Момиче на пружина

6.

Проблемът с банковите депозити беше, че банката за нула време може да се обърне и да те захапе — твоето става нейно, трупаните с труд и пот спестявания, немалката част от живота ти, която си продал срещу пари, стават чужди. Този проблем — проблемът с банките — гризеше ума и душата на Хок Сенг като генехакерска гъгрица, която не можеш да изчоплиш, не можеш да размажеш на гной и парченца екзоскелет.

Ако го погледнеш като време — времето, което си вложил, за да изкараш надниците, които банката след това задържа самоволно, — излизаше, че банката притежава хората наполовина, ако не и повече. Е, най-малко една трета, дори ако си мързелив тайландец. А отнемеш ли една трета от живота на човек, на практика му отнемаш всичко.

С коя една трета да се раздели човек? Онази от кръста до оплешивяващото теме? Или от кръста до пожълтяващите нокти на краката? Или два крака и една ръка? Две ръце и глава? Ако ти изрежат една четвърт, не е изключено да оцелееш с останалото, но една трета е твърде много, неприемливо много.

Такъв беше проблемът с банките. Сложиш ли веднъж парите си в устата на някоя банка, скоро откриваш, че чудовището е сключило паст около главата ти. Една трета, или една втора, или осеяната ти с морави петънца глава — все едно са ти взели всичко.

Но ако човек не може да вярва на банките, на кого да вярва тогава? На паянтови брави? Или на внимателно изтърбушен матрак, който тиктака като бомба със закъснител под тебе? Или увиваш пачките в бананови листа и ги мушкаш под някоя плоча на покрива? Или изрязващ внимателно отвор в бамбуковите греди на някоя колиба в гетото, махаш сърцевината и пъхаш на нейно място рулото банкноти?

Хок Сенг залагаше на бамбука.

Хазяинът беше нарекъл стаята апартамент и в известен смисъл това отговаряше на фактите. „Апартаментът“ имаше четири стени, а не платнища от кокосов полимер. Имаше си и миниатюрно дворче отзад, където се намираше клозетът и което Хок Сенг делеше с още шест барачки. За бежанец с жълта карта това не беше апартамент, а цяло имение. И въпреки това Хок Сенг постоянно чуваше около себе си оплаквания и пъшкане.

Дървените стени от материал на „УедърОл“ бяха истински лукс, нищо че не стигаха до земята, нищо че Хок Сенг виждаше в пролуката ютените сандали на съседите си, нищо че воняха на химикалите, в които ги бяха киснали, за да не гният във влажния въздух на тропиците. Дървените стени му бяха крайно необходими, пък било и само заради скришните местенца, където да държи парите си, местенца много по-безопасни от дъното на варела за дъждовна вода, където от половин година киснеха пачки, увити в три ката кучешка кожа. Дано да не са станали на мокра каша, молеше се Хок Сенг.

Сепна се и се ослуша.

От съседната стая се чуваше шумолене, но нищо не подсказваше, че някой е долепил ухо до стената и шпионира тайните му дела. Поуспокоен, почна отново да човърка около изрязаното в бамбуковата греда парче, като събираше стърготините в шепа.

Нищо не е сигурно — това беше първият урок. Бледоликите чуждоземски дяволи бяха научили това по време на Свиването, когато изчезването на нефта ги бе подгонило обратно към родните брегове. Самият той го беше научил в Малака. Нищо не е сигурно, нищо не е завинаги. Богаташът обеднява. Шумен китайски клан, събирал се на Пролетния празник на най-хубаво свинско, пържен ориз и пиле по островитянски, изведнъж се свежда до един-единствен изпосталял от недохранване бежанец с жълта карта. Нищо не трае вечно. Поне това будистите го разбираха добре.

Усмихна се криво и продължи да чегърта.

Истината бе, че живееше в невиждан лукс. Имаше си кърпена мрежа против комари и малка печка на метан, която можеше да използва по два пъти на ден, стига да плащаше на по-големия брат на местния пи лиен за нелегална връзка към тръбите, които захранваха с метан уличните лампи. Имаше си и собствен комплект глинени дъждовни урни в малкия двор, сами по себе си удивителен лукс, защитени от чувството за чест на съседите, които, макар и отчаяно бедни, знаеха, че всяко нещо си има граници дори когато умираш от глад, така че Хок Сенг беше спокоен за своите дъждовни делви, пълни със зеленясала вода и покрити със слой яйца на комари, спокоен беше, че няма да го ограбят, макар да не знаеше дали утре няма да го заколят пред вратата или жената на съседа няма да я изнасили някой нак ленг, който ѝ е хвърлил око.

