Момиче на пружина

31.

Андерсън завари Емико свита на топка пред вратата на апартамента. Нощта явно нямаше да протече според очакванията му.

От няколко дни работеше трескаво да подготви инвазията. Усилията му се затрудняваха допълнително от блокадата на индустриалната зона, която му пречеше да стигне до собствената си фабрика. А това не фигурираше в предварителните му разчети. Не че разчетите му бяха добри, тъкмо напротив. Изгуби маса време в опити да стигне до „Жива вода“, без да налети на някой от десетките белоризки патрули, които бяха стегнали в кордон промишления квартал. Ако не беше открил тайния маршрут за бягство на Хок Сенг, сигурно още щеше да обикаля по задните улички и да се чуди как да преметне белоризците.

Така или иначе, успя да се вмъкне през прозореца на офиса с почернено лице и преметната на рамо кука, като благодареше мислено на откачения старец, който само преди няколко дни беше откраднал парите за заплати на компанията.

Фабриката вонеше. Съдържанието на водораслените резервоари беше започнало да гние, но това щеше да го изтърпи. Важното бе, че нищо не помръдваше в тъмния цех. Ако белоризците бяха сложили охрана вътре във фабриката… Андерсън сложи ръка на носа и устата си, слезе в цеха и тръгна край поточната линия. Вонята на разложение и мегодонтски говна беше непоносима.

Под сенките на сушилните решетки и масивната режеща преса се наведе да огледа пода. Толкова близо до резервоарите смрадта беше убийствена, все едно крава е умряла и се е разложила. Ето докъде бяха стигнали оптимистичните планове на Йейтс за ново бъдеще в енергетиката. До воня на труп в последен стадий на разложение.

Коленичи до една от решетките на канализацията и разбута омекналите водораслени гирлянди, които я покриваха. Опипа краищата за пролука. Повдигна решетката и тя изскърца пронизително. Като внимаваше да не вдига шум, Андерсън махна тежката желязна решетка и я остави настрани върху бетонния под. Легна по корем и бръкна в дупката. Ако изненадаше някоя змия или скорпион… Пръстите му задраскаха в мрака. Андерсън пъхна ръката си до рамото във влажния мрак.

Изтръпна. Ами ако пакетчето се е откачило и мръсната вода го е отнесла през канализацията до помпите на крал Рама? Миг по-късно пръстите му докоснаха намаслената кожа. Откачи пакетчето от стената на канала и го извади с широка усмивка. Кодово тефтерче. За свръхспешни случаи, каквито не беше вярвал, че ще доживее.

Върна се в мрака на офиса и набра серия номера, които щяха да вдигнат по тревога куп оператори в Бирма и Индия. Секретарки щяха да се разтърчат, подплашени от шифър, който не беше използван след грандиозния провал във Финландия.

Два дни по-късно Андерсън стоеше на плаващия остров Кох Ангрит и уточняваше последните подробности с командирите на щурмовите отряди в комплекса на „АгриГен“. Оръжията щяха да пристигнат след няколко дни, щурмоваците се събираха. Колкото до парите, те вече бяха налице, също златото и нефритът — с тяхна помощ генерали щяха да променят мнението си и Прача щеше да остане без съюзници.

А сега, след като най-после беше приключил успешно с подготовката и се бе върнал в града, завари Емико сгушена пред вратата на апартамента, умърлушена и цялата в кръв. Щом го видя, се хвърли разплакана в ръцете му.

— Какво правиш тук? — прошепна той. Прегърна я с една ръка, отключи вратата и я вкара в коридора. Кожата ѝ гореше. Цялата беше в кръв. По лицето и ръцете ѝ имаше рани. Той побърза да затвори вратата. — Какво е станало? — Пареше на пипане, цялата беше омазана в кръв, толкова много, че не можеше да е само от нея. — Чия е всичката тази кръв?

Емико поклати глава и отново се разплака.

— Ела да те измием.

