Момиче на пружина

8.

— Аз изгубих трийсет хиляди.

— Петдесет — измърмори Ото.

Луси Нгюен погледна към тавана.

— Сто осемдесет и пет? И шест?

— Четиристотин. — Куойл Напиер остави чашата с топла бира „Сато“ на ниската масичка. — Аз изгубих четиристотин хиляди сини банкноти от проклетия дирижабъл на Карлайл.

Цялата маса потъна в смаяно мълчание.

— Мили боже. — Луси тръсна глава. Алкохолът толкова рано следобед започваше да ѝ действа. — Какво толкова си прекарвал незаконно — резистентни към сибискоза семена?

Събеседниците се бяха излегнали на верандата на „Сър Франсис Дрейк“ — всичките петима, или Фарангската фаланга, както ги беше кръстила Луси, — зяпаха нажежената пещ на сухия сезон и се напиваха до безсъзнание.

Андерсън се беше изпружил като тях на стола си, слушаше с половин ухо завалените им оплаквания и размишляваше отново за произхода на нгото. На пода в краката му лежеше още една торба с червените плодове, а в главата му упорито се въртеше усещането, че отговорът на загадката се крие някъде много наблизо, буквално под носа му, но той е твърде тъп и не го вижда. Пиеше топло кхмерско уиски и мислеше.

Нго: очевидно неподатлив на мехурчеста ръжда и сибискоза плод, дори при пряк контакт; очевидно неподатлив на японската генехакерска гъгрица и гъбично завиване на листата, иначе никога не би могъл да върже плод. Съвършеният продукт. Резултат от достъп до генетичен материал, с какъвто нито „АгриГен“, нито другите калорийни компании разполагаха в своите генехакерски лаборатории.

Някъде в тази страна се криеше семенна банка. Хиляди, а навярно и стотици хиляди грижливо запазени семена, несметно съкровище от биологично разнообразие. Безкрайни ДНК вериги, всяка със свои собствени потенциални приложения. И от тази златна мина тайландците вадеха сполучливи отговори на най-трудните предизвикателства пред своето оцеляване. Осигуреше ли си достъп до тайландската семенна банка, Де Мойн можеше да изрови генетични кодове за поколения напред, да победи чумните мутации. Да оцелее още малко.

Андерсън се размърда, опита се да прогони завладялото го раздразнение, избърса потта от челото си. Толкова беше близо. Първо беладоните се бяха възродили, а сега и нгото. А Гибънс си развяваше байрака някъде в Югоизточна Азия. Ако не беше онова незаконно пребиваващо в страната момиче на пружина, Андерсън изобщо нямаше да знае за Гибънс. Кралството се справяше изненадващо добре със сигурността. Ако само успееше да се докопа до местоположението на семенната банка, сигурно биха могли да организират едно бързо нападение… Бяха си научили урока във Финландия.

Отвъд парапета на верандата светът беше замрял и само низшите животински видове мърдаха в зноя. Капчици пот се стичаха влудяващо бавно по врата на Луси и навлажняваха ризата ѝ, докато тя се оплакваше от развитието на въглищната война с виетнамците. Как да търсела нефрит, щом армията стреля по всичко, дето мърда? Големите бакенбарди на Куойл се бяха спекли от засъхнала пот. Нямаше и помен от ветрец.

На улицата водачи на рикши се криеха под малките сенки. Кости и стави стърчаха под голата им кожа, истински скелети с впита наметка от плът, опъната по рамката. По това време на деня работеха само на повикване, при това срещу двойна такса.

Паянтовата конструкция на бара беше лепната за външната стена на една от порутените Разширителни кули. Ръчно рисувана табелка се мъдреше опряна на едно от стъпалата към верандата и гласеше: „СЪР ФРАНСИС ДРЕЙК“. Табелката беше скорошна придобивка, дело на шепа фаранги, решили да дадат име на средата си, но се вписваше отлично в общата атмосфера на упадък наоколо. Глупаците, които бяха измислили името, отдавна бяха изчезнали във вътрешността на страната — или ги беше погълнала джунглата с поредния вариант на мехурчестата ръжда, или бяха станали жертва на непредсказуемите обрати във войната за въглищата и нефрита. Табелката обаче беше останала, било защото собственикът на бара я намираше за забавна, дотолкова, че да възприеме името за свой прякор, било защото никой не беше намерил сили да я замаже с боя и да напише отгоре ѝ нещо друго. А междувременно надписът се белеше на люспи под слънцето.

Въпреки съмнителния си произход „Барът на Дрейк“ беше разположен на страхотно място, на половината път между пристанището и фабриките. Олющената му фасада гледаше към хотел „Виктория“ от другата страна на улицата, така че Фарангската фаланга можеше да се напива до оглупяване на верандата му и да държи хотела под око за нови чужденци, които морето е изхвърлило на брега. За моряците, успели да преминат митницата и карантината, имаше други кръчми, но именно тук, между колосаните бели покривки на хотел „Виктория“ от едната страна на калдъръмената улица и бамбуковия коптор на сър Франсис от другата, рано или късно потъваха онези чужденци, за които Банкок се оказваше нещо повече от транзитна спирка.

— Та какво прекарваше? — попита отново Луси, подканвайки Куойл да даде някакво обяснение за колосалните си загуби.

Куойл се наведе напред и сниши глас, с което разбуди всички от ленивата дрямка.

