Момиче на пружина

29.

Въпреки вечерния час и пощръклелите белоризци Андерсън-сама я засипваше с внимание до степен на безразсъдство. Почти сякаш се опитваше да компенсира нещо. Но всеки път, когато Емико подхванеше темата за Роли и парите, които му дължи, Андерсън-сама само се усмихваше потайно и ѝ казваше да не се тревожи. И че нещата били задвижени.

— Моите хора идват — казваше той. — Скоро всичко ще се промени. Няма да има повече белоризци.

— Звучи прекрасно.

— И ще бъде прекрасно. Ще замина за няколко дни да уредя нещата. Когато се върна, всичко ще бъде различно.

А после изчезна, като ѝ заръча да кара постарому и да не казва нищо на Роли. Даде ѝ ключ за апартамента си.

Ето как Емико се събуди привечер в легло с чисти чаршафи в прохладна стая с вентилатор на тавана, който се въртеше бавно. Вече не помнеше кога за последно е заспивала без болка или страх. Мисълта я опияни. Стаите бяха тъмни, само уличните лампи, трептящи като светулки, разпръскваха мрака.

Гладна беше. Много гладна. Отиде в кухнята и претърси шкафовете за бисквити, солети, кексчета, каквото и да е. Не намери пресни зеленчуци, но откри ориз, соя и рибен сос. Сложи вода на газовия котлон, като не спираше да се диви на факта, че Андерсън-сама държи незаключена бутилка с метан в апартамента си. Това ѝ се струваше истински лукс, невиждан лукс. Не беше за вярване, че до неотдавна самата тя беше приемала тези удобства за нещо естествено. По онова време, времето на Гендо-сама и Киото, Емико живееше в луксозна мансарда с изглед към храма Тоджи и наблюдаваше спокойните движения на старците в черни роби, които обслужваха светилището.

Това отминало време ѝ се струваше като сън. Есенното небе с чистата си безветрена синевина. Децата от тяхната ясла за Нови хора, които хранят патиците или изучават съсредоточено ритуала на чайната церемония, а тя ги гледа с тиха радост.

Помнеше собственото си обучение.

Потръпна зиморничаво. Обучили я бяха в съвършенство. Превърнали я бяха в съвършена слугиня за бъдещия ѝ господар. Помнеше как Гендо-сама я взе, обсипа я с внимание, а после я захвърли като кора на портокал. Такава е била съдбата ѝ. Случилото се беше закономерност, а не каприз на случайността.

Загледа се, присвила очи, в тенджерката с вряща вода, в ориза, който беше отмерила така съвършено — не с мерителна чашка, а на око с обикновена купа, понеже знаеше колко точно ще ѝ трябва — и който след това, без да се замисля, беше разстлала на съвършен пласт като да беше не ориз, а чакъл в градина, сякаш се готвеше за медитация, сякаш цял живот щеше да рисува кръгове с вилица, както японските градинари рисуваха с гребло по чакъла.

Замахна. Купичката с ориза се пръсна, парчета порцелан се разлетяха във всички посоки, тенджерката хвръкна, врели капки уловиха светлината като скъпоценни камъни.

Емико стоеше в средата на вихрушката, гледаше как капчиците летят, а оризовите зърна висят във въздуха като нарисувани, всичко това на стопкадър, сякаш оризът и водата са пружинки, накъсали полета си, както тя принудително куцукаше с насечените си движения през света, странна и неестествена в очите на обикновените, нормалните хора. В очите на хората, които така отчаяно се опитваше да задоволи.

„Виж докъде те доведе желанието ти да служиш.“

Тенджерата се удари в стената. Оризови зърна се пръснаха по мраморния под. Вода измокри всичко. Тази нощ Емико щеше да разбере къде се намира селото на Новите хора. Мястото, където нейни себеподобни живееха без господари. Където служеха единствено на себе си. Макар да повтаряше утешително, че неговите хора идвали, Андерсън-сама винаги щеше да си остане нормален, а тя винаги щеше да е момиче на пружина и винаги щеше да служи.

Потисна импулса си да почисти, да приведе апартамента в ред, за да е доволен Андерсън-сама, когато се върне. Вместо това се застави да огледа добре стореното, да го запомни, да си внуши, че вече не е робиня. Ако Андерсън-сама искаше да се почисти, имаше хора, които да му свършат мръсната работа. Тя беше нещо друго. Нещо различно. Беше оптимална по свой си начин. И ако преди беше живяла като привързан сокол, Гендо-сама беше направил нещо, с което да заслужи благодарността ѝ. Беше ѝ срязал каишките. Сега Емико можеше да полети свободна.

Не беше трудно да се промъкне в мрака. Крачеше отскокливо през тълпата с начервени устни, гримирани очи и лъскави сребърни халки на ушите.

Беше от Новите хора и се придвижваше сред навалицата така спокойно и гладко, че никой не ѝ обръщаше внимание. А тя им се смееше. Смееше се и се провираше сред тях. Нещо самоубийствено тиктакаше в пружинската ѝ природа. Емико се криеше на открито. Не подтичваше. Съдбата я беше приютила на сигурно в шепата си.

