Момиче на пружина

30.

Паи изпълзя на високото при Каня и плъзна поглед по тъмното село под тях.

— Това ли е?

Каня кимна и погледна назад към другите членове на отряда, които се бяха пръснали да покрият останалите подстъпи към рибарниците, развъждащи резистентни към горчива вода скариди за рибните пазари в Крунг Теп.

Всички къщи бяха построени върху бамбукови салове. Сега саловете лежаха на земята, но започнеха ли наводненията, щяха да се издигнат върху мътните приливни води. Семейството на Каня в Меконг беше живяло в подобна колиба, много отдавна, преди да дойде генерал Прача.

— Следата изглеждаше надеждна — измърмори Каня.

Ратана така се беше зарадвала. Открила бе връзка, улика, податка — паразитни рибни червейчета между пръстите на краката на третата жертва.

Щом имаше рибни червейчета, значи ставаше въпрос за скаридена ферма. А щом са пратили един от своите да работи в Банкок, вместо да помага с отглеждането на скаридите, значи ставаше въпрос за скаридена ферма, чиито скариди са измрели масово. Което беше довело Каня до това селце в Тонбури. Хората от отряда бяха на позиция, готови да щурмуват.

Тук-там в прозорците на бамбуковите колиби горяха свещи. Излая куче. Хората на Каня бяха със специалните си защитни костюми. Ратана бе подчертала, че макар вероятността от зараза да е малка, все пак било добре да вземат предпазни мерки. Комар изсвири в ухото на Каня. Тя го прогони и стегна качулката на костюма си. Потеше се като прасе.

Откъм рибарниците долетя смях. Семейство, събрало се в топлата колиба. Дори сега, въпреки несгодите и бедите, хората още можеха да се смеят. Каня — не. Изглежда, нещо в нея беше пречупено завинаги.

Джайде все повтаряше, че кралството било страна на щастливи хора, че неслучайно в миналото го наричали Земята на усмивките. Но толкова широки усмивки Каня беше виждала само на музейните снимки отпреди Свиването. Дори се чудеше дали хората от снимките не са преигравали за пред камерата. А сега Националната галерия излагаше старите фотографии с нарочната цел да депресира нещастниците като нея. Наистина ли е имало време, когато хората са се усмихвали така широко, така безстрашно?

Вдигна маската на лицето си и каза на Паи:

— Да тръгват.

Паи даде сигнал на хората. Те се прехвърлиха през насипа и се спуснаха към селото да го обградят, както правеха винаги, преди да започнат палежите.

Когато дойдоха в нейното село, белоризците нахлуха между колибите със запалени факли в ръце. Сега беше различно. Нямаше мегафони. Белоризците не цапаха през дълбока до глезени вода и не изваждаха пищящи хора от домовете им, докато бамбук и „УедърОл“ избухват в оранжеви пламъци.

Генерал Прача не искаше да се вдига излишен шум. Когато подписа заповедта за карантината, каза:

— Джайде щеше да превърне това в истинско представление, но сега нямаме ресурсите хем да се занимаваме с търговското министерство, хем да се оправим с тази угроза. Дори биха могли да го обърнат срещу нас. Така че действайте без излишен шум.

— Разбирам. Без излишен шум.

Куче се разлая трескаво. И други се присъединиха към бесния му лай. Тук-там селяни излязоха на верандите в мрака. Взираха се, после зърнаха белите силуети. Развикаха се предупредително и в този миг белоризците на Каня хукнаха напред.

Джайде коленичи до нея, наблюдаваше акцията.

— Прача говори за мен все едно съм мегодонт, който тъпче оризови насаждения.

Каня не му обърна внимание, но Джайде продължи:

— Трябваше да го видиш, когато и двамата бяхме още кадети. Напикаваше се от страх, като излезехме на терен.

Каня го стрелна с поглед.

— Престани. Това, че си мъртъв, не ти дава право да злословиш срещу Прача.

Фенерите на хората ѝ грейнаха, окъпаха селото в студената си светлина. Местните търчаха като пилци, бързаха да скрият храна и животни. Някакъв мъж се опита да пробие кордона, зацапа през плитката вода, хвърли се в едно изкуствено езерце и заплува към другия му бряг… където също го чакаха белоризци. Осъзнал, че е в капан, мъжът заплува на място в средата на мътния скариден вир.

— Как изобщо го наричаш свой началник, щом и двамата знаем на кого служиш в действителност? — попита Джайде.

— Млъкни.

— Трудно ли е да си кон на двама ездачи? И двамата те яздят като…

— Млъкни!

Паи се стресна.

— Какво има?

— Извинявай. — Каня поклати глава. — Бях се замислила нещо.

Паи кимна към селяните.

— Май са готови за теб.

Каня се надигна и заедно с Паи — и с Джайде, непоканен, но усмихнат и видимо доволен от себе си — се спусна по насипа. Каня носеше черно-бяла снимка на мъртвеца. Показа я на фермерите под светлината на фенера си, като местеше лъча му от снимката към лицата им с надежда да види търсената реакция.

При някои хора бялата униформа отваряше врати, но при рибарите неизменно беше проблем. Каня ги познаваше отлично, четеше по мазолите на ръцете им, подушваше в миризмата на рибарниците аромата на успехите и провалите им. Виждаше се през техните очи и знаеше, че им прилича на щурмовак от калорийна компания, който търси следи от генехакерска продукция. И въпреки това шарадата продължаваше: всички клатеха глава, а Каня насочваше лъча към очите им. Един по един фермерите отклоняваха поглед.

