Момиче на пружина

11.

Джайде изпитваше известно уважение към китайците от Чаожоу. Техните фабрики бяха големи и добре управлявани. Заселили се бяха в кралството преди поколения и бяха верни до гроб на нейно величество Невръстната кралица. И нямаха нищо общо е жалките китайски бежанци, които бяха пристигнали на тумби от Малая и бяха залели страната му с надеждата да получат помощ, след като бяха настроили срещу себе си малайците. Ако бяха поне наполовина умни колкото сънародниците си от Чаожоу, малайските китайци щяха да приемат исляма още пред поколения и да се вплетат в тъканта на малайското общество.

Вместо това китайците от Малака, Пенанг и Западния бряг се бяха държали арогантно настрана, живели бяха със заблудата, че надигащият се фундаментализъм ще ги подмине. И сега идваха да просят милост в кралството, с надеждата, че чаожойските им братовчеди ще ги измъкнат от незавидното положение, в което бяха проявили глупостта да изпаднат.

За разлика от глупавите малайски китайци, чаожойците бяха умни хора, съобразителни. Те бяха на практика тайландци. Говореха на тайландски. Кръщаваха децата си с тайландски имена. Може и да имаха китайски корени нейде в далечното си минало, но във всичко друго бяха тайландци. И бяха верни на короната. А това, размишляваше Джайде, беше повече, отколкото можеше да се каже за някои представители на собствената му нация, и със сигурност повече, отколкото можеше да се каже за Аккарат и другите от неговата порода в търговското министерство.

Затова Джайде изпитваше известно съчувствие, като гледаше чаожойския бизнесмен с дълга бяла риза, свободни памучни панталони и леки сандали, който крачеше напред-назад пред него в цеха на фабриката си и се оплакваше, че затварят предприятието само защото бил превишил въглищната си квота, при положение че бил платил на всеки белоризец, прекрачил някога прага му, и че Джайде нямал право — никакво право — да затваря цялата му фабрика.

Джайде продължи да му съчувства дори когато мъжът го нарече костенурско яйце — което определено беше неприятно, предвид, че на китайски да те нарекат „костенурско яйце“ беше тежка обида. И въпреки това Джайде беше склонен да си затвори очите за емоционалния изблик на бизнесмена. Китайците по природа бяха темпераментни. Горещяха се за неща, с които един тайландец никога не би се посрамил.

Като цяло Джайде съчувстваше на човека.

Не можеше обаче да изпита съчувствие към човек, който постоянно го ръчка с пръст в гърдите и го псува, затова в момента седеше върху гърдите на въпросния човек — притиснал с черната си палка гръкляна му — и му обясняваше подробно какво уважение се дължи на един белоризец.

— Изглежда, ме бъркаш с поредния чиновник от министерството — отбеляза Джайде.

Мъжът изгъргори нещо и понечи да се освободи, но палката на гърлото му пречеше. Джайде го наблюдаваше внимателно.

— Ти несъмнено разбираш, че имаме въглищни квоти, защото градът ни на практика се намира под океанското ниво. И че си надвишил своята преди месеци.

— Гхрагхр.

Джайде обмисли отговора му и поклати тъжно глава.

— Не. Боя се, че това не може да продължи. Крал Рама XII го постанови с декрет, потвърден по-късно и от нейно величество Невръстната кралица, че никога няма да изоставим Крунг Теп и да го отстъпим даром на алчния океан. Ние няма да избягаме от Града на свещените създания, както страхливците от Аютая избягали пред настъпващите бирмански войски. Океанът не е вражеска армия. Отстъпим ли пред него, никога няма да си върнем загубеното. — Изгледа съсредоточено потящия се китаец. — Затова всички трябва да дадем своя дял в борбата. Трябва да се съпротивляваме с общи усилия, също като селяните от Банг Раджан, за да не плъзне нашественикът по нашите улици, не си ли съгласен?

— Ггххгхгххгхххх…

— Браво — Джайде се усмихна одобрително. — Радвам се, че отбелязваме напредък.

