Момиче на пружина

15.

Имаше място за Новите хора.

Тази обнадеждаваща мисъл беше в главата на Емико ежедневно, ежеминутно, ежесекундно. Споменът за гайджина Андерсън, който изглеждаше напълно убеден, че такова място съществува. За ръцете му около нея в мрака, за сериозните му очи, когато кимна, че е вярно.

Затова сега всяка вечер Емико се вглеждаше скришом в Роли, чудеше се какво ли знае той и дали тя ще събере смелост да го попита какво е видял на север. Какъв е пътят към убежището. На три пъти бе събирала кураж да го попита, но гласът неизменно ѝ изневеряваше и въпросът оставаше неизречен. Всяка нощ се прибираше вкъщи, изтощена след издевателствата на Каника, и се гмурваше надълбоко в мечтите си за мястото, където Новите хора живеят в безопасност, без господари.

Спомняше си Мидзуми-сенсей в залата за усъвършенстване. Младите Нови хора от класа бяха коленичили около нея и слушаха уроците, които им преподаваше.

— Какво сте вие?

— Нови хора.

— В какво е вашата чест?

— Нашата чест е да служим.

— Кого почитате?

— Почитаме господарите си.

Мидзуми-сенсей беше стогодишна, страховита, а наказанията, които налагаше с тънката си жилава пръчка — мълниеносни. Самата тя беше от ранните прототипове на Новите хора, но кожата ѝ почти не беше остаряла. Колко ли младоци беше обучила за това време? Беше вездесъща и непоколебима. Безмилостна и все пак справедлива в наказанията, и неуморно им повтаряше едно — че ако служат добре на господаря си, значи са изпълнили в най-висша степен своето предназначение.

Мидзуми-сенсей ги запозна с Мицуко Джидзо Бодхисатва, японския вариант на Буда, който пази бременните и децата и приема при себе си онези, които са загинали в утробата на майката. Обясняваше им, че Мицуко Джидзо Бодхисатва се грижи дори за Новите хора, че след смъртта им ги скрива в ръкавите си, измъква ги тайно от ада на генетично конструираните играчки и ги вкарва контрабандно в истинския цикъл на живота. Дългът им беше да служат, в службата намираха чест, а наградата си щяха да получат в следващия живот, когато щяха да се преродят като истински хора. Покорната служба печелела най-големите награди.

Когато Гендо-сама я изостави, Емико намрази Мидзуми-сенсей от дъното на душата, си.

Сега обаче сърцето ѝ отново се разтупкваше при мисълта за нов господар — мъдър човек, който ще я въведе в един различен свят, който ще ѝ осигури онова, което Гендо-сама не бе пожелал да ѝ даде.

„Още един, който да те излъже? Който да те предаде?“

Смаза тази мисъл. Тази мисъл, беше мисъл на другата Емико. На Емико, която е загърбила обучението си, която се държи като чешърка, чиято амбиция не надхвърля оцеляването, която не дава пет пари за отредената ѝ ниша, която нехае за всички писани и неписани правила. Такива мисли не бяха подходящи за Новите хора, никак.

Мидзуми-сенсей ги учеше, че в природата на Новите хора има две начала. Лоша половинка, подчинена на животинските щения, заложени в гените им, резултат от множеството снаждания и добавки, които обуславят същността им. В противовес с това била добрата им половинка, цивилизованата разумна част, която познава разликата между ниша и животински инстинкт. Онази част, която разпознава мястото им в йерархията и оценява по достойнство дара на живота, който получават от господарите си. Мрак и светлина. Ин-Ян. Двете страни на монетата, двете страни на душата. Мидзуми-сенсей им помагаше да станат пълноправни господари на душата си. Подготвяше ги за високата чест да служат.

Откровено казано, единствено лошото отношение на Гендо-сама към нея беше причината да го мрази толкова. Той беше слаб човек. Или пък тя не беше дала всичко от себе си. Да, това беше. Изобщо не се беше представила на ниво. Това беше тъжната истина. Срам, който трябваше да приеме въпреки копнежа си по един живот без любящата ръка на господар. Но може би този странен гайджин… може би… Не, тази нощ Емико нямаше да пусне циничното животно в главата си; тази нощ щеше да мечтае.

