Момиче на пружина

37.

Основният комплекс на „Мишимото“ се намираше от другата страна на водата, в Тонбури. Каня внимателно насочи лодката по един канал. Дори тук, извън града, шепниците се оплакваха от Прача и пружинката убийца.

— Мислиш ли, че е добра идея да идваш тук сама? — попита я Джайде.

— Нали ти си с мен. По-добра компания от това, здраве му кажи.

— Не съм в най-добрата си форма за муай тай.

— Жалко.

Кейовете и шлюзовете на компанията се издигаха над вълните. Следобедното слънце ги напичаше безмилостно. Канален продавач на бързи закуски мина наблизо с водното си колело, но макар да беше гладна, Каня не смееше да изгуби и миг. Следобедът преваляше, а слънцето бе натежало, сякаш всеки момент щеше да се тръшне зад хоризонта. Лодката се удари в кея и Каня я върза за един кол.

— Едва ли ще те пуснат да влезеш — каза Джайде. Каня не си направи труда да му отговори. За пръв път оставаше толкова дълго при нея. Обикновено наминаваше за кратко, а после изчезваше да навести други места и хора. Може би отиваше да види децата си. Да се извини на тъща си. Сега обаче се беше лепнал за нея като гербова марка.

— Бялата ти униформа няма да ги впечатли, да знаеш — каза Джайде. — Много са гъсти с търговското и полицията.

Каня не отговори. Но Джайде, разбира се, беше прав — входът към комплекса се охранваше от тонбурийско отделение на полицейските патрули. Морето и каналът плискаха вълните си по целия периметър. Като предвидливи хора, японците бяха построили комплекса си изцяло на вода, върху плаващи бамбукови салове, които, според слуховете, бяха дебели повече от петнайсет метра и създаваха основа, която океанските приливи и речното пълноводие не можеха да засегнат.

— Трябва да го говоря с господин Яшимото.

— Господин Яшимото не е на разположение.

— Става въпрос за негова собственост, която е била повредена при инспекциите на летището. Нося документите за обезщетението.

Мъжът от охраната се усмихна колебливо и отиде да попита.

— Хитро — изкиска се Джайде.

Каня го изгледа и направи физиономия.

— Поне веднъж и ти да си ми от полза.

— Нищо, че съм мъртъв.

След малко ги въведоха в коридорите на комплекса. Разстоянието не беше дълго. Високи стени скриваха производствените помещения. Мегодонтският синдикат все повтаряше, че никаква работа не можела да се свърши без източник на енергия, а ето че японците нито си бяха внесли свои мегодонти, нито наемаха от животните на синдиката. Цялото място вонеше на незаконна технология. Трябваше да се признае обаче, че японците бяха осигурили значителна технологична подкрепа на кралството. В замяна на тайландските успехи в отглеждането на семена японците ги снабдяваха с най-новите си плавателни технологии. По тази причина правителството гледаше да не задава излишни въпроси как строят корабите си японците и дали производственият процес е напълно законен.

Отвори се врата. Хубаво момиче се поклони е усмивка. Каня едва не извади пистолета си. Съществото пред нея беше пружинка. Момичето, изглежда, не забеляза реакцията ѝ. Покани я да влезе, без да прикрива характерните си насечени движения. По пода имаше татамита, а по стените — традиционни черно-бели рисунки. Някакъв мъж — навярно самият г-н Яшимото — беше коленичил на пода и рисуваше. Пружинката покани Каня да седне.

Джайде — разглеждаше с възхищение рисунките по стените — каза:

— Всичките са негово дело, между другото.

— Ти пък откъде знаеш?

— Наминах да видя дали наистина имат десеторъки работници във фабриката. Малко след като умрях.

— Имат ли?

Джайде вдигна рамене.

— Иди и виж сама.

Г-н Яшимото топна четката в мастилницата и с бързо изящно движение завърши рисунката. Стана и се поклони на Каня. Заговори на японски. Гласът на пружинката се включи със секунда закъснение, превеждайки казаното на тайландски.

— Посещението ви е чест за мен.

Мъжът замълча за миг, същото направи и момичето на пружина. „Много е хубава“, помисли си неуверено Каня. Странна хубост, порцеланова някак. Късото жакетче беше с отворена яка и разкриваше ямката на гърлото ѝ, а светлата пола очертаваше изискано бедрата ѝ. Ако не беше толкова сбъркана, щеше да е красива.

— Знаете ли защо съм тук?

Мъжът кимна отсечено.

— До мен стигнаха слухове за неприятен инцидент. Видях и какво пишат вашите вестници и шепници за моята страна. — Погледна я многозначително. — Мнозина надигат глас срещу нас. Несправедливо, бих казал, и в противоречие с фактите.