Някой се изкашля.

Джайде вдигна поглед, преглътна раздразнението си и каза:

— Да?

Новобранец в лъскава бяла униформа стоеше мирно малко встрани и чакаше.

— Кун Джайде. — Сведе глава към събраните си длани и остана така. — Много съжалявам за прекъсването.

— Да?

— Чао кун генерал Прача ви вика.

— Зает съм — каза Джайде. — Нашето приятелче тук, изглежда, най-после е склонно да разговаря спокойно и възпитано. — Усмихна се любезно на полузадушения бизнесмен.

Момчето каза:

— Пратиха ме да ви кажа… Казаха ми да… да…

— Слушам.

— Да ви кажа да замъкнете — много се извинявам — „жадния си за слава задник“ — моля да ме извините — в министерството. Незабавно. — Младежът примижа, засрамен от изречените думи. — И ако нямате велосипед, да ви дам моя.

— А. Ясно. Добре. — Джайде се надигна и кимна на Каня. — Лейтенант? Бъди така добра и се разбери с нашето приятелче, става ли?

Каня го гледаше озадачено.

— Проблем ли има?

— Изглежда, Прача най-сетне е събрал смелост да ми се развика.

— Да дойда ли с теб? — Каня хвърли поглед към бизнесмена. — Този гущер може да почака още един ден.

Джайде се усмихна, трогнат от загрижеността ѝ.

— Не се притеснявай. Довърши тук. Като се върнеш в министерството, ще те уведомя дали са ни заточили на юг да охраняваме бежански лагери до пенсия.

Тръгна към изхода с младежа, а бизнесменът отново събра кураж:

— Ще ти взема главата за това, хеея!

Звукът от удара на палката на Каня и изненаданият крясък на китаеца бяха последното, което Джайде чу на излизане от цеха.

Навън слънцето напичаше жарко. Джайде вече се бе изпотил от усилието да набие здрав разум в главата на бизнесмена и сега, на слънце, жегата му дойде в повече. Застана под сянката на една кокосова палма и зачака пратеникът да докара велосипеда си.

Младежът погледна с тревога потното му лице.

— Не искате ли да си починете малко?

Джайде се разсмя.

— Не се тревожи за мен, просто остарявам. Онзи хеея ми създаде неприятности, а и не съм боец като едно време. Дойдат ли мусоните, няма да се потя толкова.

— Спечелили сте много двубои.

— Вярно е. — Джайде се ухили. — И тренирах в по-горещо време от това.

— Лейтенантката ви би могла да поеме тази част от работата — каза момчето. — Не е нужно да се преуморявате.

Джайде изтри челото си и поклати глава.

— Да бе, и какво ще си помислят хората ми? Че мързелувам.

Момчето ахна.

— Никой не би помислил такова нещо за вас. Никога!

— Като станеш капитан, ще разбереш какво имам предвид. — Джайде се усмихна снизходително. — Хората, които командваш, са ти верни само ако ги предвождаш в първата редица. Никога не бих пилял силите им да ми въртят манивелен вентилатор или да ми веят с палмово листо като онези хеея в търговското. Аз може да съм начело, но иначе всички сме братя. Обещай ми, че ще правиш същото, когато станеш капитан.

Очите на момчето блеснаха и то се поклони отново.

— Да, кун. Няма да забравя. Благодаря ви!

— Само така. — Джайде преметна крак през рамката на колелото. — Когато приключи тук, лейтенант Каня ще те метне до министерството с нашия тандем.

Вля се в движението. През горещия сезон, преди да дойдат дъждовете, само лудите излизаха по това време на деня, но тук-там, под навеси и покрити арки, на сянка се криеха пазарчета, пълни със зеленчуци, хранителни продукти и дрехи.

