Момиче на пружина

7.

— Виж! Известен съм!

Джайде вдигна снимката от шепника до лицето си и погледна ухилено Каня. Тя не се усмихна и той върна шепника на рафта при другите ежедневници, всичките с неговата снимка на първа страница.

— Е, права си. Не си приличам много. Сигурно са измъкнали с подкуп снимката от нашия архивен отдел. — Въздъхна с копнеж. — Млад бях тогава.

Каня продължаваше да мълчи и да гледа втренчено водите на канала. Целия ден бяха дебнали за лодки, прекарващи контрабандно хранителни стоки на „ПурКал“ и „АгриГен“ нагоре по реката, и Джайде още усещаше пулсиращия ритъм на вълнението.

Големият им удар за деня беше ветроходен кораб, пуснал котва досами пристанището. Вместо индийски търговски съд, плаващ на север от Бали, корабът се оказа натъпкан с резистентни на сибискоза ананаси. Приятно бе да се види как пристанищният управител и капитанът на кораба мънкат извинения, докато белоризците на Джайде заливат с белина товара, щайга след щайга, и унищожават плодовете и незаконната печалба.

Разрови натрупаните вестници и намери един с друга своя снимка. Тази беше от времето му като състезател по муай тай, запечатала го беше как се смее след двубой на стадион „Лумфини“. „Банкок Морнинг Поуст“.

— Тази момчетата ще я харесат.

Отвори вестника и плъзна поглед по статията. Министърът на търговията Аккарат беше побеснял. Вестникът цитираше търговското министерство, което беше нарекло Джайде „вандал“. Не би се учудил, ако го бяха нарекли предател или терорист. Фактът, че бяха избрали по-мекото определение, говореше колко безпомощни се чувстват.

Джайде не се сдържа и отново се усмихна на Каня над разтворения вестник.

— Яко сме ги ужилили.

Както и преди, Каня не отговори.

Беше се научил да не обръща внимание на лошото ѝ настроение. В началото, когато се запознаха, реши, че е глупава — лицето ѝ оставаше толкова пасивно, толкова непромокаемо и за най-смешната шега, все едно ѝ липсваше някакъв орган, като човек, който не усеща миризмите, защото няма нос, или не вижда поради липса на очи, или му липсва който там незнаен орган помага на всички останали да усетят санук, добрата страна на живота.

— Трябва да се връщаме в министерството — каза тя и се обърна да погледне към лодките в канала, сякаш се чудеше коя да използват за транспорт.

Джайде плати на вестникопродавеца, обърна се и видя едно водно такси да наближава по канала.

Каня му махна и таксито се плъзна към тях, маховикът му виеше, акумулирал енергия. Вълни оплискаха брега. Поне половината от теглото на дългата лодка се падаше на огромните пружинници. Богати китайски бизнесмени от Чаожоу се бяха наблъскали под навеса на носа като патки на път за кланицата.

Каня и Джайде скочиха на борда и застанаха прави на пътечката от външната страна на парапета. Момичето, което продаваше билети, хвърли бърз поглед на белите им униформи и ги подмина. Продаде билет срещу трийсет бахти на друг мъж, който се беше качил с тях. Лодката се отдели от кея и Джайде се хвана за обезопасителното въже. Вятърът галеше лицето му, докато водното такси набираше скорост по канала към сърцето на града. Движеха се бързо, като заобикаляха на зигзаг малки педални съдове и дълги лодки с навеси. Редици мърляви къщи и дюкяни се плъзгаха край тях, поли фа син, блузи и саронги в ярки цветове висяха на простори под слънцето. Жени миеха дългите си черни коси във водите на канала. Лодката рязко намали и Каня погледна напред.

— Какво става?

Дърво беше паднало и препречваше канала почти докрай. Пред него се трупаха лодки и задръстваха тясната свободна пролука.

— Дърво бо — каза Джайде. Огледа се, за да се ориентира за мястото. — Трябва да уведомим монасите.

Никой друг не би рискувал да го премести. И въпреки недостига на дървен материал никой не би го нарязал. Това носеше лош късмет. Таксито им се клатеше на място във всеобщата блъсканица от лодки, които се опитваха да минат през пролуката покрай свещеното дърво.

Джайде изпъшка нетърпеливо, после извика високо:

— Направете път, приятели! По министерски дела сме. Направете път! — И размаха значката си.

