Момиче на пружина

21.

Емико стоеше на ръба на порутената кула и се взираше на север.

Правеше го всеки ден, откакто Роли беше потвърдил, че селища на пружинки наистина съществуват. Откакто Андерсън-сама ѝ беше намекнал за това. Не можеше да се спре. Дори когато лежеше в обятията на Андерсън-сама, дори когато той я канеше да остане при него и плащаше на Роли да я освободи за няколко дни от задълженията ѝ в бара, дори тогава мечтаеше за онова място без господари. На север.

Пое дълбоко дъх и вдиша солената миризма на морето, натрапчивата воня на горяща тор и аромата на орхидейните лиани. Далече долу широката делта на Чао Фрая плискаше водите си по вълноломите и дигите на Банкок. В далечината Тонбури се носеше тромаво върху бамбукови салове и къщи на кокили. Храмът на зората се издигаше над водите, заобиколен от останките на удавения град.

На север.

Някъде отдолу долетяха викове и прекъснаха мечтанията ѝ. В първия миг шумът ѝ се стори неразбираем, после мозъкът ѝ превключи от японски на тайландски и звуците се превърнаха в думи. Думите се превърнаха в крясъци.

— Млъкни!

— Маи ао! Не! Не… нененене!

— Долу! Мап лонг диео хе! По очи!

— Моля… молямолямоля!

— Лягай!

Емико килна глава, заслушана във врявата. Имаше остър слух, още едно подобрение, което учените ѝ бяха вградили заедно с гладката кожа и кучешкото ѝ желание да угажда и служи. Крясъците продължаваха. Тропот на крака, после нещо се счупи. Побиха я тръпки. Беше само с тънки панталони и късо потниче. Другите ѝ дрехи бяха долу, дрехите ѝ за навън.

Още викове стигнаха до нея. Писъци на болка. Първична, животинска болка.

Белоризци. Нападение. Трябваше да се махне от покрива, преди да са се качили тук. Обърна се и хукна към стълбището, но на вратата рязко спря — отдолу отекваше тропот на крака.

— Трети отряд. Чисто е!

— Крилото чисто ли е?

— Да!

Емико затвори вратата и я затисна с гръб. Беше в капан. Белоризците вече се качваха по стълбите. Огледа трескаво покрива за някакъв път за бягство.

— Провери покрива!

Емико хукна към ръба. Балконите на кулата започваха на десет метра под краката ѝ. Най-близкият беше дълга и тясна тераса от времето, когато кулата е била луксозно място за живеене. Тя впери поглед в него. Зави ѝ се свят. Пропастта сякаш я теглеше, хората по улицата долу бяха мънички като черни паячета.

Духна вятър и я блъсна към ръба. Емико залитна и едва запази равновесие. Сякаш самите духове на въздуха се опитваха да я убият. Пак погледна балкона. Не. Невъзможно.

Обърна се и хукна назад към вратата, огледа се за нещо, с което да я залости. По покрива се валяха парчета тухли и плочки, по просторите висеше пране, но нищо, с което да… Зърна проскубана стара метла, грабна я и наби дръжката между вратата и касата.

От трескавото тичане напред-назад вече се беше сгорещила. Слънцето, голяма червена топка, се спускаше към хоризонта. Дълги сенки пълзяха по покрива. Погледът ѝ се спря на простряното пране. Дали да не се спусне с въже? Хукна към просторите и се опита да свали единия, но въжето беше вързано здраво. Не поддаваше. Тя дръпна отново.

Вратата зад нея се разтресе. Някой изпсува от другата ѝ страна.

— Отвори!

Вратата кънтеше под ударите. Дръжката на метлата нямаше да удържи дълго.

Неясно защо в главата ѝ прозвуча гласът на Гендо-сама, който ѝ казваше, че е съвършена. Оптимална. Наслада за окото. Емико направи физиономия, подразнена от гласа на дъртото копеле, и дръпна отново въжето. Мразеше го, мразеше старата змия, която я беше обичала и захвърлила. Въжето се вряза в ръцете ѝ, но всичко беше напразно. Гендо-сама. Предател. Щеше да умре, защото е оптимална, но не достатъчно оптимална за обратен билет.