На Танон На Фралан Джайде пусна кормилото, колкото да се поклони пътьом на Градската колона и да прошепне молитва за дълговечността ѝ. Именно тук, в прилежащия ѝ храм, в духовното сърце на Банкок, крал Рама XII беше обявил, че няма да предадат града си на надигащото се море. Сега монотонните напеви на монасите, които се молеха ежедневно за оцеляването на Банкок, стигаха приглушени до улицата и изпълваха Джайде с покой. Той вдигна три пъти ръце към челото си — един от десетките други велосипедисти, които правеха същото.

След петнайсетина минути пред погледа му се появи министерството на околната среда — комплекс сгради с облицовка от червени плочи и стръмни покриви, надничащи през бамбукови гъсталаци, тикови и дъждовни дървета. Високи бели стени с изображения на митичните създания Гаруда и Сингха охраняваха територията на министерството, белязани от стари влажни петна и обрасли в основата си с мъх и папрати.

Джайде беше виждал комплекса от въздуха — беше един от малцината, качвали се на дирижабъл за полет над града по времето, когато Чаянучит все още беше министър, а властта на белоризците беше абсолютна, когато чумите, върлуващи по целия свят, унищожаваха реколтата с такива невиждани темпове, че никой не знаеше дали човечеството изобщо ще оцелее.

Чаянучит помнеше първата поява на чумите. Малцина можеха да се похвалят с това. А Джайде беше извадил невиждания късмет да започне кариерата си в министерството като куриер в кабинета на този велик мъж.

Чаянучит разбираше какво е заложено на карта и какво трябва да се направи. Когато трябваше да се затворят граници, да се изолират министерства, а Фукет и Чианг Май да бъдат сринати със земята, той не се поколеба. Когато на запад плъзнаха джунгли, той ги гореше със скоростта, с която настъпваха, а когато се издигна във въздуха с дирижабъла на негово величество краля, Джайде бе благословен да го придружи!

По онова време вече само разчистваха, „АгриГен“, „ПурКал“ и другите като тях транспортираха по море резистентните си на зарази семена и ги предлагаха на кралството на безбожни цени, а милеещи за родината си генехакери вече се опитваха да разбият кодовете на продуктите, създадени от калорийните компании, с надеждата да нахранят кралството, докато бирманци, виетнамци и кхмери умираха от глад. „АгриГен“ и подобните им заплашваха да наложат ембарго заради нарушения на международните закони за интелектуална собственост, но Тайландското кралство успяваше да оцелее. Напук на всичко. Много други държави попаднаха под ботуша на калорийните компании, но кралството отстоя независимостта си.

„Ембарго! — беше се изсмял Чаянучит. — Та ние тъкмо ембарго искаме! Притрябвали са ни техните боклуци.“

И така бяха издигнати стените — нови стени в допълнение към онези, които петролният колапс вече беше издигнал, и другите, издигнати срещу гражданската война и гладуващите бежанци — още една бариера, която да варди кралството от безобразията на външния свят.

Новобранецът Джайде бе изумен от трескавата дейност, която кипеше в министерството на околната среда. Белоризци тичаха от кабинетите на улицата и обратно в стремежа си да държат под контрол стотиците опасности. Министерството беше като кошер с разлютени пчели — в нито една друга държавна институция чувството за неотложност не беше толкова силно. Чумите не чакаха никого. Една-единствена генехакерска гъгрица, открита в отдалечен район на страната, вдигаше по тревога отрядите и те веднага се качваха на пружинникови влакове и потегляха към епицентъра на заразата.