Значката и бялата му униформа се оказаха достатъчни — големи и малки лодки се заизтегляха да им направят път. Водачът на таксито му хвърли благодарен поглед. Задвижваният им от пружинник съд се хлъзна към пролуката.

Докато таксито се провираше бавно покрай голите клони, пътниците се кланяха почтително на дървото, събираха длани и удряха чела в тях.

Джайде се поклони и протегна ръка да докосне грапавата кора. Обсипана беше с малки дупчици. Ако я обелеха, фината мрежа от тунелчета отдолу щеше да разкрие всичко за смъртта на дървото. Свещеното дърво бо. Дървото, под чиято сянка Буда бе подучил просветление. И което те не бяха успели да спасят. Нито една разновидност на смокинята не беше оцеляла, въпреки искрените им усилия. Белите бръмбари се бяха оказали непобедими. Когато учените се провалиха, тайландците се бяха обърнали с молитви към Фра Сюб Накхасатиен с последна отчаяна надежда, но дори мъченикът не успя да спаси свещената смокиня.

— Не можахме да спасим всичко — каза Каня, сякаш беше прочела мислите му.

— Не можахме да спасим нищо. — Джайде плъзна пръсти по браздите, оставени от белите бръмбари. — Фарангите носят вина за толкова много беди, а Аккарат се чуди как да им угоди.

— Не и на „АгриГен“.

Джайде се усмихна горчиво и дръпна ръката си от дървото.

— Да, не и на тях. Но на другите от тяхната пасмина угажда. Генехакери. Калорийници. Дори на „ПурКал“, когато храната привърши съвсем. Защо иначе им позволяваме да клечат на Кох Ангрит? В случай че ни потрябват. В случай че се провалим и опрем до техния ориз, жито и соя.

— Вече и ние си имаме генехакери.

— Благодарение на прозорливостта на негово величество крал Рама XII.

— И на Чаопрая Ги Бу Сен.

— Чаопрая. — Джайде се намръщи. — Не е редно толкова зъл човек да бъде възнаграждаван с толкова висока титла.

Каня вдигна рамене, но не каза нищо. Скоро дървото остана зад тях. При моста Сринакхарин двамата слязоха от таксито. Уханието откъм сергиите за храна събуди апетита на Джайде и той тръгна към една тясна пресечка и даде знак на Каня да го последва.

— Сомчай каза, че тук някъде имало количка с хубава салата. И папаята била здрава и чиста, така каза.

— Не съм гладна — каза Каня.

— Затова винаги си в такова отвратително настроение.

— Джайде… — започна Каня, но веднага млъкна.

Джайде я погледна през рамо и улови тревожното изражение, прекосило за миг лицето и.

— Какво има?

— Тревожа се за летището.

Джайде вдигна рамене.

— Недей.

Пред тях колички и маси за бързо хранене се трупаха покрай стените на къщите. Малки купички с люти чушлета в рибен сос се кипреха в средата на грубо скованите маси.

— Виждаш ли? Сомчай не ме е излъгал. — Откри салатената количка, която търсеше, огледа грижливо подправките и плодовете, после почна да поръчва и за двамата. Каня спря до него, малък плътен облак от мрачно настроение.

— Дори Аккарат трудно ще преживее загубата на двеста хиляди бахти — измърмори тя, докато Джайде казваше на продавачката да сложи още люти чушлета.

Джайде кимна замислено, докато жената разбъркваше настърганата зелена папая с подправките.

— Така е. Не предполагах, че правят толкова много пари там.

Двеста хиляди бахти бяха достатъчни да се създаде нова лаборатория за генехакерски изследвания или да се назначат още петстотин белоризци, които да инспектират рибарниците в Тонбури… Джайде поклати глава. И то само от една проверка. Направо не беше за вярване.

Понякога му се струваше, че разбира устройството на света, а после повдигаше похлупак в някоя нова част на свещения град и намираше хлебарки на неочаквани места. Като сега, на пристанището.

Спря пред съседната количка, която беше отрупана с табли свинско в лют сос и бамбукови връхчета. Пържена змиеглавка плаа с хрускава корица, извадена от водите на Чао Фрая днес сутринта. Поръча още храна. Достатъчно и за двамата, плюс бира „Сато“. Седнаха на една от масичките на открито, докато им донесат храната.

