Огнената кралица

7.

Алуциус

Аспект Дендриш оклюма, щом чу новината; отпусна туловището си на твърде тясното легло и сякаш се смали. Гушата му потрепери, докато шаваше месестите си устни, сбърчил чело в израз на отчаяние.

— Може… — Той млъкна и преглътна, взираше се нагоре към Алуциус с безнадеждно ококорени очи. — Може да има някаква грешка. Някакво недоразумение…

— Съмнявам се, аспект — каза Алуциус. — Изглежда, инструктор Грейлин наистина е намерил края си, макар и при доста странни обстоятелства. — Продължи да излага историята, разказана му от Дарнел, без да пропуска Мрачните сили, приписвани на загиналия инструктор от Шестия орден.

Отговорът на Дендриш беше бърз и прекалено отработен, за да е друго освен лъжа.

— Пълни глупости. Честно казано, ужасѐн съм, че един учен човек може да повярва на такива смахнати дрънканици.

— Прав сте, аспект. — Алуциус бръкна в торбата си, извади ново томче и го хвърли на леглото. Една от по-ценните му находки, „Пътешествието на «Бързото крило»“ от брат Килерн. Беше смятал да дразни аспекта с изпъстрен с коментари екземпляр от „Пълна и безпристрастна история на църквата на Световния отец“ на лорд Ал Аверн, но усещаше, че духът на пухкавия учен може да се нуждае от приповдигане. Дендриш обаче дори не погледна книгата: седеше и се взираше в нищото, докато Алуциус не излезе.

Аспект Елера беше по-предпазлива в реакцията си: спомена накратко за беглото си познанство с покойния инструктор, преди да изрази дълбоката си благодарност за прясното лекарство и новите книги. Тонът ѝ обаче стана забележимо по-напрегнат, когато го попита:

— Ами виното, Алуциус?

— Още не съм го потърсил, аспект.

Тя го погледна в очите и каза с изненадващо остър шепот:

— Тогава се погрижи да утолиш жаждата си скоро, драги господине.

След заминаването на Дарнел и голяма част от ренфаелските рицари да търсят неуловимия Червен брат Варинсхолд беше даже още по-тих от обичайното. Воларианският гарнизон се състоеше предимно от варитаи, които по принцип не бяха особено разговорливи, а по-малкият контингент свободни мечове се бяха затворили в богаташките домове в северния квартал, превърнати сега в казарми. По повечето улици не патрулираше никой, тъй като почти не бе останала жива душа, за да е нужно поддържане на реда. Повечето роби бяха откарани с кораби през океана още преди седмици, а оставащите бяха прекалено заети да осъществяват визията на Дарнел за великия му дворец. Един от тях осигуряваше най-ценния труд, всъщност толкова ценен, че Дарнел бе заплашил да отсече ръката на всеки надзирател, който го докосне дори най-нежно с камшика.

Посещенията при майстор Бенрил не бяха сред любимите задължения на Алуциус. Той изпълняваше тази задача толкова рядко, колкото му позволяваше съвестта, обикновено когато умът му се изпълваше с образи на Алорнис. Завари стария инструктор да се труди усърдно върху западната стена, която след падането на града представляваше назъбена и обгорена грозотия, бележеща връхната точка в разрушението на двореца, а сега бе покрита от край до край с нов мрамор. Бенрил бе с един едър оплешивяващ стар роб — екзекуцията му бе спестена заради каменоделските му умения и вещите му познания откъде да намери още камък. Робът рядко обелваше повече от няколко думи, тъй като надзирателите не бяха получили забрана да използват бичовете си върху гърба му, но когато говореше, си личеше образованият глас на благородник. Алуциус още не бе узнал името му, а и честно казано, избягваше да пита. На робите никога не можеше да се разчита да живеят достатъчно дълго, за да си струва да се сближаваш с тях.

— Получава се много добре, майсторе — извика той нагоре към Бенрил вместо поздрав. Скулпторът беше на втория етаж на скелето и се трудеше върху големия релеф, изобразяващ славната победа на Дарнел над Кралската гвардия.