Компетенциите на министерството се разширяваха непрекъснато. Чумите бяха последната атака, заплашваща оцеляването на кралството: преди тях дойдоха проблемите с покачващото се морско равнище и необходимостта от изграждането на диги и вълноломи. А после и пропуските при сключването на енергийни договори и търговията със замърсителни квоти и климатични нарушения. Тогава белоризците поеха лицензите за производството на метан. После дойде ред и на рибата — министерството бе натоварено със задачата да следи и ограничава натрупването на токсини в рибните популации, този последен бастион на калорийна подкрепа за кралството (добре, че фарангските калорийни компании мислеха като сухоземни и почти не бяха пипнали рибните запаси). После в компетенциите на министерството бяха включени здравеопазването и контролирането на бактериалните и вирусните инфекции — H7V9; сибискоза 111 тип l, c и d; растежът фа’ган; мидите на горчивата вода и техните вирусни мутации, които толкова лесно прескачаха от океана към сушата; мехурчестата ръжда… Задълженията на министерството нямаха край. — Джайде видя някаква жена, която продаваше банани. Не се сдържа, скочи от колелото ѝ си купи един. Бананите бяха от новия вариетал, дело на отдела за бързо прототипиране към министерството. Бързорастящи и резистентни към червейчетата макмак, които снасяха миниатюрните си черни яйца в цветовете и ги съсипваха, преди да са вързали плод. Джайде обели банана и го изяде на три хапки, после подкара отново колелото с мисълта за обяда, който щеше да пропусне поради липса на време. Изхвърли обелката от банана в корените на едно дъждовно дърво.

Животът по правило произвежда отпадъци. Живеенето произвежда разходи, опасности и проблеми с управлението на отпадъците — и постепенно министерството се беше озовало в центъра на живота, със задачата да договаря, насочва и санкционира отпадъците, произведени от средностатистическия човек, както и да разследва нарушенията на алчните и късогледите, онези, които се стремяха към бързи печалби, рискувайки живота на всички останали.

Емблема на министерството беше окото на костенурка — заради острия поглед на тези животни и като символ на убеждението, че онова, което ни се дава евтино или бързо, винаги идва със скрита цена. И ако другите ги наричаха министерство на костенурките, и ако разни чаожойски китайци обиждаха белоризците на костенурски яйца, така да е. Ако фарангите се подиграваха на костенурката заради бавния ѝ ход, така да е. Министерството на околната среда беше опазило кралството от страшни беди и Джайде искрено се гордееше с победите му.

И въпреки това, когато слезе от колелото пред портите на министерството, Джайде видя мъж, който го изгледа злобно, и жена, която му обърна гръб. Дори пред прага на самото министерство — именно там — хората, които се опитваше да защити, му обръщаха гръб. Намръщи се и избута колелото покрай охраната.

Комплексът все още жужеше като кошер, но разликата с времето на неговата младост беше голяма. Стените тъмнееха от плесен, парчета от облицовката се бяха напукали под тежестта на лианите. Старо дърво бо се беше подпряло на една стена и гниеше отвътре като символ на техните провали. Стоеше така вече от десетина години, стоеше и гниеше. Останало бе незабелязано, едно от многото умрели междувременно неща. Някакво усещане за развала и запуснатост се усещаше в комплекса, сякаш джунглата се опитваше да си върне онова, което с мъка ѝ е било отнето. Ако някой не разчистеше лианите от алеите, скоро цялото министерство щеше да изчезне в зеленото им море. В едно друго време, когато министерството беше герой в очите на хората, нещата бяха различни. Тогава хората падаха на колене пред служителите на министерството и удряха три пъти чело в земята като пред монаси, а белите униформи вдъхваха почит и възхищение. А сега цивилните се стряскаха, щом видеха Джайде. Стряскаха се и бързаха да му обърнат гръб.

Ти си лошо дете, побойник, мислеше си горчиво Джайде. Побойник и нищо повече, който крачи сред стадо биволи и се опитва да ги насочва с добро, ала твърде често открива, че е прибегнал до бича на страха. И цялото министерство беше такова — или поне онези негови служители, които все още разбираха дълга си, които държаха очите си отворени за опасностите и които още вярваха в яркобялата линия на защита, която трябваше да бъде удържана на всяка цена.

„Аз съм побойник.“

Въздъхна и остави колелото пред административната сграда, която отчаяно се нуждаеше от варосване, но пари в отънелия бюджет на министерството така и не се намираха. Погледна я. Запита се дали министерството е стигнало до тази криза заради прекомерната си амбиция, или заради феноменалния си успех. Хората вече не се страхуваха от външния свят. Бюджетът на министерството намаляваше всяка година, а този на търговското министерство се увеличаваше.