Измъкна се от гетото на кулата, в която живееше, и се вля в прохладната вечер на Банкок. Някакво карнавално настроение се усещаше по огрените в мъждиво зелено улици, спагети се пържеха в привечерните уокове, колички приготвяха простички блюда за селяните, които бяха предлагали продукцията си по пазарите през деня и сега бързаха да хапнат, преди да се върнат за нощувка в крайградските си стопанства. Емико тръгна между сергиите на вечерния пазар, вървеше и се оглеждаше колкото за белоризци, толкова и за вечеря.

Спря пред сергия, която предлагаше сепия на скара, и си взе порция с чили. Треперливата светлина на свещите и дълбоките сенки ѝ осигуряваха известно прикритие. Полата фа син скриваше движението на краката ѝ. Трябваше да внимава единствено за ръцете си, а ако се движеше бавно, премислено и ги държеше близо до тялото си, движенията ѝ можеха да минат дори за изящни.

От една жена и дъщеря ѝ си купи пържен Ю-Текс пад сиу, увит в бананови листа. Жената пържеше спагетите в уок, облизван от пламъците на син метан, нелегален, но не и недостъпен. Емико седна на един импровизиран тезгях и се зае с вечерята си, устата ѝ пламна от лютивия сос. Хората я заглеждаха, мнозина кривяха с отвращение лица, но никой не се заяде. Някои дори се отнасяха дружелюбно. Останалите си имаха достатъчно собствени проблеми и не им се забъркваше в неприятности с пружинки и белоризци. Странно предимство беше това, мислеше Емико. Хората толкова мразеха белоризците, че избягваха да се обръщат към тях освен в краен случай. Дъвчеше с наслаждение спагетите и си мислеше за казаното от гайджина.

„Има едно място за Новите хора.“

Опитваше се да си го представи. Цяло село хора с издайнически насечени движения и гладка като кадифе кожа. Копнежът я изпълни до болка.

Ала имаше и друго чувство, противоположно. Не беше страх. А нещо, което не беше очаквала да изпита.

Отвращение?

Не, думата беше твърде силна. По-скоро тръпка на негодувание, че толкова много от нейния вид позорно са изоставили дълга си. Живеят си заедно и сред тях няма нито един така добър като Гендо-сама. Цяло село Нови хора, които нямат на кого да служат.

Тръсна глава. Какво беше спечелила тя от службата си? Събрала се беше с хора като Роли. И Каника.

И все пак… цяло племе Нови хора, скупчени в джунглата? Какво би било да вземе в прегръдките си работник, висок два метра и половина? Такъв ли щеше да е любовникът ѝ? Или някое пипалищно чудовище като онези, които работеха във фабриките на Гейдо-сама, десеторъко като индуистки бог и с провиснали лиги, същество, което не иска друго, освен да се натъпче с храна и да намери работа за ръцете си? И как изобщо беше намерило пътя си на север такова създание? И защо бяха там, в джунглата?

Прогони отвращението си. Каквото и да беше, не можеше да е по-лошо от Каника. До такава степен бяха поробили ума ѝ, че мислеше лошо за Новите хора, макар самата тя да беше от тях. Логично погледнато, никой Нов човек не можеше да е по-лош от снощния ѝ клиент, който я чука, а после я заплю, преди да си тръгне. Да приеме в леглото си Нов човек с гладка кожа не би могло да е по-лошо.

Но що за живот би бил животът в селото? Да яде хлебарки, мравки и малкото пощадени от белия бръмбар листа?

„Роли е от оцеляващите. Ти от тях ли си?“

Разбърка спагетите с десетсантиметровите бамбукови пръчици „Червена звезда“. Какво ли би било да не служи никому? Би ли дръзнала да живее така? От самата мисъл за това ѝ се завиваше свят. Какво би правила без господар? Каква щеше да стане — фермерка? Да отглежда опиум сред хълмовете например? Да пуши от сребърна лула и да си почерня зъбите, както беше чувала, че правели онези странни жени от планинските племена? Изсмя се наум. Беше ѝ трудно дори да си го представи.