Бенрил спря чукането и хвърли поглед през рамо. Не го поздрави, но махна раздразнено с ръка, давайки му позволение да се качи по стълбата. Алуциус винаги се чудеше на скоростта, с която работеха двамата: едрият роб плъзгаше пила по наскоро завършените изваяния, докато Бенрил продължаваше да ражда нови от девствения камък. Беше минал само месец от началото на суетния проект на Дарнел, а вече бе готова една четвърт от него, изящно изваяните фигури се появяваха от камъка в съответствие с гигантската скица, която Бенрил бе развил пред одобрителния поглед на васалния лорд.

„Това е може би най-великото му дело — помисли Алуциус, докато гледаше как Бенрил дялка героичния профил на един ренфаелски рицар в двубой с уплашено присвиващ се кралски гвардеец. — И пълна лъжа.“

— Какво има? — попита Бенрил, като заряза работата за момент и посегна към близката глинена бутилка.

— Дойдох само да поднеса редовното си уверение, че и двамата аспекти са живи и никой не ги безпокои — отвърна Алуциус. Това беше цената, поискана от майстора в деня, когато го довлякоха пред васалния лорд. Той просто повдигна вежда пред заплахите на Дарнел за мъчения и бърза екзекуция и стана отстъпчив само когато те бяха пренасочени към аспектите. Въпреки цялото си презрение към обичаите и благоприличието Бенрил си оставаше човек на Вярата.

Майсторът кимна, отпи от бутилката и я подаде на роба. Той хвърли предпазлив поглед към Двайсет и седем, преди да дръпне една бърза глътка и да се върне припряно към работата си. Алуциус взе бутилката, отпуши я и помириса съдържанието. „Само вода.“

— Чувам да разправят за скрит запас от вино — каза той на Бенрил. — Ако ви интересува.

— Виното притъпява сетивата и кара посредствения творец да се мисли за велик. — Бенрил му метна един суров поглед, преди да се върне към работата си. — Истина, с която ти си запознат отблизо, чини ми се.

— Както винаги, за мен беше голямо удоволствие, майсторе. — Алуциус го удостои с поклон, който остана незабелязан, и се върна при стълбата. Поспря да хвърли поглед към костеливия, но все още силен гръб на Бенрил. Тънките му жилави ръце се движеха с изкусен ритъм, докато обработваха камъка. — И още нещо — добави той. — Изглежда, инструктор Грейлин се е събрал с група бойци в гората. Помните ли инструктор Грейлин? Едър дебел мъж, който се грижеше за складовете на Шестия орден.

— И какво от това? — попита Бенрил, без да спира да дялка камъка.

Алуциус беше вперил очи в ръцете на майстора.

— Умрял е.

Беше съвсем леко трепване, една най-мъничка щръбка, оставена във великолепното изваяние. Но бе прекалено дълбока, за да се заглади — вечно свидетелство за кратка липса на концентрация.

— Мнозина умряха — каза Бенрил, без да се обръща. — И още много ще ги последват, когато лорд Ал Сорна пристигне тук.

Едрият роб изтърва пилата и хвърли уплашен поглед към Двайсет и седем, преди да я вдигне бързо. Наблизо един от надзирателите се обърна към тях и ръката му посегна към навития на кръста му бич.

— Моля ви, внимавайте, майстор Бенрил — каза Алуциус. — Няма да ми е приятно да описвам смъртта ви на жената, която обичам.

Бенрил все така отказваше да се обърне, ръцете му отново се движеха със същата лековата прецизност.

— А бе ти нямаше ли да търсиш някакво вино?

Трябваха му няколко опита, докато открие правилната развалина. Накрая изрови изпод купчина тухли почерняла дървена табела. Буквите бяха напълно изгорели, но личеше грубо изрисуваната фигура на глиган.

— Да — съгласи се той с Двайсет и седем. — Отлично съзнавам, че вероятно са ме пратили за зелен хайвер, благодаря ти. Помогни ми да отместя този камък.

Трудиха се близо час, преди да го намерят; разчистиха дъсчения под от отломките, за да разкрият само неясно очертание под праха — правоъгълник с големина около един квадратен метър.

— Една-две бутилки Вълча кръв наистина ще са добре дошли — каза той на Двайсет и седем, докато избърсваше праха от скрития вход и пръстите му опипаха ръбовете. — Прекалено плътно е напаснато. Я пъхни меча си, за да го отвориш.

