Момиче на пружина

9.

Емико се събуди в следобедната жега. Едва дишаше в пещта на стаята си.

Имаше място, където пружинките живееха свободно. Тази мисъл не я оставяше и за миг. Даваше ѝ причина да живее.

Притисна длан към дъските „УедърОл“, които деляха нейното спално място от спалното място над нея. Опипа неравната повърхност. Отдавна не се беше чувствала толкова спокойна. Спомни си Япония и глезотийките, които ѝ осигуряваше Гендо-сама — неин собствен апартамент, климатична система, която я галеше с хлад във влажните летни дни, рибки данган, които светеха и си сменяха цвета като хамелеони, но не за да се слеят с околната среда, а според скоростта, с която се движеха — сини бавни рибки и червени бързи рибки. Емико обичаше да почуква по аквариума и да се радва на червените резки, да се диви на красотата, родена от пружинниковата им природа.

Преди и тя грееше ярко. Беше направена добре. Обучена добре. Владееше до съвършенство изкуството на компаньонката по възглавка, беше отлична секретарка и преводачка, умееше да наблюдава и преценява хората — все неща, които вършеше в услуга на своя господар, и ги вършеше толкова добре, че той я уважаваше и гледаше на нея като на безценен гълъб, който да пусне във ведрия син небосклон. Да, така я почитаха навремето.

Чворовете на дъските я зяпаха отгоре, единствената украса на дъсчения таван-под, който разделяше нейното спално място от спалното място отгоре и я предпазваше от боклуците на съседите ѝ. Воня на ленено масло лъхаше от дървесината и изпълваше нажежената теснотия на помещението. В Япония беше забранено да се използват обработени по този начин материали в жилищни помещения. Тук, в копторите на кулата, никой не обръщаше внимание на това.

Дробовете ѝ горяха. Заслуша се в сумтенето и хъркането на другите обитатели. Откъм мястото горе не се чуваше нищо. Пуентай явно още не се беше прибрал. В противен случай вече щеше да го е отнесла — или щеше да я е наритал, или изчукал. Рядко минаваше цял ден, без да понесе едно от двете. Да, Пуентай още не се беше върнал. Може да беше мъртъв. Растежът фа’ган на врата му определено изглеждаше достатъчно голям да го убие.

Измъкна се от мястото си и се изправи в тясната пролука между спалните клетки и вратата. Протегна се, после посегна да вземе пластмасовото си шише, изтъняло и пожълтяло от дългогодишна употреба. Надигна го и отпи жадно от топлата като кръв вода. Гълташе и си мечтаеше за лед.

Два етажа по-нагоре паянтова врата я изведе на покрива, на слънчевата светлина и в жегата. Дори под преките лъчи на слънцето беше по-поносимо, отколкото в спалното помещение долу.

Простори, накачени с поли фа син и панталони, се поклащаха на морския бриз. Слънцето се спускаше към залез и огряваше храмовете. Водата в каналите и в река Чао Фрая искреше. Задвижвани с пружинници лодки и трикорпусни ветроходи се плъзгаха по нея като по червено огледало.

Хоризонтът на север се губеше в оранжевата мъгла на горяща тор и тропическа влага, но някъде там, ако можеше да се вярва на бледоликия фаранг с шева, живееха пружинки. Някъде отвъд армиите, които се сражаваха за дял от въглищата, нефрита и опиума, я чакаше нейното изгубено племе. Защото тя всъщност не беше японка; и преди, и сега беше момиче на пружина. Истинският ѝ клан я чакаше. Трябваше да намери начин да стигне до него.

Задържа още миг жадния си поглед натам, после отиде при кофата, която беше оставила предната вечер. На горните етажи вода нямаше, налягането не я качваше толкова високо, а да се къпе при обществените помпи беше излишен риск — затова всяка вечер Емико мъкнеше кофата по стълбите към покрива и я оставяше там за следващия ден.

Изкъпа се в уединението на откритото небе и залязващото слънце. За нея това беше ритуал, пречистване. Кофа вода и малко парченце сапун. Клекна до кофата и започна да се облива с топлата вода. Къпането беше прецизна церемония, отрепетирани движения в строга последователност като при традиционния японски танц джо но май, движения икономични до фанатизъм.

