Момиче на пружина

40.

Въртяха кротко педалите на две рикши по една полупразна улица, а после рев изпълни изневиделица въздуха и от пресечката излетя танк. Имаше мегафон, по който трещеше някакво съобщение, предупреждение навярно, а после кулата се завъртя право към тях.

— Скрийте се! — извика Хок Сенг, но и без неговата команда спътниците му бяха наскачали. Дулото на танка изтрещя. Хок Сенг се стовари на земята. Фасадата на някаква сграда се срина и ги засипа с отломки. Обвиха го сивкави облаци прах. Хок Сенг се закашля, понечи да се надигне и да изпълзи настрани, но чу трясък на пушка и отново се хвърли по очи на паважа. От гъстия прах не виждаше нищо. Откъм някаква сграда отвърнаха със стрелба от малокалибрени оръжия и танкът стреля натам.

Димът се разсейваше бавно.

Засмения Чан му махаше от една пресечка. Косата и лицето му бяха посивели от прах. Устата му се движеше, но без да издава звук, Хок Сенг дръпна Пак Енг и двамата се затичаха натам. Люкът на танка се вдигна, от отвора се показа войник и стреля по тях с пружинникова пушка. Пак Енг падна, гърдите му се обагриха в червено. Хок Сенг зърна Петер Куок, който хлътваше на бегом в някаква пряка. Самият той пак се просна по очи и се зарови като червей в отломките. Танкът стреля отново и се залюля върху веригите си от отката. Чуха се изстрели и войникът в купола на танка се килна напред. Пушката му се хлъзна по бронята на тежката машина. Танкът се завъртя с рев и тракане. Боклуци и листовки се завихриха около веригите. Машината се юрна право към Хок Сенг, ускоряваше. Той се метна настрани и танкът го подмина, засипвайки го с още отломки.

Засмения Чан зяпаше след оттеглящата се машина. Каза нещо, но ушите на Хок Сенг още пищяха. Засмения Чан му махна да иде при него. Хок Сенг се надигна и хукна със залитане към относителната сигурност на тясната пресечка. Засмения Чан сви шепи около ухото му. Викът му се чу като шепот:

— Бърз е! По-бърз от мегодонт!

Хок Сенг кимна. Трепереше. Танкът се беше появил като гръм от ясно небе. И с невероятна скорост. Хок Сенг за пръв път виждаше нещо да се движи толкова бързо. Технология от времето на Разширението. А мъжете, които го управляваха, се държаха като луди. Хок Сенг плъзна поглед по опустошението.

— Защо изобщо са дошли тук? Тук няма нищо важно.

Засмения Чан изведнъж избухна в смях. Думите му си пробиха път през звънтежа в ушите на Хок Сенг.

— Може да са се загубили!

И двамата започнаха да се смеят, Хок Сенг — на границата на истерията. От облекчение. Клечаха в пресечката, кискаха се и не можеха да си поемат дъх. Слухът на Хок Сенг бавно се връщаше.

— По-лошо е, отколкото онова със Зелените ленти — каза Засмения Чан, загледан в засипаната с отломки улица. — С тях поне човек можеше да се бие. А тези са прекалено бързи. И откачени. Фенгле, всичките до един.

Хок Сенг беше склонен да се съгласи.

— Може. Но за мъртвите е все едно кой ги е убил. Предпочитам да стоя далеч и от едните, и от другите.

— Трябва да внимаваме повече — каза Засмения Чан и кимна към тялото на Пак Енг. — Какво ще правим с него?

— Искаш ли да го носиш по целия път до кулите? — попита многозначително Хок Сенг.

Чан поклати глава и направи физиономия. Още една експлозия разтресе въздуха. Ако се съдеше по силата на трясъка, едва ли беше на повече от няколко пресечки.

— Дали е същият танк?

— Хич не искам да знам.

Тръгнаха по улицата, като се придържаха близо до сградите. Десетки хора бяха излезли, оглеждаха се, наострили уши за експлозиите. Опитваха се да разберат откъде идва стрелбата, какво става. Хок Сенг си спомни как стоеше на подобна улица само преди няколко години, как въздухът миришеше на море и на наближаващи мусони в деня, когато Зелените ленти започнаха прочистването. В онзи ден, точно като днес, хората се оглеждаха като гълъби, въртяха глави да разберат какво става, внезапно осъзнали какво ги грози.