Двайсет и седем пристъпи към задачата с обичайното си непоколебимо покорство. Натика късия си меч в процепа и повдигна капака. Усилието пролича в издуването на мускулите на ръката му, макар че лицето му си остана безстрастно както винаги. Алуциус хвана ръба на капака и го отвори докрай. Видяха дълбока дупка, водеща към непроницаем мрак.

Беше имал предвидливостта да вземе лампа и сега я запали, след което легна на пода и я спусна в отвора. Жълтото сияние озари само тунел от груб камък — и никакъв издайнически проблясък на стъкло.

— Да — каза Алуциус и поклати глава. — Не ми харесва особено, приятелю. Но един мъж трябва да следва страстите си, не мислиш ли? — Отстъпи от дупката и махна на роба. — Първо ти.

Двайсет и седем само го погледна и не каза нищо.

— Вяра! — промърмори Алуциус и му подаде лампата. — Ако умра там долу, ще те бичуват до смърт. Надявам се, че го знаеш.

Хвана се за ръба на дупката и се спусна вътре. Увисна на върховете на пръстите си, а после скочи в чернотата долу. Въздухът беше прашен и застоял. Двайсет и седем скочи ловко до него секунда по-късно и светлината на лампата озари тунел с непривлекателна дължина.

— Дано да има кумбраелско червено в края му — рече Алуциус. — Иначе ще съм принуден да кажа някои много груби думи на аспект Елера. Много груби думи, наистина.

Вървяха не повече от няколко минути, макар че ехтящите им стъпки и абсолютният мрак отвъд мъжделивото сияние на лампата накара това време да изглежда много по-дълго, и убеждението на Алуциус, че няма да намерят тук никакво вино, растеше.

— Не ми пука за какво настояваш — изсъска той на Двайсет и седем. — Няма да се върна просто така.

Накрая тунелът се разшири в просторна кръгла стая и Алуциус се закова на място при вида на фината зидария, която бе в пълен контраст с грубите стени на тунела. По края на стаята имаше седем каменни колони и ниски стъпала, спускащи се до равна площадка, в чийто център имаше дълга маса. Алуциус отиде до масата, вдигна лампата над нея и забеляза, че не е прашна.

— Като се замисля пак — рече, — може би имаш п…

Чу се внезапен шепот на раздвижен въздух и лампата се пръсна в ръката му. Пламтящо масло заля камъка, после угасна и мракът връхлетя с ужасяваща бързина. Алуциус чу как мечът на Двайсет и седем излетя от ножницата, а после — нищо, нито трясък на стомана, нито болезнено пъшкане. Само мрак и тишина.

— Аз… — започна той, преглътна и опита пак. — Да ви се намира вино?

Нещо студено и твърдо се притисна към шията му, точно върху вената, за която знаеше, че ако бъде срязана дори леко, ще му донесе гибел за няколко секунди.

— Аспект Елера! — бързо и задъхано каза Алуциус. — Тя ме прати.

Пауза, после острието се махна от врата му.

— Сестро — каза един женски глас, гладък и изискан, но същевременно твърд и отсечен. — Запали факлите. Братко, не убивай още другия.

— Алуциус Ал Хестиан. — Младата жена го гледаше през масата с твърдо и не особено гостоприемно изражение. — Чела съм стиховете ти. Господарят ми ги смяташе за най-изтънчените творби от съвременната азраелска поезия.

— Явно образован човек с вкус — отвърна Алуциус, като хвърли скришом поглед към Двайсет и седем, който стоеше присвит в бойна поза и мечът му се движеше напред-назад в бавна пародия на битка. От двете му страни стояха мъж и жена, и двамата млади като жената зад масата. Жената беше пълничка и ниска и на рамото ѝ клечеше голям плъх. Мъжът беше по-висок, добре сложен и облечен в мърлява униформа на Градската гвардия. Пълничката жена гледаше Алуциус с лека усмивка, докато гвардеецът не му обръщаше внимание, а се бе втренчил в Двайсет и седем и ленивите движения на меча му.

— Всъщност — каза младата жена зад масата — аз ги намирах за лигаво сантиментални и твърде цветисти.