— Шафран. От Индия.

Пауза, после Коб се разсмя.

— Подходяща стока за въздушен транспорт. Трябваше и сам да се сетя.

— Идеален е за дирижабъл. Ниско тегло. И е по-доходоносен от опиума — каза Куойл. — Кралството още не е измислило начин да копира семената на минзухара, от който се добива подправката, а всички политици и генерали държат да го имат в кухните си. Дават мило и драго за него, защото го смятат за белег на високо социално положение. Имах страхотни предварителни поръчки. Щях да направя голяма пара. Цяло състояние.

— И сега си разорен, така ли?

— Може и да ми се размине. В момента водя преговори със „Застраховки Сри Ганеша“ и се надявам да покрият част от загубите. — Куойл вдигна рамене. — Около осемдесет процента. Но подкупите, които раздадох тук, в Тайланд? Подаръците, които направих на митническите служители? — Той се намръщи. — Тях няма кой да компенсира. И все пак току-виж съм отървал кожата. В известен смисъл даже извадих късмет. Ако товарът не беше потънал заедно с дирижабъла на Карлайл, от застрахователната компания нямаше да ми платят нищо. Трябва да вдигна тост за пилота, задето се удави в океана, горкият. Ако бяха разтоварили сандъците и белоризците ги бяха изгорили на пепел, стоката щеше да бъде обявена за контрабанда и край с обезщетението. Тогава щях да съм на улицата с другите фарангски просяци и жълтите карти.

Ото се намръщи.

— Ето това не му харесвам аз на Карлайл. Ако не си пъхаше носа в политиката, всичко това нямаше да се случи.

Куойл сви рамене.

— Не можем да твърдим такова нещо.

— Напротив, можем — намеси се Луси. — Когато не се оплаква от белоризците, Карлайл заговорничи с Аккарат. Друго не прави: Инцидентът на летището беше послание от генерал Прача към Карлайл и търговското министерство. Ние сме само пощенските гълъби, дето са го отнесли.

— Пощенските гълъби са изчезнал вид.

— Какъвто скоро ще сме и ние. Генерал Прача с радост би хвърлил всички ни в затвора Клонг Прем, ако сметне, че с това ще свие сармите на Аккарат. — Луси стрелна с поглед Андерсън. — Какво си се умълчал, Лейк? Ти нищо ли не загуби?

Андерсън се размърда.

— Промишлено оборудване. Компоненти за поточната линия. На стойност около сто и петдесет хиляди сини банкноти. Секретарят ми още изчислява загубите. — Хвърли поглед на Куойл. — Нашата стока беше разтоварена. Няма да вземем нищо от застрахователя.

Споменът за разговора му с Хок Сенг още бе пресен. Отначало Хок Сенг взе да отрича и да се оплаква от некомпетентността на летищните служители, преди най-накрая да признае, че всичко е загубено и че изобщо не е платил цялата сума, предвидена за подкупи. Беше грозно признание, истерично почти — старецът беше ужасен, че ще си изгуби работата, а Андерсън го притискаше все повече, натикваше го дълбоко в страха му, унижаваше го, крещеше му, искаше старецът най-после да се стресне и да разбере, че работодателят му е недоволен. Ала можеше само да гадае дали Хок Сенг най-после си е научил урока, или скоро пак ще развърти номерцата си. Намръщи се. Или старецът щеше да му освободи време за по-важна работа, или той щеше да го прати обратно в кулите на жълтите карти.

— Сто пъти съм ти казвала, че е тъпо да изнесеш производството си тук — подхвърли Луси.

— Японците го правят.

— Да, но те имат специални договорки с двореца.

— Китайците от Чаожоу също се справят, добре с местните си фабрики.

— Те са тук от поколения — възрази Луси. — На практика са станали тайландци. Ако ще сравняваш, ние сме по-близко до жълтите карти, отколкото до тях. Умният фаранг никога не прави грешката да инвестира твърде много средства тук. Земята постоянно се мести. Каква е гаранцията, че утре фабриката ти няма да пропадне в някоя нова пукнатина? Или че няма да изгубиш всичко заради поредния политически заговор?

— Всички работим според картите, които са раздадени. — Андерсън сви рамене. — Пък и мястото всъщност го е избрал Йейтс.

— И на Йейтс казвах, че е направил глупост.

Андерсън се замисли за Йейтс, спомни си очите му, блеснали с мечтите за една нова глобална икономика.

— Йейтс не беше глупак. Но определено беше идеалист.

Допи питието си. Собственикът на бара не се виждаше никъде. Андерсън даде знак на сервитьорките, но нито една не реагира. Сигурно половината спяха прави.

— И не се притесняваш, че може да те разкарат, както разкараха Йейтс? — попита Луси.

Андерсън вдигна рамене.

— Има и по-лоши неща от това. Дяволски горещо е. — Вдигна ръка към изгорелия си от слънцето нос. — На мен ми дай пущинаците на север.

Нгюен и Куойл, и двамата с тъмна кожа, се разсмяха, но Ото само кимна мрачно — собственият му белещ се нос беше доказателство за неспособността му да се адаптира към несгодите на екваториалното слънце.

Луси извади лула и размаха ръка да прогони няколко нахални мухи, преди да подреди на масата комплекта си за пушене и топчето опиум. Мухите се отдалечиха пешком — не събраха сили да излетят. Дори те бяха зашеметени от жегата. В една пресечка близо до опоскания скелет на стара Разширителна кула деца си играеха край помпа за прясна вода. Луси се загледа в тях, докато пълнеше лулата си.