Кацнал на бамбуково столче в края на деня, с оризова бира в ръка, Джайде огря с усмивката си намусената си подчинена.

Както обикновено, въпреки вкусната храна, Каня си беше Каня.

— Кун Биромбакди се оплакваше от теб в централата — каза тя. — Каза, че щял да отиде при генерал Прача и че някой трябвало да ти одере тъпата усмивка от лицето.

Джайде прехапа едно люто чушле.

— Не ме е страх от него.

— Котвените площадки са негова територия. На него плащат рекет за протекция, пак на него плащат подкупи.

— Първо се тревожиш за търговското, сега пък за Биромбакди. Това старче го е страх и от собствената му сянка. Кара жена си да опитва всяко ястие предварително, да не би случайно да се зарази с мехурчеста ръжда. — Поклати глава. — Давай го по-бодро. Трябва да се усмихваш повече. Да се смееш от време на време. Хайде, пий. — Джайде ѝ наля още „Сато“. — Преди сме наричали страната си Земята на усмивките. — Усмихна се за демонстрация. — А ти седиш с тъжна физиономия сякаш цял ден си яла кисело.

— Може би по онова време сме имали повече поводи за усмивки.

— Е, може и да си права! — Джайде остави бирата си на дъсчената масичка и загледа замислено шишето. — Сигурно сме направили нещо ужасно в предишния си живот, за да заслужим сегашния. Само това обяснение ми хрумва. Само то обяснява всичко.

Каня въздъхна.

— Понякога виждам духа на баба да се мотае около храма близо до нашата къща. Веднъж ми каза, че не може да се прероди, докато не направим света по-добро място, в което да се върне.

— Поредният фии на Свиването? Как те е намерила? Не е ли била и тя исаанка, от Североизтока?

— Не знам как, но ме намери. — Каня вдигна рамене. — Никак не е доволна от мен.

— Е, на нейно място сигурно и ние нямаше да сме доволни.

Джайде също беше виждал тези духове — разхождаха се по булевардите, седяха в клоните на дърветата. Сега фии бяха навсякъде. Безбройни бяха. Виждал ги беше на гробищата, приседнали край скелетите на заразени дървета бо, и всички го гледаха с раздразнение.

Медиумите вкупом говореха колко объркани били духовете, как не можели да се преродят и просто висели тук, като навалица от пътници на гара „Хуаламфонг“, които чакат влак да ги откара към плажовете. Чакали прераждане, което им се отказвало, защото не били заслужили страданията на днешния свят.

Монаси като Аян Сутхеп казваха, че това са глупости. Той продаваше амулети за защита срещу фии и казваше, че фии са просто гладни духове, породени от неестествената смърт, настъпила след консумация на заразени с мехурчеста ръжда зеленчуци. Всеки можеше да отиде в неговия храм и да направи дарение, или да отиде в светилището Ераван, да направи приношение на Брахма — а вероятно и да плати за кратко представление на храмовите танцьори — и да си купи надежда, че с малко късмет духовете ще се успокоят и ще поемат към следващото си прераждане. Възможно беше човек да се надява на такива неща.

И все пак духовете бяха навсякъде. По това нямаше спор. Жертвите на „АгриГен“, „ПурКал“ и другите от тяхната пасмина.

— На твое място не бих го приел лично, онова с баба ти — каза Джайде. — При пълнолуние съм виждал фии да се тълпят по улиците около министерството на околната среда. Десетки. Стотици. — Усмихна се тъжно. — Не виждам как нещата могат да се оправят, честно. Като си помисля, че Ниуат и Сурат ще растат с това… — Спря: емоциите бяха твърде силни, за да ги покаже пред Каня. Отпи от бирата. — Но пък борбата ни е справедлива. Ще ми се да спипаме някой и друг началник от „АгриГен“ или „ПурКал“ и да ги удушим с голи ръце. Или пък да ги натъпчем с мехурчеста ръжда АГ134.с. Тогава щастието ми ще е пълно. Ще мога да умра щастлив.

— И ти едва ли ще се преродиш — изтъкна Каня. — Няма начин добър човек като теб да се озове повторно в този ад.

— Ако извадя късмет, ще се преродя в Де Мойн и ще взривя бомба в генехакерските им лаборатории.

— Де тоя късмет.