Промъкваше се през множеството, а хората се дърпаха при вида на пружинката, смесила се с тях, възмутени от нахалството на този мерзък промишлен артикул, дръзнал да опетни с присъствието си тротоарите им. Сякаш тяхната земя можеше да се мери с островите, където Емико беше създадена. Дори съдържанието на мръсната канализация в Япония беше бистра водица в сравнение с това пренаселено смрадливо място. Слепи бяха, не виждаха каква чест им прави тя с присъствието си. Засмя се уж наум, но после по реакцията на околните разбра, че се е разсмяла на глас.

Белоризци. Светлите им униформи улавяха оскъдната светлина сред навалицата от мегодонти и ръчни колички. Емико спря до парапета на един мост над канала. Загледа се във водата отдолу, изчаквайки заплахата да отмине. Видя отражението си във водната повърхност, огряно от треперливата светлина на уличните лампи. Хрумна ѝ, че ако се взира достатъчно дълго в сиянието, би могла да се слее с водата. Да стане водна фея. Нима така или иначе не беше част от плаващия свят? Нима не заслужаваше да се потопи и бавно да потъне? Прогони тази мисъл. Тази мисъл беше на старата Емико. Онази Емико, която не можеше да полети.

Някакъв мъж се приближи и се опря на парапета. Емико не вдигна глава, наблюдаваше отражението му във водата.

— Обичам да гледам как децата си правят състезания с хартиени лодки по каналите — каза той.

Тя кимна, без да отрони дума.

— Нещо специално ли виждаш във водата? Затова ли я гледаш толкова дълго?

Тя поклати глава. Бялата му униформа зеленееше под светлината на метановите лампи. Стоеше толкова близо до Емико, че протегнеше ли ръка, би могъл да я докосне. Как ли щяха да се променят милите му очи, ако пръстите му се опареха от допира с неестествено горещата ѝ кожа.

— Няма причина да се страхуваш от мен — каза мъжът. — Това е само униформа. Не си направила нищо нередно.

— Не — прошепна тя. — Не ме е страх.

— Браво. Хубаво момиче като теб не бива да се страхува. — Замълча. — Акцентът ти е странен. Когато те видях, реших, че сигурно си от чаожойските китайци…

Тя поклати съвсем леко глава. Въпреки това движението не се получи съвсем гладко.

— Съжалявам. Японка съм.

— В някоя от фабриките ли работиш?

Тя вдигна рамене. Мъжът я прониза с поглед. Емико се застави да обърне глава — много бавно, много внимателно, много гладко, без да трепне, без да насече нито веднъж — и да го погледне в очите, да срещне втренчения му поглед. Оказа се по-стар, отколкото ѝ се бе сторило отначало. На средна възраст сякаш. Или не. Може да беше млад, но изхабен от ужасната си работа. Емико побърза да прогони съчувствието, стисна зъби пред генетично заложената нужда да угоди на всяка цена, дори на такъв като него, който би я убил с голи ръце, без да се замисли. Много бавно насочи поглед обратно към водата.

— Как се казваш?

Тя се поколеба.

— Емико.

— Хубаво име. Означава ли нещо?

Тя поклати глава.

— Нищо особено.

— Много си скромна за такава красавица.

Тя отново поклати глава.

— Не. Не. Грозна съм… — Замълча, видяла опуления му поглед, осъзнала, че е допуснала грешка. Че движението я е издало. Очите му бяха отворени широко, пълни с изненада. Емико отстъпи назад, зарязала преструвките.

Погледът му се втвърди.

— Пружинка — прошепна той.

Тя се усмихна напрегнато.

— Грешката ви беше неволна.

— Покажи ми разрешителното си за пребиваване в страната.

Емико се усмихна.

— Разбира се. Сигурна съм, че го взех. Ей сега. — Отстъпи назад, без да крие издайническите движения на сбърканата си природа. Той се протегна да я хване, но Емико се отскубна, обърна се, хукна и се гмурна в навалицата, следвана от виковете му.

— Спрете я! Спри! В името на министерството! Спрете пружинната!

Цялото ѝ същество надаваше вой, умоляваше я да спре, да се подчини на заповедта. Единствено с цената на огромни усилия Емико продължи да тича въпреки осезаемия спомен за бича на Мидзуми-сенсей, който бе играл по гърба ѝ при всяко неподчинение, за острия ѝ език, чието жило беше опитвала всеки път, когато дръзнеше да оспори чуждите желания.

Гореше от срам, докато заповедите на белоризеца ехтяха зад нея, а после откри, че навалицата я е погълнала, че мегодонтският трафик се лее тежко край нея, а белоризецът е останал някъде назад, твърде бавен, за да открие в коя пресечка е свърнала да възстанови силите си.

