Момиче на пружина

20.

Смъртта е етап. Преход. Преминаване към следващ живот. Когато медитираше по-дълго върху тази идея, Каня имаше чувството, че е на косъм да я асимилира, да я приеме, но истината бе, че Джайде е мъртъв, че двамата никога няма да се видят отново и че без значение какво прераждане си е заслужил той, колко молитви отправя Каня и колко приношения прави, Джайде никога повече няма да е Джайде, жена му няма да се върне, а синовете му ще научат по трудния начин, че загубата и страданието са навсякъде.

Страдание. Болката беше единствената истина. Но за децата беше добре поне в началото на живота си да се смеят, да почувстват нежността. Нищо, че в желанието си да ги поглезят майките и бащите сами се оковаваха към колелото на съществуванието. Децата трябва да се глезят. За това си мислеше Каня, докато караше велосипеда си през града към министерското общежитие, където бяха настанили синовете на Джайде — че децата трябва да се глезят.

Белоризци патрулираха по улиците. Хиляди нейни гневни колеги бяха излезли навън, поставяйки търговското министерство под вътрешно ембарго.

Падането на Тигъра. Убийството на бащата. Краят на един жив светец.

Болката бе почти толкова силна, все едно повторно са загубили Сюб Накасатиен. Министерството на околната среда беше в траур, значи и градът щеше да скърби заедно с белоризците. А ако всичко минеше според плана на генерал Прача, търговското и Аккарат също щяха да скърбят. Министерството на търговията беше прекрачило непростимо границата. Дори Биромбакди казваше, че някой трябва да плати за тази обида.

Показа пропуска си при портите на министерството и влезе в комплекса. Подкара по тухлените алеи между тикови дървета и бананови палми към общежитието. Семейството на Джайде винаги беше живяло скромно. Скромно като самия Джайде. Сега обаче оцелелите членове на домочадието му живееха в истинска нищета. Горчив край за един велик човек. Децата му заслужаваха нещо по-добро от мухлясалото бетонно общежитие.

Домът на Каня беше доста по-голям от къщичката на Джайде, а тя живееше сама. Остави колелото си до един зид и погледна към общежитието. То беше сред сградите, които министерството беше изоставило в немара. Отпред имаше обрасла с бурени полянка и счупена люлка. Малко по-нататък беше служебният корт за такро, и той буренясал. По това време на деня никой не играеше и мрежата висеше тежко в жегата.

Каня стоеше пред олющената сграда и гледаше децата, които играеха на площадката. Сурат и Ниуат не бяха сред тях. Явно бяха вътре. Сигурно чакаха да им донесат урната с праха му или бяха отишли да повикат монаси, които да опеят баща им и така да подпомогнат успешния му преход към следващото прераждане. Пое дълбоко дъх. Задачата наистина беше неприятна.

„Защо аз? — запита се Каня. — Защо аз? Защо на мен се падна да работя за един бодхисатва? Защо на мен се падна?“

Винаги бе подозирала, че Джайде знае за допълнителния процент, който тя прибираше за себе си и за хората им. Но самият той беше различен — беше чист, чист като роса. Джайде работеше, защото вярваше в каузата. Не като Каня. Циничната Каня. Гневната Каня. Не като другите, които постъпваха на работа в министерството, защото службата носеше добри странични доходи и защото момичетата си падаха по мъже в бели униформи, особено ако униформата им дава правото да конфискуват количката за бързо хранене, с която въпросните момичета си изкарват прехраната.

Джайде се бе сражавал като тигър — а умря като крадец. Разчленен, изкормен, хвърлен на кучетата, чешърките и враните, така че почти нищо да не остане от него. Джайде, с отрязан и натикан в устата член, с окървавено лице, доставен като бърза пратка пред портите на министерството. Покана за война — стига министерството да знаеше кой е врагът му. Всички шушукаха за търговското, но единствено Каня го знаеше със сигурност. Не беше казала на никого за последната мисия на Джайде.