Накрая спря пред един мъж и му показа снимката.

— Познаваш ли го? Роднините му не го ли търсят?

Мъжът погледна снимката, после униформата на Каня.

— Той няма роднини.

Каня само дето не подскочи от изненада.

— Познавал си го? Кажи ми за него. Какъв е бил?

— Значи е мъртъв?

— На теб не ти ли изглежда мъртъв?

И двамата погледнаха бледия труп на снимката, разкривеното лице.

— Казах му да не са хваща на работа във фабрика. Но той не ме послуша.

— Значи е работел в града?

— Да.

— Знаеш ли къде?

Мъжът поклати глава.

— Къде е живял?

Мъжът посочи една тъмна колиба и Каня нареди на хората си:

— Сложете онази колиба под карантина.

Стегна маската си, влезе и обходи с лъча на фенера си помещението. Тъмно. Запуснато, празно. Прашинки танцуваха в лъча на фенера. Мисълта, че собственикът на колибата е мъртъв, я изпълваше с лошо предчувствие. Духът му можеше да е тук. Гладен призрак, който дебне гневен, задето не може да се прероди и задето се е разболял. Разболял се е заради нечия грешка. Може би тълкуваше заразата като убийство. Каня огледа малкото лични вещи на покойника, разходи се из тясната колиба. Нищо. Излезе навън. Градът се издигаше в далечината, окъпан в зеленикава светлина — градът, където фермерът беше избягал да търси ново препитание. Каня се върна при мъжа, който беше разпознал трупа на снимката.

— Сигурен ли си, че не знаещ къде се е хванал на работа?

Мъжът поклати глава.

— Нищо не знаеш? Име някакво? Или нещо друго? — Опита се да прикрие отчаянието си. Човекът отново поклати глава. Каня се обърна и плъзна поглед по потъналото в мрак село. Чувстваше се объркана, безсилна. Пееха щурци. Бели бръмбари скърцаха монотонно. Уцелили бяха. Хванали бяха дирята. Всичко сочеше към фабрика, но коя от стотиците? Ги Бу Сен беше прав. Най-сигурно беше да опожарят цялата промишлена зона. В недалечното минало, когато белоризците са били силни, точно това са щели да направят.

— Вече искаш да гориш, така ли? — каза Джайде зад гърба ѝ. — Вече гледаш от моя ъгъл?

Каня не му обърна внимание. Някакво момиче стоеше недалеч и я гледаше напрегнато. Когато Каня улови погледа му, сведе очи. Каня докосна Паи по рамото.

— Онази там.

— Момичето? — Изненадан беше. Каня тръгна към детето, без да губи време за обяснения. То се уплаши, огледа се, сякаш се чудеше накъде да хукне. Каня приклекна на известно разстояние. Махна му да дойде при нея.

— Как се казваш?

Момичето очевидно се разкъсваше вътрешно. Искаше му се да побегне, но бялата униформа на Каня внушаваше респект, изискваше подчинение.

— Ела. Кажи ми името си. — Махна отново и този път момичето пристъпи колебливо напред и прошепна:

— Маи.

Каня вдигна снимката.

— Знаеш къде е работил този човек, нали?

Маи поклати глава, но Каня беше сигурна, че я лъже. На децата винаги им личеше. Самата Каня не умееше да лъже, когато беше малка. Когато белоризците я попитаха къде семейството ѝ крие шараните за размножаване, тя им беше посочила на юг, а те се усмихнаха вещо и тръгнаха на север.

Приближи снимката до лицето на момичето.

— Нали разбираш колко опасно е това?

Момичето се колебаеше.

— Ще изгорите ли селото?

Каня се опита да скрие реакцията си, но въпреки това усети как лицето ѝ се зачервява.

— Не, разбира се. — Усмихна се отново и продължи с успокоителен тон: — Не се тревожи, Маи. Знам какво е да те е страх. Израснала съм в село като твоето. Знам колко е трудно. Сега обаче ти трябва да ми помогнеш да открия източника на заразата, иначе много хора ще умрат.

— Заръчаха ми да не казвам.

— Добре е да уважаваме покровителите си. — Каня замълча за миг, преди да продължи: — Но всички ние дължим лоялност на нейно величество кралицата, а тя не иска хората да умират от зарази. Кралицата би искала да ни помогнеш.

Маи се поколеба, после каза:

— Още трима работеха във фабриката.

Каня се наведе напред, опитваше се да скрие надеждата, нетърпението си.

— Коя фабрика?

Маи продължаваше да се колебае. Каня се наведе още напред.

— Колко фии ще обвиняват теб, ако с мълчанието си ги обречеш на преждевременна смърт, преди кармата им да ги е подготвила за преминаване?

Момичето мълчеше.

Паи каза:

— Ако ѝ счупим пръстите, ще ни каже.

Момичето се изплаши. Каня му протегна успокоително ръка.

— Не се страхувай. Нищо няма да ти направи. Той може да е тигър, но каишката му я държа аз. Моля те. Помогни ни да спасим града. Помогни ни да спасим Крунг Теп.

Момичето погледна към треперливия блясък на Банкок от другата страна на реката.

— Сега фабриката е затворена. Вие я затворихте.

— Това е добре. Но трябва да вземем мерки, иначе заразата ще се разпространи. Как се казва фабриката?

Момичето отговори с неохота:

— „Жива вода“.

Каня смръщи чело в опит да свърже името с нещо.

— Компания за пружинници? От чаожойските?

Маи поклати глава.

— Фарангска е. На един много богат фаранг.

Каня приседна до детето.

— Кажи ми още.