Затаил дъх, Хок Сенг извади малката плочка от бамбуковата греда. Опитваше се да не вдига шум. Избрал беше това жилище заради дебелите греди и ниския тъмен таван. Заради нишите, кьошетата, възможностите. Наоколо обитателите на гетото се събуждаха с пъшкане и мрънкане и палеха първата си цигара за деня, докато той се потеше от напрежение. Глупаво беше да държи толкова много пари тук. Ами ако бараките се подпалеха? Ами ако дървените стени пламнеха заради съборената свещ на някой глупак? Ако тълпата пощурееше и се опиташе да го ограби?

Спря и избърса потта от челото си. „Не съм в ред. Никой не ме преследва. Зелените ленти са оттатък границата, в Малая, и армиите на кралството няма да ги пуснат тук. А дори да нахлуят в страната, пак ще имам достатъчно време да се приготвя за пристигането им. Тях ги чака неколкодневно пътуване с пружинников влак, и то ако генералите от армията на кралицата не взривят релсите. Най-малко двайсет и четири часа дори ако използват въглища за нападението си. Алтернативата? Ако тръгнат пеша, ще има да вървят със седмици. Това е много време. Нищо не ме заплашва.“

Бръкна в кухата вътрешност на бамбука — непромокаемо скривалище, усъвършенствано от природата — и заопипва.

За миг изтръпна от страх, че някой го е обрал, докато е бил навън, но после пръстите му докоснаха хартия и той заизважда едно по едно рулата банкноти. В съседната стая Сунан и Мали говореха за вуйчо ѝ, които ги убеждавал да прекарват нелегално ананаси сиби11.с.8 с гребна лодка от фарангския карантинен остров Кох Ангрит. Бързи пари, ако склоняха да поемат риска да внасят забранен хранителен продукт на калорийните монополи.

Заслуша се в спора им, докато прибираше парите в плик. Напъха го в пазвата си. Диаманти, бахти и нефрит бяха скрити в стените на стаята му и въпреки това го заболя за тези няколко пачки. Изваждането им беше в противоречие с инстинкта му да се запасява.

Нагласи бамбуковата плочка на мястото ѝ, забърка с плюнка гъста каша и запълни процепите покрай нея. Огледа критично работата си. Почти не се забелязваха следи.

Проблемът с банките беше, че не заслужаваха доверие. Проблемът с тайните скривалища беше как да ги опазиш тайни. Проблемът със стая в гетото беше, че всеки може да вземе парите, докато си навън. Трябваха му други скривалища, сигурни места, където да прибере опиума, скъпоценните камъни и парите, които събираше. Трябваше му сигурно място за всичко. Включително за самия него, а всяка банкнота, похарчена за това, щеше да е похарчена добре.

Всички неща са преходни. Буда го е казал, а Хок Сенг, който на младини не даваше пукната пара за кармата и прочие философски щуротии, сега, на стари години, си беше отворил очите за религията на баба си и за нейните болезнени истини. Страданието беше негова съдба. Привързаността беше източникът на неговото страдание. И въпреки това продължаваше да спестява, да се готви, да се стреми към собственото си съхранение в един живот, който се беше развил толкова зле.

„С какво съгреших, че да заслужа тази горчива съдба? Да видя как роднините ми погиват под окървавени мачете? Да видя как бизнесът ми изгаря в пламъци, а корабите ми потъват?“ Затвори очи и прогони спомените. Съжалението също беше страдание.

Пое си дълбоко дъх, изправи се на вдървените си крака и огледа стаята за издайнически следи, обърна се, отвори вратата — дървото изстърга в спечената пръст — и излезе в тесния проход, който се явяваше главна улица на гетото. Затвори вратата с парче кожен каиш. Един възел, и толкова. И преди бяха влизали в стаята му. Щяха да влязат отново. Това беше в реда на нещата. Голяма брава щеше да привлече твърде много внимание; бедняшката каишка не изкушаваше никого.