— Боже, ще ми се пак да стана дете.

Изглежда, всички бяха загубили ищаха си да разговарят. Андерсън вдигна торбата с нго. Извади един плод и го обели. Отдели прозрачната сърцевина, а празната космата обелка хвърли на масата.

Ото килна любопитно глава.

— Какво е това чудо?

Без да спира да дъвче, Андерсън извади още плодове от торбата и ги раздаде.

— Не съм сигурен. Местните го наричат нго.

Луси заряза за миг лулата си.

— Виждала съм ги. Пазарът е пълен с тях. Нямат мехурчеста ръжда, така ли?

— Така изглежда — отговори Андерсън. — Жената, от която ги купих, твърдеше, че са чисти. Имаше сертификати от министерството.

Всички се изсмяха, но Андерсън отмина цинизма им с мълчание.

— Оставих ги да престоят една седмица. Нищо. По-чисти са от Ю-Текс.

Другите последваха примера му и опитаха плодовете. Очите им се разшириха. На лицата им се появиха усмивки. Андерсън отвори широко торбата и я остави на масата.

— Вземайте си. И без това прекалявам с тях.

Сътрапезниците му нападнаха торбата. Купчинката обелки в средата на масата растеше бързо. Куойл дъвчеше замислено.

— Малко ми напомня за личи.

— О? — измънка Андерсън, с надеждата, че е прикрил успешно интереса си. — Никога не съм чувал за личи.

— Няма откъде да си чувал. Веднъж пих сок, който на вкус напомняше това нещо. Когато за последно ходих в Индия. В Калкута. Търговски представител на „ПурКал“ ме заведе в един от ресторантите си, когато започнах да се оглеждам за вноса на шафран.

— И мислиш, че това е… онова личи?

— Възможно е. Макар че онзи тип нарече личи самата напитка. Може плодът да се казва другояче.

— Ако е продукт на „ПурКал“, не виждам как може да се появи тук — каза Луси. — Би трябвало да е на Кох Ангрит, под карантина, докато министерството на околната среда измисли десетте си хиляди начина да го обложи с мита и такси. — Изплю костилката в дланта си и я метна през парапета на балкона. — Продават се навсякъде. Трябва да са местен продукт. — Бръкна в торбата и извади още един плод. — Обаче… сещам се кой може да знае нещичко за тях… — Наведе се назад и извика през рамо към сумрачната вътрешност на бара: — Хаг! Спиш ли бе, човек?

Чули името, другите се размърдаха и дори се поизправиха на столовете си, като деца, хванати в крачка от строг родител. Андерсън овладя полазилите го тръпки.

— Ще ми се да не го беше правила — измърмори той.

— Мислех, че е умрял — подметна Ото.

— Мехурчестата ръжда никога не поразява избраните, не знаеш ли?

Откъм сумрака с провлечена крачка се появи тъмен силует. Лицето на Хаг беше зачервено и потно.

— Здравейте. — Кимна на Луси. — Още ли нарушаваш законите с тая пасмина?

Луси вдигна рамене.

— Както дойде. — Кимна му към един свободен стол. — Недей да висиш така. Седни и пийни с нас. Разкажи ни някоя от твоите историйки. — Запали опиумната си лула и дръпна от дима, а мъжът придърпа стола до нея и се свлече тежко отгоре му.

Хаг беше едър, добре подплатен с месо мъж. Не за пръв път Андерсън се замисли как така греамитските свещеници винаги са по-дебели от последователите си и определено изпълват докрай своята „ниша“. Хаг махна да му донесат уиски и за изненада на всички сервитьорката се материализира до лакътя му почти моментално.

— Без лед — каза сервитьорката.

— Да, без лед. Естествено, че без лед. — Хаг поклати многозначително глава. — Не искаме да хабим излишни калории, нали така.

Щом сервитьорката донесе питието, Хаг го гаврътна и я прати за второ.

— Хубаво е да се върне човек от провинцията — каза той. — Рано или късно удоволствията на цивилизацията започват да ти липсват. — Вдигна втората чаша за наздравица, после гаврътна и нея.

— Колко навътре стигна този път? — попита Луси, стискаше лулата между зъбите си. Очите ѝ започваха да сълзят от лютивия дим.

— Близо до старата граница с Бирма, при прохода на Трите пагоди. — Изгледа ги сърдито, сякаш те бяха виновни за греховете, които изследваше. — Исках да видя докъде са стигнали пораженията от белите бръмбари.

— Чух, че не било безопасно там горе — каза Ото. — Кой е джао пор там?

— Някой си Чанаронг. И изобщо не ми създаде проблеми, между другото. Много по-лесно е да се работи с него, отколкото с Торния лорд или с другите по-дребни джао пор в града. Не всички кръстници са в еднаква степен обзети от мисълта за печалби и власт. — Изгледа ги многозначително. — За онези от нас, които не се интересуват от въглищата, нефрита и опиума на кралството, провинцията е достатъчно безопасна. — Сви рамене. — Във всеки случай бях поканен от Фра Критипонг да посетя манастира му. Да видя в реална обстановка промените в поведението на белите бръмбари. — Поклати глава. — Опустошението е невъобразимо. Цели гори са напълно обезлистени. Само лианите кудзу са останали, нищо друго. Целият горен етаж на горите е заминал, навсякъде има повалени дървета.