Някъде напред се чу характерният звук на пружинникови пушки. Хок Сенг даде знак на Засмения Чан и двамата хлътнаха в друга пресечка. Твърде стар беше за тези простотии, каза си Хок Сенг. Би трябвало да си лежи на някой диван, да пуши опиум, а хубавата Пета съпруга да му разтрива глезените. Другите хора, които бяха излезли на улицата, още стояха и гледаха напрегнато в посоката, от която долитаха звуците на битка. Тайландците не знаеха какво да правят. Все още не знаеха. Нямаха опит с масовите кланета. Не си бяха изработили нужните рефлекси.

Хок Сенг влезе в една изоставена сграда.

— Къде отиваш? — попита Засмения Чан.

— Искам да видя. Трябва да знам какво става.

Тръгна нагоре. Втори етаж, трети, четвърти. Остана без дъх. Пети. Шести. Тръгна по коридора. Разбити врати, душна горещина, миризма на изпражнения. Изтрещя нов взрив.

Хок Сенг погледна през един прозорец. Трасиращи огнени дъги насичаха притъмняващото небе и разцъфваха в далечината. Малокалибрени оръжия пукаха в стакатов ритъм по улиците като фойерверки за Пролетния празник. Димни колони се издигаха на десетина места в града. Като навиващи се на спирала наги, черни на фона на залязващото слънце. Котвените площадки, морските шлюзове, промишлената зона… министерството на околната среда…

Засмения Чан го хвана за рамото и посочи.

Хок Сенг ахна. Гетото Яоуарат беше в пламъци. Скованите от материали на „УедърОл“ колиби избухваха една след друга в разширяваща се огнена завеса.

— Уоде тиан — промълви Засмения Чан. — Явно няма да се върнем там.

Хок Сенг гледаше с ужас как гетото му гори, как скътаните в колибата му пари и скъпоценности се превръщат в пепел. Такава беше съдбата, капризна. Засмя се уморено.

— А ти твърдеше, че съм човек без късмет. Ако бяхме останали в гетото, сега щяхме да се печем като прасета на шиш.

Засмения Чан се сгъна в подигравателен поклон.

— Ще последвам господаря на Трите сполуки и в деветте ада. — Замълча, после добави: — Но какво ще правим сега?

Хок Сенг посочи.

— Ще тръгнем по Танон Рама XII, после…

Изобщо не видя снаряда. Никое човешко същество не би го видяло, не и при такава скорост. Може би някоя пружинка военен модел би била достатъчно бърза да реагира навреме, но двамата със Засмения Чан се строполиха на пода, пометени от ударната вълна. Една от сградите през улицата се срина.

— Забрави! — Засмения Чан сграбчи Хок Сенг за лакътя и го повлече назад към стълбището. — Ще измислим нещо. Не искам да си загубя главата заради Твоята гледка.

Поеха на прибежки към промишления квартал. Улиците пустееха тъмни. Тайландците май бяха усвоили урока, че да се стои навън е опасно.

— Какво е онова там? — прошепна Засмения Чан.

Хок Сенг се взря в мрака. Трима мъже клечаха около манивелно радио. Единият държеше антена. Беше я вдигнал над главата си и я въртеше в опит да улови сигнал. Хок Сенг забави крачка, после дръпна Засмения Чан през улицата към хората с радиото.

— Какви са новините? — попита ги задъхано.

— Видяхте ли онзи снаряд, дето падна? — попита единият. После вдигна поглед към тях. — Жълти карти. — Каза го презрително, но после зърна мачетето, което Засмения Чан носеше на кръста си, спогледа се с другите двама, тримцата се усмихнаха смутено и взеха да отстъпват.

Хок Сенг се сгъна в лек поклон.

— Просто искаме да разберем какво съобщават.

Единият изплю костилка от бетел, без да ги изпуска от поглед. Накрая каза:

— Аккарат прави изявление. — Даде им знак да се приближат. Приятелят му вдигна отново антената и радиото изпращя.

— … останете си вкъщи. Не излизайте навън. Генерал Прача и неговите белоризци направиха опит да свалят самата кралица. Наш дълг е да защитим кралството… — Гласът потъна в море от статичен шум. Мъжът взе да върти копчетата на апарата.

Друг поклати глава.

— Това са лъжи, отначало докрай.

Онзи, който въртеше копчетата, възрази:

— Но Сомдет Чаопрая…

— Аккарат би убил и самия Рама, ако сметне, че му е изгодно.

Третият снижи антената — станцията се изгуби окончателно в статичния шум — и каза:

— Онзи ден един белоризец дойде в магазинчето ми. Рече, че искал да отведе дъщеря ми в дома си. Като „дар на добра воля“, така рече. Гущери са те, месоядни гущери всичките. Малко корупция е едно, но тези хеея ще…

Нова експлозия разтресе земята. Всички се заоглеждаха, тайландци и жълти карти, в опит да определят откъде е дошъл трясъкът.