Пътят през гетото Яоуарат беше пълен със сенки и клечащи хора. Жегата на сухия сезон притисна Хок Сенг, толкова осезаема, че беше чудо как изобщо хората дишат въпреки надвисналото присъствие на дигите покрай река Чао Фрая. От жегата никой не можеше да избяга. Ако морските диги поддадяха, цялото гето щеше да се удави, но дотогава Хок Сенг щеше да се поти като днес, да се спъва през лабиринта тесни проходи и да забърсва с лакти довлечени от бунището ламарини, които тук изпълняваха функцията на стени.

Прескачаше открити канавки с изпражнения. Минаваше по разхлопани талпи и лавираше между жени, които се потяха над тенджери с нишестени спагети Ю-Текс и смрадлива сушена на слънце риба. Тук-там готварски каруци, чиито собственици бяха подкупили я белоризците, я местния пилиен на гетото, горяха малки купчини сушени изпражнения на открито и давеха уличките с гъст дим и лютиво олио за пържене.

Промушваше се покрай тройно заключени велосипеди, стъпваше внимателно. Дрехи, тигани и боклук извираха изпод брезентовите стени и стесняваха и без това малкото общо пространство. Стените шумоляха в унисон с движенията на хората вътре — мъж кашляше зле в последния стадий на дробна вода; жена се оплакваше от сина си, че пиел; малко момиче заплашваше братчето си, че ще го набие. Уединението не беше част от ламаринено-брезентовото гето, но стените осигуряваха любезна илюзия за лично пространство. И пак беше по-добре, отколкото в Разширителните кули, където интернираха бежанците с жълти карти. За Хок Сенг гетото беше лукс. А и нелошо прикритие заради множеството местни тайландци, които го обитаваха. В Малая можеше само да си мечтае за такава защита. Тук, докато не отвореше уста и не се издадеше с чуждестранния си акцент, можеше да мине за местен.

И все пак Малая му липсваше — беше място, където, макар и чужденци, той и семейството му си бяха създали добър живот. Липсваха му мраморните коридори и червените лакирани колони на родния дом, които ехтяха с виковете на децата и внуците му, на прислугата. Липсваше му пилето по островитянски, лисваха му рибните спагети лакса асам, сладкото ароматно кафе копи и питките роти канап.

Страдаше по флотилията си от ветроходни клипери, липсваха му моряците — а той наемаше дори кафяви хора в екипажите си, между другото, дори издигна някои от тях за капитани, — които плаваха с неговите клипери „Мишимото“ до най-отдалечените точки на света, до Европа дори. На отиване трюмовете им бяха пълни с чаени щамове, резистентни към генехакерската гъгрица, а на връщане — със скъп коняк, невиждан от дните на Разширението. А вечер се прибираше у дома при съпругите си и богатата трапеза и нямаше други грижи освен да нахока някой мързелив син или да ругае ухажорите на някоя от щерките си.

Колко глупав и невеж беше тогава! Смяташе се за морски търговец, а знаеше толкова малко за капризите на ветровете.

Младо момиче се измъкна изпод едно брезентово платнище. Усмихна му се — беше твърде малка, за да познае чужденеца в него, и твърде наивна, за да ѝ пука. Жива беше и кръвта ѝ гореше с огъня на младостта, за който болнав старец като него можеше само да ѝ завижда. Усмихна му се.

Можеше да му е дъщеря.

Нощта в Малая беше черна и лепкава, джунгла, пълна с крясъците на нощни птици и пулсиращото жужене на милиони насекоми. Тъмните води на пристанището се плискаха пред тях. Двамата с Четвъртата щерка — това безполезно същество, единственото, което беше съумял да опази — се криеха сред колоните на кейовете и поклащащите се лодки, а когато мракът се спусна напълно, той я поведе към водата, където вълните заливаха ритмично брега, а звездите бяха като златни кабарчета в небето.

— Виж, Ба. Злато — прошепна тя.

В други времена ѝ беше казвал, че всяка звезда е парченце злато, което чака тя да протегне ръчица към него, защото е китайка и ако работи упорито, ако почита предците и традициите, със сигурност ще преуспее в живота. А ето ги сега, под одеяло от златен прашец, Млечният път — опнат над тях като гигантски плащ, звездите толкова нагъсто, че ако беше достатъчно висок, би могъл да се протегне, да потопи ръка в тях и да ги стисне, докато не потекат в ръкава му.