Ото изведнъж живна.

— Някакъв дървен материал не може ли да се използва?

Луси го изгледа с отвращение.

— Говорим за белия бръмбар бе, идиот такъв. Никой не го иска тук.

Андерсън се обърна към свещеника.

— Казвате, че сте отишли по покана на манастира? Макар да сте греамит?

— Фра Критипонг е достатъчно просветен и знае, че нито Исус Христос, нито учението за нишите заклеймяват неговия вид. Ценностите, изповядвани от будистите и греамитите, имат много допирни точки. Ной и мъченикът Фра Сюб например символизират едно и също нещо, отначало докрай.

Андерсън потисна напушилия го смях.

— Ако този ваш монах види как греамитите действат у дома, може и да си промени мнението.

Хаг като че ли се засегна.

— Аз не съм някакъв прост проповедник, който призовава хората да опожаряват нивите. Аз съм учен.

— Не исках да ви засегна. — Андерсън извади едно нго от торбата и му го предложи. — Това може да ви се стори интересно. Наскоро се появи на пазара.

Хаг изгледа изненадано плода.

— На пазара? На кой пазар?

— На всички — вметна услужливо Луси.

— Появиха се, след като вие сте заминали за провинцията — обясни Андерсън. — Опитайте го, не е лошо.

Хаг взе нгото и го огледа отблизо.

— Невероятно.

— Знаеш ли какво е това? — попита го Ото.

Андерсън се зае да обели още един плод за себе си, но не пропускаше и дума от разговора. Никога не би задал пряко въпроса на един греамит, но нямаше нищо против друг да свърши работата.

— Куойл мисли, че е личи — каза Луси. — Прав ли е?

— Не, това не е личи. Убеден съм. — Хаг огледа плода. — Прилича ми на нещо, което старите текстове наричат рамбутан — каза замислено. — Макар че, ако не греша, личито и рамбутанът са от едно семейство, или нещо такова.

— Рамбутан? — повтори Андерсън незаинтересовано. — Странно име. Местните го наричат нго.

Хаг изяде плода, изплю възголямата черна костилка в шепата си, после взе да я оглежда, както беше мокра от слюнка.

— Чудя се дали от костилката ще поникне дръвче.

— Ами сложете я в саксия и ще разберете.

Хаг го изгледа с раздразнение.

— Ако не е дело на някоя от калорийните компании, ще поникне. Тайландците не правят стерилни генехакнати продукти.

Андерсън се засмя.

— Аз пък не знаех, че калорийните компании правят тропически плодове.

— Правят ананаси.

— Вярно. Бях забравил. — Андерсън изчака. — Вие откъде знаете толкова много за плодовете?

— Учих биосистеми и екология в Новия университет на Алабама.

— Това е вашият греамитски колеж, нали? Аз пък бях останал с впечатлението, че там ви учат как да палите ниви.

Другите затаиха дъх при тази провокация, но Хаг само го измери студено с поглед.

— Не си прави труда да ме дразниш. Няма да се хвана на въдицата ти. Ако искаме да възстановим Рая, ще ни е необходимо цялото знание на предишните ери. Преди да дойда тук, цяла година изучавах екосистемите на Югоизточна Азия отпреди Свиването. — Посегна и взе нов плод.

— Това направо ще вбеси калорийните компании.

Луси също посегна към торбата.

— Мислиш, че можем да напълним един ветроход с тези плодове и да ги пратим през Голямата вода? Така де, да фраснем калорийните компании по главите със собствените им камъни? Хората биха платили мило и драго за тези плодове, обзалагам се. Вкусът им е нов и прочие. Можем да ги продаваме като луксозна стока.

Ото поклати глава.

— Първо ще трябва да ги убедиш, че не са заразени с мехурчеста ръжда. А няма да е лесно, предвид червения цвят на кората.

Хаг кимна в знак на съгласие.

— По този път е по-добре да не се тръгва.

— Но калорийните компании го правят — изтъкна Луси.

— Транспортират семена и храна където си поискат. Работят глобално. Защо и ние да не опитаме същото?

— Защото е против самата философия на учението за нишите — каза спокойно Хаг. — Калорийните компании вече си заслужиха място в ада. Няма причина и вие да тичате натам.

Андерсън се изсмя.

— Стига, Хаг. Какво лошо има в предприемаческия дух? Идеята на Луси си я бива. Може дори да сложим твоето лице на щайгите. — Направи греамитския знак за благослов. — Сещаш се, одобрено от Светата църква и така нататък. Сигурно като „СояПРО“. — Ухили се широко. — Какво ще кажеш?

— Никога не бих участвал в такова богохулство — отвърна Хаг и се намръщи. — Храната трябва да идва от мястото си на произход и да си остава там. А не да загнива в трюмовете на кораби, кръстосвайки земното кълбо заради нечия печалба. Веднъж вече тръгнахме по този път и той ни доведе до катастрофа.

— Аха. Пак учението за нишите. — Андерсън си обели още един плод. — Някъде в учението на греамитите все трябва да има ниша и за парите. Защото кардиналите ви до един са въздебели.

— Учението е добро дори паството да се отклонява понякога от него. — Хаг внезапно се изправи. — Благодаря ви за компанията. — Изгледа смръщено Андерсън, но все пак се пресегна през масата и си взе още един плод от торбата, преди да си тръгне.