„Ние сме като маймунки във враждебна и непозната джунгла.“

Тази мисъл изплаши Хок Сенг. Събрали бяха няколко парченца от пъзела, но нямаха представа за общия контекст на мозайката. Научаваха по нещо оттук-оттам, но никога нямаше да научат достатъчно. Можеха само да реагират на събитията в движение и да се молят за късмет.

Дръпна Засмения Чан за ръката и каза:

— Да вървим.

Тайландците вече прибираха радиото и бързаха да влязат в магазина си. Когато хвърли поглед през рамо, Хок Сенг видя само пуста улица, сякаш кратката политическа дискусия отпреди миг-два изобщо не се беше състояла.

Колкото повече наближаваха промишлената зона, толкова по-ожесточена ставаше престрелката. Армията и министерството на околната среда се бяха счепкали из целия град. И не само войници имаше по улиците — на всеки професионален войник се падаше поне по един цивилен, от доброволческите отряди, студентските асоциации, лоялистките дружества, които политическите фракции бяха успели да въвлекат в битката. Хок Сенг спря при един вход да си поеме дъх.

— Изобщо не мога да ги различа — измърмори Засмения Чан, когато неколцина студенти, въоръжени с къси мачете и с жълти ленти на ръцете, изтичаха покрай тях към един танк, който обстрелваше стара Разширителна кула. — Всичките носят жълто.

— Защото всички твърдят, че са верни на кралицата.

— Тя съществува ли изобщо?

Хок Сенг сви рамене. Един студент стреля по танка и дисковете рикошираха. Машината беше огромна. Не беше за вярване, че армията е успяла да придвижи толкова много танкове в столицата. Сигурно флотата бе оказала съдействие на военните, предположи Хок Сенг. Флотските адмирали и армейските генерали се бяха сдушили. Което означаваше, че Прача и неговите белоризци нямат нито един съюзник.

— Всичките са побъркани — измърмори той. — Няма никакво значение кой кой е. — Огледа улицата. Коляното го болеше, старата травма го бавеше опасно. — Ако можехме да намерим велосипеди… Кракът ми… — Изкриви лице.

— Ако караш колело, ще си много по-лесна мишена.

Хок Сенг разтърка коляното си.

— Знам. Но пак съм твърде стар за това.

Парчета мазилка се посипаха по тях след поредната експлозия. Засмения Чан изтупа прахта от косата си.

— Дано това препускане през града да си е струвало.

— А ти какво предпочиташ — да се печеш жив в гетото?

— Прав си. — Засмения Чан кимна. — Да побързаме обаче. Имам чувството, че като стоим тук, си насилваме късмета.

Още тъмни пресечки. Още насилие. Мълва, която прелита по улиците. Екзекуции в парламента. Търговското било в пламъци. Студенти от университета „Тамасат“ се събирали да защитят кралицата. А после ново изявление по радиото. На различна честота, казваха всички, струпали се около малкия апарат. Говорителката сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Хок Сенг се запита дали не чете текста под заплахата на дуло. Кун Супауади. Една от най-обичаните радиоговорителки. Хората бяха свикнали да я чуват как чете въведенията на интересни радиопиеси. А сега умоляваше с разтреперан глас съгражданите си да запазят спокойствие, докато танковете вилнееха по улиците, от котвените площадки до пристанищните докове. Трясък на взривове и избухващи снаряди долетя от радиото. Миг по-късно се повтори като съвършено ехо, достигна слушателите, търкаляйки се към тях като звук на далечна гръмотевица.

— Тя е по-близо до битката от нас — отбеляза Засмения Чан.

— Това добър знак ли е, или лош? — зачуди се Хок Сенг.

Засмения Чан отвори уста да отговори, но го прекъснаха тръбните ревове на побеснели мегодонти, последвани от залпове на пружинникови пушки. Всички обърнаха глави към улицата.

— Това звучи зле.

— Да се скрием — каза Хок Сенг.

— Късно е.

Човешка вълна се изля иззад ъгъла, хората тичаха и пищяха. Три бронирани мегодонта вилнееха след тях, огромните им глави се люлееха ниско, отляво надясно и отдясно наляво, бивните им, удължени с наточени метални остриета, посичаха хората на снопове. Тела се цепеха като портокали и летяха като обрулени листа.