Злато навсякъде около него, злато недостижимо.

От многото рибарски лодки и малки пружинникови съдове избра една и натисна греблата към дълбоките води на залива, следваше теченията, беше черно петънце върху неспокойните отражения на океана.

Би предпочел нощта да е облачна, но поне луна нямаше, затова той гребеше ли, гребеше, а наоколо соленоводни шарани излизаха на повърхността и се търкаляха във водата, сякаш да се похвалят с тлъстите си бели коремчета, които хората от неговия клан бяха създали, за да нахранят една гладуваща нация. Той прибра греблата и шараните ги наобиколиха, издули се до пръсване с кръвта и хрущялите на своите създатели.

А после малката му лодка наближи онова, което търсеха — закотвен в дълбоките води тримаран. Тримаранът, където спяха хората от кораба на Хафиз. Той се прехвърли на борда и се промъкна безшумно между тях. Гледаше ги как спят дълбоко, защитени от религията си. Живи и здрави, докато той беше изгубил всичко.

Ръцете, раменете и гърбът го боляха от гребането. Болежки на стар човек. На човек, отвикнал от физически натоварвания, мек.

Промъкна се между тях, оглеждаше се, твърде стар да се бори за едното оцеляване и въпреки това неспособен да му обърне гръб. Току-виж оцелял. Току-виж момичето оцеляло. Единственото дете, което му беше останало, пък макар и женско. Безполезно за традицията на предтечите, но все пак от неговия клан. ДНК мостра, за чието оцеляване още имаше слаба надежда. Накрая откри човека, когото търсеше, наведе се и покри внимателно с ръка устата му.

— Стари приятелю — прошепна.

Мъжът се стресна и опули очи.

— Енкик Тан? — Понечи да козирува чинно, нищо че беше полугол и лежеше по гръб. А после си спомни каква промяна бе сполетяла всички и се обърна към него по начин, доскоро немислим: — Хок Сенг? Значи още си жив?

Хок Сенг сви устни.

— С това безполезно мое женско дете трябва да идем на север. Имам нужда от помощта ти.

Хафиз седна и разтърка очи. Хвърли скришно поглед към спящите на палубата хора, хората от собствения му клан. Прошепна:

— Ако те предам, ще ме позлатят. Баш шефът на „Трите сполуки“. Мога да стана много богат.

— Не беше беден и когато работеше за мен.

— Твоята глава струва повече от всички китайски черепи, дето красят на колове улиците на Пенанг. И ще си купя спокойствие освен всичко друго.

Хок Сенг понечи да възрази гневно, но Хафиз вдигна ръка да го спре. Дръпна го към ръба на палубата, до перилото. Наведе се, устните му почти забърсаха ухото на Хок Сенг.

— Даваш ли си сметка на каква опасност ме излагаш? В собственото ми семейство има такива, дето сложиха зелената лента на челата си. Собствените ми синове! Тук е опасно.

— Мислиш, че не го знам ли? Че го научавам сега, от теб?

Хафиз бе така добър да отклони смутено поглед.

— Не мога да ти помогна.

Хок Сенг въздъхна.

— Това ли заслужавам за добрината си към теб? Не дойдох ли на сватбата ти? Не ви ли дарих щедро с Рана? Празненствата траяха десет дни и бяха за моя сметка, помниш ли? А кой плати да приемат Мохамед в колежа в Куала Лумпур?

— Знам, дължа ти и това, и много други неща. Дългът ми към теб е голям. — Хафиз наведе глава. — Но сега сме различни, не сме хората отпреди. Зелените ленти сега са навсякъде и онези от нас, който преди обичаха жълтата чума, сега ги чакат големи неприятности. Твоята глава ще купи сигурност на семейството ми. Съжалявам. Но е вярно. Трябваше вече да съм те фраснал с нещо тежко, честно.

— Имам диаманти, нефрит.

Хафиз въздъхна и му обърна широкия си мускулест гръб.

— И да ти взема диамантите, пак ще се изкуша да ти взема живота. Главата ти е по-скъпа от тях, по-доходоносна. Затова по-добре да не говорим за пари.

— Значи така ще свърши всичко?

Хафиз отново се обърна към него и го погледна умоляващо.