— Имаме някои въпроси…

— Държа да ви уверя, че ние сме приятели на тайландците. Още от времето на голямата война. Оттогава до днес винаги сме били приятели на тайландците.

— Искам да знам как…

Яшимото я прекъсна отново:

— Чай?

Каня преглътна нетърпението си и реши да заложи на любезността.

— Много мило от ваша страна.

Яшимото даде знак на пружинката, тя стана и излезе. Каня несъзнателно се отпусна. Това същество беше… изнервяше я. От друга страна, след като момичето излезе, двамата е Яшимото потънаха в принудителното мълчание на хора, които говорят различни езици. Каня усещаше осезаемо как секундите тиктакат, как минутите отлитат безвъзвратно. Времето летеше изгубено. Буреносните облаци се събираха, а си си седеше тук и чакаше да ѝ сервират чай.

Момичето на пружина се върна и коленичи пред ниската масичка. Каня стисна зъби, макар думите да напираха отвътре. Изчака мълчаливо, без да прекъсва прецизните движения на момичето. Пружинката наля чая и странните ѝ движения помогнаха на Каня да я види от различен ъгъл — като въплътения идеал на слугиня, такава, каквато я виждат японците. Момичето беше съвършено, прецизно като часовников механизъм и конструирано в стила на чайната церемония. Всичките му движения бяха синхронизирани с особеното изящество на ритуалната грация.

На своя ред пружинката грижливо избягваше да погледне Каня. Не спомена и дума за бялата ѝ униформа. Нито че при други обстоятелства Каня с радост би я хвърлила на торището. Тотално пренебрегна униформата ѝ на служител от министерството на околната среда. Вежливостта ѝ беше убийствено изящна.

Яшимото изчака Каня да отпие от чая си, после отпи и той. Остави внимателно чашката си на масата и каза:

— Нашите страни винаги са били приятели. Още откакто нашият император е подарил рибата тилапия на кралството по времето на вашия велик учен крал Бхумибол. Винаги сме били надеждни приятели. — Погледна я многозначително. — Надявам се, че ще сме в състояние да ви помогнем и по този въпрос, но държа да подчертая, че сме приятели на вашата страна.

— Кажете ми за пружинките — отвърна Каня.

— Какво искате да знаете? — Усмихна се и посочи коленичилото до него момиче. — Ето тази например я виждате с очите си.

Не ѝ беше лесно. Съществото беше красиво. Кожата му беше гладка като коприна, движенията — изненадващо грациозни.

— Кажете ми защо са ви.

Яшимото вдигна рамене.

— Ние сме застаряваща нация; малко деца се раждат. Добри момичета като Хироко запълват празнината. Ние не сме като тайландците. Имаме калории, но нямаме работна ръка. Имаме нужда от лични асистенти. От работници.

Каня се постара да скрие отвращението си.

— Да. Вие, японците, сте различни. Само на вашата страна е позволено това изключение от закона…

— Престъпно изключение — вметна Джайде.

— … за вноса — довърши Каня. — На никоя друга страна не е разрешено да вкарва в кралството същества като това. — Тя кимна неохотно към преводачката, с надеждата, че е прикрила донякъде отвращението в гласа си. — Никоя друга страна. Никоя друга компания.

— Наясно сме с тази привилегия.

— И въпреки това сте дръзнали да вкарате в кралството бойна пружинка.

Хироко спря да превежда, преди Каня да е довършила, и вместо това предаде енергичния отговор на своя собственик:

— Не! Това е невъзможно. Ние нямаме нищо общо с такива технологии. Нищо!

Лицето на Яшимото се зачерви и Каня се изненада от този внезапен изблик на гняв. Каква ли културно обусловена обида му беше нанесла неволно? Момичето на пружина продължи с превода без следа от емоция по лицето. Просто предаваше думите на господаря си:

— Ние работим с Нови японци като Хироко. Тя е лоялна, сериозна и има редица умения. Полезен и необходим инструмент. Необходима ни е, както лопатата е необходима на фермера или мечът — на самурая.

— Странно, че споменавате меч.

— Хироко няма бойни умения. Не е военен модел. Ние не разполагаме с такава технология.

Каня бръкна в джоба си и плесна на масата снимка на пружинката убийца.

— И въпреки това една от вашите, вкарана в страната от вас, регистрирана като собственост на вашата компания, е убила Сомдет Чаопрая и още осмина други, след което е изчезнала без следа като някакъв разгневен фии. А вие седите насреща ми и твърдите, че било невъзможно бойна пружинка да се озове тук! — Гласът ѝ се извиси във вик. Преводът на пружинката завърши със същата интонация.