Картечниците върху гърбовете на мегодонтите откриха огън. Потоци сребристи дискове удариха множеството. Хок Сенг и Засмения Чан се свиха в един вход, за да не ги помете тълпата. Сред бягащите хора имаше белоризци, които стреляха с пушки и автоматични оръжия, но дисковете бяха безполезни срещу бронираните мегодонти. Министерството на околната среда не беше снаряжено за битки като тази. Рикоширащите дискове хвърчаха на всички страни под съпровода на картечниците. Хора падаха на окървавени купове, гърчеха се и пищяха в агония, стъпкани от мегодонтите. Прах и дим задръстиха улицата. Мъж полетя, пернат от мегодонт, и се стовари върху Хок Сенг. От устата му плисна кръв.

Хок Сенг изпълзя изпод трупа. Някакви хора заемаха позиция и стреляха по мегодонтите. Студенти, помисли си Хок Сенг, от „Тамасат“ навярно, но на кого бяха верни можеше само да гадае, не би се учудил, ако самите те не знаеха срещу кого се бият.

Мегодонтите смениха посоката. Хора се юрнаха към Хок Сенг в желанието си да избягат, събориха го, смазаха го. Не можеше да диша. Опита се да извика, но натискът беше твърде силен. Изпищя. Тежестта на паникьосаното множество го смазваше, отнемаше му и последната глътчица въздух. Мегодонт се вряза в бягащата тълпа. Отстъпи назад и нападна отново, размаха бивните си, остриетата се врязаха в плът. Студенти хвърляха шишета с масло по мегодонтите, после и запалени факли, лумваха пламъци…

Нов порой от остри като бръснач дискове. Хок Сенг се сви на пътя на откосите. Някакво момче го погледна в очите, жълтата лента се беше смъкнала на окървавеното му лице. Остра болка прониза крака на Хок Сенг. Или го бяха простреляли, или коляното му се беше счупило. Изпъшка от страх и безпомощност. Тежестта на мъртвите и умиращите го смазваше. Щеше да умре. Смазан под труповете. Въпреки всичко беше подценил капризите на войната. Повярвал бе, че ще успее да се подготви. Такъв глупак…

Тишината настъпи внезапно. Ушите му звънтяха, но стрелба не се чуваше, нямаше го и тръбенето на мегодонтите. Хок Сенг успя да си поеме дъх под тежестта на телата. Около себе си чуваше само стонове и плач.

— Чан?

Нямаше отговор.

Хок Сенг излази изпод кървавата купчина. И други се измъкваха по подобен начин. Помагаха на ранените. Хок Сенг едва не падна отново. Кракът го болеше непоносимо. Целият беше омазан с кръв. Разбута внимателно купчината с надежда да открие Засмения Чан, но не го видя — или беше омазан с кръв до неузнаваемост сред многото тела и сгъстяващия се мрак, или беше избягал.

Хок Сенг го извика отново и пак заоглежда купчината. Наблизо ярко гореше метанова лампа — гърлото ѝ беше счупено и безценният газ изтичаше в небето. Може да избухне всеки момент, помисли си безразлично той, и да предизвика верижни експлозии в метановите тръбопроводи под града.

Погледна отново телата. Повечето бяха студенти, изглежда. Глупави младоци. Тръгнали да се сражават с мегодонти. Глупаци. Прогони спомена за собствените си деца, мъртви и погребани. Малайските кланета, записани с кръв по паважа на Банкок. Взе един пружинников пистолет от ръцете на мъртъв белоризец и провери мунициите в пълнителя. Останали бяха само няколко диска, но и това беше нещо. Нагнети пружината с няколко отсечени помпащи движения и прибра пистолета в джоба си. Деца, които си играеха на война. Деца, които не заслужаваха да умрат, но бяха прекалено глупави, за да живеят.

Някъде в далечината битката продължаваше да вилнее, пренесла се на други булеварди и набелязала си нови жертви. Хок Сенг закуцука по улицата. Навсякъде лежаха трупове. Стигна до едно кръстовище и го пресече бавно. Беше толкова уморен, че да мисли за рисковете на подобно придвижване му изглеждаше непосилно. От другата страна на улицата видя мъж да лежи облегнат на една стена, колелото му бе паднало на тротоара. Скутът на мъжа беше в кръв.

Хок Сенг взе колелото.

— Мое е — каза мъжът.

Хок Сенг спря и го погледна. Човекът беше на крачка от смъртта, направо си беше умрял, и въпреки това се беше вкопчил в старите навици, в идеята, че едно старо колело може да бъде обект на спорове за собственост. Хок Сенг му обърна гръб и свали велосипеда на уличното платно.

— Мое е — извика мъжът. Но нито се надигна, нито направи нещо друго да спре крадеца, така че Хок Сенг преметна крак през рамката и натисна педалите.

И да бяха отправени нови възражения от страна на законния собственик, Хок Сенг не ги чу.