Потънала в мисли, тя едва не го пропусна. Единствено късметът — случайно доловено движение на някакъв мъж, седнал на маса отсреща, който се стресна, а после побърза да сведе глава над чинията си — я спаси. Емико застина.

Нощният пазар изведнъж притихна.

А после, като гладни призраци, мъжете в бяло се появиха зад нея и заговориха с бързата си напевна реч на жената зад уока. Жената се разбърза да им сервира, кланяше се раболепно. Емико се разтрепери, вдигнала спагетите на половината път до устата си, тънката ѝ ръка се тресеше от напрежение. Искаше да остави пръчиците в чинията, но помръднеше ли, щеше да се издаде, затова продължи да седи като статуя, докато двамата мъже в бяло чакаха поръчката си току зад нея и си говореха.

— … и накрая прекали. Биромбакди крещеше из канцелариите как щял да му вземе главата, с ушите си го чух. „Искам главата на Джайде, на тепсия я искам, той наистина прекали!“

— Дал е по пет хиляди бахти на хората си за онази инспекция.

— Е, голяма полза ще имат от тях сега, когато разжалваха шефа им.

— И все пак — по пет хиляди. Нищо чудно, че Биромбакди е побеснял. Сигурно е изгубил половин милион, ако не и повече.

— Казват, че Джайде нахлул като мегодонт. Старецът сигурно го е взел за бивола Торапи, който е дошъл да премери сили с татко си. И че му крои шапката.

— Е, вече няма такава опасност.

Емико трепереше. Това щеше да е краят ѝ. Щеше да изпусне пръчиците и мъжете щяха да разберат каква е. Щяха да видят момичето на пружина, което още не бяха видели, нищо че се бяха струпали около нея, нищо че я побутваха с мъжкарска самоувереност, нищо че единият току я докосваше по врата, уж случайно блъснат от навалицата. И тогава прикритието ѝ щеше да се смъкне като плащ. Щяха да я видят такава, каквато е, Нов човек с изтекли документи и разрешителни за внос, а после щяха да я компостират набързо, да я рециклират така, както се рециклираха целулозата и животинския тор, и всичко това заради издайническите ѝ движения, които я обозначаваха толкова ясно, все едно цялата са я накацали светулки.

— Ама никога не съм си мислил, че ще го видя да коленичи пред Аккарат. Това беше кофти. Посрами всички ни.

Кратка пауза. После единият каза:

— Лелче. Метанът ти що не е зелен?

Жената зад сергията се усмихна смутено. Същата смутена усмивка разтегна и лицето на дъщеря ѝ.

— Миналата седмица направихме подарък на министерството — каза тя.

Другият, онзи, който галеше небрежно врата на Емико — Емико се опитваше да не трепва — каза:

— Тогава излиза, че нашата информация не е вярна.

Усмивката на жената помръкна.

— Или пък аз нещо греша.

— Е, за мен не е проблем да ти проверя документите.

— Не си правете труда — каза жената. — Ще пратя щерка си още сега. А вие… я си вземете тези две рибки, вземете, вземете. Не ви плащат достатъчно, виж какви сте тънки като вейки. — Взе две големи риби тилапия от грила и ги предложи на мъжете.

— Много мило от твоя страна, лелче. Гладен съм. — Белоризците взеха рибите и увитите в бананови листа плаа и продължиха през пазара, в неведение за ужаса, който се плискаше на вълни около тях.

Усмивката на жената угасна в мига, щом мъжете ѝ обърнаха гръб. Обърна се към дъщеря си и набута в ръцете ѝ шепа банкноти.

— Иди в полицейската караулка и гледай да дадеш парите на сержант Сири Порн, ама лично. Не искам тези двамата да ми цъфнат пак.