Изля един черпак на главата си. Водата обля лицето ѝ, стече се по гърдите, ребрата и бедрата ѝ, покапа по горещия бетон. Още един черпак, който напои черната ѝ коса, водата се стече по гърба ѝ, раздели се на две около ханша ѝ. Трети черпак обля кожата ѝ като живак. А после сапунът — втриваше го в косата си и в кожата си, изтъркваше омерзението от предишната нощ, докато цялата не се загърна в дантелен пеньоар от пяна. После пак кофата и черпакът, и изплакването, също толкова грижливо и отрепетирано като в началото.

Водата отмиваше сапунената пяна и мръсотията, отми дори част от срама. Потта, алкохола, солената влага на семенна течност и деградация, тях Емико можеше да отмие. Толкоз ѝ стигаше. Твърде уморена беше да се изтърка повторно. Винаги беше твърде уморена заради жегата.

Вече се беше изплакнала, но в кофата имаше още малко вода. Емико гребна с черпака и пи на големи глътки. А после в пристъп на нетипично прахосничество изля кофата на главата си с чувство близко до катарзис. И в този миг, докато водата я обливаше, преди да се разлее с плисък около краката ѝ, се почувства чиста.

На улицата направи опит да се слее с общия пулс на града. Мидзуми-сенсей я беше научила да ходи по определени начини, да акцентира и разкраси неравномерните движения на своя вид. Но ако внимаваше много, ако се бореше постоянно с природата и обучението си — ако беше с пола фа син и държеше ръцете си плътно до тялото, — Емико почти можеше да мине за нормален човек.

Шивачки бяха накацали покрай тротоарите с педални шевни машини и чакаха вечерната търговия. Продавачи на закуски редяха на спретнати купчинки изостаналата си стока и чакаха последните клиенти. Нощни сергии за храна разпъваха походни масички и столове на самата улица, ритуалното настъпление, което бе знак за края на деня и началото на живота в тропическия град.

Емико се опитваше да не зяпа открито навалицата — отдавна не беше поемала риска да излезе навън по светло. Когато я купи, Роли ѝ даде изрични указания. Не можел да я задържи в кулата на булевард „Плоенчит“ — дори курвите, сводниците и пристрастените към опиума трябвало да се съобразяват с известни ограничения, — затова щял да я настани в коптор, където подкупите били по-ниски, а обитателите не били толкова придирчиви към съседите си. Указанията му бяха пределно ясни — да се движи из града само нощем, като избягва осветените части, да идва право в клуба и после да се прибира право вкъщи. От това зависело оцеляването ѝ, така каза.

Беше напрегната. Повечето хора едва ли биха я погледнали и веднъж. Хубавото на разходките по светло беше, че през деня хората бяха твърде заети със собствените си дела и не даваха пукната пара за създание като нея, дори онези, които забележеха странните ѝ движения. Нощем, под зеления метанов светлик, имаше по-малко очи, но те бяха очи бездейни, надрусани с яба или лаолао, очи, които имаха времето и възможността да се впуснат в преследване.

Жена, продаваща сертифицирани от министерството на околната среда пръчици от нарязана на тънко папая, я изгледа с подозрение. Емико успя да овладее паниката си и продължи по улицата с малките си крачки и с надеждата, че изглежда ексцентрична, а не генетично сбъркана. Сърцето ѝ биеше като полудяло.

„Бързаш. Забави малко. Имаш време. Не колкото ти се иска, но достатъчно, за да зададеш въпросите си. Бавно. Търпеливо. Не се издавай. И гледай да не прегрееш.“

Дланите ѝ бяха влажни от пот: те всъщност бяха единствената част от тялото ѝ, която не пареше постоянно. Тя ги разтвори широко, като ветрила, с надеждата да попие поне мъничко хлад през тях. Спря при една обществена помпа да се наплиска и да пие вода. Пи до насита. Ако не друго, Новите хора не се бояха поне от бактерии и паразити. Тя беше негостоприемен гостоприемник. Една полза поне.