— Утре ще им предам твоя ветроход „Утринна звезда“ и ще се отрека официално от теб. Ако бях по-умен, щях да им предам и теб заедно с кораба. Всички, дето са сътрудничили на жълтата чума, сега са под подозрение. Ние, дето дебелеехме благодарение на китайската промишленост и процъфтявахме покрай вашата щедрост, сега сме най-мразени в нашата нова Малая. Страната е различна. Хората са гладни. И гневни. Наричат ни калорийни пирати, печалбари и жълти кучета. И нищо не може да угаси гнева им. Вас вече ви изклаха, но тепърва ще решават какво да правят с нас. Не мога да рискувам семейството си заради теб.

— Можеш да дойдеш с нас на север. Можем да отплаваме заедно.

— Зелените ленти вече обикалят морето и търсят бегълци. Мрежата им е широка и дълбока. И убиват всеки, когото хванат.

— Но ние сме умни. По-умни сме от тях. Можем да се измъкнем.

— Не, невъзможно е.

— Откъде знаеш?

Хафиз отклони засрамено поглед.

— От синовете си. Обичат да се хвалят.

Хок Сенг свъси горчиво чело и стисна по-здраво ръката на внучката си.

— Съжалявам — каза Хафиз. — Ще нося срама си, докато съм жив. — Обърна се рязко и тръгна към камбуза. Върна се с манго и папая — в отлично състояние, — с торба Ю-Текс и пъпеш на „ПурКал“. — Ето, вземи. Само това мога да направя, съжалявам. Съжалявам. Трябва да мисля и за собственото си оцеляване.

След месец Хок Сенг мина границата сам, лазеше през пълната с пиявици джунгла, изоставен от червеите, които го бяха предали.

По-късно чу, че онези, които бяха сътрудничили на жълтите хора, били избити масово, на тумби, скачали от високите крайбрежни скали с надежда да стигнат с плуване до смазващия прибой под дъжд от куршуми. Често се чудеше дали и Хафиз е бил сред жертвите, или е успял да откупи семейството си с предаването на новата власт на последния от непотопените ветроходи на „Три сполуки“. Дали синовете му, надянали зелените ленти, са се застъпили за него, или хладнокръвно са гледали как баща им си плаща за множеството грехове.

— Дядко? Добре ли си?

Момиченцето докосна Хок Сенг по китката, гледаше го ококорено. — Мама може да ти донесе чаша преварена вода, ако си жаден.

Хок Сенг понечи да каже нещо, но после кимна и обърна гръб на детето. Проговореше ли, акцентът щеше да го издаде. Най-добре беше да си мълчи, да се слива с пейзажа. Да не разкрива, че е бежанец, който живее сред тях по милостта на белоризците, Торния лорд и с помощта на няколко подправени марки върху жълтата си карта. Най-добре беше да не вярва на никого, дори на онези, които изглеждат дружелюбни. Днес момиченцето се усмихваше, а утре току-виж смазало с камък главата на някое бебе. Това беше истината, единствената валидна истина. Човек си мисли, че има неща като лоялност, доверие и доброта, но те бяха като дяволските котки — накрая остава само дим, който се изплъзва между пръстите ти.

Още десетина минути лъкатуши през проходите, преди да наближи морските диги, където бараките на гетото се бяха залепили за високите бетонни вълноломи като мекотели за дъното на кораб, гушейки се в защитните валове, които почитаемият крал Рама XII беше построил, за да защити града си от гибел. Откри Засмения Чан да седи край една каруца и да яде димяща оризова каша Ю-Текс, в която плуваха парченца месо с неясен произход.

В предишния си живот Засмения Чан се беше подвизавал като бригадир в плантация и заедно със сто и петдесетте си подчинени работници беше събирал смолата на каучукови дървета. В този си живот отново се занимаваше с организационна работа, но в нова ниша — ръководеше голяма група черноработници, които разтоварваха мегодонта и ветроходни клипери на пристанището и летището, когато тайландците ги домързеше да свършат сами работата или когато успееше да подкупи някой от по-големите синдикални шефове и осигуреше заетост на жълтите карти от своя екип. А понякога се занимаваше и с други неща. Пренасяше опиум и местен амфетамин яба от реката право в кулите на Торния лорд. Или агригенска СояПРО от Кох Ангрит, въпреки блокадите, вдигнати от министерството на околната среда.