Джайде седна пред кабинета на генерала. Служители в бели униформи минаваха покрай него и се правеха, че не го виждат. Фактът, че чака пред кабинета на Прача, би трябвало да го изпълни с доволство. Рядко го викаха при началството. Явно този път беше направил нещо както трябва. Млад мъж се приближи колебливо към него и се поклони.

— Кун Джайде?

Джайде кимна и младежът се усмихна широко. Косата му беше подстригана много късо, веждите му едва се, забелязваха. Явно наскоро беше излязъл от манастира.

— Кун, надявах се, че сте вие.

Младежът се поколеба, после му подаде малка картичка. Нарисувана беше в стария стил Сукотай и изобразяваше млад мъж в разгара на двубой, с окървавено лице, който притиска противника си на ринга. Чертите на мъжа бяха стилизирани, но Джайде неволно се усмихна.

— Откъде си взел това, момко?

— Гледах двубоя, кун. В нашето село. Бях ей толкав… — младежът вдигна ръка на височината на кръста си, — а може и по-малък да съм бил. — Засмя се смутено. — Заради вас реших да стана боец. Когато Дитакар ви повали, реших, че това е краят, кръвта ви беше навсякъде. Не вярвах, че ще го победите, защото той беше много по-едър. Мускулите му… — Гласът на момчето пресекна.

— Спомням си, да. Беше хубав двубой.

Младежът се ухили.

— Да, кун. Страхотен двубой беше. Тогава реших, че и аз искам да стана боец.

— А виж се сега.

Момчето прокара длан по едва наболата си коса.

— А. Да. Двубоите се оказаха по-трудни, отколкото си мислех… Но… Ще я подпишете ли? Картичката. Моля ви. Ще я дам на татко. Той винаги говори с възхищение за вашите двубои.

Джайде се усмихна и подписа картичката.

— Дитакар не беше най-умният противник, с когото съм се бил, но беше силен. Де всичките ми битки да бяха с толкова ясни правила.

— Капитан Джайде — прекъсна ги строг глас. — Ако си приключил с феновете…

Младежът се поклони и избяга. Джайде се загледа след него и си помисли, че в крайна сметка може би не всички младежи са изгубени за каузата. Може би… Обърна се към генерала.

— Още е съвсем млад.

Прача го изгледа строго. Джайде се ухили.

— А и не съм виновен, че бях толкова добър на ринга. По онова време министерството ми беше спонсор. И мисля, че спечелихте доста пари и новобранци благодарение на мен, кун генерал, сър.

— Не ме генералосвай, ако обичаш. Познаваме се твърде отдавна, за да ми пробутваш официалности. Влизай.

— Да, сър.

Прача направи физиономия и му махна към отворената врата на кабинета си.

— Влизай!

Джайде влезе. Прача затвори вратата и седна зад голямото си махагоново бюро. Манивелен вентилатор на тавана раздвижваше уморено въздуха. Стаята беше голяма, с капаци на прозорците, които бяха отворени наполовина, за да пропускат въздух и светлина, но не и преките слънчеви лъчи. Гледаха към запуснатия двор на министерството. По стените бяха накачени много картини и фотографии, включително снимка на випуска на Прача от церемонията по завършването на кадетската школа към министерството, до нея се мъдреше снимка на Чаянучит — човека, създал министерството в съвременния му вид. Имаше снимка и на нейно величество Невръстната кралица, миниатюрна и ужасяващо уязвима в големия си трон, а в един ъгъл имаше малък олтар на Буда, Фра Пиканет и Сюб Накасатиен. Тамян и невени красяха олтара.

Джайде се поклони към олтара, после седна на един ратанов стол срещу Прача.

— Откъде намери тази снимка на випуска?

— Какво? — Прача погледна назад. — А, това ли? Млади бяхме тогава, нали? Намерих я сред нещата на майка ми. Пазила я, представи си, в един шкаф. Кой да предположи, че старата дама е толкова сантиментална.