Заведе я в банята, пусна душа и я вкара под студената струя. Емико се разтрепери, очите ѝ се разшириха трескави, обхождаха паникьосано банята. Държеше са като луда. Андерсън понечи да свали жилетката ѝ, да махне окървавените дрехи, но лицето на Емико внезапно се разкриви в пристъп на ярост.

— Не! — Зашлеви го, той отскочи и вдигна ръка към лицето си.

— Какво правиш, по дяволите?! — Зяпна я сащисан. Ама колко бърза беше! Бузата го болеше. По ръката му имаше кръв. — Какво ти става, мамка му?

Безумният блясък на паникьосано животно в очите ѝ угасна. Тя го погледна с празен поглед, после сякаш дойде на себе си, очовечи се.

— Извинявай — прошепна. — Съжалявам. — Срина се на пода, сви се на кълбо под рехавата водна струя. — Толкова съжалявам. Съжалявам. — Продължи да бъбри нещо на японски.

Андерсън седна до нея под душа. Дрехите му се намокриха.

— Не се тревожи за това — каза ѝ нежно. — Хайде да съблечем тези дрехи. Ще ти намеря да облечеш нещо друго. Става ли? Ще можеш ли?

Тя кимна безжизнено. Съблече бавно жакетчето. Развърза и свали полата фа син. Сви се гола под студената вода. Андерсън я остави под душа. Взе окървавените дрехи, завърза ги в един чаршаф, свали ги по стълбите и ги изнесе в мрака навън. Навсякъде имаше хора, но Андерсън не им обърна внимание. Тръгна бързо в сенките, стигна до един канал и хвърли чаршафа с кървавите дрехи във водата, където змиеглавите риби и шараните щяха да ги изядат с маниакална решителност. Рибите се стекоха, привлечени от миризмата на кръв, и водата кипна.

Когато се върна в апартамента, Емико вече бе излязла от банята, черната ѝ коса лепнеше мокра по лицето. Приличаше на изплашено животинче. Андерсън отиде да вземе аптечката. Проми порязванията по лицето и ръцете ѝ, после ги намаза с противовирусна паста. Емико не реагира нито веднъж, не извика, не трепна. Ноктите ѝ бяха изпочупени. Синини тъмнееха по тялото ѝ. Но нараняванията ѝ определено не обясняваха наличието на толкова много кръв.

— Какво стана? — попита я нежно той.

Тя се сгуши в него.

— Сама съм — прошепна. — Няма място за Новите хора. — И се разтрепери отново.

Андерсън я придърпа към себе си. Кожата ѝ пареше.

— Спокойно. Скоро всичко ще се промени. Ще бъде различно.

Тя поклати глава.

— Не. Не вярвам.

Миг по-късно вече спеше, дишаше равномерно, тялото ѝ най-сетне освободено от напрежението и приласкано в обятията на безпаметен сън.

Андерсън се събуди внезапно, целият в пот. Погледна към тавана — вентилаторът беше спрял, изчерпил джаулите си. Емико стенеше и се мяташе до него, гореща като пещ. Той се претърколи към ръба на леглото и седна.

Лек океански бриз разхлаждаше едва доловимо апартамента. Андерсън погледна през замрежените прозорци към тъмния град. Толкова късно през нощта подаването на метан към уличните лампи беше прекъснато. Светлинки се виждаха само в далечината, където плаващите морски поселища на Тонбури развъждаха риба и се местеха постоянно в борбата си за оцеляване.

Някой потропа на вратата. Настоятелно.

Емико отвори рязко очи. Седна в леглото.

— Какво става?

— Някой чука. — Андерсън понечи да стане, но тя го сграбчи, изпочупените ѝ нокти се впиха в ръката му.

— Не отваряй! — прошепна. Кожата ѝ изглеждаше бледа под лунната светлина, очите ѝ бяха отворени широко и уплашени. — Моля те.

Тропането по вратата стана по-силно. По-настоятелно.

— Защо?

— Аз… Сигурно са белоризците.

— Какво? — Сърцето на Андерсън прескочи един удар. — Проследили са те дотук? Защо? Какво е станало?

Тя поклати нещастно глава. Андерсън я гледаше и се питаше що за беда е нахлула в живота му.