Докосването на белоризеца още пареше врата на Емико. Разминало ѝ се беше на косъм. Буквално на косъм. Понякога незнайно защо забравяше, че е в опасност. Понякога се заблуждаваше и започваше да мисли за себе си почти като за човек. Дояде набързо спагетите. Повече не можеше да отлага. Трябваше да се изправи лице в лице с Роли.

— Искам да се махна оттук.

Роли се завъртя на столчето пред бара и я изгледа невярващо. После каза с усмивка:

— Ти сериозно ли, Емико? Имаш нов господар, така ли?

Другите момичета тъкмо идваха в бара, говореха си и се смееха, кланяха се пред малкия домашен олтар, някои дори правеха дребни приношения с надеждата да им се падне мил клиент — или богат поне.

Емико поклати глава.

— Нямам нов господар. Искам да замина на север. В селата, където живеят Нови хора.

— Кой ти каза за това?

— Значи наистина съществуват? — По изражението му разбра, че е така. Сърцето ѝ се разлудува. Значи не беше само слух. — Съществуват — повтори тя, този път по-твърдо.

Той я изгледа.

— Може би. — Махна на бармана Даенг да му налее пак. — Но имай предвид, че животът в джунглата е труден. Ако реколтата ти се провали, ядеш буболечки. Дивеч почти не е останал, след като мехурчестата ръжда и японската генехакерска гъгрица унищожиха голяма част от горите. — Вдигна рамене. — Останали са кажи-речи само птици. — Погледна я отново. — А и ти трябва да си близо до вода. Там ще се прегрееш за нула време. Повярвай ми. Много е трудно там. Ако наистина искаш да се махнеш оттук, по-добре се огледай за нов господар.

— Белоризците едва не ме хванаха днес. Ако остана тук, ще умра.

— Плащам им да не те закачат.

— Не. Бях на един нощен пазар…

— И какво, по дяволите, си правила на нощен пазар? Ако си гладна, идвай тук — тросна ѝ се Роли.

— Много съжалявам. Трябва да го направя, да замина. Роли-сан, ти имаш връзки. Познаваш хора, които, ако ги притиснеш, ще ми издадат пътен лист. С който да мина без проблеми през пропускателните пунктове.

Барманът донесе питието и Роли отпи. Приличаше на гарван: седеше на столчето като леш, която вони на разложение и отдавна е трябвало да умре, и гледаше как курвите пристигат за нощната смяна. Изгледа я с неприкрито отвращение, сякаш е кучешко лайно, залепнало по обувката му. Отпи отново.

— Пътят на север е труден. И е дяволски скъпо.

— Мога да си заработя пътуването.

Роли не каза нищо. Барманът отстъпи крачка назад и погледна със задоволство излъскания барплот. После вдигна с помощника си сандъче лед с луксозната марка „Джай йен, нам йен“. Студено сърце, студена вода.

Роли протегна чашата си и барманът пусна в нея няколко кубчета лед. Кубчетата изтракаха звънко и — излезли от топлоизолираното си сандъче — започнаха бързо да се топят. Емико ги гледаше как се разтварят в чашата. Даенг сипа вода върху тях. Емико също прегряваше, топеше се като кубчетата лед. Широко отворените прозорци на клуба не улавяха почти нищо от морския бриз и помещението беше задушно и горещо — в този ранен час жълтите карти, които въртяха вентилаторите на климатичната система, още не бяха дошли. Стените и подът на клуба излъчваха жега и беше горещо като в пещ. Роли отпи от изстудената си вода.

Емико гледаше чашата с копнеж и си мечтаеше и тя, като другите, да се изпоти поне веднъж.

— Кун Роли. Моля. Моля ви — поколеба се, после въздъхна — за чаша студена вода.

Роли отпи пак, плъзна поглед по влизащите в клуба момичета и каза:

— Поддържането на пружинка излиза дяволски скъпо.

