Момиче на пружина

10.

Момичето на пружина не направи нищо да се защити. Извика, но почти не помръдна, когато ножът се заби в тялото ѝ.

— Бай! — извика Андерсън на Лао Гу. — Куай куай куай!

Тайландецът замахна към него, после отново заби ножа си в момичето на пружина. Тя изобщо не се дръпна. Плисна кръв. Андерсън измъкна изпод ризата си пружинников пистолет и го тикна в лицето на нападателя.

Той се опули, скочи от рикшата и си плю на петите. Андерсън се прицели в гърба му, но докато се чудеше дали да му пусне един диск в тила, или да го остави да избяга, той се мушна зад теглена от мегодонт каруца и му спести необходимостта да вземе решение.

Андерсън прибра пистолета под ризата си и погледна отпуснатото на седалката момиче.

Лежеше като счупена кукла, дрехите ѝ — нарязани и раздърпани, очите — затворени, дишането — плитко и ускорено. Когато притисна длан към зачервеното ѝ чело, тя трепна и клепачите ѝ изпърхаха. Кожата ѝ буквално гореше. Безжизнени черни очи се вдигнаха към него.

— Моля — прошепна тя.

Температурата ѝ беше ненормално висока. Момичето умираше пред очите му. Андерсън разтвори жакетчето ѝ в опит да я охлади поне малко. Но тя изгаряше, прегрята от бягството си и от лошия си генетичен дизайн. Не беше за вярване, че някой може да направи подобно нещо на живо същество, да го осакати по този начин.

— Лао Гу! Към вълнолома! — извика Андерсън. Лао Гу го стрелна с празен поглед. — Шуи! Вода! Нам! Океанът, по дяволите! — Махна към морските диги. — Бързо! Куай, куай, куай!

Лао Гу кимна отсечено. Изправи се на педалите и набра скорост, провираше колелото през гъстия трафик, крещеше да му направят път и ругаеше бавните пешеходци и тромавите впрегатни животни. Андерсън вееше на момичето с шапката си.

Когато най-сетне стигнаха до вълнолома, Андерсън метна момичето на пружина през рамото си и пое нагоре по неравните стъпала. Каменни дракони-пазители се редяха от двете страни на стълбището, дългите им змийски тела го водеха нагоре. Човешките им лица го гледаха безразлично. Пот капеше в очите му. Пружинката го пареше дори през дрехите.

Прехвърли върха на вълнолома. Червеното слънце го зашлеви в лицето, грейналите очертания на потопения Тонбури изглеждаха черни. Слънцето пареше почти колкото прегрятото тяло, което носеше на рамо. Андерсън се запрепъва по стълбището от другата страна и метна момичето в морето. Солената вода обля и него.

Момичето потъна като камък. Андерсън пое дълбоко въздух и се хвърли след нея. „Глупак. Проклет глупак!“ Улови отпуснатата ѝ ръка и изтегли тялото ѝ от дълбините. Задържа лицето ѝ над водата и заби пети в дъното за опора. Кожата ѝ гореше. Чудо бе как водата около нея не възвираше. Черната ѝ коса се беше разстлала като мрежа по вълните. Момичето се полюшваше в хватката му. Лао Гу доцапа до тях и Андерсън му викна:

— Дръж! Хвани я.

Лао Гу се поколеба.

— Хвани я, по дяволите. Жуа та.

Лао Гу я подхвана неохотно под мишниците. Андерсън опипа шията ѝ за пулс. Беше ли се изпекъл вече мозъкът ѝ? Току-виж се оказало, че се опитва да съживи зеленчук.

Пулсът на пружинката пърхаше като сърчицето на пойна птичка, много по-бързо от нормалното за същество с нейните размери. Андерсън се наведе да чуе дишането ѝ.

Очите ѝ изведнъж се отвориха, тя започна да се мята и Лао Гу я пусна. Пружинката потъна моментално.

— Не! — Андерсън се гмурна и я хвана.

Тя пляскаше, кашляше, протягаше ръце към него. Той я издърпа на брега. Дрехите се бяха лепнали по тялото ѝ като водорасли, черната ѝ коса лъщеше като коприна. Тя вдигна тъмните си очи към него. Кожата ѝ студенееше благословено под пръстите му.

— Защо ми помогнахте?

Метановите улични лампи примигваха и превръщаха града в кипнал океан от зелени светлосенки. Беше се мръкнало и лампите съскаха да прогонят тъмнината. Високата влажност на въздуха лъщеше по калдъръма и бетона, по кожата на хората, скупчили се около свещите на нощните пазарища.