Срамът я изгаряше. Тръгна по стъпалата. Сърцето блъскаше в гърдите ѝ. Толкова ли не беше могъл Джайде, този честолюбив проклетник, да не си пъха носа в работите на търговското? Друг би се вслушал в предупреждението, но той… А сега тя трябваше да отиде при синовете му. Да им каже, че баща им е бил достоен боец с чисто сърце. „А сега, извинявайте, ама трябва да му взема нещата. Много ви благодаря. Щото те, все пак, са на министерството.“

Потропа на вратата. Изчака, за да даде време на семейството да се подготви. Едно от момчетата, май Сурат, отвори, поклони ѝ се дълбоко, обърна се и викна през прага:

— Кака Каня е дошла.

След малко на вратата застана тъщата на Джайде. Каня ѝ се поклони, старицата ѝ отвърна с по-дълбок поклон и я покани да влезе.

— Извинете за безпокойството.

— Моля те, няма защо — отвърна старицата. Очите ѝ бяха зачервени. Двете момчета гледаха Каня сериозно. Всички бяха смутени и не знаеха какво да кажат. Най-накрая старицата продума: — Сигурно искаш да му отнесеш нещата.

Каня не намери сили да отговори, само кимна. Тъщата на Джайде я поведе към една спалня. Всичко беше в безпорядък, знак за дълбоката скръб на старата жена. Момчетата не сваляха поглед от тях. Старицата посочи сбутано в ъгъла малко бюро. На плота му имаше кутия с вещите на Джайде. Досиета, които Джайде беше преглеждал.

— Това ли е всичко? — попита Каня.

Старицата вдигна уморено рамене.

— Джайде само това запази, когато изгориха къщата. Нищо не съм пипала. Донесе кутията тук, преди да тръгне за храма.

Каня се усмихна, за да скрие неудобството си.

— Ка. Да. Съжалявам. Разбира се.

— Защо му сториха това? Не го ли бяха наказали достатъчно?

Каня сви безпомощно рамене.

— Не знам.

— Ти ще ги намериш ли? Ще отмъстиш ли за Джайде?

Каня се поколеба. Ниуат и Сурат я гледаха със сериозни очи. Предишната им пакостлива енергия беше изчезнала. Нямаха си нищо. Каня сведе глава и се поклони.

— Ще ги намеря. Кълна се. Ако ще цял живот да ги търся.

— Налага ли се да вземеш нещата му?

Каня се усмихна нерешително.

— Такъв е редът. Трябваше да дойда по-рано даже. Но… — Млъкна безпомощно. — Надявахме се, че вятърът ще се обърне. Че ще го възстановят на работа. Ако сред нещата му има лични вещи, ще ги върна. Но оръжието и документите трябва да прибера.

— Разбира се. Те са ценни.

Каня кимна. Коленичи до кутията. Съдържанието не беше подредено: пликове, досиета, хвърчащи документи и други неща бяха нахвърляни набързо в нея. Резервен пълнител с дискове за пружинников пистолет. Палка. Белезници. Папки. Всичко натрупано без ред.

Представи си как Джайде е хвърлял всички тези неща в кутията — по онова време вече е бил загубил Чая, а скоро е щял да загуби и всичко останало. Нищо чудно, че не ги беше подредил. Видя снимка от кадетските му дни. Стоеше до Прача, и двамата — млади, самоуверени. Извади я замислено и я остави на бюрото.

Вдигна глава. Старицата беше излязла от стаята, но Ниуат и Сурат още бяха тук, не откъсваха очи от нея. Тя им протегна снимката. След кратко колебание Ниуат посегна, взе я и я показа на брат си.

Каня прегледа набързо остатъка от съдържанието на кутията. Нямаше други лични вещи. Само инвентар на министерството. Значи не се налагаше да идва отново, помисли си с облекчение. Малка кутийка от тиково дърво привлече вниманието ѝ. Отвори я. Лъснаха медали от шампионати по муай тай. Каня подаде кутийката на притихналите момчета. Те сведоха жадно главици над доказателството за бащините си победи, а Каня разрови отново документацията.