„Изгарям!“

Оптимална.

Вратата изпращя. Емико заряза въжето и огледа за друго решение. Нищо, само боклуци и празен въздух. Със същия успех можеше да е на хиляда мили височина. На Оптимална височина.

Една от пантите се скъса, вратата се огъна. Емико отново хукна към ръба на сградата с надеждата да открие някакъв изход. Някакъв начин да се спусне надолу.

Пропастта зейна под нея. Вятърът я шамароса с поредния си повей. В Стената нямаше скоби. Нямаше нищо. Нямаше начин да се спусне. Погледна пак към просторите. Ако успееше да…

И втората панта се скъса. Вратата се отвори. Двама белоризци изскочиха на покрива, размахали пружинникови пушки. Видяха я и хукнаха към нея.

— Стой!

Емико надникна през ръба. Хората долу чернееха като точки. Балконът ѝ се стори малък колкото пощенски плик.

— Стой! Йоот диеу нее! Не мърдай!

Белоризците тичаха към нея — тичаха с всичка сила — и все пак, незнайно защо, изведнъж ѝ се сториха бавни. Бавни като мед в студен ден.

Емико ги гледаше озадачено. Бяха преполовили разстоянието, но се движеха много, много бавно. Сякаш тичаха затънали до колене в гъста оризова каша. Сякаш нещо дърпаше краката им назад. Толкова бавни. Бавни като мъжа с ножа, който я беше преследвал в уличките. Толкова бавни…

Усмихна се. Оптимална. Стъпи на ниския парапет на ръба на покрива.

Устите на белоризците се отвориха. Пушките им започнаха да се вдигат към нея. Емико се зачуди разсеяно дали пък всъщност тя не е бавната. И дали гравитацията няма да се окаже твърде бавна за нея.

Вятърът виеше, зовеше я. Духовете на въздуха я дърпаха, развяваха косата ѝ в черна мрежа. Емико махна един кичур от очите си. Усмихна се ведро на белоризците — те все още вдигаха пушките си — и направи крачка назад в празния въздух. Белоризците се опулиха. Пушките им проблеснаха в червено. Дисковете литнаха към нея. Един, два, три… — броеше ги тя — четири, пет…

Гравитацията я дръпна надолу. Мъжете и дисковете изчезнаха. Падна на балкона. Коленете се удариха в брадичката ѝ. Глезените ѝ се усукаха. Емико се търколи и се спря в парапета. Той поддаде от удара, откъсна се и тя полетя надолу. Успя да се хване за някакво щръкнало желязо и увисна над пропастта.

Празният въздух се разтваряше наоколо ѝ безкраен. Повеи на горещ вятър развяваха косата ѝ. Дърпаха я. Емико се изтегли нагоре. Едвам си поемаше дъх. Цялото ѝ тяло се тресеше, ожулено и натъртено, но без счупени кости. Без нито една счупена кост. „Оптимална“. Залюля крак, прехвърли го на разклатения балкон, после прехвърли и цялото си тяло. Скърцане на метал. Балконът се килна под тежестта ѝ, древните му болтове се разхлабиха. Емико изгаряше. Прииска ѝ се да припадне. Да се хлъзне по наклонения балкон и да се изсипе в празния въздух…

Викове откъм покрива.

Погледна нагоре. Белоризци надничаха през ръба, насочили към нея пружинниковите си пушки. Дискове заваляха като сребърен дъжд. Някои рикошираха, избивайки искри от метала, други срязаха кожата ѝ. Страхът ѝ даде сила. Тя се хвърли към сигурността на стъклените балконски врати. „Оптимална“. Стъклото се строши. Парчета порязаха дланите ѝ. Обвиха я искрящи отломки. Миг по-късно Емико хлътна през счупената врата и се озова в някакъв апартамент. Затича бързо, много бързо. Някакви хора я зяпаха, сащисани и невъзможно бавни…

Замръзнали.