— Сигурно са били от ранните ми произведения — рече Алуциус, обръщайки се пак към нея. Лицето ѝ имаше деликатни черти, тесен орлов нос и леко заострена брадичка, косата ѝ беше в приятен меднорус оттенък, а очите ѝ го гледаха студено, с враждебна преценка.

— Баща ти е предател, поете — заяви тя.

— Баща ми е принуден да върши омразните си задължения от обич към мен — отвърна той. — Убийте ме, ако искате да ги изостави.

— Колко благородно. — Младата жена разпери пръсти върху масата, където бе наредена спретната дъга от малки стоманени стрелички. — Пък и лесно за изпълнение, ако открия, че не си съвсем искрен.

Пухкавата жена излезе напред и плъхът пробяга по ръката ѝ, скочи върху масата и изприпка до Алуциус, надигнал муцунка да подуши ръкава му.

— Не усещам мирис на лъжа в потта му — каза тя на младата жена.

— Потта ми ли? — попита Алуциус; усещаше как нова вадичка пот се стича по гърба му.

— Потта на лъжците смърди — обясни пухкавата жена. — Ние не можем да го усетим, но Черноноско го подушва достатъчно добре.

Тя протегна ръка и плъхът изприпка обратно при нея, скочи в обятията ѝ и се сгуши на доволна топчица.

„Мрачното — помисли си Алуциус. — Колко би се зарадвала Лирна да види това.“ Изтика тази мисъл; споменът за Лирна беше болезнен и вероятно щеше да предизвика разсейваща скръб в момент, когато трябваше да се съсредоточи върху оцеляването си.

— Кои сте вие? — попита той младата жена.

Тя го гледа мълчаливо известно време, после вдигна лявата си ръка с хоризонтално изпъната длан. Мигна и една от стреличките се издигна от масата и се задържа на не повече от два-три сантиметра от показалеца ѝ.

— Задай още някой въпрос — каза тя — и това отива право в окото ти.

— Може ли по-бързичко, сестро? — попита с напрегнат глас гвардеецът. — Умът на този тук е лесен за замъгляване, но не мога да го правя вечно.

Младата жена мигна пак и стреличката се спусна бавно на масата. Тя стисна ръце, без да откъсва очи от Алуциус.

— Значи те праща аспект Елера?

— Да.

— Какво е състоянието ѝ?

— Намира се в Черната твърд. Невредима, с изключение на ожулен глезен и силна нужда от баня.

— Какво ти каза тя за нас?

— Че имате вино. — Алуциус рискува да се озърне из стаята. — Предполагам, че е излъгала за това.

— Така е — потвърди младата жена. — Освен това запасите ни от храна и вода са оскъдни, а набезите в града горе не ни дадоха нищо.

— Аз мога да ви донеса храна. Също и лекарства, ако ви трябват. Предполагам, че това е била истинската ѝ причина да ме прати… — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Да ме прати при Седмия орден.

Младата жена наклони глава и устата ѝ се изкриви в язвителна усмивка.

— Говориш за легенди, поете.

— О, какво значение има сега? — рече пълничката жена и отиде да застане зад сестра си. — Правилно си се досетил, твоя светлост. Аз съм сестра Инела, тя е сестра Крезия, а този там е брат Релкин. Ние сме всичко, което е останало от Седмия орден в този славен град.

Алуциус махна с ръка към обкръжението им.

— Ами това място?

— Някога е било дом на ордените — отвърна сестра Крезия. — Построено преди Вярата да забрани такъв натруфен стил. Нашите братя от Шестия орден го намериха преди няколко години, било свърталище на престъпници, но впоследствие бе вкарано в по-добра употреба.

Алуциус се обърна да огледа по-добре Двайсет и седем и брат Релкин. Забеляза напрежението върху лицето на гвардееца, докато робът се опитваше да движи меча си сякаш през петмез.

— Той какво му прави?

— Кара го да вижда онова, което трябва — рече Крезия. — Открили сме, че това е главната им слабост, на тези като него и по-малко смъртоносните му братовчеди. Толкова празни умове лесно се замъгляват. Той си мисли, че се сражава с орда убийци, дошли да пролеят кръвта ти. Брат Релкин може също така да контролира скоростта на видението му, да го направи да трае час или секунда.

— Ама не… вечно — процеди Релкин през стиснати зъби.