Емико се усмихна смутено с надеждата да го умилостиви. Той обаче се намръщи раздразнено. Но все пак каза:

— Добре де. — И кимна на Даенг. Барманът ѝ наля чаша ледена вода. Емико едва се сдържа да не я грабне от ръцете му. Притисна студеното стъкло до лицето и шията си и ахна тихичко от облекчение. Изпи водата и притисна отново чашата към лицето си, стискаше я като талисман.

— Благодаря.

— Защо да ти помагам?

— Защото ако остана тук, ще умра.

— Никаква сделка не е това. Изобщо не трябваше да те наемам, само загуби ми носиш. А сега искаш да похарча куп пари за подкупи, от които няма да спечеля и бахта.

— Моля те. Ще направя каквото кажеш. Ще ти компенсирам разходите. Честна дума. Можеш да ме използваш.

Роли се изсмя.

— Имам си истински момичета. — Усмивката му се стопи. — Проблемът, Емико, е, че ти нямаш какво да дадеш. Денем изпиваш парите, които си спечелила предната нощ. Подкупите, които плащам за теб на белоризците, са разход; ледът, който ти е необходим — също. Много съм добър, иначе отдавна да съм те изритал на улицата и белоризците да са те направили на компост. Ти не си добро бизнес начинание.

— Моля те.

— Не ме ядосвай. Върви да се приготвиш за работа. Не искам клиентите да те заварят с тези дрехи.

Думите му прозвучаха категорично и окончателно. По навик Емико понечи да се поклони и да изпълни нареждането. Но спря по средата. „Ти не си куче — напомни си. — Не си слугиня. Заради слугинажа се озова изоставена насред демони в един град на божествени създания. Ако се държиш като слугиня, ще умреш като куче.“

Изправи гръб.

— Много съжалявам, Роли-сан, но трябва да замина на север. Скоро. Колко ще струва? Ще си заработя парите.

— Като проклета чешърка си. — Роли стана. — Постоянно се връщаш да гризеш кокалите на мъртвите.

Емико трепна. Макар и много стар, Роли все пак беше гайджин, роден и отраснал преди Свиването. Беше много по-висок от нея. Тя отстъпи още крачка назад, внезапно изгубила смелост.

— Точно така, не забравяй къде ти е мястото — каза Роли заплашително. — Ще заминеш на север, добре. Но ще стане, когато аз кажа, когато аз реша. И не преди да си изкарала и последната бахта от подкупите, които плащам на белоризците заради теб.

— Колко?

Лицето му се зачерви.

— Повече, отколкото си изкарала досега!

Емико отскочи назад, но той я сграбчи и я дръпна към себе си. Гласът му беше нисък и тих, като ръмжене, дъхът му вонеше на уиски.

— Навремето си била полезна някому и явно оттогава ти е останал навикът да се самозабравяш, пружинке. Но нека си кажем истината в очите. Ти си моя собственост.

Костеливата му ръка посегна към гърдата ѝ, пръстите хванаха зърното и го стиснаха. Емико изскимтя от болка и се сви. Бледосините му очи я следяха като очите на змия.

— Притежавам те от главата до петите — каза той студено. — Ако реша утре да те изхвърля в компостерите за мулчиране, край с теб. И на никого окото му няма да мигне. В Япония може и да ценят едно момиче на пружина. Тук ти си обикновен боклук и нищо повече. — Стисна я отново. Емико си пое накъсано дъх. Причерня ѝ от болка. Той се усмихна. — Ти си моя собственост. Не го забравяй.

Пусна я и Емико залитна назад и се хвана за ръба на барплота.

Роли се върна към питието си.

— Като спечелиш достатъчно, за да потеглиш на север, ще те уведомя — каза сухо. — Но ще изработиш всяка бахта, и ще работиш яко. Никакво подбиране повече. Хареса ли те мъж, какъвто ще да е, отиваш с него и се стараеш да му хареса, за да се върне пак. Имам предостатъчно истински момичета, които предлагат естествен секс. Ако искаш да заминеш на север, гледай да предложиш нещо повече.

Надигна чашата си, изгълта съдържанието ѝ на един дъх и я удари в плота, та Даенг пак да я напълни.

— А сега спри да се цупиш и почвай да печелиш.