Ако не беше от Новите хора, щеше просто да иде на гара „Хуаламфонг“, да си купи билет за пружинников влак, да стигне с него чак до пущинаците на Чианг Май и после да продължи пешком. Би било толкова лесно. Вместо това трябваше да внимава и да обмисля всяка своя стъпка. Пътищата със сигурност се охраняваха. Всички пътни артерии, водещи към Североизтока и река Меконг, щяха да са задръстени с войници, придвижващи се между източния фронт и столицата. Пружинка като нея със сигурност щеше да привлече внимание, още повече че военните модели на Новите хора понякога се сражаваха на страната на виетнамците.

Но имаше и друг начин. От Гендо-сама беше научила, че голяма част от товарните превози в кралството се извършват по реките.

Свърна по Танон Монгкут към доковете и вълнолома и само след няколко крачки спря. Белоризци. Двама. Сви се до една стена, докато минаваха покрай нея. Дори не я погледнаха — ако не се движеше, нищо не я издаваше, — и въпреки това, когато се изгубиха от погледа ѝ, едва не хукна обратно към кулата. Повечето белоризци там бяха подкупени. Тези обаче… Тя потръпна.

Най-сетне наближи складовете и търговските станции на гайджините — новопостроения търговски квартал. Тръгна нагоре по дигата. Изкачи се до върха и океанът се ширна пред нея, пълен с ветроходи на котва в пристанището, с докери, които разтоварваха стока от трюмовете им, с водачи, които окуражаваха с викове мегодонтите си и ги насочваха с товара им от сандъци към огромните фургони с гумени колелета, които щяха да откарат стоката до складовете. Все неща, които ѝ напомняха за предишния живот.

Петно на хоризонта бележеше карантинната зона Кох Ангрит, където търговци и земеделски мениджъри гайджини клечаха сред купове калории и търпеливо чакаха слаба реколта или поредната зараза по посевите да вдигне търговските бариери на кралството. Веднъж Гендо-сама я беше завел на този плаващ остров от бамбукови салове и складове. Там, на поклащащите се палуби, Емико беше превеждала на господаря си, който уверено зарибяваше чужденците с най-новите плавателни технологии, които да ускорят транспортирането на патентована СояПРО по целия свят.

Въздъхна и се мушна под провисналото въже сайсин, опънато над вълнолома. Свещеното въже се виеше над дигата и в двете посоки и изчезваше в далечината. Всяка сутрин монаси от различен храм благославяха въжето — добавяха духовна подкрепа към физическите защитни стени, които удържаха гладното море.

В предишния си живот, когато Гендо-сама ѝ осигуряваше разрешителни да се движи свободно в града, Емико бе имала възможността да наблюдава годишната церемония по благославянето на вълнолома, помпите и въжето сайсин, което ги свързваше. Докато първите мусонни дъждове се изливаха върху насъбралото се множество, нейно благородно величество Невръстната кралица беше натиснала ръчките, които задвижваха с рев помпите, самата тя миниатюрна в сравнение с машината, създадена от нейните предци. Монасите запяха и опънаха ново въже сайсин от Градската колона, духовното сърце на Крунг Теп, както местните наричаха Банкок, към дванайсетте задвижвани с въглища помпи около града, а после всички се помолиха заедно уязвимият им дом да пребъде и тази година.

Сега, в сухия сезон, въжето изглеждаше разръфано, а помпите кротуваха. Плаващите докове и привързаните към тях лодки и баржи се полюшваха кротко под червената светлина на слънцето.

Емико се вля в навалицата, оглеждаше трескаво лицата на хората с надеждата да открие някой с по-благ характер. Спря, за да не издава с движения природата си, и продължи да оглежда хората. Накрая събра сили и подвикна на един работник:

— Катор ка. Моля ви, кун. Бихте ли ми казали откъде да си купя билет за ферибота на север?

Мъжът, целият покрит с прах и пот след края на работния ден, все пак ѝ се усмихна дружелюбно.

— Колко далеч на север?

