Момиче на пружина

22.

Белоризците бяха навсякъде — патрулираха по улиците, инспектираха пазарищата, конфискуваха метан. Пътят през града беше сякаш безкраен. Плъзнали бяха слухове, че всички малайски китайци са интернирани в кулите на жълтите карти. И че ще ги транспортират на юг, обратно през границата, право в ръцете на Зелените ленти. Хок Сенг се заслушваше във всяка прошепната дума, докато се промъкваше по улички и пресечки към своя тайник с пари и скъпоценни камъни, а Маи, местната Маи, пращаше напред да разузнае пътя.

Стъмни се, а още бяха далеч от целта си. Парите, които беше откраднал от „Жива вода“, му тежаха. На моменти се ужасяваше, че Маи ще премисли и ще го предаде на белоризците срещу дял от парите, които намерят у него. Друг път я бъркаше с едно от собствените си женски деца и го обземаше страстно желание да я защити от всичко, което изскочи на пътя им.

„Полудявам — помисли си. — Как иначе може да сбъркам някакво глупаво тайландско момиче с мое дете.“

И въпреки това имаше доверие на тъничкото девойче, дете на рибари. Маи беше доказала надеждността си, когато той още ѝ беше началник във фабриката, и още не го беше предала сега, когато от началник се беше превърнал в плячка.

Стъмни се съвсем.

— Защо те е страх толкова? — попита Маи.

Хок Сенг вдигна рамене. Маи не разбираше — не можеше да разбере — сложния водовъртеж, в който се бяха озовали. За нея това беше игра. Страховита игра, вярно, но все пак игра.

— Когато кафявите хора се обърнаха срещу жълтите хора в Малая, беше точно като сега. Всичко се промени изведнъж. Религиозните фанатици дойдоха със зелени ленти на челата и с мачетета в ръце, а после… — Сви рамене. — Трябва да внимаваме.

Надникна към улицата от скривалището им и бързо се дръпна назад. Белоризец разлепваше поредния плакат с образа на Тигъра на Банкок, с черни ленти по края. Джайде Роянасукчай. Колко бързо беше изпаднал в немилост и колко бързо се беше въздигнал в светец. Хок Сенг поклати глава. Нагледен урок по политика.

Белоризецът продължи нататък. Хок Сенг огледа отново улицата. Хората започваха да излизат, насърчени от сравнително хладния вечерен въздух. Вървяха във влажния мрак, тръгнали да напазаруват, да вечерят, да открият любимата си количка за сом там. Униформите на белоризците грееха зеленикави под светлика на одобрен за употреба метан. Движеха се на групи, като чакали, излезли на лов за ранено животно. Пред къщите и магазините се бяха появили малки светилища на Джайде. Свещички и невени се трупаха пред снимките му в знак на солидарност и с надеждата да опази хората от гнева на белоризците.

По националното радио валяха обвинения. Генерал Прача говореше как трябвало да защитят кралството от злодеите — неназовани, — които се опитвали да го съборят. Гласът му пращеше над главите на хората, излизаше тенекиен от радиоапаратите с ръчна манивела. Продавачи и домакини. Просяци и деца. Зеленият светлик на метановите лампи играеше треперливо по лицата им, превръщаше всичко в карнавал. Но сред шепота на саронги и поли фа син, сред крещящите червено-златни облекла на мегодонтските водачи неизменно се белееха униформи и сурови очи се оглеждаха за повод да излеят яростта си.

— Хайде. — Хок Сенг побутна Маи напред. — Виж дали е безопасно.

След минутка Маи се върна, даде му знак и тръгнаха заедно през навалицата. Възли от тишина ги предупреждаваха за появата на поредния белоризец, страх смълчаваше смеха на влюбените и подгонваше децата. Хората свеждаха глави и чакаха белоризците да отминат.

Наближиха едно нощно пазарче. Хок Сенг местеше трескаво поглед по запалените свещи, цвърчащите спагети и мержелеещите се чешърки.

