

Той си спомни яростното съскащо лице на сестра Хена, докато я притискаше към стената.

— Ти притежаваш спомените ѝ?

— Някои. Тя беше много стара, макар и не колкото брат си и сестра си, нито пък толкова смъртоносна. Колкото се страхуваше от тях, толкова ги и мразеше. Аз притежавам лечителските умения, които е усвоила в Петия орден, обредите, извършвани от някаква жрица далеч на юг в Алпиранската империя, уменията с ножа на воларианска робиня, пратена да умре на зрелищата им.

— Знаеш ли кога е била обладана?

— Ранните ѝ спомени представляват мъгла от объркване и страх и главно място сред тях заема образът на измазани с пръст колиби, горящи под нощно небе. — Кирал млъкна и неволно потрепери. — Видението помръква и тя чува гласа му.

— Какво казва той?

Кирал поклати глава.

— Тя винаги се отдръпва от спомена, предпочита да мисли за дългия си живот на убийства и лъжи.

— Съчувствам ти. Сигурно е… болезнено.

Кирал сви рамене.

— Най-вече когато сънувам. — Вдигна очи към клоните на големия дъб и на устните ѝ се появи слаба усмивка. — Ето — тя посочи едно голямо разклонение близо до дънера. — Ти си седял там и си гледал как баща ти тимари конете си. — Усмивката ѝ помръкна. — Той се е страхувал от теб, макар че ти така и не си го разбрал.

Вейлин се взира известно време в дъба. Спомените как си играе в клоните му винаги му бяха носили радост, но сега се зачуди дали детските му очи не са видели нещо повече от онова, което помнеше.

— Песента ти е силна — каза той.

— Твоята е била по-силна. Чувам ехото ѝ. Сигурно е тежко да загубиш такава сила.

— Като по-млад се страхувах от нея, но с времето разбрах, че е дарба. И да, много ми липсва.

— Сега аз ще бъда твоята песен, по заповед на малесата.

— И какво точно заповяда тя?

— Чувам глас, който ме зове от голямо разстояние, някъде далеч на изток. Мелодията е много стара и много самотна. Пее я човек, който не може да умре, човек, когото си срещал.

— Как се казва?

— Не знам, но музиката носи образ на момче, което някога му е предложило подслон от бурята и е рискувало живота си, за да спаси него и неговата подопечна.

„Ерлин.“ Моментално всичко си дойде на мястото: яростта, с която Ерлин беше крещял в бурята онази нощ, пътешествията му по целия свят и непромененото му лице, когато бе дошъл да сподели истината за бащата на Даверн. „Ерлин, Релис, Хетрил, той има стотици имена“, беше казал Макрил, макар че Вейлин вече знаеше, че е започнал само с едно. „Онзи ден на панаира, докато се взираше в кукленото представление…“

— Керлис — каза той шепнешком. — Керлис Неверника. Прокълнат с вечна смърт, задето отхвърлил Покойните.

— Легенда — рече Кирал. — Моят народ разказва друга история. За човек, който обидил Миршак, бога на черните земи, и бил осъден да тъче история без край.

— Знаеш ли къде да го намеря?

Тя кимна.

— Знам също, че е важен. Песента сияе от цел, когато го докосне, и малесата вярва, че той е ключът към поражението на онова, което командва нещото, откраднало тялото ми.

— Къде?

Белегът ѝ се изкриви, когато тя направи извинителна гримаса.

— Оттатък леда.