Джайде вдигна поглед, стреснат от тона ѝ.

— Какво те яде, Каня? Защо си толкова тъжна? И двамата ще се преродим на някое хубаво място, сигурен съм. И двамата. Спомни си колко чест спечелихме снощи, само за една нощ. Честно, когато подпалихме товара, помислих, че онези митнически хеея ще се насерат.

Каня се усмихна горчиво.

— Сигурно за пръв път виждаха белоризец, когото да не могат да подкупят — каза и с един замах утрепа опита му да разведри обстановката. Нищо чудно, че никой в министерството не я харесваше.

— Да. Вярно е. Вече всички вземат подкупи. Не е като преди. Хората са забравили най-лошите години. Вече не ги е страх, колкото ги беше страх тогава.

— А сега, с търговското, ти се набута право в гърлото на кобрата — каза Каня. — След Дванайсетодекемврийския преврат генерал Прача и министър Аккарат се дебнат един друг и само чакат нов повод да се хванат за гушите. Кръвната им вражда така и не приключи, а сега ти успя да вбесиш Аккарат допълнително. Това само влошава ситуацията, прави я още по-нестабилна.

— Е, аз винаги съм бил с гореща кръв. Чая също се оплаква от това и казва, че е опасно за здравето. Точно затова те държа близо до мен. Но за Аккарат не бих се притеснявал, честно. Ще вилнее известно време, после ще кротне. Може и да не му харесва, но генерал Прача има твърде много съюзници в армията и един нов опит за преврат ще е предварително обречен на провал. Сега, когато министър-председателят Сурауонг е мъртъв, Аккарат съвсем го е закъсал. Изолиран е. Без мегодонта и танкове, които да осигуряват тила на заплахите му, той е хартиен тигър. Дано поне си вземе поука.

— Той е опасен.

Джайде я погледна сериозно.

— Същото важи и за кобрите. И за мегодонтите. И за сибискозата. Заобиколени сме от опасности. Аккарат… — Джайде вдигна рамене. — Стореното — сторено. Не можеш да го промениш. Така че защо си го слагаш на сърцето? Май пен рай. Да не ти пука.

— И все пак по-добре внимавай.

— Мислиш си за онзи човек на котвените площадки? Онзи, дето го видя Сомчай? Той ли те е уплашил толкова?

Каня сви рамене.

— Не.

— Странно. Защото мен ме уплаши. — Наблюдаваше я и се чудеше колко може да ѝ разкрие от онова, което знаеше за света. — Имам много лошо предчувствие за него.

— Наистина? — Каня го погледна невярващо. — Страх те е? От някакъв глупак?

Джайде поклати глава.

— Не толкова, че да се скрия зад полата на Чая, но все пак… Виждал съм го и преди.

— Не си споменавал за това.

— Отначало не бях сигурен. Вече съм. Мисля, че работи за търговското министерство. — Джайде направи кратка пауза, за да провери реакцията ѝ. — Мисля, че отново са пуснали копои по петите ми. Че може би готвят нов опит за покушение. Ти какво мислиш?

— Не биха дръзнали да те докоснат. Нейно величество кралицата се изказа в твоя полза.

Джайде вдигна ръка към врата си, към стария белег от пружинникова пушка.

— Дори след показното, което им спретнах на котвените площадки?

— Ще ти намеря бодигард.

Джайде се засмя, развеселен от свирепата ѝ физиономия, но също и успокоен и стоплен.

— Ти си добро момиче, а аз ще съм глупак, ако си взема бодигард. Направя ли го, всички ще знаят, че мога да бъде сплашен. Тигрите не правят така. Хайде, яж. — И сложи още пържена риба в чинията ѝ.

— Нахраних се.

— Стига любезности. Яж.

— Трябва да си вземеш бодигард. Моля те.

— Разчитам, че ти ще ми пазиш гърба. Това би следвало да е достатъчно.

Каня трепна. Джайде прикри усмивката си. „Ах, Каня — помисли си. — Всички рано или късно правим избор, с който ще трябва да живеем до края на дните си. Аз съм направил своя. Но ти си имаш своя собствена карма.“ На глас каза нежно:

— Хайде, хапни още малко, много си кльощава. Как ще си намериш гадже, ако си торба с кокали?

Каня побутна чинията настрани.

— Напоследък нямам апетит.