Липсваха му четири зъба и едно ухо, но това не му пречеше да се усмихва. Седеше си и се хилеше като глупак с щърбавата си усмивка, а очите му шареха неуморно по минувачите. Хок Сенг седна до него и незабавно получи купичка оризова каша от казана в каруцата. Ядяха си кротко ориза; пийваха кафе, което почти не отстъпваше на еликсира, с който бяха свикнали да се гощават на юг в недалечното минало, и през цялото време зяпаха хората наоколо — следяха с поглед и жената, която разсипваше кашата в купички, мъжете, клекнали до другите масички в уличката, хората, които се провираха с велосипеди сред навалицата. И двамата бяха жълти карти все пак. Да се оглеждат им беше в природата, така както чешърките се оглеждаха за птици.

— Готов ли си? — попита Засмения Чан.

— Още малко остава. Не искам хората ти да бият на око.

— Споко. Вече ходим почти като тайландци. — Ухили се и празнината в зъбите му зейна. — Ставаме местни, казвам ти.

— Кучеебеца познаваш ли го?

Засмения Чан кимна отсечено и усмивката му изчезна.

— А Сукрит познава мен. Ще съм под дигата, от страната на селото. На закрито. Пратил съм Ах Пинг и Петер Сию да наблюдават.

— Добре. — Хок Сенг си дояде оризовата каша, после плати и порцията на Засмения Чан. Сега, когато Засмения Чан и хората му бяха наблизо, се чувстваше малко по-добре. И въпреки това рискът съществуваше. Ако нещата се объркаха, Засмения Чан щеше да е прекалено далеч, за да направи друго, освен да отмъсти. Или пък не. Реално погледнато, замисли се Хок Сенг, май не беше платил толкова, че услугата да включва и отмъщение.

Засмения Чан се отдалечи с небрежна крачка между брезентовите коптори. Хок Сенг тръгна под жежкото слънце към стръмната неравна пътека, която се изкачваше по стената на дигата: Вървеше нагоре през гетото, коляното го жегваше болезнено при всяка крачка. Накрая стигна до широката бетонна ивица, увенчаваща върха на гигантския вълнолом.

След задушливата смрад на гетото силният морски бриз беше истинско облекчение. Наситено синият океан отразяваше небето като огледало. И други хора стояха на широката пътека и се радваха на чистия въздух. В далечината една от въглищните помпи на крал Рама XII клечеше като гигантска жаба на ръба на вълнолома. Символът на рака Коракот се различаваше ясно върху металния ѝ кожух. Дим и пара изригваха ритмично от димоотводите ѝ.

Някъде дълбоко под земята, родени от вдъхновения гений на един велик крал, пипалата на помпите изсмукваха вода от подпочвените слоеве, така че градът да не се удави. Дори в горещия сезон седем помпи работеха постоянно, като гаранция, че океанът няма да погълне Банкок. През дъждовния сезон всичките дванайсет зодиакални знаци изпомпваха неуморно, докато дъждът се лееше, а хората се придвижваха из града с малки гребни лодки, мокри до кости, благодарни, че мусоните са дошли, а градската дига не е поддала.

Хок Сенг се спусна по другата страна на вълнолома и излезе на пристанището. Фермер, натоварил лодката си с кокосови орехи, му предложи да си купи един, дори отсече върха му, за да може Хок Сенг да утоли жаждата си без бавене. Недалеч от брега потопените сгради на Тонбури подаваха глава над вълните. Гребни лодки, рибарски мрежи и ветроходни кораби браздяха водите на залива. Хок Сенг си пое дълбоко дъх и вдиша жадно миризмата на сол, риба и водорасли. Животът на океана. Японски ветроход мина недалеч, с корпус от палмов полимер и високи бели платна като криле на чайка. Подводните му криле бяха скрити, но излезеше ли в открити води, клиперът щеше да изстреля високите си платна с помощта на пружинниковото оръдие и да се плъзне по водата като риба.

Хок Сенг си спомни как стоеше на палубата на първия си клипер, високите платна плющяха и носеха кораба по повърхността на океана като камъче, хвърлено от дете, а той се смееше, носен над вълните, жилен от пръските солена вода. Помнеше как се обърна към съпруга номер едно и ѝ каза, че няма нищо невъзможно, че бъдещето е тяхно.