— Хубава е снимката.

— Превишил си правата си на котвените площадки.

Джайде откъсна поглед от снимката и насочи вниманието си към Прача. Шепници бяха разхвърляни по бюрото му и шумоляха под повея на вентилатора: „Тай Рат“, „Ком Чад Люек“, „Фучаткан Раи Уан“. Повечето със снимката на Джайде отпред.

— Вестниците не мислят така.

Прача се намръщи, събра вестниците и ги изхвърли в кошчето за компостиране.

— Вестниците обичат героите. Героите продават. Не вярвай на тези хора, които те наричат тигър, защото се бориш срещу фарангите. Фарангите са ключът към нашето бъдеще.

Джайде кимна към портрета на Чаянучит, неговия ментор, който висеше на стената под образа на кралицата.

— Не съм сигурен, че той би се съгласил.

— Времената се променят, приятелю. Има хора, които ти искат главата.

— И ти ще им я дадеш?

Прача въздъхна.

— Джайде, познаваме се твърде отдавна, за да ми пробутваш тези глупости. Знам, че си боец. Знам, че кръвта ти е гореща. — Вдигна ръка, когато Джайде понечи да възрази. — Да, знам, сърцето ти е добро, точно както гласи името ти, и все пак си джай рон. И капчица джай йен няма в теб. Ти обичаш конфликтите. — Стисна устни. — Затова знам, че ако се опитам да ти стегна юздите, ще се възпротивиш. Ако те накажа — също.

— Тогава ме остави да си гледам работата. Министерството има полза от дивак като мен.

— Разсърдил си много хора с действията си. И не само глупави фаранги при това. В наше време не само фаранги прекарват товари по въздуха. Интересите ни стигат все по-далеч. Тайландските интереси.

Джайде плъзна поглед по бюрото на генерала.

— Не знаех, че министерството на околната среда инспектира товари по чужда поръчка.

— Виж, опитвам се да поговорим като разумни хора. Имам куп тигри на главата си — мехурчестата ръжда, гъгрицата, въглищната война, шпиони на търговското, жълти карти, квоти за парниковия ефект, епидемични огнища на фа’ган… А сега ти ми стоварваш още един.

Джайде вдигна поглед към него.

— Кой?

— Какво кой?

— Кой се е ядосал толкова, че да си подмокриш гащите заради него? Да ме викаш и да ме молиш да си затворя очите? Някой от търговското, нали? Някой от търговското министерство те е хванал за топките.

Прача замълча. След миг каза:

— Не знам кой е. Моли се и ти да не разбереш. Срещу призраци не можеш да се бориш. — Плъзна една картичка по плота към Джайде. — Това дойде днес, пъхнато под вратата ми. — Гледаше Джайде право в очите, втренчено, немигащо. — Тук, в собствения ми кабинет. На територията на министерството, разбираш ли? Някой е внедрил шпионите си в самото ни сърце.

Джайде обърна картичката.

Ниуат и Сурат бяха добри момчета. На четири и на шест. Малки мъжленца. Бойци. Неотдавна Ниуат се беше прибрал у дома с разкървавен нос и блеснали очи. Каза на Джайде, че се е бил честно и е загубил позорно, но че щял да тренира и следващия път да вземе здравето на онзи хеея.

Чая много се сърдеше. Обвиняваше Джайде, че им пълни главиците с абсурдни идеи. Сурат ходеше по петите на брат си, окуражаваше го и му повтаряше, че никой не може да го победи. Че е тигър. Че е най-добрият. Че ще властва над Крунг Теп и всички ще се гордеят с него. Сурат пък му бил личният треньор и му обяснявал как следващия път трябвало да удря по-силно. Ниуат не се страхуваше от битките. Не се страхуваше от нищо. Беше на четири години.

