Момиче на пружина

48.

— Тръгват си. Свърши се.

Андерсън отново отпусна глава на възглавницата.

— Значи победихме.

Емико не отвърна. Още гледаше към далечния параден плац.

Ранноутринна светлина се лееше гореща през прозореца. А той трепереше. Замръзваше, благодарен за убийствения пек, с който слънцето заливаше града. Потеше се. Емико сложи ръка на челото му и той за пръв път усети кожата ѝ по-хладна от своята.

Погледна я през опушеното стъкло на треската и болестта.

— Хок Сенг тук ли е?

Тя поклати тъжно глава.

— Твоите хора не са лоялни.

Андерсън едва не се разсмя. Разбута без ефект завивките. Емико му помогна.

— Така е. Не са. — Обърна отново лице към слънцето, жаден за топлинката му. — Но това го знаех и преди. — Пак би се изсмял, ако не беше толкова уморен. Ако тялото му не беше пред разпадане.

— Искаш ли още вода? — попита Емико.

Не искаше. Не беше жаден. Виж, снощи, снощи беше много жаден. Когато лекарят дойде по заповед на Аккарат, беше толкова жаден, че можеше да изпие океана. Но вече не.

След като го прегледа, лекарят си тръгна със страх в очите и с обещанието, че ще прати хора. Че се налага да уведоми министерството на околната среда. Че белоризците щели да дойдат и да направят тяхната си специална магия за обеззаразяване. Докато докторът беше при Андерсън, Емико се кри в другата стая, а после излезе и повече не се отдели от леглото му.

Или поне той я помнеше до себе си в редките моменти на просветление. Сънувал бе. Сънища, халюцинации. Йейтс също бе прекарал известно време с него. Седеше на леглото и го дразнеше. Обясняваше колко безсмислен е бил животът му. Взираше се в очите му и го питаше дали разбира. Андерсън понечи да го прогони, но гърлото му беше толкова сухо, че не излизаха никакви думи. Йейтс се смя и на това, после го попита какво мисли за новодошлия търговски представител на „АгриГен“, изпратен да заеме неговата нишичка. И дали му е също толкова приятно да го заменят, колкото му е било приятно на него, Йейтс, когато от компанията изпратили Андерсън да заеме мястото му. А после Емико се появи с влажна кърпа и той изпита дълбока, отчаяна благодарност, че някой му обръща внимание. Благодари на бога за човешкото ѝ докосване… а после се изсмя хрипливо на иронията.

Сега гледаше Емико през булото на изгарящата треска и си мислеше за дълговете, които има да изплаща, и дали ще доживее да ги изплати.

— Ще те измъкнем — прошепна той.

Отново го втресе. През цялата нощ му беше горещо, а сега изведнъж зъзнеше отново, беше му толкова студено, сякаш се е върнал в Средния запад, където зимите още бяха мразовити и сняг покриваше всичко. Беше му студено, не беше жаден и дори пръстите на пружинката чувстваше ледени върху кожата си.

Избута безсилно ръката ѝ.

— Хок Сенг върна ли се вече?

— Гориш. — Лицето ѝ беше изопнато от тревога.

— Върна ли се? — повтори Андерсън. Адски важно беше Хок Сенг да се върне. Да е тук, в стаята с него. Макар че не помнеше точно защо. Но помнеше, че е важно.

— Мисля, че няма да дойде — каза Емико. — Ти му даде всички необходими документи. Препоръчителните писма. Той вече се е свързал с твоите хора. С новия търговски представител. С онази жена, Баудри.

На балкона се появи чешърка. Измяука тихо и се вмъкна в стаята. Емико не ѝ обърна внимание, Но пък те двете си бяха сродни души. Симпатични същества, създадени от един и същ несъвършен бог.

Андерсън проследи с поглед котката, която прекоси спалнята му и се стопи през вратата. Ако не беше толкова болен, щеше да я замери с нещо. Въздъхна. Не му беше до това. Твърде уморен беше, за да се оплаква от някаква котка. Зарея поглед към тавана и бавните обороти на манивелния вентилатор.

Искаше му се още да е ядосан, Но дори това беше останало зад гърба му. В началото, когато разбра, че е болен, когато Хок Сенг и момичето се дръпнаха в ужас от него, той реши, че са полудели. Така де, откъде ще лепне зараза, точно той? Но после, от ужасените им лица, разбра.

— Фабриката? — прошепна тогава, повтаряйки казаното от Маи, а Хок Сенг кимна, вдигнал ръка пред лицето си.

— Пречиствателното или водораслените резервоари — измърмори старецът.

Изпитал бе нужда да се ядоса, и тогава като сега, но болестта вече изпиваше силите му. Успял бе да призове някакво подобие на увехнала ярост, но и тя прегоря бързо.

— Оцелели има ли?

— Само един — прошепна момичето.

Той кимна, а те се изнесоха на пръсти. Хок Сенг. Хок Сенг и вечните му тайни. Тайни и планове. Хок Сенг умееше да чака…

— Идва ли? — Трудно му беше да изрече думите.

— Няма да дойде — промълви Емико.

— Ти си тук.

Тя сви рамене.

— Аз съм Нов човек. Вашите болести не ме плашат. Китаецът няма да дойде. Нито онзи човек, Карлайл.

— Поне теб няма да закачат. За това си удържаха на думата.

— Може би — каза тя след известно колебание.

Андерсън се зачуди дали е права. Зачуди се дали е грешил за Хок Сенг, както беше сгрешил за толкова други неща. Дали представата му за Тайланд е била изначално сбъркана. Прогони страха.

— Ще удържи на думата си. Той е делови човек.

Емико не отговори. Чешърката скочи на леглото. Емико я прогони, но животинчето се промъкна обратно, доловило в лицето на Андерсън обещанието за леш. Емико понечи да я изгони.

Той се опита да вдигне ръка и изграчи:

— Недей. Нека остане.