Приседна на брега и допи кокосовата вода. Някакво момче, просяче, го наблюдаваше. Хок Сенг му махна да се приближи. Момчето му изглеждаше умно. Той обичаше да възнаграждава умните, онези, които са достатъчно търпеливи да изчакат, докато непознатият реши какво ще прави с черупката на кокосовия орех. Връчи я на момчето. То я взе с поклон, отдалечи се и я счупи с един удар в каменната зидария на вълнолома. После намери остро парче мида, седна и изстърга с него лигавата сърцевина на кокосовия орех. Умираше от глад.

По някое време Кучеебеца най-после пристигна. Истинското му име беше Сукрит Камсинг, но Хок Сенг рядко го чуваше от устата на жълтите карти. Твърде много жлъчка се беше събрала, при това се беше събирала с години. Не, бежанците го наричаха Кучеебеца и от прякора капеше омраза и страх. Той беше набит мъж, пълен с калории и мускули. Идеален за работата си, така както мегодонтите бяха идеални за превръщането на калориите в джаули. Белезите по ръцете му — от пръстите чак до раменете — изпъкваха светли на фона на кожата му. Прорезите на мястото на отсечения му нос се втренчиха в Хок Сенг, две тъмни вертикални резки, които напомняха на свинска зурла.

Жълтите карти продължаваха да гадаят дали Кучеебеца е допуснал фа’ган да се развие твърде много и брадат видите да пуснат пипалата си толкова надълбоко в плътта, че лекарите са били принудени да му отрежат целия нос, за да му спасят живота, или просто Торният лорд го е обезобразил, за да му даде урок.

Кучеебеца клекна до Хок Сенг. Черните му очи бяха корави.

— Твоята доктор Чан дойде при мен. С писмо.

Хок Сенг кимна и каза:

— Искам да се срещна с покровителя ти.

Кучеебеца се изсмя тихо.

— Счупих ѝ пръстите и я чуках до смърт, задето ми прекъсна дрямката.

Хок Сенг запази самообладание. Може би Кучеебеца лъжеше. Може би казваше истината. Можеше само да гадае. Така или иначе, казаното не беше подхвърлено случайно. Беше проверка. Да види как ще реагира Хок Сенг. Дали ще се смути. Дали ще се пазари. Може би с доктор Чан наистина беше свършено. Още едно име, което да му тежи като воденичен камък на шията, когато най-сетне дойдеше време да се прероди.

— Вярвам, че покровителят ти ще погледне благосклонно на моето предложение — каза Хок Сенг.

Кучеебеца почеса разсеяно чуканчето на носа си.

— Защо не дойде да се срещнем в офиса ми?

— Обичам чистия въздух.

— Имаш хора наоколо? От жълтите карти? Смяташ, че ще те опазят?

Хок Сенг сви рамене. Плъзна поглед към корабите и техните платна. Към широкия свят, който му махаше призивно.

— Искам да предложа сделка на теб и на твоя покровител. Печалбата ще е много голяма.

— Казвай за какво става въпрос.

Хок Сенг поклати глава.

— Не. Трябва да говоря с него лично. Насаме.

— Той не говори с жълти карти. Може пък да те хвърля за храна на червеноперките във водата. Точно както Зелените ленти направиха с твоите хора на юг.

— Знаеш кой съм.

— Знам само каквото твърдиш в писмото си. — Кучеебеца потърка ръбовете на вертикалните си ноздри. — Какъвто и да си бил преди, тук и сега си поредният жълтокартец.

Хок Сенг не каза нищо. Вместо това подаде на Кучеебеца ютената торба с парите. Кучеебеца я погледна с подозрение и не понечи да я вземе.

— Какво е това?

— Подарък. Виж сам.

Кучеебеца беше любопитен. Но и предпазлив. Полезна информация. Не беше от онези, които бъркат в торбата и изваждат оттам скорпион. Изобщо не бръкна в торбата, а я обърна и изсипа съдържанието ѝ. Пачки пари се разпиляха сред мидите и мръсотията на отлива. Кучеебеца опули очи. Хок Сенг сдържа усмивката си.

— Кажи на Торния лорд, че Тан Хок Сенг, шефът на търговската компания „Три сполуки“, има делово предложение за него. Предай му съобщението ми и ти също ще намажеш дебело.