Алуциус се обърна пак към Крезия.

— Храна и вода — каза той. — От какво друго имате нужда?

— Новини за войната ще са добре дошли.

— Воларианската флота, пратена към Мелденейските острови, претърпя катастрофално поражение. Токрев се готви да превземе Алтор, а Дарнел препусна с рицарите си да издири Червения брат.

— Лорд Ал Сорна?

Алуциус поклати глава.

— Засега няма вести от него.

Крезия въздъхна и стана от масата.

— Кога ще се върнеш?

— След два дни, ако можете да чакате толкова. Събирането на допълнителни провизии, без да събудя подозрение, изисква време.

Тя кимна към Двайсет и седем.

— Този да го убием ли?

— Единствената му задача е да ме пази или да ме убие, ако кракът ми стъпи извън града. Във всички други отношения е сляп и ням.

Тя кимна.

— Вярвам ти, защото аспект Елера не би те пратила тук без причина. — Отвори една кесия на колана си и стреличките от масата се издигнаха и се залюляха върху тъпия си край, преди да се спуснат в кесията в прецизен ред, който накара Алуциус да се усмихне на елегантната му невъзможност.

— В нощта, когато градът падна — добави Крезия, — загубих бройката на мъжете, които убих с тях, а и други твари. Бях пребледняла от загуба на кръв от всички тези убийства и щях да умра, ако сестра ми не ме беше намерила и довела тук. Знай добре, поете, че ако злоупотребиш с доверието ни, ще изцедя всяка капка кръв в тялото си, за да те убия.

Той намери баща си на портата за Северния път, потънал в разговор с воларианския дивизионен командир, докато батальон от свободни мечове се трудеше да изкопае дълбок ров зад стената.

— Масло за лампи ли? — питаше воларианецът, когато Алуциус се приближи и спря на почтително разстояние, но все пак достатъчно близо, за да ги чува.

— Колкото можете да съберете — отвърна Лакрил Ал Хестиан. — Достатъчно да напълни този ров.

Воларианецът погледна проснатата пред тях карта, плъзна очи по линиите, изобразяващи стените и земята зад тях. Алуциус си позволи слаба надежда, че мъжът може да е достатъчно високомерен да отхвърли съвета на баща му, но за съжаление той за пореден път доказа, че не е глупак.

— Много добре — каза той. — Избрахте ли къде да разположим машините?

Бащата на Алуциус посочи няколко точки на картата. Воларианецът кимаше одобрително.

— Но разбира се — каза Лакрил, — ще имам нужда от машини, които да разположа.

— Ще бъдат тук до трийсет дни — увери го дивизионният командир. — Заедно с хиляда варитаи и триста куритаи. Съветът не ни е изоставил.

И да намери някаква утеха в думите на мъжа, Лакрил Ал Хестиан не го показа.

— Една армия може да измине много път за трийсет дни — рече той. — Особено пък армия, подхранвана от любовта си към възкръснала кралица.

Алуциус потисна ахването си, за да не предизвика гнева на воларианеца. Сърцето му блъскаше по-силно, отколкото в мрака под разрушения хан. „Тя е жива?“

Мирвек се изправи и впери твърд поглед в баща му.

— Лъжа, разправяна от страхливци, които се опитват да извинят провала си — заяви той. — И точно това ще кажеш на своя крал, когато се върне. Който и да предвожда онази паплач, не е вашата кралица.

Баща му отвърна само със съвсем леко кимване. Алуциус още не го бе видял да се кланя на някой воларианец. Дивизионният командир му хвърли един последен остър поглед, обърна се и се отдалечи, адютантите му подтичваха, за да не изостават. Алуциус се приближи към баща си с все още разтуптяно сърце.

— Кралицата? — попита той.

— Така се говори. — Ал Хестиан не вдигна поглед от картата. — Върната към живота, а явно и към красотата си, с помощта на Мрачното. Ако наистина е тя. Не бих изключил Ал Сорна да е намерил отнякъде нейна двойница и да я използва като марионетка.

„И Вейлин ли? А ако дойде той, ще дойде и Алорнис.“

— Ами Токрев? Алтор?