Лицето на Яшимото застина. Той взе снимката и я погледна.

— Ще трябва да проверим архивите си.

Кимна на Хироко. Тя взе снимката и излезе. Каня наблюдаваше Яшимото за следи от тревога или нервност, но не откри нищо такова. Раздразнение виждаше, да, но не и страх. Съжали, че не може да говори с него без услугите на преводач. Докато слушаше думите си, предадени на японски, можеше само да гадае каква част от изненадата се губи при превода. Как и до каква степен Хироко успява да подготви господаря си за шока.

Чакаха. Яшимото мълчаливо ѝ предложи още чай. Тя отказа. Самият той също не отпи повече. Напрежението в стаята беше толкова осезаемо, че Каня започна да се притеснява дали мъжът няма изведнъж да скочи и да я обезглави с древния меч, който красеше стената зад него.

След няколко минути Хироко се появи отново. Върна снимката на Каня с поклон. После каза нещо на Яшимото. Нито един от двамата не даде израз на чувствата си. Хироко отново коленичи до господаря си. Яшимото кимна към снимката.

— Сигурни сте, че това е момичето?

Каня кимна.

— Без никакво съмнение.

— И въпросното убийство обяснява надигащия се в града гняв? Пред фабриката се събират тълпи. Хора с лодки. Полицията ги прогони, но те се върнаха с факли.

Каня овладя тревогата си. Нещата се развиваха твърде бързо. Скоро щеше да дойде моментът, когато нито Аккарат, нито Прача биха склонили да отстъпят, и тогава всичко щеше да отиде по дяволите.

— Хората са много ядосани — каза тя.

— Гневът им е насочен в грешната посока. Тя не е бойна пружинка. — Каня понечи да възрази, но Яшимото я изгледа толкова свирепо, че тя преглътна думите си. — „Мишимото“ не се занимава с бойни пружинки. Нашата компания не притежава технологията за производството им и никога не я е притежавала. Тези създания се разработват под най-строг контрол. И се използват само и единствено от нашето министерство на отбраната. Самият аз по никакъв начин не бих могъл да се сдобия с военен модел на пружинка. — Гледаше я право в очите. — По никакъв начин, никога.

— И все пак…

Яшимото отговори, Хироко започна да превежда:

— Знам пружинката, която описвате. Тя е изпълнила дълга си…

Гласът на момичето пресекна, макар възрастният мъж още да говореше. Пружинката изправи гръб и стрелна Яшимото с поглед. При това непростимо нарушение на етикета той смръщи вежди и рязко ѝ каза нещо. Тя сведе глава.

— Хай.

Нова пауза.

Той ѝ кимна да продължи. Момичето възвърна самообладанието си и довърши превода:

— Била е унищожена според изискванията, вместо да бъде репатрирана. — Тъмните очи на момичето следяха Каня, нетрепващи, немигащи, неиздаващи нищо от изненадата, която бе сринала самообладанието ѝ само преди миг.

Каня наблюдаваше момичето и стареца, тези две така чужди на нея създания.

— Да де, само дето очевидно е оцеляла — каза накрая.

— По онова време друг е бил главен мениджър на компанията — каза Яшимото. — Мога да гарантирам само за онова, което знам от архивите ни.

— Е, архивите ви очевидно лъжат.

— Очевидно е така. И за това извинение няма. Срамувам се, макар да го е извършил друг, но наистина не знам подробности.

Каня се наведе напред.

— Щом не знаете как е оцеляла, тогава кажете ми, моля, как така това момиче, което очевидно е способно да убие куп силни мъже за броени секунди, е било вкарано в нашата страна? Твърдите, че не е военен модел, но как да ви повярвам, когато фактите сочат друго? А това е тежко нарушение на спогодбите между нашите две страни.

Най-неочаквано очите на мъжа се усмихнаха. Той взе чашата си и отпи замислено, а веселието не угасна в очите му дори след като чашата му остана празна.

— На този въпрос мога да отговоря.

И без никакво предупреждение метна чашата към лицето на Хироко. Каня отвори уста да извика. Ръката на пружинката буквално преля през въздуха. Чашката се озова с плясък в дланта ѝ. Момичето я зяпна със същата неподправена изненада, с каквато я гледаше Каня.

Японецът нагласи диплите на кимоното си.

— Всички Нови японци са бързи. Зададохте ми грешния въпрос. Как използват вродените си качества е въпрос на обучение, а не на физически способности. Хироко от раждането си е обучавана да се държи прилично, с грация и уважение към околните.