— Тук има нещо — каза Ниуат и ѝ показа някакъв плик. — И то ли е за нас?

— При медалите ли беше? — попита разсеяно Каня, без да вдига поглед от папките в кутията. — Какво има вътре?

— Снимки.

— Дай да видя.

Ниуат ѝ ги даде. Каня ги прегледа една по една. Изглежда, беше нещо като архив, колекция от снимки на хора, към които Джайде е проявявал професионален интерес. Аккарат фигурираше на много от тях. Фаранги. Много снимки на фаранги. Снимки на усмихнати мъже и жени, наобиколили министъра като призраци, които нямат търпение да му изсмучат кръвчицата. А Аккарат, в неведение, се усмихваше доволно. Каня продължи да разглежда снимките. Имаше хора, които не познаваше. Чуждестранни търговци вероятно. Погледът ѝ се задържа на един дебелак, затлъстял от чуждоземски калории, представител на „ПурКал“ или на „АгриГен“, дошъл от Кох Ангрит при министъра с надеждата да изкрънка услуга сега, когато кралството се отваряше и министерството на търговията беше във възход. И още един, онзи тип Карлайл, който бе изгубил дирижабъла си. Каня се усмихна. Сигурно здравата го беше заболяло. Погледна следващата снимка и почти ахна.

— Какво има? — попита Ниуат.

— Не, нищо — успя да каже Каня. — Нищо особено.

На снимката беше самата тя, заснета как пие с Аккарат на неговата лична баржа за разходки. С голямо увеличение и зърнест образ, но все пак — тя, без съмнение — тя. „Джайде е знаел.“

Дълго се взира в снимката, почти забравила да диша. Гледаше я. Мислеше за кармата и за дълга под сериозните погледи на момчетата, синовете на Джайде. Размишляваше за своя ментор и началник, който така и не ѝ беше споменал за тази снимка. Мислеше до каква информация е имал достъп човек със статута на Джайде, какво е криел и каква цена са имали тайните му. Гледаше снимката и претегляше вариантите. Накрая я отдели и я пъхна в джоба си. Другите прибра обратно в плика.

— Улика ли е?

Каня кимна тържествено. Момчетата също кимнаха. За повече не попитаха. Бяха добри момчета.

Каня огледа внимателно стаята за още улики, но не откри нищо. Накрая се наведе да вдигне кутията с папките и другите неща. Беше тежка, но не и наполовина колкото снимката, която дебнеше в джоба ѝ като навита на кълбо кобра.

Навън, на чист въздух, Каня опита да се овладее, да вдиша дълбоко. Вонята на срам опари ноздрите ѝ. Не събра смелост да погледне назад към момчетата, които бяха излезли на вратата да я изпратят. Сирачетата, които плащаха цената за безкомпромисната храброст на своя баща. Които страдаха, защото баща им си беше избрал силен противник, силен като самия него. Вместо да тормози и изнудва дребните търговци по улици и пазарища, той си бе избрал истински враг, безмилостен, безкомпромисен. Каня затвори очи.

„Опитах се да ти кажа. Не трябваше да го правиш. Опитах се.“

Върза кутията за багажника на колелото си и подкара през комплекса. Когато стигна до централната административна сграда, вече се беше овладяла.

Генерал Прача стоеше на сянка под една бананова палма и пушеше цигара „Златно листо“. Каня с изненада установи, че е в състояние да го погледне в очите. Приближи се и се поклони.

Генералът кимна в отговор.

— Взе ли нещата му?

Каня кимна.

— И видя синовете му?

Тя кимна пак.

Прача свъси чело.

— Те препикаха дома ни. Оставиха трупа му на прага ни. Не е за вярване, но е факт. Предизвикаха ни тук, на наш терен, в собственото ни министерство. — Хвърли фаса и го стъпка. — Сега ти командваш, капитан Каня. Хората на Джайде са твои. Време е да направим онова, за което мечтаеше Джайде. Време е за борба. Искам червата на министерството на търговията, капитане. Искам да измием позора от лицето си.