Момичето на пружина попита отново:

— Защо?

Андерсън сви рамене, доволен, че мракът скрива изражението му. Не знаеше какво да отговори, нито на нея, нито на себе си. Ако мъжът, който я беше нападнал, подадеше оплакване срещу фаранг и момиче на пружина, това щеше да породи куп въпроси и да насъска белоризците по петите му. Което беше адски глупав риск, предвид компрометираното му прикритие. Лесно щяха да го идентифицират — Андерсън изпъкваше като бяла врана сред смуглото тайландско множество, а и случката с момичето беше станала недалеч от бара на сър Франсис. Проследяха ли го дотам, несъмнено щяха да възникнат и други неудобни въпроси.

Потисна параноята си. Държеше се също като Хок Сенг. Онзи негодник очевидно се беше надрусал с яба. Нямаше да отиде при белоризците. Щеше да се изниже нанякъде и да си ближе раните.

И въпреки това постъпката му беше глупава.

Когато момичето припадна в рикшата, Андерсън си помисли, че умира, и тази мисъл, откровено казано, му донесе облекчение. Надежда, че ще успее да заличи някак онзи миг, когато я беше познал и напук на цялата си професионална подготовка бе свързал съдбата си с нейната.

Сега кожата ѝ вече не гореше зачервена. И се беше увила с остатъците от разкъсаните си дрехи в опит да запази някакво приличие. Жалка картинка, като си помислиш, предвид статута ѝ на движима собственост.

— Защо? — попита тя за трети път.

Той отново вдигна рамене.

— Защото имаше нужда от помощ.

— Никой не помага на пружинки. — Гласът ѝ беше безизразен. — Вие сте глупак. — Отметна кичур влажна коса от лицето си. Движението беше сюрреалистично в своята разглобеност на съставни части, издайническото заекване на генетичния ѝ недъг. Гладката ѝ кожа сияеше в прорезите на блузата, загатвайки нежно формата на гърдите. Какво ли би било да я има? Кожата ѝ грееше, гладка и подканяща.

Тя го хвана, че я зяпа.

— Искате ли да ме използвате?

— Не. — Той отклони смутено поглед. — Не е необходимо.

— Няма да се противя — каза тя.

Покорството в гласа ѝ го изпълни с отвращение. В друг ден, по друго време, сигурно би я взел просто от любопитство. Без да се замисля. Но сега фактът, че тя очаква толкова малко от живота и хората, го изпълни с отвращение.

— Не, благодаря.

Тя кимна и отново погледна към влажната нощ и зеления светлик на уличните лампи. Трудно бе да се каже дали е благодарна, изненадана или напълно безразлична към решението му. Макар маската ѝ да се беше пропукала под натиска на дивия ужас и после от облекчението, че се е спасила, сега мислите ѝ бяха заключени грижливо.

— Да те закарам някъде?

Тя сви рамене.

— При Роли. Само той ще ме прибере.

— Но не той ти е бил първият, нали? Невинаги си била… — Андерсън не довърши. Нямаше любезна дума, която да използва като заместител, а не му се искаше да я нарича „играчка“ в лицето.

Тя го погледна, после отново насочи поглед към улицата. Газовите лампи изпъстряха града със зелени фосфорни локви и дълбоки каньони от мрак. Минаха под една лампа и Андерсън зърна за миг лицето ѝ, влажно и замислено, преди тъмнината отново да ги погълне.

— Не. Невинаги съм била такава. Не… Не точно такава. — Замълча, вглъбена в себе си. — Работех за „Мишимото“. Имах… — тя сви рамене — собственик. Собственик от компанията. Бях собственост. Ген… собственикът ми получи временно разрешително да ме доведе в кралството. Разрешителното беше за деветдесет дни. Такива разрешителни се даваха много рядко и се одобряваха от двореца като изключение от общото правило заради пакта за приятелство с Япония. Аз бях личната му секретарка, преводачка, офис мениджър и… компаньонка. — Сви отново рамене, едва доловимо. — Но да се върнеш в Япония е скъпо. Дирижабълният билет за такива като мен не е по-евтин от билета за хората като вас. Собственикът ми реши, че ще му е по-изгодно, ако остави секретарката си в Банкок. Когато приключи с работата си тук, той замина за Осака.

— Господи!

Тя вдигна рамене.