— Какво е станало снощи, кажи ми.

Тя не отговори. Не откъсваше очи от вратата. Който и да тропаше, явно нямаше да се откаже. Андерсън стана и извика:

— Момент само! Обличам се!

— Андерсън! — Гласът беше на Карлайл. — Отвори! Важно е!

Андерсън се обърна и погледна многозначително Емико.

— Не са белоризци. А сега се скрий.

— Не са ли? — За миг по лицето ѝ се плисна облекчение. А после изчезна също толкова бързо. Тя поклати глава. — Грешиш.

Андерсън я погледна ядосано.

— С белоризците ли си имала проблем? Те ли са те нарязали снощи?

Тя поклати унило глава, но не каза нищо, само се сви на топка в леглото.

— Исусе и Ной. — Андерсън отиде при гардероба, извади някакви дрехи и ги хвърли на леглото. Дрехи, които ѝ беше купувал като знак за пристрастяването си. — Ти може и да си готова да се разкриеш, но аз не съм готов да сложа кръст на всичките си усилия. Облечи се. И се скрий в килера.

Тя отново поклати глава. Андерсън се опита да овладее гласа си, да говори спокойно и убедително. Имаше чувството, че говори на дърво. Коленичи до леглото, хвана нежно брадичката ѝ и обърна главата ѝ към себе си.

— Не са дошли за теб. Това е Карлайл, един от моите бизнес партньори. Въпреки това трябва да се скриеш. Разбираш ли? Просто трябва да се скриеш за малко. Само докато Карлайл си тръгне. Не искам да ни вижда заедно. Това би му дало предимство, начин да ме изнудва.

Очите ѝ бавно дойдоха на фокус. Блясъкът на хипнотизиран фатализъм угасна. Карлайл се разтропа отново. Емико стрелна с поглед вратата, после погледна умолително Андерсън.

— Белоризците са — прошепна тя. — И са много. Чувам ги. — А после изведнъж се стегна. — Белоризци са. Няма смисъл да се крия.

Андерсън с мъка овладя желанието си да повиши глас.

— Не са белоризци.

Тропането по вратата продължаваше.

— Андерсън, отвори, мамка му!

— Секунда! — Той обу панталона си, като стрелкаше с гневни погледи Емико. — Не са проклетите белоризци. Карлайл по-скоро би си прерязал сам гърлото, отколкото да се сдуши с белоризците.

Гласът на Карлайл отекна отново зад вратата:

— Побързай, проклет да си!

— Идвам! — Обърна се към Емико и каза с нетърпящ възражения глас: — Скрий се. Веднага. — Вече не беше молба, а заповед, задействаща пряко генетичното наследство и обучението ѝ.

Тялото ѝ застана за миг, после внезапно се оживи. Емико кимна.

— Да. Както кажеш.

Започна да се облича. Насечените ѝ движения бяха бързи, толкова, че Андерсън не успяваше да я следи с поглед. Навлече блуза и широки панталони, кожата ѝ грееше. Правеше всичко със смайваща бързина. Бързина, която придаваше плавност на движенията ѝ, някаква неочаквана и неестествена грациозност.

— Няма смисъл да се крия — каза тя. Обърна се и хукна към балкона.

— Какво правиш?

Тя погледна през рамо, усмихна се, понечи сякаш да каже нещо, но вместо това се метна през парапета и изчезна в мрака.

— Емико! — Андерсън изтича на балкона.

Нищо нямаше долу. Нито размазано тяло, нито писък, нито удар, нито врява откъм пешеходците. Нищо. Празнота. Сякаш нощта я беше погълнала.

На вратата се потропа отново.

Сърцето на Андерсън биеше като лудо. Къде се беше дянала Емико? И как го беше направила? Неестествено беше. Толкова бърза и толкова решителна. Стоеше си на балкона, а после изчезна, скочи. Андерсън се вгледа в мрака. Разстоянието до съседните балкони беше голямо, значи не можеше да е скочила там, и все пак… Долу ли беше паднала? Мъртва ли беше?