Емико назова името на един град, макар че нямаше представа дали той е достатъчно близо до мястото, за което ѝ беше споменал гайджинът.

— Фицанулок?

— Нищо не отива толкова далеч на север — отвърна мъжът. — Най-много до Аютая. Реките са плитки заради безводието. Някои хора използват мулета да влачат лодките от брега, но за друг начин не съм чувал. Освен може би с пружинникова плоскодънка. А и войната… — Той вдигна рамене. — Ако искате да отидете на север, тръгнете по суша. Пътищата ще са проходими още известно време.

Емико прикри разочарованието си и се поклони вежливо. Значи и по реката не ставаше. Или по пътищата, или нищо. Пътуването по реката би имало и друго предимство — възможността да се охлажда. А по пътищата… представи си огромното разстояние под тропическия пек на сухия сезон. Може би трябваше да изчака мусоните. Дойдеха ли, температурите щяха да спаднат, а реките — да се напълнят…

Тръгна назад, изкачи отново вълнолома, спусна се от другата му страна и навлезе в гетото, където живееха докерските семейства и моряците в брегови отпуск, след като са преминали карантината. По пътищата значи. Тоест огромен и неоправдан риск. Ако можеше да се качи на някой пружинно задвижван влак… но това изискваше разрешителни. Много, много разрешителни, и то само за да се качиш. Ако можеше да подкупи някого, да се промъкне тайно във влака… Не, нямаше начин. Всички пътища водеха към Роли. Иска, не иска, трябваше да говори с него. Да измоли от стария гарван неща, които той нямаше причина да ѝ даде.

Мъж с татуирани на корема дракони и топка за такро, татуирана на раменете, я изгледа и подметна:

— Скок-подскок.

Емико не забави крачка, не се обърна, но настръхна. Мъжът тръгна след нея и повтори:

— Скок-подскок.

Емико хвърли поглед през рамо. Лицето на мъжа беше враждебно. Освен това беше с една ръка, забеляза тя с ужас. Мъжът протегна чуканчето си и я бутна по рамото. Тя отскочи настрани и насеченото движение издаде природата ѝ. Непознатият се усмихна, зъбите му бяха черни от сока на бетел.

Емико свърна в някаква пресечка.

— Скок-подскок — извика той за трети път.

Емико ускори крачка. Тялото ѝ се сгорещи. Дланите ѝ станаха хлъзгави от пот. Започна да диша бързо в опит да изхвърли поне част от акумулиращата се в тялото ѝ топлина. Мъжът не се отказваше. Повече не извика след нея, но Емико чуваше стъпките му. Направи нов завой. Чешърки се пръснаха пред нея като хлебарки от светлина и сенки. Ако и тя можеше да се изпари като тях, да се слее със стената и да стане невидима…

— Къде отиваш, пружинке? — извика мъжът. — Просто искам да те погледна.

Ако още беше с Гендо-сама, Емико щеше да се изправи лице в лице с непознатия. Да се изправи пред него уверена, защитена от митнически печати, разрешителни от собственика и консулството, пазена от страха, който отмъщението на господаря ѝ вдъхваше у всеки кандидат-изнасилвач. Собственост, да, но високо ценена и недосегаема. Би могла да се обърне за помощ дори към белоризците или полицията. С печати и паспорт тя не беше престъпление срещу природата и естествените ниши, а ценен предмет с висока художествена стойност.

Пресечката излизаше на голяма улица, пълна с гайджински складове и магазини, но мъжът я сграбчи за ръката, преди да е стигнала дотам. Температурата ѝ се бе повишила опасно. Заради жегата и паниката. Емико оглеждаше трескаво улицата, но там имаше само складове, сандъци със стока и няколко гайджина, които нямаше да ѝ помогнат. А ако бяха и греамити, щеше да стане още по-лошо.

Мъжът я дръпна назад.

— Къде си тръгнала, пружинке?

Очите му горяха. Дъвчеше нещо — амфетаминова пръчица. Яба. Черноработниците прибягваха до този наркотик, за да работят по-дълго, да горят калории, които нямат. Стисна я за китката. Дръпна я още по-навътре, където никой нямаше да ти види. Емико не можеше да тича повече, прегряла беше. А и да можеше, нямаше къде да отиде.

