Момиче на пружина

44.

Събуди я тишината. Имаше смътни спомени от изминалата нощ — спала бе на пресекулки, сънят ѝ накъсан от трясък на експлозии и писък на пружинникови автомати. Танкове на въглища громоляха по улиците, но повечето бяха далеч, битките се водеха в други части на града. Навсякъде лежаха трупове, жертви на бунтовете, забравени след избухването на по-големия конфликт.

Непривична тишина затискаше града. Тук-там свещи светеха зад прозорците — хората не смееха да заспят, — но с изключение на това Банкок тънеше в мрак. Осветление нямаше нито в сградите, нито по улиците. Пълен мрак. Или градските запаси от метан бяха изчерпани, или някой най-сетне се беше сетил да прекъсне централното захранване.

Емико се измъкна от купчината боклук и сбърчи с отвращение нос от миризмата на гниещи бананови обелки и пъпешови кори. Няколко стълба дим тъмнееха на фона на пламтящото небе, но нищо друго не се виждаше. Улиците пустееха. Моментът изглеждаше подходящ да приведе плана си в действие.

Вдигна поглед към жилищната кула. На шестия етаж се намираше апартаментът на Андерсън-сама. Ако успееше да стигне някак там… Отначало мислеше просто да ускори през фоайето и по стълбите, но входната врата беше заключена, а в сградата патрулираха въоръжени хора. Щяха да я познаят — листовки с лицето ѝ бяха разлепени из целия град. Но Емико имаше и резервен вариант.

Прегряла беше. Ужасно прегряла. Намерила беше зелен кокосов орех и го беше размазала в паважа да си разкваси устата. Но оттогава бяха минали часове. Преброи отново балконите. Там горе имаше вода. Там се усещаше морският бриз. Там можеше да подсигури краткосрочното си оцеляване и дори да намери скривалище.

В далечината се чу громолене, последвано от пукот като на фойерверки. Емико се заслуша. По-добре да не чака повече. Застана пред първия балкон. Той, както и горният, бяха затворени с метални решетки. Да се покатери по двата не беше трудно, защото решетките ѝ предлагаха удобен захват и опора.

Прехвърли се на балкона на третия етаж, останала без дъх. Тук решетки нямаше. Виеше ѝ се свят от усилието и акумулиращата се в тялото ѝ топлина. Паветата на уличката долу я зовяха. Погледна към балкона на четвъртия етаж. Приклекна, скочи… и се хвана. Изтегли се нагоре.

Стъпи на парапета и се загледа в петия етаж. Телесната ѝ температура продължаваше да се покачва. Пое си дъх и скочи. Пръстите ѝ се вкопчиха в ръба. Тялото ѝ се залюля в празното пространство. Емико погледна надолу и моментално съжали. Уличката ѝ се стори ужасно далеч. Изтегли се бавно на ръце, задъхана.

Апартаментът на петия етаж беше тъмен. Нищо не помръдваше. Емико се опита да отвори металната решетка на вратата, но тя беше заключена. Би дала всичко за чаша вода, за ведро вода, да го излее върху главата и тялото си. Огледа решетката, но от пръв поглед ставаше ясно, че няма как да я преодолее.

„Още един скок.“

Върна се при ръба на балкона. От цялото ѝ тяло единствено дланите се потяха като на нормално човешко същество и сега бяха хлъзгави, все едно ги е намазала с олио. Тя ги изтри в дрехите си, после още веднъж и още веднъж. Физическото усилие повишаваше непрестанно телесната ѝ температура, тласкаше я към критичната граница. Покатери се на парапета, изправи се. Виеше ѝ се свят. Присви колене и се съсредоточи.

Скочи.

Пръстите ѝ само се плъзнаха по ръба на горния балкон. Тя политна назад, извъртя се и падна върху парапета долу. Болка раздра ребрата ѝ, друга избухна в лакътя ѝ, когато се преметна навътре и падна върху някакви саксии.

Лежеше и скимтеше сред счупена керамика и ухание на жасмин. Кръв лъщеше черна по ръцете ѝ. Хлипаше истерично. Цялото ѝ тяло се тресеше. Изгаряше в пламъци от усилието.

Надигна се тромаво, придържайки ранената си ръка. Очакваше хора да изскочат на балкона и да ѝ потърсят сметка, но апартаментът все така тънеше в мрак и мълчание.

Облегна се на балконския парапет и погледна отново нагоре, към заветната цел.

„Глупаво момиче. За какво ти е да полагаш толкова усилия, защо си се вкопчила така в оцеляването? Защо просто не скочиш и не умреш? Това е толкова по-лесно и просто.“

Погледна към тъмната уличка долу. Нямаше отговор. Нещо в гените ѝ я тласкаше, нещо вменено ѝ толкова дълбоко и неотменно, колкото желанието да служи. Покатери се отново на парапета. Погледна нагоре и отправи молитва към Мицуко Джидзо, бодхисатвата на пружинките, да се смили над нея.

Скочи и посегна с една ръка към спасението.

Пръстите ѝ сграбчиха ръба… и се хлъзнаха.

Емико стрелна пострадалата си ръка и се хвана. Сухожилията на лакътя ѝ се скъсаха. Тя изскимтя, когато костите на ставата се разделиха с пукот. Дъхът раздираше с хлипове гърлото ѝ, болката беше непоносима, но Емико задраска отчаяно по ръба със здравата си ръка. Хвана се. Отпусна счупената и увисна.

Висеше високо над улицата. Ръцете ѝ бяха огньове: счупената — от болка, здравата — от напрежение. Тя простена тихичко, пое си треперливо дъх и посегна със счупената ръка. Пръстите ѝ се свиха около металните орнаменти на парапета.

„Моля. Моля. Още мъничко.“

Отпусна тежестта си на ранената ръка. Бяла болка. Дъхът дереше нажежен гърлото ѝ. Вдигна крак, заопипва със стъпало, търсеше опора и накрая я намери между решетките на перилото. Изтегли се нагоре, зъбите ѝ скърцаха, стонове се събираха в гърлото ѝ. Нямаше да се пусне, нямаше.

„Още съвсем малко.“

Дуло на пружинников пистолет опря в главата ѝ.

Емико отвори очи. Някакво момиче стискаше пистолета с треперещи ръце и я гледаше с ужас.

— Беше прав — прошепна момичето.

Стар китаец надвисна зад момичето, лицето му — в сянка. Двамата надникнаха над парапета, към Емико, която висеше в пропастта. Металните пръчки на парапета започнаха да се изплъзват от пръстите ѝ. Болката ставаше непоносима.

— Моля ви — прошепна Емико. — Помогнете ми.