Кимна към нея.

— Направена е с порцеланова кожа и миниатюрни пори, което означава, че ѝ е трудно да контролира телесната си температура и много лесно се прегрява. Бойните пружинки нямат този проблем, създадени са така, че да изразходват огромни количества енергия, без това да застраши здравето им. Бедната Хироко би умряла от прегряване, ако еднократното усилие, което положи преди малко, продължи повече от няколко минути. Ала бързината е характерна за всички пружинки, тя е в гените им. — Тонът му стана още по-сериозен. — Все пак е изненадващо, че тази ваша пружинка е успяла да надвие обучението си. Неприятна новина. Новите хора ни служат. Такова нещо не би трябвало да е възможно.

— Значи и вашата Хироко може да направи нещо такова? Да убие осем мъже? Осем въоръжени мъже?

Хироко трепна и погледна Яшимото, тъмните ѝ очи се разшириха. Той кимна. Каза нещо. Каза го с нежен тон.

— Хай. — Момичето забрави да преведе, после се отърси и продължи на тайландски: — Да. Възможно е. Малко вероятно, но все пак възможно. Но само ако бъде подложена на стимул от крайно естество. Новите хора ценят дисциплината. Реда. Подчинението. В Япония казваме, че Новите хора са повече японци от самите японци.

Яшимото сложи ръка на рамото на Хироко.

— Само най-крайни обстоятелства биха могли да превърнат Хироко в убийца. — Усмихна се самоуверено. — Момичето, което търсите, е нарушило всички писани и неписани правила за поведението на Новите хора. Трябва да я унищожите, преди да е причинила още беди. Ние можем да ви помогнем. — Замълча и добави: — Хироко може да ви помогне.

Каня се постара да скрие потреса си, но този път не успя.

— Капитан Каня, вие май се усмихвате.

Призракът на Джайде още беше с нея, кацнал на носа на лодката, която Каня водеше напреко на широкото речно устие, уловила умерения бриз в платното. Водни пръски минаваха през силуета на Джайде, без да оставят следа, макар че всеки път Каня очакваше да го измокрят. Удостои го с усмивка, както и с доза от чувството си за благополучие, за санук.

— Днес направих нещо добро.

Джайде се ухили.

— Чух и двата края на разговора. Аккарат и Наронг бяха много впечатлени от теб.

— Бил си и при тях?

Той вдигна рамене.

— Изглежда, мога да ходя кажи-речи навсякъде.

— Освен към следващия си живот.

Той сви отново рамене и се усмихна.

— Имам недовършена работа тук.

— Да ме тормозиш тоест. — Но в думите ѝ нямаше отрова. Под топлата светлина на залязващото слънце, с гледката на разтварящия се пред нея град и тешена от милувката на вълните, които се плискаха в корпуса, Каня се остави на тихата радост от успешно приключената задача. Още говореше с Наронг, когато заповедта за изтегляне потегли към хората им. С ушите си чу радиосъобщението. Щяха да се срещнат с лоялистите от Дванайсети декември. Нещата започваха да се успокояват. Ако японците не бяха поели така охотно вината за своята отклонила се от правия път пружинка, можеше да стане много страшно. Обезщетенията вече се договаряха, а подробната документация, предоставена им от японците, оневиняваше Прача, така че, този път поне, нещата се развиваха в правилната посока.

Каня смяташе, че има право да се гордее със себе си. Тежката задача да служи на двама господари едновременно най-сетне беше дала резултат. Запита се дали кармата не е стъкмила нещата така, че именно тя да хвърли мост над пропастта между генерал Прача и министър Аккарат за доброто на Крунг Теп. Никой друг не би могъл да строши бариерите от гордост и самолюбие, които двамата мъже и техните поддръжници бяха издигнали така грижливо.

Джайде продължаваше да се хили насреща ѝ.

— Представи си само какви неща би могла да постигне страната ни, ако не се дърлехме постоянно помежду си.

В прилив на оптимизъм Каня отвърна:

— Може би всичко е възможно.

Джайде се разсмя.

— Още не си хванала пружинката.

Каня погледна несъзнателно към своето момиче на пружина. Хироко седеше със свити под себе си крака и гледаше към града с любопитни очи, докато лодката им лавираше между ветроходни кораби, гребни лодки и патрулиращи пружинникови моторници. Сякаш усетила погледа на Каня, Хироко се обърна. Погледите им се срещнаха.

— Защо мразите Новите хора? — попита пружинката.

Джайде се разсмя.

— Ще ѝ изнесеш ли кратка лекция за нишите и природата?