Вратата се отвори с трясък. Андерсън се завъртя. Карлайл влетя със залитане в стаята.

— Какво по дя…

Черни пантери се изсипаха след Карлайл, избутаха го встрани. Един от войниците сграбчи Андерсън, завъртя го и го лепна за стената. Обискираха го. Той понечи да окаже съпротива, но напразно. Още мъже нахлуха в апартамента. Разбиха вратите с ритници. Ботуши тропаха край него. Истинска лавина от мъже. Звън на счупено стъкло. Строшени чинии в кухнята.

Андерсън изви врат да види какво става. Някой го сграбчи за косата и заби лицето му в стената. Болка избухна в устата му, солен вкус на кръв. Беше си прехапал езика.

— Какво правите, по дяволите? Знаете ли кой съм аз?

Млъкна, когато бутнаха Карлайл на пода до него. Чак сега видя, че са го вързали. Че лицето му е в синини. Едното му око беше затворено от синкав оток, скулата му беше ожулена жестоко. Кестенявата му коса беше слепнала от кръв.

— Господи!

Извиха ръцете на Андерсън зад гърба и ги вързаха. Някой го сграбчи за косата и го обърна. Един от войниците се разкрещя в лицето му, говореше толкова бързо, че Андерсън не разбра нищо. Онзи побесня, очите му се опулиха, слюнки хвърчаха от устата му. Накрая Андерсън различи една дума: „пружинка“.

— Къде е пружинката? Къде е? Къде? Къде?

Пантерите вилнееха в апартамента му. Разбиваха врати и ключалки с прикладите на пушките си. Гигантски черни кучета — пружинки — нахлуха в стаите, лаеха, ръмжаха, точеха лиги, душеха, а когато уловиха миризмата на плячката си, нададоха вой. Някакъв мъж, капитан сякаш, взе да му крещи отново.

— Какво става? — настоя Андерсън. — Имам приятели…

— Не много.

Аккарат влезе в стаята.

— Аккарат! — Андерсън понечи да се обърне, но войниците го блъснаха към стената. — Какво става?

— Ти ми кажи.

После даде заповеди на тайландски на хората, които тарашеха апартамента. Андерсън затвори очи. Добре че Емико не го беше послушала да се скрие в килера. Ако го бяха сварили с нея, ако го бяха хванали в крачка…

Един от войниците се върна с пружинниковия пистолет на Андерсън.

Аккарат се намръщи.

— Имаш ли разрешително за това?

— Вдигаме революция, а ти ме питаш за разрешителни?

Аккарат кимна на хората си и Андерсън отново се срещна със стената. Болка избухна в черепа му. Стаята притъмня, коленете му се сгънаха. Той залитна и с мъка се задържа на крака.

— Какво става, по дяволите?

Аккарат сви пръст да му дадат пистолета. Взе го и започна да го помпи разсеяно, тежкото оръжие изглеждаше невъзможно голямо в ръката му.

— Къде е момичето на пружина?

Андерсън изплю кръв.

— Какво ти пука? Ти не си нито белоризец, нито греамит.

Пантерите пак го блъснаха в стената. Пред очите му заплуваха цветни петна.

— Откъде е дошла пружинката? — попита Аккарат.

— Японска е. От Киото, струва ми се.

Аккарат опря пистолета в главата му.

— Как я вкара в страната?

— Какво?!

Аккарат го удари с дръжката на пистолета. Светът потъмня.

Вода обля лицето му. Андерсън отвори уста да извика и се задави. Седеше на пода. Аккарат притискаше дулото на пистолета към гърлото му. Принуди го да стане, после да се изправи на пръсти. Не спря да притиска пистолета към гърлото му, толкова силно, че Андерсън се давеше от натиска.

— Как вкара пружинката в страната? — повтори Аккарат.

Очите на Андерсън щипеха от пот и кръв. Той примигна и поклати глава.

— Не съм я вкарал аз. — Изплю още кръв. — Била е на някакъв японец, който я е зарязал тук. Как изобщо бих могъл да се сдобия аз с пружинка?