— Застани до стената — заповяда ѝ той. — Не. — Завъртя я с гръб. — Не ме гледай.

— Моля ви.

В здравата му ръка се появи нож.

— Млъкни! Стой мирна.

Гласът му прозвуча авторитетно, като на човек, свикнал да дава заповеди, и въпреки че инстинктите ѝ крещяха обратното, Емико се подчини.

— Моля ви. Просто ме пуснете да си вървя по пътя — прошепна тя.

— Бил съм се с такива като тебе. В джунглите на север. Пружинките бяха навсякъде. Войници скок-подскок.

— Аз не съм такава — прошепна Емико. — Не съм военен модел.

— Японци, същите като теб. Загубих си ръката заради твоите хора. Ръката и куп добри приятели. — Показа и чуканчето си с липсващата длан, опря го грубо в бузата ѝ. Дъхът му я опари по тила, когато мъжът уви ръка около гърлото ѝ и притисна ножа към шията ѝ отстрани.

— Моля ви. Просто ме пуснете. — Емико притисна задничето си към чатала му. — Ще направя каквото поискате.

— Мислиш, че ще се омърся с такава като теб ли? — Блъсна я силно към стената и Емико извика от болка. — С животно като теб ли? — Пауза, после: — Падни на колене.

Велосипедни рикши тракаха по калдъръма на по-широката улица. Хора питаха на висок глас за цената на конопените въжета и кога започва муай тай на „Лумфини“. Ножът се плъзна по шията ѝ, откри пулсиращата артерия и спря там.

— Приятелите ми умряха като кучета в джунглата заради японските пружинки.

Тя преглътна и повтори тихо:

— Аз не съм от този модел.

Той се изсмя.

— Разбира се. Ти си някакъв друг модел. От дяволите, дето ги държат в корабостроителницата от другата страна на реката. Нашите хора гладуват, а твоите им изяждат ориза.

Ножът се притисна към гърлото ѝ. Този мъж щеше да я убие. Несъмнено щеше да я убие. Омразата му бе изгаряща, а тя, Емико, беше нищо, боклук. Той беше висок, ядосан и опасен, а тя беше нищо. Дори Гендо-сама не би могъл да я защити от такъв като него. Преглътна и усети натиска на ножа върху гърлото си.

„Така ли ще умреш? Това ли е било предназначението ти? Да те заколят като прасе?“

Гневна искра блесна в сърцето ѝ, противоотрова на отчаянието.

„Няма ли поне да се опиташ? Нима учените са те създали толкова тъпа, че да се простиш с живота си без капка съпротива?“

Затвори очи и се помоли на Мицуко Джидзо Бодхисатва, а после, за всеки случай, и на чешърския дух бакенко. Пое си дъх, а после с всички сили блъсна ножа с ръка. Острието я поряза напречно, все едно я е парнал камшик.

— Араи уа?! — изкрещя мъжът.

Емико го блъсна силно и се мушна под размахания нож. Чу пъшкане и тропот зад себе си, докато тичаше към улицата. Не се обърна да погледне. Не ѝ пукаше, че движенията я издават, не ѝ пукаше, че тичането ще я прегрее до смърт. Тичаше, решена да избяга от демона зад себе си, и толкова. Щеше да изгори, но нямаше да умре покорна като прасе в кланица.

Летеше по улицата, заобикаляше купове плодове дуриан и прескачаше намотки конопено въже. Самоубийственият ѝ бяг беше безсмислен, ала тя не искаше да спре. Изблъска един гайджин, който се пазареше за цената на местен ориз Ю-Текс. Гайджинът отскочи и извика стреснато.

Свърна под бамбуковото скеле на някакъв строеж. Бягането ѝ се удаваше неочаквано лесно. Хората се движеха бавно, сякаш някой ги е набутал в гъст мед. Сякаш само тя се движеше. Обърна се да погледне и видя, че преследвачът ѝ е изостанал далеч назад. Не беше за вярване колко е бавен. Защо изобщо се беше уплашила от него? Засмя се, развеселена от абсурдността на този петмезен свят…

Налетя върху някакъв работник и падна по очи, като повали и него. Мъжът извика:

— Араи уа! Не гледаш ли къде търчиш!