Точно в такива моменти Джайде го болеше сърцето. Навремето, когато участваше в двубои по муай тай, обикновено не се страхуваше. Само веднъж беше изпитал истински страх на ринга. По-късно обаче, след като започна работа, често бе ужасен до смърт. Страхът беше част от него. Страхът беше част от министерството. Какво друго, ако не страхът, можеше да затваря граници, да опожарява градове, да мине под ножа петдесет хиляди пилета и да зарови труповете им под чиста пръст и дебел слой луга? Когато ги удари тонбурийският вирус, той и хората му носеха безполезни маски от тънка оризова хартия, докато ринеха с лопати птичите трупчета в масови гробове, а страхът кръжеше около тях като фии. Как беше възможно вирусът да се придвижи на такова голямо разстояние толкова бързо? Ще се разпространи ли още? Скоростта му на разпространение ще продължи ли да нараства? Това ли е вирусът, който ще ги довърши? Заедно с хората си Джайде прекара трийсет дни под карантина, трийсет дни, в които очакваха смъртта, а страхът им правеше компания. Джайде работеше в министерство, което не можеше да даде отпор на всички заплахи, пред които се изправяше; Джайде се страхуваше непрекъснато.

Не от битките се страхуваше той; нито от смъртта; страхуваше се от чакането и несигурността. И сърцето го болеше, че Ниуат не знае нищо за ужаса на чакането, няма представа, че този ужас ги дебне отвсякъде. Толкова много неща можеха да се преборят единствено чрез чакане. Джайде беше човек на действието. Човек, който излиза на ринга и се бие. Носеше късметлийските си амулети, благословени лично от Аян Нопадон в Белия храм, и продължаваше напред. Въоръжен само с черната си палка, той беше потушил без чужда помощ бунтовете в Качанабури — тръгна решително към тълпата и тя се пръсна пред него.

И все пак единствените важни битки бяха онези, които изискваха чакане — когато майка му и баща му се разболяха от сибискоза и кашлицата раздра дробовете им на каша; докато неговата сестра и сестрата на Чая гледаха как ръцете им се подуват и напукват от гигантските брадавици на растежа фа’ган, преди министерството да открадне от китайците генетичната карта и да произведе лекарство, което решаваше проблема поне частично. Всеки ден се молеха на Буда, упражняваха се в антипривързаност и се надяваха сестрите им да се преродят на по-добро място, някъде, където пръстите им няма да се превърнат в деформирани парчета месо, а ставите им да станат на камък. Молеха се. И чакаха.

Болеше го сърцето, че Ниуат не знае що е страх, а Сурат му е треньор и учител. Болеше го сърцето, че самият той не намира сили да се намеси, мразеше се за тази си неспособност. Защо трябваше да разрушава детските илюзии за непобедимост? Защо да го прави той? Не искаше да поеме тази роля, не искаше.

Вместо това се боричкаше охотно с децата си и ревеше: „Аааа, вие сте синове на тигър! Много сте свирепи! Не мога да ви надвия!“ А те се смееха, мятаха се отново отгоре му и той ги оставяше да победят, показваше им разни номерца, които беше научил след края на спортната си кариера, номера, които трябваше да знае всеки уличен боец, там, на улицата, където битките не са ритуални и където дори шампионите имат какво да научат. Учеше ги как да се бият, защото само от това разбираше. Колкото до другото — онова с чакането, — за него и без това не би могъл да ги подготви.

Тези мисли се стълпиха в главата му, когато обърна картичката на Прача, а сърцето му се сгъна навътре като камък, който се свива под гигантски външен натиск, сякаш центърът на съществото му потъваше шеметно в дълбок кладенец, повличаше вътрешностите му след себе си, а него оставяше празен, кух.

Чая.

Свита до някаква стена, с превръзка на очите, ръцете — зад гърба, глезените — вързани. На стената — надраскано с кафяви букви, навярно засъхнала кръв — пишеше: „С поздрав до министерството на околната среда“. На едната буза на Чая тъмнееше синина. Беше със същата пола фа син, която носеше сутринта, когато му направи гаенг кию уан за закуска и го изпрати през смях.