Аккарат се усмихна и каза нещо на хората си.

— Японец да захвърли бойна пружинка? — Поклати глава. — Едва ли. — Заби дулото на пистолета в ребрата на Андерсън. От едната страна. После още веднъж — от другата. Изпукаха кости. Андерсън изскимтя и се преви на две, задавен от кашлица. Аккарат го дръпна да се изправи. — Какво прави бойна пружинка в нашия Град на свещени създания?

— Не е бойна — възрази Андерсън. — Била е просто секретарка… обикновена…

Изражението на Аккарат не се промени. Той завъртя Андерсън и засили лицето му към стената. Изпукаха кости. Ако се съдеше по болката, челюстта му се беше счупила. Андерсън усети как Аккарат разделя пръстите му. Опита се да ги свие в юмрук, скимтеше, защото знаеше какво предстои, но ръцете на Аккарат бяха силни и разтвориха юмрука му. Андерсън се вцепени, ужасен и безпомощен.

Единият му пръст се усука в хватката на Аккарат. Счупи се.

Андерсън нададе вой. Аккарат го притискаше към стената, за да не падне.

След като скимтенето му утихна, Аккарат го хвана за косата и изви главата му назад, така че да се погледнат в очите. Гласът на министъра не трепваше.

— Тя е бойна пружинка, убиец, а именно ти я запозна със Сомдет Чаопрая. Къде е тя сега?

— Убиец? — Андерсън поклати глава, опитваше се да подреди мислите си. — Тя е нищо бе, човек! Бракуван продукт на „Мишимото“. Японски боклук…

— В министерството на околната среда са прави за едно нещо. На вас, животните от „АгриГен“, не може да се вярва. Пробутвате професионална убийца на кралския протектор, маскирана като обикновена играчка за телесни наслади. — Наведе се към Андерсън, очите му бяха пълни с ярост. — Все едно си убил човек от кралското семейство.

— Не, това е невъзможно! — Андерсън дори не се опита да скрие истерията в гласа си. Счупеният му пръст пулсираше, устата му отново се пълнеше с кръв. — Тя е обикновен боклук. Не може да е направила такова нещо. Повярвай ми, моля те.

— Убила е трима мъже и техните телохранители. Осем мъже с военна подготовка. Доказателствата са необорими.

Андерсън се спомни как беше заварил Емико свита пред вратата, цялата в кръв. „Осем мъже?“ Спомни си как беше изчезнала през балкона, как се беше хвърлила в мрака като призрак. „Ами ако са прави?“

— Трябва да има друго обяснение. Тя е просто пружинка, проклета пружинка. Вменено им е да се подчиняват.

„Емико, сгушена в леглото. Плаче. Тялото ѝ е цялото охлузено, нарязано“.

Андерсън си пое дъх, опита се да овладее гласа си.

— Моля те. Трябва да ми повярваш. Никога не бихме поели такъв риск. „АгриГен“ няма никаква полза от смъртта на Сомдет Чаопрая. Никой няма полза. Освен министерството на околната среда. Винаги сме се стремили към добри отношения с търговското министерство.

— И въпреки това ти го запозна с убийцата.

— Виж, това е нелепо. Как изобщо някой би вкарал бойна пружинка в страната, как би я опазил в тайна? Тази пружинка е в Банкок от години. Разпитай и сам ще се убедиш. Белоризците не са я закачали, защото нейният папа-сан редовно им е плащал подкупи, а и има едно шоу, представление, в което тя участва, и то се върти от много отдавна…

Съзнаваше, че думите му се застъпват, но поне Аккарат явно го слушаше. Студената ярост вече я нямаше в очите му. Заместена бе от пресметливост. Андерсън изплю кървава слюнка и погледна Аккарат в очите.

— Да. Запознах ги. Защото сметнах, че пружинката ще предизвика интереса му. А неговата репутация не е тайна за никого. — Изтръпна, когато нова вълна ярост разкриви лицето на министъра. — Изслушай ме, моля те. Проведи собствено разследване. Ако го направиш, ще разбереш, че не сме били ние. Трябва да има друго обяснение. Изобщо не предполагахме, че тя… — Млъкна уморен. — Проведете свое разследване.