— Хората по света гладуват, а ти отказваш храна?

Каня сбърчи чело и загреба парченце риба с лъжицата си.

Джайде поклати глава, остави приборите си на масата и каза:

— Какво има? По-мрачна си от обикновено, ако изобщо е възможно такова нещо. Все едно току-що сме погребели брат по оръжие. Какво те безпокои?

— Нищо. Наистина. Просто не съм гладна.

— Говори, лейтенант. Искам да си откровена е мен. Това е заповед. Ти си добър офицер. Тъжното ти лице не ми харесва. Не искам никой от хората ми да е тъжен, дори онези, които са от Исаан.

Каня пак сбърчи чело. Джайде я гледаше как обмисля отговора си и се зачуди дали поне веднъж в живота си е бил и наполовина тактичен колкото тази млада жена. Едва ли. Открай време беше рязък, груб дори, и лесно се ядосваше. Не беше като Каня, сериозната Каня, винаги хладнокръвна. Студено сърце и никакъв усет за хубавата страна на живота.

Чакаше с надежда най-после да чуе историята ѝ, пълната история на живота ѝ с цялата ѝ човешка болка, но когато най-после заговори, тя го изненада. Гласът ѝ беше съвсем тих, почти шепот. Сякаш бе толкова засрамена, че с мъка произнасяше думите.

— Някои от мъжете се оплакват, че не вземаш достатъчно подаръци на добра воля.

— Какво? — Джайде я зяпна опулен. — Няма да участвам в такива неща. Ние сме различни. Не сме като другите и се гордеем с това.

Каня кимна.

— Да. И вестниците и шепниците те обичат тъкмо затова. И хората също.

— Но?

Лицето и се изопна страдалчески.

— Но вече не те повишават, а мъжете, които са ти верни, нямат финансова изгода от покровителството ти и губят желание за работа.

— Стига бе, ами това? — Джайде потупа торбата с пари, която стискаше между коленете си. Парите, които бяха конфискували от ветроходния кораб. — Отлично знаят, че ако някой е в нужда, ще му се помогне. Имаме предостатъчно за всеки, който закъса.

Каня сведе поглед към масата и прошепна:

— Някои казват, че предпочиташ да задържиш парите за себе си.

— Какво?! — Джайде я изгледа сащисано. — И ти ли мислиш така?

Каня сви умърлушено рамене.

— Не, разбира се.

— Да, не би си го помислила, знам. Ти си добро момиче. Справяш се чудесно с работата си. — Усмихна ѝ се. Изпитваше искрена симпатия към младата жена, която беше дошла в групата му гладна, изпълнена с преклонение към него и шампионските му титли, копнееща да му подражава.

— Правя каквото мога да смажа слуховете, но… — Каня отново сви рамене. — Кадетите казват, че да служиш под командването на капитан Джайде е като да слабееш заради червеи аках. Работиш и работиш, а ставаш все по-гърчав и по-гърчав. Момчетата ни са добри, но няма как да не се срамуват от старите си униформи, като гледат колосаните нови дрехи на колегите си от другите отряди. Когато карат велосипеди, а колегите им яхат пружинникови скутери.

Джайде въздъхна.

— Помня времето, когато белите ризи бяха на почит.

— Човек трябва да яде.

Джайде въздъхна отново. Взе торбата и я бутна към Каня през масата.

— Вземи я. Раздели парите поравно между хората. Кажи им, че са награда за храбростта им снощи. Свършиха добра работа.

Тя го погледна изненадано.

— Сигурен ли си?

Джайде сви рамене и се усмихна; мъчеше се да скрие разочарованието си. Знаеше, че това е най-добрият начин, но въпреки това беше неизмеримо натъжен.

— Защо не? Те са добри момчета, както сама каза. Пък и благодарение на тях фарангите и търговското министерство в момента се гърчат. Добра работа свършихме.

Каня се поклони дълбоко — сведе глава и вдигна събраните си длани към челото си.

— О, стига глупости. — Джайде ѝ наля още бира и остави празното шише настрани. — Май пен рай. Да не ти пука. Това са дребни неща. Утре ни чакат нови битки. А за тях ще ни трябва подкрепата на добри и лоялни хора. Не бихме могли да надвием „АгриГен“, „ПурКал“ и другите световни убийци, ако не нахраним приятелите си, нали така?