Джайде се взираше изтръпнал в снимката.

Синовете му може да бяха бойци, но за тази война не знаеха нищо. Самият той не познаваше правилата на тази битка. Безлик враг, който се пресяга да го докосне по гърлото, който плъзва демонските си нокти по лицето му и шепне: „Мога да те нараня“, без нито за миг да покаже лицето си, без да излезе на светло като негов противник.

Джайде понечи да попита, но гласът му не му се подчини. След няколко опита успя да изграчи:

— Жива ли е?

Прача въздъхна.

— Не знаем.

— Кой го е направил?

— Не знам.

— Трябва да знаеш!

— Ако знаехме, вече щяхме да сме я спасили! — Прача потърка гневно лицето си, после се втренчи в Джайде. — Получихме толкова много оплаквания от теб, от толкова различни източници, че можем само да гадаем кой е отговорен за това! Може да е всеки.

Нов ужас връхлетя Джайде.

— А синовете ми? — Скочи на крака. — Трябва да…

— Седни! — Прача се пресегна през бюрото и го сграбчи. — Пратих хора в училището им. От твоите хора. Които са верни лично на теб. Единствените, на които можехме да поверим такава задача. Децата са добре. В момента ги водят насам. Искам от теб да се успокоиш и да обмислиш хладнокръвно ситуацията. Важно е да не се вдига шум. Важно е да не подплашим никого. Искаме Чая да се върне при нас жива и здрава. Раздухаме ли нещата, току-виж някой изгубил самообладание и тогава ще ни я върнат на кървави парчета.

Джайде гледаше втренчено снимката. После стана и започна да крачи напред-назад.

— Трябва да е търговското. — Върна се в ума си към нощта на котвените площадки и мъжа, който ги наблюдаваше отдалеч, него и белоризците му. Наблюдаваше ги спокойно, небрежно почти. Презрително. А после изплю струйка сок от бетел, червена като кръв, и потъна в мрака. — Трябва да е търговското.

— Може да са били фаранги или Торният лорд — той отдавна ти има зъб, още откакто отказваше да участваш в уговорени мачове. А може да е някой от другите кръстници, някой жао пор, който е загубил пари от контрабанда, която ти си пресякъл.

— Никой от тях не би паднал толкова ниско. Трябва да е било търговското. Има един тип…

— Стига! — Прача удари с длан по бюрото. — Всеки би паднал толкова ниско, при това без да се замисли! За нула време си създаде куп врагове. Дори от двореца ми се оплакаха. Може да е всеки.

— Мен ли виниш?

Прача въздъхна.

— Няма смисъл да търсим вина. Стореното — сторено. Ти си създаде врагове, защото аз ти позволих. — Опря чело на ръцете си. — Трябва да се извиниш публично. Да им дадеш нещо, за да се успокоят.

— Няма.

— Няма ли? — Прача се изсмя горчиво. — Забрави за тази своя глупава гордост. — Посочи снимката на Чая. — Какъв ще е следващия им ход, как мислиш? Не е имало такива грозни времена от последното Разширение насам. Пари на всяка цена. Богатство на всяка цена. — Намръщи се. — Все още има надежда да си я върнем. Но ако ти продължиш постарому? — Поклати глава. — Със сигурност ще я убият. Тези хора са животни. А ти… Ти ще се извиниш публично за действията си на котвените площадки и ще бъдеш понижен. Ще бъдеш прехвърлен, вероятно на юг, където ще се занимаваш с жълтите карти и бежанските лагери. — Въздъхна и отново погледна снимката. — И ако сме много, много предпазливи, и извадим много, много голям късмет, може би ще си върнеш Чая. Не ме гледай така, Джайде. Ако още беше на ринга за муай тай, бих заложил и последната си бахта на теб. Но тази битка е друга. — Прача се наведе напред и го погледна умолително. — Моля те. Направи каквото ти казвам. Наведи се пред тези ветрове.