Емико се надигна на колене, дланите ѝ бяха ожулени. Понечи да стане, но светът се кривна размазан и тя се строполи на земята. Надигна се отново, замаяна от горящата пещ на собственото си тяло. Земята под нея се люшкаше и въртеше, но Емико все пак успя да се изправи. Облегна се на някаква напечена от слънцето стена. Мъжът, когото беше съборила, ѝ крещеше. Гневът му я заливаше, без да стига до нея. Мрак и жега я притискаха. Изгаряше.

На улицата отпред, в плетеницата от каруци и велосипеди, зърна гайджинско лице. Примигна да прогони сбиращия се мрак и залитна крачка напред. Полудяваше ли? Или чешърският бакенко си играеше с нея? Сграбчи рамото на мъжа, който ѝ крещеше. Взираше се в човешкото гъмжило, опитваше се да потвърди или да отхвърли халюцинацията, родена от възврелия ѝ мозък. Работникът извика отвратено и отблъсна ръката ѝ, но тя не му обърна внимание.

Ето го пак онова лице. Същият гайджин, бледоликият с шева — вече само белег — от кабинета на Роли. Онзи, който ѝ беше казал да иде на север. Рикшата му се мярна за миг, преди да изчезне зад туловището на един мегодонт. А после се показа отново от другата страна на животното… и мъжът гледаше право в нея. Очите им се срещнаха. Той беше. Несъмнено.

— Дръжте я! Тя е пружинка! Ще избяга!

Беше нападателят ѝ — крещеше, размахваше ножа си и тичаше задъхан под бамбуковото скеле. Не беше за вярване, че е толкова бавен, много по-бавен, отколкото беше очаквала. Гледаше го озадачена. Може да беше окуцял във войната. Не, походката му изглеждаше нормална, просто всичко около нея се беше забавило. Странно. Наистина странно.

Работникът я сграбчи, но Емико продължи да оглежда уличното движение за гайджина. Халюцинации ли имаше?

Ето го! Емико се измъкна от хватката на работника и хукна през платното. Мушна се под търбуха на някакъв мегодонт, като едва не се блъсна в дебелите му като колони крака, изскочи от другата страна и заподтичва покрай рикшата на гайджина, протегнала ръка като просяк…

Той я гледаше студено, безразлично. Емико се спъна и посегна да се хване за рикшата, макар да знаеше, че бледоликият ще я отблъсне. Тя беше само пружинка все пак. Глупачка, при това глупачка, която таи глупавата надежда, че той ще види в нея човек, жена, а не само сбъркана карантия.

Най-изненадващо гайджинът я хвана за ръката и я издърпа при себе си в рикшата. После се развика на човека, който въртеше педалите — викаше му да побърза, ган кус чи че, куай куай куай. Крещеше му на три различни езика и рикшата постепенно ускори, но твърде бавно.

Нападателят на Емико скочи в рикшата. Замахна с ножа и разсече рамото ѝ. Тя видя как кръвта ѝ опръска седалката. Капчици като скъпоценни камъни, уловили слънчевата светлина. Мъжът вдигна отново ножа. Емико понечи да вдигне ръка да се защити, да го отблъсне някак, но беше твърде уморена. Пресъхнала беше от изтощение и прегряване. Мъжът изкрещя и замахна отново.

Емико гледаше как ножът се спуска, бавно като полузахаросан мед. Много бавно. Много далеч. Плътта ѝ цъфна разпрана. Въздухът се сгъсти от зной и изтощение. Сгъсти се и почна да се разпада по краищата. Ножът се вдигна и се спусна отново.

Внезапно гайджинът се хвърли помежду им. В ръката му блесна пружинников пистолет. Емико се зачуди лениво, че е въоръжен, но битката между него и наркомана бе някъде много далеч и беше някак твърде незначителна. А всичко ставаше толкова тъмно… Зноят я погълна.