— Получих последната си заплата на котвената площадка и той замина. Качи се на дирижабъла и отлетя.

— И те взе Роли?

Момичето пак сви рамене.

— Никой тайландец не би взел Нов човек за секретар или преводач. В Япония го правят. Дори предпочитат Новите хора за такива неща. А и за всякаква работа, защото раждаемостта е много ниска и прочие. Тук… — Тя поклати глава. — Тук калорийните пазари се контролират от държавата. Всеки си пази ревниво ориза. А Роли… той е непукист. И… обича новостите.

Лъхна ги миризма на пържена риба, мазна и лепкава. Поредното нощно пазарче, пълно с хора, които вечеряха под светлината на свещи, всеки сгърбен над купичка със спагети, шишчета октопод и чинии с паст. Андерсън овладя импулса си да вдигне гюрука на рикшата и да дръпне перденцето, за да скрие спътничката си. Дълбоки тигани грееха нажежени, обгърнати от пламъци с издайническите зелени оттенъци на одобрен от министерството на околната среда метан. Потта по тъмната кожа на хората едва се виждаше на мътния светлик. Чешърки се мотаеха в краката им, нащрек за някоя огризка, хвърлена по милост, или за мръвка, която да отмъкнат изпод носа на вечерящите.

Чешърка се преля кървавочервена през мрака и Лао Гу свърна рязко, за да я избегне, и изпсува тихо. Емико се засмя звънко и изненадано някак и плесна доволно с ръце. Лао Гу я изгледа кръвнишки през рамо.

— Обичаш ли чешърки? — попита я Андерсън.

Емико го погледна изненадано.

— А вие не ги ли обичате?

— У дома ги избиваме масово — отвърна той. — Греамитите дори предлагат сини банкноти за кожите им. Това май е единственото им начинание, което одобрявам.

— Ммм, да. — Емико навъси замислено чело. — Може би са твърде подобрени за този свят. Птичките нямат почти никакъв шанс заради тях. — Усмихна се. — Като си помисля какво ли би станало, ако бяха създали най-напред Новите хора.

Пакостлива искра ли виждаше в очите ѝ? Или меланхолия?

— Защо, какво би станало според теб? — попита Андерсън.

Емико гледаше котките, които се мотаеха в краката на вечерящите хора.

— Генехакерите научиха твърде много от чешърките.

Не каза нищо повече, но Андерсън се досещаше за какво мисли. Ако генехакерите бяха създали нейния вид, преди да се поучат от горчивия си опит с генетично изменените котки, Емико и другите като нея нямаше да са стерилни. Нямаше да носят маркера на насечените движения, които ги отличаваха от нормалните хора. Самата тя можеше да бъде снабдена с подобрените характеристики на военните пружинки, които действаха понастоящем във Виетнам — да бъде смъртоносна и безстрашна. Ако не бяха чешърките, Емико и другите като нея биха имали шанса да заменят човешкия род със своята подобрена версия. Вместо това Новите хора бяха генетическа задънена улица. Обречени бяха на един-единствен жизнен цикъл точно като СояПРО и генномодифицираната пшеница.

Още една сенчеста котка пресече на бегом платното — трептеше и се смесваше с мрака. Високотехнологичен поклон пред Луис Карол, няколко пътувания по въздух и вода, и ето че цели животински видове бяха изчезнали от лицето на планетата, неспособни да устоят на невидимата заплаха.

— Щяхме да осъзнаем грешката си — изтъкна Андерсън.

— Да. Несъмнено. Но може би не навреме. — Емико смени темата и кимна към купола на един храм, който се издигаше тъмен на звездния фон. — Много е красив, нали? Харесвате ли местните храмове?

Андерсън се запита дали е сменила темата, за да избегне по-нататъшния спор, или защото се страхува, че той ще обори с аргументи фантазията ѝ. Загледа се в очертанията на храма.

— Много по-красив е от храмовете, които греамитите строят в моята страна.

— Греамитите. — Емико се намръщи. — Така са се втренчили в своите ниши и природата. И в Ноевия ковчег, макар потопът вече да е факт.

Андерсън се замисли за Хаг, потен и гневен заради напастта на белите бръмбари.

— Ако можеха, щяха да ни забранят да напускаме родните си континенти.

— Което би било невъзможно според мен. Хората обичат да се разширяват. Да запълват нови ниши.