Всички моментално се отпуснаха.

— За бога, Луси, защо ти трябваше да го викаш? — попита Ото. — От този тип ме побиват ледени тръпки. Напуснах „Компакт“, за да не ми надничат разни греамитски свещеници през рамото. А ти и тук намери да повикаш такъв!

— Чух, че в общото посолство имало още един свещеник — изсумтя Куойл.

— Навсякъде са. Като личинките. — Луси размаха ръка. — Я ми метнете още едно нго.

Всички отново се заеха с плодовете. Андерсън ги наблюдаваше с любопитство и се чудеше дали тези врели и кипели пътешественици няма да родят още някоя идея за произхода на нгото. Макар че рамбутанът беше интересна възможност. Дотук, въпреки лошите новини за унищожените водораслени резервоари и хранителни култури, денят се развиваше по-добре от очакваното. Рамбутан. Интересна дума, която да препрати към учените в Де Мойн. Алтернативна посока на изследване, която да проследят. Възможен отговор на загадката откъде произхожда този тайнствен ботанически обект. Все някъде трябваше да има архивни записи за него. Самият той непременно трябваше да се разрови отново в книгите си и да потърси…

— Я вижте кой идва — измърмори Куойл.

Всички се обърнаха. По стълбите се качваше Ричард Карлайл, със съвършено изгладен ленен костюм. Стигна до сянката на навеса, свали си шапката и почна да я развява пред лицето си.

— И в червата го мразя тоя — прошепна Луси, припали отново лулата и дръпна силно.

— И на какво толкова се усмихва, да се чуди човек? — каза Ото.

— Да пукна, ако знам. Цял дирижабъл изгуби.

Карлайл спря под сянката, плъзна поглед по хората в бара, кимна им и подвикна:

— Здравейте.

— Много е горещо днес — измърмори Ото. Гледаше го втренчено, със зачервено лице и отрова в очите. — Ако не беше тъпото му политиканстване, днес щях да съм богат!

— Не драматизирай. — Андерсън лапна поредното нго. — Луси, дай му да си дръпне от лулата ти. Не ми се ще сър Франсис да ни изрита на жегата, защото Ото се е сбил.

Очите на Луси се бяха оцъклили от опиума, но тя все пак размаха лулата по посока на Ото. Андерсън се пресегна, взе я от пръстите ѝ и я даде на Ото, а после стана и взе празната си чаша.

— Някой друг ще иска ли нещо?

Всички поклатиха умърлушено глави.

Карлайл го посрещна с широка усмивка на бара.

— Грижиш се за милия Ото, а?

Андерсън хвърли поглед назад.

— Луси пуши сериозен опиум. Като си дръпне два пъти от лулата ѝ, няма да може да ходи, камо ли да се бие.

— Дяволска работа е това опиумът.

Андерсън вдигна за тост празната си чаша.

— Същото важи и за пиячката — каза и се надигна да погледне зад бара. — Къде, по дяволите, е сър Франсис?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Обаче не мога — отвърна Андерсън. — Ти много ли загуби?

— Доста.

— Сериозно? Не ми изглеждаш притеснен. — Андерсън махна към другите от Фалангата. — Щото всичко живо мрънка и се оплаква как си вреш носа в политиката и си се сдушил с Аккарат и търговското министерство. А ти си се ухилил до уши. Все едно си тайландец.

Карлайл вдигна рамене. Сър Франсис, елегантно облечен и грижливо фризиран, излезе от една стаичка зад бара. Карлайл си поръча уиски, а Андерсън вдигна подканящо празната си чаша.

— Лед нямам — каза сър Франсис. — Помпаджиите поискаха по-голяма надница.

— Ами плати им.

Сър Франсис поклати глава и взе чашата на Андерсън.

— Ако се пазариш, когато са те хванали за топките, само ги насърчаваш да стиснат по-силно. А за разлика от вас, фарангите, аз не мога да подкупя министерството на околната среда да ме вържат към въглищната решетка.

Обърна се, взе бутилка кхмерско уиски и наля с нетрепващата ръка и отмереното движение на опитен барман. Андерсън се зачуди дали слуховете, които се носеха за сър Франсис, са верни.

Ото, който в момента мънкаше несвързано за „шиваните дир’шапли“, твърдеше, че сър Франсис навремето бил Чаопрая, висш служител на короната, изритан от двореца, след като изгубил позициите си в поредното стълкновение между властовите фракции. Тази теория звучеше точно толкова правдоподобно, колкото и другите — че е бивш слуга на Торния лорд, понастоящем оттеглил се от активна дейност, или че е кхмерски принц, свален от власт и пребиваващ инкогнито в Банкок, след като Тайландското кралство беше погълнало Изтока, разширявайки границите си. Така или иначе, всички бяха единодушни по въпроса, че някога сър Франсис е бил голяма работа — само това обясняваше презрението му към клиентите.

— Плащайте — каза той и остави пълните чаши на бара.

Карлайл се разсмя.

Сър Франсис поклати глава.

— И двамата изгубихте доста на котвените площадки. Всички го знаят. Плащайте.

Карлайл и Андерсън пребъркаха джобовете си за съответното количество монети.

— Мислех, че сме си заслужили поне толкова доверие — оплака се Андерсън.