— Съответно убит и спасен. Тази сутрин пристигна пратеник от Уорнсклейв. Изглежда, армията на Токрев е била изклана до последния човек и голяма войска марширува на север по повеля на благословена от Мрачното кралица. Синко, струва ми се, че скоро ще получиш завършек на поемата си.

Алуциус си пое дъх и се извърна от картата да погледне към свободните мечове, трудещи се в изкопа.

— Защитните ровове не се ли копаят обикновено извън стените?

— Така е — отвърна баща му. — И ако времето позволи, ще изкопая един и там, просто за вид. Истинската защита е тук. — Той почука по картата с шипа, стърчащ от десния му ръкав, и Алуциус видя сложна мрежа от черни линии, нашарила лабиринта на улиците — улици, които вече не съществуваха. — Поредица от препятствия, теснини, огнени капани и така нататък. Ал Сорна е достатъчно хитър, но не може да прави чудеса. Този град ще бъде гробът на неговата армия.

— Милорд — заговори тихо Алуциус и пристъпи по-близо до баща си. — Моля ви…

— Вече говорихме по този въпрос. — Тонът на баща му беше категоричен, неумолим. — Загубих един син, няма да загубя и втори.

Алуциус си спомни нощта, когато градът падна. Писъците и пламъците го бяха събудили от пиянския му сън. Бе слязъл със залитане по стълбите и бе видял баща си в главната зала, заобиколен от куритаи и сечащ бясно с меча си, докато те кръжаха около него. Един вече бе мъртъв, но те не се опитваха да го убият. Алуциус още стоеше вцепенен от шок, когато една яка ръка го стисна за врата и опряха къс меч в слепоочието му. Някакъв офицер от свободните мечове извика на баща му и го посочи. Алуциус никога нямаше да забрави изражението му, докато отпускаше меча си и се отказваше от битката — не срам, нито отчаяние, само искрен и дълбок страх за обичан син.

— Трийсет дни — каза тихо Алуциус. — Средзимната нощ е след трийсет дни, нали?

— Да — отвърна Ал Хестиан след миг размисъл. — Да, след трийсет. — Погледна го загрижено. — Имаш ли нужда от нещо, Алуциус?

— Малко повече храна — каза той. — Аспект Дендриш заплашва да се обеси, ако не го храним по-добре. Макар да се съмнявам, че чаршафите биха издържали тежестта му.

— Ще се погрижа за това.

— Благодаря, милорд.

Алуциус се обърна да си тръгне. Сега, когато бремето на нерешителността бе паднало от раменете му, сърцето му биеше по-спокойно.

При портите се надигна някаква суматоха и варитайските стражи се разделиха да пропуснат самотен ездач. Алуциус прецени, че е един от ловците на Дарнел — в действителност шайка бандити и главорези, събрани от изметта на Ренфаел, за да издирят Червения брат. Мъжът клюмаше в седлото, докато се приближаваше към бащата на Алуциус, хълбоците и устата на коня му бяха покрити с пяна. Едва не се строполи, докато слизаше. Поклони се и заговори прекалено тихо, за да може Алуциус да го чуе, макар че ако се съдеше по това как се изпъна баща му, вестите явно бяха важни. Ал Хестиан се отдалечи, като раздаваше заповеди, следван от двамата си куритайски стражи, и преди да изчезне от погледа му, Алуциус долови думата „кавалерия“.

— Първо възкръснала кралица, сега пък нужда от кавалерия — рече замислено той на Двайсет и седем. — Струва ми се, че е време да се сбогувам със стар приятел.

Синьо перо го клъвна болезнено по палеца, докато я вадеше от клетката, с висящо на крачето ѝ съобщение. „Такова тегло на такова крехко създание“, помисли Алуциус, докато гледаше тънката телена щипка.

— Искаш ли да ѝ кажеш довиждане? — попита той Двайсет и седем, който както винаги остана мълчалив.

— О, не му обръщай внимание — каза Алуциус на Синьо перо. — На мен със сигурност ще ми липсваш. — Вдигна я и отвори длани. Тя постоя така за момент, сякаш несигурна, после подскочи, запляска с криле и литна.

„Средзимната нощ — помисли Алуциус, докато птицата се губеше от погледа му. — Когато казват, че се прощавали всички обиди, защото кой иска да таи злоба през несгодите на зимата?“