Момиче на пружина

18.

Мълвата плъзна като пожар в мъртвите гори на Исаан. Тигъра беше мъртъв. Търговското министерство беше отбелязало още една точка. Хок Сенг долавяше всеобщото напрежение с кожата си. Мъжът, който му продаде вестник, не се усмихна. Двама белоризци на патрулна обиколка се зъбеха на всеки срещнат. Продавачите на зарзават бяха изнервени, сякаш до един предлагаха контрабандна стока.

Тигъра беше мъртъв, че и посрамен на всичкото отгоре, макар че, изглежда, никой не знаеше подробности. Наистина ли го бяха кастрирали? Наистина ли бяха изложили главата му пред министерството на околната среда за назидание на белоризците?

Напрежението в града беше толкова голямо, че Хок Сенг с радост би избягал с тайните си парични запаси, ако не бяха спецификациите в сейфа, които го държаха вързан за бюрото му. Такова напрежение не помнеше от времето на Инцидента.

Стана и отиде при един от прозорците на офиса. Надникна през затворените капаци към улицата. Върна се при педалния компютър. След минутка стана пак, отиде при вътрешния прозорец и се загледа в тайландците, които работеха на поточната линия в цеха. Сякаш самият въздух беше зареден с електричество. Сякаш идеше буря с все гръмотевиците, проливния дъжд и силното морско вълнение.

Опасности извън фабриката и опасности вътре в нея. Само няколко часа след началото на смяната Маи беше дошла отново, сгърбила рамене. Още един работник се беше разболял, жена този път. Направиха като с първите двама — Хок Сенг накара Маи да я откара в болница, но друга. Някъде долу, в сърцето на производствената система, нещо страшно протягаше пипалата си към всички тях.

При мисълта за незнайна болест, множаща се в резервоарите, Хок Сенг настръхна. Трима болни не бяха обикновено съвпадение. Щом се бяха разболели трима, щяха да се разболеят още, освен ако той не докладваше за проблема. Но ако докладваше, белоризците щяха да изгорят фабриката до основи, спецификациите за пружинниците щяха да отлетят с г-н Лейк отвъд океана и всичко щеше да отиде на вятъра.

На вратата се почука.

— Лаи.

Маи се вмъкна в офиса, изглеждаше уплашена и унила. Черната ѝ коса беше разрошена. Тъмните ѝ очи обходиха трескаво стаята да не би фарангът да е тук.

— Излезе да обядва — успокои я Хок Сенг. — Закара ли Ваяда?

— Да. Никой не ме видя, като я оставих пред болницата.

— Добре.

Маи се поклони, гледаше го все едно иска да каже нещо.

— Да? Какво има?

Тя се поколеба.

— По улиците има много белоризци. На всяко кръстовище оттук до болницата.

— Спряха ли те? Разпитваха ли те?

— Не. Но са много. Повече от обикновено. И са ядосани.

— Заради Тигъра. И търговското. Не може да е заради нас. За нас не знаят.

Маи кимна неуверено, но не си тръгна.

— Трудно ми е да работя тук — каза след малко. — Много опасно стана. Болестта… Много съжалявам. Ако умра… — Не довърши. — Много съжалявам.

Хок Сенг кимна с разбиране.

— Да. Разбира се. Нищо хубаво няма да излезе, ако се разболееш. — Наум се зачуди къде смята да потърси безопасност девойчето. Кошмарите за пренаселените кули на жълтите карти още го будеха нощем, облян в пот, разтреперан и благодарен, че се е измъкнал оттам. Кулите си имаха свои болести, бедността беше убиец сама по себе си. Запита се какво ли би решил самият той, ако трябва да избира между незнайна болест и сигурността на работата си.

Не, в тази работа нямаше сигурност. Именно този начин на мислене го беше подвел и преди, заради това се беше забавил и не беше избягал навреме от Малая. Нежеланието му да приеме, че ветроходът потъва и че трябва да го изостави, докато главата му още е над водата. Маи беше много по-мъдра от него. Той кимна рязко.

— Да, разбира се. Трябва да си вървиш. Млада си. Тайландка си. Все нещо ще изскочи. — Усмихна се насила.

— Нещо хубаво.

Тя се поколеба.

— Да? — подкани я Хок Сенг.

— Надявах се да взема последната си заплата.

— Разбира се. — Хок Сенг отиде при касата с дребните суми, отвори я, бръкна вътре и извади пачка червени банкноти. В пристъп на безразсъдна щедрост ѝ даде цялата пачка. — Ето. Вземи това.

Момичето ахна стъписано.

— Кун. Благодаря ви. — Поклони се дълбоко. — Благодаря.

— Няма защо. Но не ги харчи наведнъж. И внимавай да не…

Откъм цеха долетя вик, после още един и още един. Паника заля Хок Сенг. Поточната линия замлъкна. Предупредителният звънец писна със закъснение.

Хок Сенг хукна към вратата и впери поглед в линията долу. Плой махаше към вратите на цеха. Мъже и жени зарязаха работата си и хукнаха натам.

— Какво става? — попита Маи.

— Не знам. — Хок Сенг се обърна, притича до прозореца и отвори капаците. Булевардът гъмжеше от белоризци, маршируваха в крак. Хок Сенг си пое шумно дъх. — Белоризци.

— Тук ли идват?

Хок Сенг не отговори. Хвърли поглед през рамо към сейфа. „Ако побързам…“ Не. Държеше се като глупак. Беше отлагал и в Малая; нямаше да допусне втори път същата грешка. Отиде при касата с дребните суми и извади всичките пари. Натъпка ги в един сак.

— Заради болните ли идват? — попита Маи.

Хок Сенг поклати глава.

— Няма значение. Ела. — Отиде при крайния прозорец и отвори капаците. От другата страна лъщеше напеченият покрив на фабриката.

— Какво е това? — попита Маи.

— Път за бягство. Жълтите карти винаги са готови за най-лошото. — Усмихна се и я вдигна на перваза. — Ние, както знаеш, сме параноици.