— Това е политика бе, човек — усмихна се сър Франсис. — Утре може да сте тук. А може отливът да ви е отнесъл като найлоново пликче от времето на Разширението. На всеки ъгъл има шепници, които призовават капитан Джайде да бъде издигнат в Чаопрая, в съветник на двореца. А ако това стане, всички вие, фарангите… — той размаха красноречиво ръка, — ще изчезнете яко дим. — Вдигна рамене. — Радиостанциите на генерал Прача наричат Джайде тигър и герой, а студентските асоциации настояват търговското министерство да бъде затворено и поставено под командването на белоризците. Министерството на търговията се опозори. Онези от търговското и фарангите са си близки колкото фарангите и въшките.

— Браво бе!

Сър Франсис сви рамене.

— Наистина миришете.

Карлайл свъси чело.

— Всички миришат. Горещо е, мамка му.

Андерсън го прекъсна:

— В търговското сигурно са бесни, задето са се опозорили и прочие. — Отпи от топлото уиски и се намръщи. А обичаше алкохол със стайна температура. Преди да дойде тук обаче.

Сър Франсис преброи монетите и ги прибра в касата.

— Министър Аккарат още се усмихва, но японците искат обезщетение за загубите си, а белоризците никога няма да им го дадат. Така че или Аккарат ще плати, за да замаже стореното от Тигъра на Банкок, или ще се опозори и пред японците.

— Мислиш ли, че японците ще си тръгнат?

— Японците са като калорийните компании, вечно търсят начин да се вмъкнат. Никога няма да си тръгнат оттук. — Намръщи се отвратено, премести се в другия край на бара и двамата отново останаха сами.

Андерсън извади едно нго от торбата и го предложи на Карлайл.

— Искаш ли да опиташ?

Карлайл взе плода и го огледа.

— Какво е това, по дяволите?

— Нго.

— Навява ми мисли за хлебарки. — Карлайл направи физиономия. — Не те е страх да експериментираш, признавам. — Върна му нгото и изтри ръцете в панталоните си.

— Страх те е, а? — подразни го Андерсън.

— И жена ми си мреше да опитва нови неща. Направо не можеше да се спре. Видеше ли някаква нова храна, непременно трябваше да я пробва. — Карлайл вдигна рамене. — Ще изчакам до следващата седмица да видя ще почнеш ли да храчиш кръв.

Загледаха се през прахоляка и жегата към лъскавата белота на хотел „Виктория“. В една от тесните улички перачка беше курдисала казаните си близо до останките на порутен небостъргач. Друга жена се миеше — изтъркваше предпазливо тялото си под саронга, който лепнеше мокър по кожата ѝ. Дечурлига тичаха голи сред боклуците, прескачайки отломки отчупен бетон, отлят преди повече от сто години по време на Разширението. В края на улицата се издигаха дигите, които удържаха напора на океана.

— Ти колко загуби? — попита накрая Карлайл.

— Много. Благодарение на теб.

Карлайл замълча. Изпи си уискито, махна за второ и щом Сър Франсис го донесе, попита:

— Наистина ли няма лед? Или се правиш на луд само защото смяташ, че утре няма да сме тук?

— Попитай ме утре.

— Ако и утре съм тук, лед ще има ли?

Сър Франсис се ухили.

— Зависи колко ще плащаш на работниците и мегодонтите да ти разтоварват стоката. Всички говорят как щели да станат богати, като горят калории за фарангите… така че, няма лед за сър Франсис.

— Но ако ние си заминем, няма да имаш клиенти. Какво ще стане с леда ти тогава?

Сър Франсис вдигна рамене.

— Каквото стане — стане.

Карлайл изгледа намръщено гърба на тайландеца.

— Мегодонтски синдикати, белоризци, сър Франсис. Накъдето и да се обърнеш, те чака някой с протегната ръка.

— Това е цената да правиш бизнес — каза Андерсън. — Макар че, ако се съди по усмивката ти на влизане, ти май не си изгубил нищо.

— Просто ми стана кеф, като ви видях да седите оклюмали на верандата, все едно кучето ви е умряло от сибискоза. Пък и дори да сме понесли известни загуби, никой не ни е тикнал в затворническа килия, нали? А това си е повод за усмивка откъдето и да го погледнеш. — Наведе се към Андерсън. — Това не е краят на историята. Изобщо. Аккарат още държи няколко коза в ръкава си.

— Ако притиснеш твърде силно белоризците, те винаги отвръщат на удара — предупреди го Андерсън. — Двамата с Аккарат вдигнахте много шум. Непрекъснато говорите за промяна в митата и квотите за замърсяване. Че и за пружинките даже. А сега от моя помощник чувам същото, което каза и сър Франсис — че всички вестници наричат нашия приятел Джайде Тигъра на кралицата. Че го възхваляват и славословят.

— Твоят помощник? За кого говориш, за онзи параноиден жълтокартски паяк, дето го държиш в офиса си? — Карлайл се изсмя. — Това ви е проблемът на вас. Не си помръдвате задниците и само псувате и пъшкате, докато аз се опитвам да променя правилата на играта. Всички вие сте продукт на Свиването. Дървени философи.

— Не аз изгубих дирижабъл.

— Това е оперативен разход.

— Не мисля, че загубата на една пета от флотилията ти може да мине за оперативен разход.

Карлайл се наведе още по-близо и сниши глас.

