Момиче на пружина

23.

— Проклетият генерал Прача и проклетите белоризци!

Карлайл удари с юмрук по парапета на терасата. Беше небръснат и некъпан. Заради блокадата на фарангския квартал вече седмица не се беше прибирал в хотел „Виктория“ и тропическата жега се отразяваше зле на облеклото му.

— Затвориха котвените площадки, затвориха шлюзовете. Забраниха достъпа до кейовете. — Обърна се и влезе в стаята. Наля си питие. — Гадни белоризци!

Андерсън се усмихна неволно, развеселен от негодуванието му.

— Предупредих те какво става, като ръчкаш кобри.

Карлайл се намръщи.

— Аз нямам нищо общо. Някой от търговското е решил да се направи на интересен и е прекрачил границата. Проклетият Джайде! — изпухтя той. — Трябвало е да се сетят, че ще стане така.

— На Аккарат ли е била гениалната идея?

— Той не е чак толкова глупав.

— Едва ли има значение всъщност. — Андерсън вдигна за наздравица чашата си с топъл скоч. — Вече от седмица градът е блокиран и не му се вижда краят. Имам чувството, че белоризците тепърва ще се развихрят.

— Недей да ми злорадстваш, ако обичаш — изръмжа Карлайл. — Знам, че и ти понасяш загуби от тази ситуация.

— Откровено казано, не ми пука чак толкова. Фабриката ми беше полезна. Сега не е. — Наведе се напред. — По-интересно ми е да разбера дали Аккарат наистина си е написал домашното, както твърдиш ти. Дали е подготвил почвата предварително. — Кимна към града навън. — Защото ми се струва, че се е надценил.

— И това според теб е смешно?

— Според мен, ако е изпаднал в изолация, ще му трябват приятели. Искам пак да се свържеш с него. Да му предложиш искрената ни подкрепа в тази криза.

— Тоест имаш по-добро предложение от предишното, заради което Аккарат те заплаши със смърт чрез разчекване?

— Цената е същата. Подаръкът е същият. Но може би сега Аккарат ще е по-склонен да се вслуша в здравия разум.

Карлайл се загледа в зеленикавото сияние на метановите улични лампи и се намръщи.

— Всеки ден губя пари.

— Мислех, че имаш достатъчно влияние покрай резервните части за помпите. Средство за натиск.

— Престани да злорадстваш, казах ти. — Карлайл се намръщи още повече. — Човек не може и да ги заплаши дори, копелетата мръсни. Как да ги заплашиш, като не приемат пратениците ти?

Андерсън се подсмихна.

— Е, на мен не ми се чака чак до дъждовния сезон белоризците да се опомнят. Уреди ми среща с Аккарат. Можем да му предложим каквато и колкото помощ поиска.

— Да бе. Какво, ще преплуваш гол до Кох Ангрит и ще поведеш оттам революция? С какво? С шепа чиновници и корабни капитани? И с някой и друг младши търговски представител, който по цял ден порка и се надява, че реколтата ще се провали ѝ кралството ще свали ембаргото? Страшна заплаха, няма що.

Андерсън се усмихна вече открито.

— Ако изобщо настъпим, ще е от Бирма. И ще го направим така, че да ги хванем по бели гащи. — И изгледа Карлайл твърдо, докато той не извърна очи.

— Значи същите условия? — попита Карлайл след малко. — Никаква промяна?

— Достъп до тайландската семенна банка и да ни предадат Гибънс, да.

— В замяна на което предлагате какво?

— От какво има нужда Аккарат? Пари за подкупи? Злато? Диаманти? Нефрит? — Направи кратка пауза и добави: — Щурмови отряди?

— Божичко! Ама ти говориш сериозно за онова с Бирма!

Андерсън махна с чашата си към нощта отвън.

— Прикритието ми тук отиде по дяволите. Или трябва да приема това и да продължа напред, или да си събера багажа и да се върна в Де Мойн с подвита опашка. Да си го кажем честно. „АгриГен“ винаги залага на дългосрочните стратегии. Още откакто Винсен Ху и Читра Д’Алеса основали компанията. Не ни е страх да си поизцапаме ръцете.

— Като във Финландия.

Андерсън се усмихна.

— Надявам се този път да реализираме по-висока възвръщаемост на инвестициите.

Карлайл свъси вежди.

— Добре. Ще ти уредя срещата. А ти гледай да запомниш, че съм ти съдействал.

— „АгриГен“ никога не забравя приятелите си.

Изпрати Карлайл до вратата, затвори я след него и се замисли. Интересно беше да видиш как се отразява кризата на човек, какво изважда на повърхността. Винаги толкова наперен и уверен в себе си, сега Карлайл тотално беше изгубил самообладание, осъзнал, че изпъква и привлича погледа все едно се е боядисал в синьо. Че е напълно възможно още утре белоризците да вдигнат мерника на фарангите, да започнат масово интерниране и дори екзекуции, при това напълно безнаказано. И самоувереността на Карлайл се беше озовала на боклука като използвана филтрираща маска.

Излезе на терасата и впери поглед в мрака към далечното море, към остров Кох Ангрит, към силата, която чакаше търпеливо на границата на кралството.

Моментът почти беше настъпил.