Кучеебеца се усмихна.

— Или пък просто ще взема тая торба, а хората ми ще те пребият от бой, докато не им кажеш къде си скрил всичките си парици, щото си параноик и прочие.

Хок Сенг не каза нищо. Лицето му не трепна.

Кучеебеца продължи:

— Знам всичко за хората на Засмения Чан, дето обикалят наоколо. Тепърва ще има да го глобявам за неуважението.

Хок Сенг с изненада установи, че не изпитва страх. Живееше в страх от какво ли не, но мутри като Кучеебеца, местни пи лиен, не присъстваха в нощните му кошмари. В крайна сметка Кучеебеца беше бизнесмен. Не беше белоризец, опиянен от национална гордост и гладен за уважение. Кучеебеца работеше за пари. Действията му се водеха от мисълта за пари. Двамата с Хок Сенг бяха представители на различни части на общия икономически организъм, но под повърхността бяха братя. Хок Сенг се усмихна, почти изпълнен с увереност.

— Торбата е само подарък, задето си си направил труда да дойдеш. Ако се договорим, ще има много повече. За всички ни. — Извади последните две неща, които беше донесъл. Едното беше писмо. — Дай го на господаря си, запечатано. — Даде му и другото нещо, познато на вид по целия свят, с полимерен кожух в мътен оттенък на жълтото.

Кучеебеца го взе и почна да го обръща.

— Пружинник? — каза и се намръщи. — Защо ми го даваш?

Хок Сенг се усмихна.

— Господарят ти ще разбере, щом прочете писмото. — Стана и се обърна, без дори да изчака реакцията на Кучеебеца. Чувстваше се по-силен и по-самоуверен от всякога, или поне откакто не дойдоха Зелените ленти, складовете му не избухнаха в пламъци, а ветроходните му кораби не потънаха в морските дълбини. В този миг Хок Сенг се чувстваше мъж. Дори походката му беше друга, без обичайното накуцване и приведения гръб.

Можеше само да гадае дали хората на Кучеебеца ще тръгнат след него, затова вървеше бавно. Знаеше, че както те, така и хората на Засмения Чан са го заобиколили в хлабави наблюдателни кръгове, докато той върви по уличките и навлиза в гетото.

Най-накрая видя Засмения Чан, чакаше го усмихнат.

— Пуснаха те по живо, по здраво — каза Чан.

Хок Сенг извади още пари.

— Справи се добре. Но той знае, че хората са били от твоите. — Даде на Засмения Чан още едно руло бахти. — Дай му това да се откупиш.

Засмения Чан погледна с усмивка парите.

— И половината ще стигнат. Дори Кучеебеца предпочита да използва нас, когато не иска да рискува с контрабанден внос на СояПРО от Кох Ангрит.

— Нищо. Вземи ги.

Засмения Чан се усмихна и прибра парите в джоба си.

— Много мило от твоя страна. Летището е затворено и малко бахти отгоре ще ни дойдат добре.

Хок Сенг вече се обръщаше, но казаното от Засмения Чан го прикова на място.

— Какво? Какво каза за летището?

— Затворено е. Снощи белоризците са навестили котвените площадки. Сега не пускат никого да припари.

— Какво е станало?

Засмения Чан вдигна рамене.

— Чух, че опожарили всичко. Палили наред.

Хок Сенг не губи време да разпитва за подробности. Обърна се и хукна с максималната скорост на старите си кости. Тичаше и се ругаеше наум. Ругаеше се, че е стар глупак, който не е надушил опасността и е допуснал амбицията, непреодолимото желание да направи нещо повече, да го отклони от основната му мисия — мисията да оцелее.

Всеки път, когато понечеше да погледне в бъдещето си, да гради някакви планове, се проваляше. Всеки път, когато погледнеше напред, светът се стоварваше отгоре му и го натикваше обратно в блатото.

На Танон Сукхумвит, подгизнал от пот под жаркото слънце, спря пред един вестникарски павилион. Разрови вестниците и манивелните шепници, късметлийските страници, които предсказваха кои числа са добри за комар тази седмица и кои състезатели по муай тай ще спечелят шампионата.

Отваряше ги един след друг и ужасът му растеше.

Във всички се мъдреше усмихнатото лице на Джайде Роянасукчай, неподкупния Тигър на Банкок.