— Стига, Андерсън. Тази история с белоризците не е каквото изглежда. Някои хора само ги чакаха да прекрачат границата. — Направи пауза, за да е сигурен, че думите му са разбрани правилно. — Нещо повече, има такива, които се постараха да ги подтикнат натам. Току-що се връщам от лична среща с Аккарат и мога да те уверя, че везните скоро ще се наклонят в наша полза.

Андерсън едва не се разсмя, но Карлайл вдигна предупредително пръст.

— Давай, смей се, но скоро ще ми целуваш задника и ще ми благодариш за новата митническа структура и за обезщетенията, които ще се появят в банковите сметки на всички ни.

— Белоризците никога не плащат обезщетения. Нито когато опожарят нечия ферма, нито когато конфискуват нечий товар. Никога.

Карлайл сви рамене, погледна към напечената от слънцето веранда и отбеляза:

— Мусоните наближават.

— Не мисля. — Андерсън също погледна към ярката светлина навън. — Трябваше да дойдат още преди два месеца.

— О, ще дойдат те, ще дойдат. Може да не е този месец. Може да не е и следващия, но ще дойдат.

— И?

— Министерството на околната среда очаква доставка на резервни части за градските помпи, онези при вълноломите. Спешна доставка. За седем помпи. — Направи пауза. — Та къде според теб се намира въпросното оборудване?

— Ами просветли ме.

— От другата страна на Индийския океан. — Внезапна хищническа усмивка разтегна лицето на Карлайл. — В един хангар в Калкута, който случайно е моя собственост.

Андерсън се огледа нервно.

— За бога, тъпо копеле такова! Сериозно ли говориш?

Сега всичко придобиваше смисъл. Хвалбите на Карлайл, странната му самоувереност. Склонността му да поема чудовищни рискове беше пословична. От друга страна, обичаше да преувеличава и беше трудно да отсееш истината от фукните му. Когато казваше, че говори в ушенцето на Аккарат, това най-вероятно означаваше, че има вземане-даване със секретарите му. Празни приказки, и толкова. Но това.

Андерсън понечи да попита за подробности, но видя сър Франсис да се приближава и се отказа. Очите на Карлайл светеха пакостливо. Сър Франсис сложи чаша с уиски до ръката на Андерсън, но на него вече не му се пиеше. Изчака сър Франсис да се отдалечи и наведе глава към Карлайл.

— Държиш града за заложник?

— Белоризците, изглежда, са забравили, че имат нужда от външния свят. Новото Разширение вече се задава на хоризонта, всяка нишка води към всички други нишки, а те още разсъждават като във времената на Свиването. Не проумяват колко зависими са станали от фарангите. — Сви рамене. — В момента белоризците са само фигурки върху шахматна дъска. Представа си нямат кой ги мести и че не могат да ни спрат по никакъв начин.

Гаврътна поредното уиски и остави чашата на бара.

— Трябва всички да пратим цветя на онова белоризо копеленце Джайде. Чудесно си свърши работата той. Като се има предвид, че половината помпи на града не работят… — Отново сви рамене. — Хубавото на тайландците е, че са много досетливи. Дори няма да се наложи да ги заплашвам. Сами ще се сетят и ще направят каквото трябва.

— Голям риск поемаш.

— А нима животът не е риск? — Карлайл го удостои с цинична усмивка. — Утре може всички да пукнем от нов вариант на мехурчестата ръжда. Или да станем най-богатите хора в кралството. Тайландците играят сериозно и с големи залози. Същото трябва да правим и ние.

— Аз просто бих ти опрял пружинников пистолет в главата и бих изтъргувал живота ти срещу помпите.

— Браво! — засмя се Карлайл. — Сега вече мислиш като истински тайландец. Но аз съм се подсигурил и от този ъгъл.

— Как? С търговското министерство? Аккарат не разполага с биячи, които да те вардят.

— Разполага с нещо по-добро. С генерали.

— Пиян си. Армията се ръководи от приятелския кръг на генерал Прача. Ако старият крал не се беше намесил преди Прача да смаже окончателно Аккарат при последния, им сблъсък, белоризците вече щяха да управляват цялата страна.

— Времената се променят. Белоризците на Прача и подкупите, които вземат, вбесиха много хора. Хората искат промяна.

— Ти за революция ли говориш?

— Революция ли ще е, ако дворецът я поиска? — Карлайл посегна небрежно през бара, взе шишето и си наля уиски. Уви, бутилката беше почти празна. Той вдигна вежда към Андерсън. — А. Сега вече ме слушаш внимателно, виждам. — Кимна към чашата му. — Това ще го пиеш ли?

— Колко нависоко е стигнал заговорът ви?

— Искаш да участваш ли?

— А ти би ли ме поканил?

— И още питаш? — Карлайл сви рамене. — Когато отвори твоята фабрика, Йейтс утрои надниците на водачите от Мегодонотския синдикат. Хвърляше пари наляво и надясно. Трудно е да не забележиш такова финансиране.

Кимна към останалите имигранти, които играеха унило на покер и чакаха жегата да намалее, за да се заловят най-сетне с работата си, с ходенето по курви или е пасивното чакане на следващия ден.

— Онези там… те са деца. Деца, които са облекли дрехите на мама и татко и си играят на големи. Ти си различен.

— Мислиш, че сме богати?