Златният филигран на храма лъщеше матово под лунната светлина. Светът наистина се смаляваше отново. Няколко пътувания по въздух и вода и ето че Андерсън се возеше в рикша по тъмни улички на другия край на планетата. Невероятно. По времето на дядо му било невъзможно да се придвижиш дори от предградие на старите метрополиси до центъра на града. От баба си и дядо си беше чувал истории как хората организирали експедиции, за да проучат изоставени предградия, да се ровят за нещо полезно и използваемо сред отломките на големи жилищни комплекси, обезлюдени по време на петролното Свиване. Разстояние от десетина мили било истинско пътешествие за тях, а вижте го него…

Недалеч пред тях изникнаха бели униформи.

Емико пребледня и се притисна към него.

— Прегърнете ме.

Андерсън се опита да я отблъсне, но тя се вкопчи в ръката му. Белоризците бяха спрели и ги наблюдаваха. Пружинката се притисна в него още по-силно. Андерсън с мъка потисна импулса си да я изблъска от рикшата и да избяга. Точно сега не му трябваха излишни усложнения.

Тя прошепна:

— В нарушение на карантинния закон съм, като японската генехакерска гъгрица. Ако ме видят да се движа, ще разберат. И ще ме убият. — Сгуши се в него. — Съжалявам. Моля ви.

Победен от внезапен прилив на съчувствие, той я прегърна, дари ѝ слабата защита, която калорийник като него можеше да осигури на нелегален японски боклук като нея. Мъжете от министерството им извикаха нещо и се разсмяха. Андерсън се усмихна и им кимна, макар да беше настръхнал от ужас. Белоризците ги гледаха. Единият се усмихна и каза нещо на другия, който въртеше лениво провисналата на каишка от китката му палка. Емико трепереше безпомощно, усмивката ѝ беше изкуствена, беше маска, Андерсън я притисна по-близо до себе си.

„Моля ви, не си просете подкуп. Поне този път. Моля.“

Рикшата подмина белоризците без проблеми.

Зад тях те се разсмяха на нещо, може би на фаранга и момичето, които се натискаха на седалката, може би на нещо друго — нямаше значение, важното бе, че белите им униформи се стопиха в мрака. Андерсън и Емико отново бяха в безопасност.

Тя се дръпна разтреперана и прошепна:

— Благодаря ви. Изобщо не трябваше да излизам. Постъпих глупаво. — Приглади косата си назад и погледна през рамо. Мъжете от министерството вече бяха далече зад тях. Сви юмруци и измърмори: — Глупаво момиче. Не си чешърка, която изчезва при нужда. — Поклати ядосано глава, сякаш да подчертае урока, който сама си беше дала. — Глупачка. Глупачка. Глупачка.

Андерсън я гледаше омагьосан. Емико беше създадена за друг свят, различен свят, а не за това брутално и знойно място. Градът рано или късно щеше да я изяде. Това беше очевидно.

Тя усети погледа му и му се усмихна неустоимо.

— Е, нищо не е вечно, нали?

— Да — отвърна Андерсън със свито гърло.

Гледаха се в очите. Блузката ѝ се беше разтворила отново, разкриваше линията на шията ѝ, вдлъбнатината между гърдите. Емико не посегна да се прикрие, само го гледаше сериозно, тържествено. Нарочно ли го правеше? Искаше да го насърчи ли? Или съблазънта ѝ беше в природата? Може би го правеше несъзнателно. Безусловен инстинкт, вграден в ДНК-то ѝ като непогрешимия ловен инстинкт на чешърките, срещу който птиците нямаха шанс. Андерсън се наведе към нея разколебан.

Емико не се дръпна, напротив, приближи се. Устните ѝ бяха меки. Андерсън плъзна ръка по бедрото ѝ, разтвори блузката и бръкна вътре. Тя ахна и се притисна към ръката му, устните ѝ се отвориха за него. Искаше ли го? Или просто се подчиняваше безропотно? Способна ли беше изобщо да откаже? Гърдите ѝ се притискаха в шепата му. Ръцете ѝ се плъзнаха надолу по тялото му. Андерсън усети, че се е разтреперил. Трепереше като шестнайсетгодишно момче, направо се тресеше. Дали пък генетиците не я бяха снабдили с феромони? Тялото ѝ му действаше опияняващо, като наркотик.

Забравил за улицата, за Лао Гу, за всичко, той я дръпна към себе си и плъзна жадно ръка по съвършената плът на гърдите ѝ.

Сърцето на пружинниковото момиче запърха като пойна птичка в шепата му.