Каня отклони поглед, погледна назад към плаващите фабрики и потъналия Тонбури. Куполът на Ват Арун се извисяваше в кървавочервеното небе.

Момичето повтори въпроса си:

— Защо мразите моя вид?

Каня я погледна и попита:

— Ще те хвърлят ли на торището за компостиране, когато Яшимото-сама се върне в Япония?

Хироко сведе очи. Каня се смути — явно бе засегнала чувствата на момичето. Бързо се отърси от вината. Това беше само пружинка. Имитация на човек, но в крайна сметка само опасен експеримент, който е отишъл твърде далеч. Пружинка. Издайнически насечени движения на генетично конструирано животно. Умно животно. А и доста опасно, ако го притиснеш в ъгъла. Каня се загледа във водата край лодката, но продължи да държи пружинката под око. Даваше си сметка, че това животинче е способно на същата убийствена скорост като другото, което вече беше убило. Че на практика всички пружинки имат потенциала да станат смъртоносни.

Хироко се обади отново:

— Не всички сме като онази, която преследвате.

Каня пак я погледна.

— Всички вие не сте естествени. Всички сте отгледани в епруветка. Нямате своя ниша. Нямате души и нямате карма. А сега една от вас… — Млъкна, надвита от мащаба на престъплението. — Една от вас уби протектора на нашата кралица. За мен всичките сте съвсем еднакви.

Погледът на Хироко се втвърди.

— Тогава ме върнете в „Мишимото“.

Каня поклати глава.

— Не. От теб има полза. Ти си чудесен пример, ако не друго, че всички пружинки са опасни. И че онази, която издирваме, не е боен модел. Затова ще бъдеш от полза.

— Не всички сме опасни — настоя на своето пружинката.

Каня вдигна рамене.

— Господин Яшимото каза, че ще ни бъдеш от полза в преследването на убийцата. Ако е вярно, значи ще ми бъдеш полезна. Ако не е, с радост бих те изхвърлила в метановите компостери заедно с дневната реколта от фъшкии и боклуци. Твоят господар явно е убеден, че ще бъдеш от полза, макар че аз не виждам как.

Хироко погледна над водата към фабриките в речното устие.

— Мисля, че нарани чувствата ѝ — измърмори Джайде.

— Щом нямат душа, как могат да имат чувства? — Каня натисна руля и насочи платноходката към доковете. Чакаше я още много работа.

Изведнъж Хироко каза:

— Тя ще си потърси нов господар.

Каня се обърна изненадана.

— Какво имаш предвид?

— Изгубила е японския си господар. А сега е изгубила и другия, онзи човек, собственика на бара, в който е работела.

— Убила го е.

Хироко сви рамене.

— Все същото. Изгубила е господаря си. Трябва да си намери нов.

— Откъде знаеш?

Хироко я изгледа хладно.

— Кодирано е в гените ни. Ние сме родени, за да се подчиняваме. Други да ни ръководят. Това е необходимост за нас. Като водата за рибата. Това е водата, в която плуваме. Яшимото-сама е прав. Ние сме по-големи японци от самите японци. Заложено ни е да служим в рамките на йерархия. Тя трябва да си намери господар.

— Ами ако е различна? Ако реши да не го прави?

— Ще го направи. Няма избор.

— Също като теб.

Тъмните очи на Хироко се вгледаха в нейните.

— Да, също като мен.

Имаше ли искра на гняв и отчаяние в тези очи? Или Каня си въобразяваше? Допускаше въображението ѝ да съзре нещо зловещо, което наднича от дълбокото, нещо човешко в това създание, което не беше и никога нямаше да бъде човек? Истинска загадка. Каня насочи вниманието си към водата и кея, огледа се за други лодки, с които да се състезава за място на претъпкания пристан. Смръщи чело.

— Онези баржи там не са ми познати.

Хироко вдигна поглед.

— Нима следите движението на всички плавателни съдове, които влизат в пристанището?

— Преди работех на доковете, още бях новачка тогава. Внезапни инспекции, проверки на товарителниците, такива неща. Добри пари падаха. — Не сваляше поглед от баржите. — Тези са тежкотоварни. Едва ли ги използват за транспортиране на ориз. Не съм виждала.

И млъкна. Сърцето ѝ подскочи. Гледаше как машините газят бавно напред, масивни тъмни зверове, неумолими.

— Какво има? — попита Хироко.

— Не се задвижват от пружинници.

— И какво?

Каня придърпа платното, обърна го така, че вятърът да понесе малката лодка далеч от приближаващите се баржи.

— Военни са. Всичките са бойни кораби.