Мина през друга врата и се озова в коридор. Сред белоризци. Хвърли се през тях. Изненаданите им викове се проточиха безкрайно и протяжно след нея. Надолу по стълбището. Надолу, надолу, надолу по стълбището, далеч от белоризците. Виковете им отекваха далече над нея.

Кръвта ѝ вреше. Стълбището пареше. Емико се спъна. Облегна се на някаква стена. Дори нагорещеният бетон беше за предпочитане пред собствената ѝ кожа. Започваше да ѝ се вие свят, но въпреки това продължи надолу. Мъжете все така крещяха някъде над нея, преследваха я. Ботушите им трополяха по стълбите.

Надолу и надолу, завой след завой. Разбутваше хора, които ѝ препречваха пътя, хора, изкарани навън от белоризците. Пещта в нея пламтеше, зашеметяваше я.

Миниатюрни капчици пот блеснаха по кожата ѝ, пробиваха си път през абсурдно малките ѝ пори, но в кулата беше толкова горещо и влажността бе толкова висока, че дори това с нищо не я охлади. Никога не беше усещала влага по кожата си. Кожата ѝ винаги беше толкова суха…

Прелетя покрай някакъв мъж. Той се дръпна, изненадан от грейналата ѝ кожа. Емико изгаряше. Крайниците ѝ се движеха като в анимирана детска книжка, която разлистват твърде бързо. Бързо, но накъсано. Всички я зяпаха.

Свърна от стълбището, мина през някаква врата, залитна по коридор, облегна се на една стена, останала без дъх. Огънят така я изгаряше, че едва държеше очите си отворени.

„Скочих“ — помисли си тя.

„Скочих!“

Адреналин и шок. Коктейл на ужаса, шемет като от силна дрога. Тресеше се цялата. Трептеше като пружинка. Вреше отвътре. От огъня ѝ прималя. Притисна се към стената в опит да попие хлад от нея.

„Трябва ми вода. Лед.“

Опитваше се да овладее дишането си, да се ослуша, за да разбере откъде идват убийците, но умът ѝ беше прекалено замъглен. Колко етажа се беше спуснала? Къде се намираше?

„Не спирай. Бягай!“

Срина се на пода.

Подът беше хладен. Дъхът влизаше и излизаше от дробовете ѝ, жулеше ги като шкурка. Потникът ѝ беше съдран. По ръцете и дланите ѝ имаше кръв от стъклената врата, през която беше влетяла. Протегна ръце и крака, разпери пръсти, притисна длани към плочките, за да попие максимално хлад от пода. Очите ѝ се затвориха.

„Стани!“

Не можеше. Опита се да овладее ускорения си пулс, да се ослуша за преследвачите, но истината бе, че едва си поемаше дъх. Толкова беше гореща, а подът — толкова хладен.

Нечии ръце я сграбчиха. Чуха се силни гласове; тръшнаха я обратно на пода. Вдигнаха я отново. После отвсякъде я заобиколиха белоризци, повлякоха я надолу по стълбите и тя им беше благодарна, че ако не друго, поне я влачат надолу към благословения хлад на вечерния въздух, нищо че ѝ крещяха и я удряха.

Думите им я заливаха непонятни. Не разбираше нито една. Бяха просто звуци, плъзгащи се по тъмната зашеметяваща горещина. Не говореха японски, бяха диваци някакви. Нецивилизовани диваци. И нито един не беше оптимален…

Заля я вода. Тя се задави. Още вода, право в устата и в носа ѝ, давеха я.

Някакви хора я разтърсваха. Крещяха в лицето ѝ. Удряха ѝ шамари. Задаваха въпроси. Настояваха да получат отговори.

Хванаха я за косата и натикаха лицето ѝ в кофа с вода, опитваха се да я удавят, да я накажат, да я убият, а тя си мислеше само едно — „благодаря ви благодаря ви благодаря ви благодаря ви“, — защото някакъв учен я беше създал оптимална и след още минутка това дребничко момиче на пружинка, на което крещяха и което удряха, щеше да се охлади.