— Не можем. Случаят е поет от министерството на околната среда.

— Какво?! — Андерсън не успя да скрие изненадата си. — От къде на къде?

— Пружинките са в тяхната юрисдикция. Особено незаконно пребиваващите.

— И мислиш, че аз стоя зад това? Щом разследването се води от онези копелета?

Андерсън мислеше трескаво, търсеше някакво логично обяснение, нещо, което да го оневини, нещо, с което да си купи поне малко време.

— На тях не можеш да вярваш. Прача и неговите хора… Прача като нищо може да ни е накиснал. Изобщо не би се поколебал, и за секунда. Сигурно е дочул нещо за плановете ни. Подготвил е контраатака, изпреварващ удар. И използва това за прикритие. Ако е разбрал, че Сомдет Чаопрая е срещу него.

— Плановете ни бяха пазени в тайна — каза Аккарат.

— Такова нещо не можеш да опазиш в тайна. Особено в мащабите, при които работехме. Някой от генералите може да е уведомил старото си приятелче. А сега убиват трима от нашите и ни оставят да се сочим взаимно с пръст.

Аккарат се замисли. Андерсън чакаше, затаил дъх.

Накрая Аккарат поклати глава.

— Не. Прача никога не би посегнал на човек от двореца. Той е боклук, вярно, но все пак е тайландец.

— Но не съм и аз! — Сведе поглед към Карлайл. — Не сме ние! Трябва да има друго обяснение. — Паниката го задави, изроди се в кашлица. Кашлицата премина в болезнени спазми. Накрая спря. Ребрата го боляха. Изплю още кръв. Чудеше се дали и белите му дробове не са пострадали от побоя.

Вдигна поглед към Аккарат. Важно беше да обмисли думите си. Важно беше да прозвучат смислено, значимо.

— Сигурно има начин да разберем какво точно се е случило със Сомдет Чаопрая. Някаква връзка, която да открием. Все трябва да има нещо.

Един от войниците се наведе и прошепна нещо в ухото на Аккарат. Андерсън си спомни, че го беше видял на баржата. Мъжът беше от личната охрана на Сомдет Чаопрая. Онзи суровият, с хищното лице и застиналия поглед. Мъжът прошепна още нещо на министъра. Аккарат кимна отсечено.

— Кап. — Даде знак на хората си да извлекат Андерсън и Карлайл в съседната стая.

— Добре, кун Андерсън. Ще разпитаме тук-там. Дадох на хората си дванайсет часа да проведат самостоятелно разследване. А ти най-добре се помоли на каквито там греамитски богове почиташ разследването да потвърди версията ти.

Облекчение заля Андерсън.

— Разследвайте, разровете се. Ще се убедите, че не сме ние. Ще видиш. — Засмука сцепената си устна: — Тази пружинка е обикновена японска играчка. Някой друг е виновен. Белоризците просто се опитват да ни насъскат един срещу друг. Залагам десет към едно, че това е тяхно дело.

— Ще видим.

Андерсън опря безсилно глава на стената, адреналин и страх танцуваха огнен танц под кожата му. Ръката му пулсираше. Счупеният пръст висеше под неестествен ъгъл. Време. Беше си купил време. Сега оставаше да чака. Или да открие следващата тънка нишка, на която да увисне, залагайки живота си. Закашля се отново и примижа от болката в ребрата.

Карлайл изпъшка до него, но не дойде в съзнание. Андерсън се закашля пак. Взираше се в стената и събираше мислите си за следващия рунд в конфликта си с Аккарат. Но докато обмисляше ситуацията от всеки ъгъл и се опитваше да проумее какво е причинило тази бърза промяна в обстоятелствата, друг един образ постоянно се натрапваше на вниманието му. Споменът как момичето на пружина хуква към балкона и се гмурва в мрака, по-бързо от тигър, вихър от движения и котешка грация. Бърза и плавна. И при тази скорост — ужасяващо красива.