Някъде напред прозвуча вик и Маи хукна натам да разузнае. След миг се върна и го дръпна за ръката.

— Кун. Ела бързо. Гледат другаде.

Промушиха се покрай група белоризци и обекта на техния гняв.

Старица лежеше с разбито коляно до количка за бързо хранене, дъщеря ѝ се опитваше да я вдигне под погледите на насъбралата се тълпа.

Стъклените съдове със сосовете и добавките се бяха пръснали на парчета, стъкълца лъщяха в чилито, сред бобените стръкове, върху нарязания на кръгчета лимон, грееха като диаманти под зелената светлина на метана. Белоризците ръчкаха с палките си разпиляната храна.

— Хайде, лелче, сигурен съм, че имаш още пари. Мислиш си, че можеш да подкупиш белоризците, но ще трябва още бая да кихнеш, ако искаш да гориш необложено с акциз гориво.

— Защо правите това? — извика дъщерята. — Какво сме ви направили?

Белоризецът я изгледа студено.

— Мислите, че се шегуваме, а? — И отново стовари палката си върху коляното на старицата. Тя изпищя, а дъщеря ѝ се сви.

Белоризецът извика на хората си:

— Приберете метановата им бутилка при другите. Имаме да обиколим още три улици. — Обърна се към притихналите зяпачи. Хок Сенг изстина, когато погледът на офицера се плъзна по него.

„Не бягай. Не се паникьосвай. Стига да си държиш устата затворена, можеш да минеш за местен.“

Белоризецът се усмихна и каза високо:

— Разкажете на приятелите си какво сте видели тук. Ние не сме кучета, които да храните с огризки. Ние сме тигри. Бойте се от нас. — После вдигна палката си и тълпата се пръсна, Хок Сенг и Маи — също.

Една пресечка по-нататък Хок Сенг се облегна на някаква стена, останал без дъх. Градът се беше превърнал в чудовище. Всяка улица криеше опасност.

Навътре в пресечката радио с ръчна манивела грачеше последните новини. Доковете и фабриките били затворени. Достъпът до крайбрежието бил ограничен, пускали само с пропуски.

Полазиха го тръпки. Случваше се отново. Стените се вдигаха и той не можеше да напусне града, затворен като плъх в капан. Постара се да овладее паниката. Имаше план за такива случаи. Подготвил се беше. Но първо трябваше да стигне до дома си.

„Банкок не е Малака. Този път си готов.“

Най-сетне навлязоха сред познатите коптори и миризми на гетото Яоуарат. Хлътнаха в тесните проходи. Покрай хора, които не го познаваха. Хок Сенг овладя поредния пристъп на страх. Ако белоризците се бяха сговорили с кръстниците на гетото, можеше да се окаже в опасност дори тук. Прогони тази мисъл, отвори вратата на барачката си и вкара Маи вътре.

— Справи се добре — каза ѝ, бръкна в торбата и ѝ връчи пачка от откраднатите пари. — Ако искаш още, ела пак утре.

Тя зяпна богатството, което ѝ беше дал с лека ръка.

Ако не беше такъв глупак, Хок Сенг щеше да я удуши и така да елиминира риска да го предаде заради другите пари в торбата. Прогони тази мисъл. Маи беше доказала верността си. А и той все трябваше да се довери на някого. Освен това Маи беше тайландка, нещо много полезно сега, когато жълтите карти бяха станали по-евтини и от чешърки.

Маи натика пачката в джоба си.

— Ще можеш ли да се прибереш оттук? — попита я Хок Сенг.

Тя се ухили.

— Аз не съм жълта карта. Няма от какво да се страхувам.

Хок Сенг успя да се усмихне в отговор. Момичето нямаше никаква представа, че когато целта ти е да опожариш нивата, не си правиш труда първо да отделиш плявата от зърното.