— О, стига театър. Твоите товари пътуват с моите дирижабли все пак. — Карлайл го изгледа многозначително. — Знам откъде идват товарите ти, преди да пристигнат в Калкута.

Андерсън се престори, че не му пука.

— Е, и?

— Огромната част идва от Де Мойн.

— И смяташ, че си струва да говориш с мен, защото имам инвеститори от „Мидуест“? Нима всички не търсят инвеститори там, където има най-много пари? Какво толкова, ако някоя богата вдовица иска да експериментира с пружинници? Четеш твърде много между редовете.

— Така ли? — Карлайл се огледа и пак приближи глава до неговата. — Хората говорят за теб.

— В смисъл?

— Казват, че проявяваш необичаен интерес към семената. — Карлайл погледна многозначително обелката от нгото, която лежеше на бара между тях. — В наши дни всички си отваряме очите за тези неща. Но само ти плащаш за информация по въпроса. Само ти разпитваш за белоризците и генехакерите.

Андерсън се усмихна студено.

— Говорил си с Роли.

Карлайл въздъхна.

— Ако това ще те утеши, не ми беше лесно. Той не искаше да говори за теб. Изобщо.

— Трябвало е да помисли малко повече.

— Без мен не може да получи подмладяващите си процедури. — Карлайл сви рамене. — Ние имаме търговски представители в Япония. А ти не си в състояние да му предложиш още десетина години лесен живот.

Андерсън се изсмя насила.

— Разбира се. — Усмихна се, но вътрешно кипеше. Налагаше се да отстрани Роли. А и Карлайл навярно. Проявил беше немарливост. Изгледа нгото с отвращение. Допуснал бе всички да видят какво занимава мислите му. Дори пред греамитския свещеник се беше издал, а сега и това. Лесно беше да свали гарда човек. Да забрави по колко линии може да се издъни. А после влизаш един ден в бара и някой те шамаросва през лицето.

— Ако само можех да говоря с някои хора. Да обсъдим определени варианти за… — Карлайл не довърши, кафявите му очи наблюдаваха Андерсън за някакъв знак на съгласие. — За мен е без значение за коя компания работиш. Ако правилно съм разбрал какво те интересува, не е изключено целите ни да лежат в една и съща посока.

Андерсън потропа с пръсти по бара и свъси замислено вежди. Ако Карлайл изчезнеше, щеше ли това да вдигне шум? С малко късмет дори би могъл да го припише на нахъсаните белоризци… После попита:

— Смяташ, че имаш шанс, така ли?

— Няма да е първият път, когато тайландците реформират правителството си със сила. Хотел „Виктория“ нямаше да съществува, ако министър-председателят Сурауонг не беше изгубил главата и имуществото си в преврата от дванайсети декември. Тайландската история е пълна с промени в администрацията.

— Проблемът е, че щом говориш с мен за това, вероятно си говорил и с други. Може би с твърде много други.

— С кои други да говоря? — Карлайл кимна към останалите от Фарангската фаланга. — Те са нищо. Не бих си и помислил да ги включа в плановете си. Твоите хора, от друга страна… — Карлайл замълча, обмисляйки внимателно думите си. — Виж, Аккарат има известен опит с тези неща. Белоризците са си създали много врагове. И не само сред фарангите. Проектът ни е супер, трябва му само малко помощ в набирането на инерция. — Отпи глътка уиски, примлясна и остави чашата. — Ако планът успее, последствията ще са много благоприятни за нас. — Задържа погледа на Андерсън. — За теб. И за твоите приятели в „Мидуест“.

— Ти какво ще спечелиш?

— Търговия, разбира се. — Карлайл се ухили. — Ако тайландците обърнат лице навън, вместо да клечат зад стените си, моята компания ще се разшири. Ще има добри условия за бизнес. На твоите хора едва ли им е приятно да висят на Кох Ангрит и да чакат местната реколта да се провали, за да продадат няколко тона Ю-Текс или СояПРО на кралството. Сигурно и те предпочитат свободната търговия вместо чакането на карантинния остров. Аз определено я предпочитам.

Андерсън го измери с поглед. Опитваше се да прецени доколко може да му има доверие. Вече две години пиеха заедно, случваше се да ходят заедно по курви, договаряли бяха сделки за транспорт и доставка само с едно джентълменско ръкостискане, но истината бе, че Андерсън знаеше много малко за него. В централата имаха досие за Карлайл, но папката беше доста тънка. Андерсън мислеше трескаво. Семенната банка беше някъде тук и го чакаше. С едно по-сговорчиво правителство…

— Кои генерали са с теб?

Карлайл се разсмя.

— Ако ти отговоря, ще решиш, че съм глупак, който не може да пази тайна.

Този човек беше плямпало и нищо повече, реши Андерсън. Налагаше се да уреди изчезването му — бързо и без много шум, преди собственото му прикритие да е отишло по дяволите.

— Звучи интересно. Може би трябва пак да поговорим за общите си цели.

Карлайл отвори уста да каже нещо, после спря, усмихна се и поклати глава.

— О, не. Ти не ми вярваш. — Сви рамене. — Хубаво. Изчакай тогава. Мисля, че след два дни ще си промениш мнението. Тогава пак ще говорим. — Изгледа го многозначително. — И ще говорим на място по мой избор.

— Защо да чакаме? Какво толкова ще се промени?

Карлайл си сложи шапката и се усмихна.

— Всичко, скъпи мой фаранг. Всичко.