Криеше се от белоризците и това я забави, но от друга страна криеницата ѝ харесваше. Беше игра, която вече можеше да играе. Стига да внимаваше, да действаше бързо и да се придвижваше на прибежки, никак не беше трудно да ги избягва. По време на „прибежките“, когато набереше скорост, Емико се дивеше на движенията си, така стряскащо плавни и течни, сякаш тялото ѝ най-сетне е открило истинската си природа. Сякаш дългогодишното обучение и камшикът на Мидзуми-сенсей са имали за цел да скрият това себепознание, да го заровят дълбоко, а сега тя го е открила.

Накрая стигна до „Плоенчит“ и хлътна в кулата. Както винаги, Роли я чакаше на бара, нетърпелив. Вдигна очи да я погледне.

— Закъсняваш. Ще те глобя за закъснението.

Емико се застави да потисне чувството за вина, макар гласно да се извини:

— Простете, Роли-сан.

— Върви да се преоблечеш. И побързай. Тази нощ имаш важни гости. Много важни. Скоро ще дойдат.

— Искам да те питам за селото.

— Какво село?

Емико удържа милото си изражение. Беше ли я излъгал? През цялото време ли е било лъжа?

— Където живеят Новите хора.

— Още ли се тормозиш за това село? — Той поклати глава. — Казах ти. Плати си дълговете и аз ще се погрижа да отидеш там, щом толкова искаш. — Махна ѝ към гримьорните. — А сега иди се преоблечи.

Емико понечи да го притисне, но се отказа и кимна мълчаливо. По-късно. Когато Роли-сан се напие. Тогава щеше да е по-сговорчив и Емико щеше да му измъкне нужната информация.

Каника беше в гримьорната и обличаше сценичния си костюм. Изгледа намръщено Емико, но не каза нищо. Емико се преоблече и излезе да изпие първата си чаша вода с лед за вечерта. Изпи я бавно и внимателно, наслаждавайки се в пълна мяра на прохладата и облекчението, които я изпълниха въпреки душната жега, излъчваща се от стените на кулата. Светлините на града надничаха през отворените прозорци. Отвисоко гледката беше красива. Ако се изпразнеше някак от нормалните хора, градът дори би могъл да ѝ хареса, помисли си тя. Отпи още една глътка вода.

Шепот — на изненада и като предупреждение. Жените паднаха на колене и опряха чела в пода. Емико направи същото. Пак онзи мъж. Суровият. Онзи, който беше дошъл с Андерсън-сама. Емико се огледа за Андерсън-сама, с надеждата, че и той е тук, но не го видя никъде. Сомдет Чаопрая и приятелите му изглеждаха подпийнали и в настроение.

Роли скочи да ги посрещне и ги заведе в стаята за ВИП гости.

Каника прошепна в ухото ѝ:

— Побързай с водата, пружинке. Чака ни работа.

Емико едва не ѝ се озъби. Овладя се навреме. Би било лудост. Но все пак я погледна в очите и отправи мълчалива молитва към боговете за възможност да се разплати с Каника за всички унижения, на които я беше подлагала. Но първо трябваше да разбере къде се намира селото.

Стаята за ВИП гости беше пълна с мъже. И тук прозорците зееха, но вратата беше затворена и въздухът почти не помръдваше. Колкото до самото представление, то беше дори по-лошо от нещата, които Емико търпеше на сцената. На сцената Каника се придържаше към нещо като сценарий. Тук я развеждаше из стаята, представяше я на мъжете, насърчаваше ги да я пипат, да усетят колко гореща е кожата ѝ, казваше неща от сорта на: „Харесва ли ви? Смятате, че е гнусна кучка, нали? Само почакайте. Скоро ще видите нещо наистина гнусно.“ Големият шеф, телохранителите и приятелите му се смееха, обсъждаха я, щипеха я по задника, дърпаха гърдите ѝ, пъхаха пръсти между бедрата ѝ, всичките превъзбудени от новото развлечение.

Каника посочи масата.

— Качвай се.

Емико се покатери несръчно върху лъскавия черен плот. Каника ѝ се сопна, накара я да се разходи напред-назад по масата, да се поклони. После я накара да им покаже ситната си стъпка, насечената си пружинска стъпка, а междувременно алкохолът се лееше, част от момичетата влязоха и седнаха при мъжете, всички се смееха, обсъждаха я, а после, както си му беше редът, Каника я изнасили.

Накара я да легне на масата. Мъжете се струпаха да гледат, Каника го направи бавно, усилвайки натиска, първо раздразни зърната на гърдите ѝ, после плъзна изкуствения член между краката ѝ, разбуждайки отклика, който ѝ беше заложен генетично и който Емико не можеше да контролира без значение колко се бунтуваше душата ѝ.

Мъжете крещяха одобрително и все по-енергично. Окуражена и зачервена от възбуда, Каника надмина себе си. Клекна над лицето ѝ. Разтвори бузите на задника си и накара Емико да се включи. Тя се подчини, на което мъжете реагираха с бурен смях, а Каника не млъкваше:

— О, да, чувствам езика ѝ.

После:

— Харесва ли ти вкуса, пружинке мръсна?

Към мъжете:

— Харесва ѝ. На всички мръсни пружинки им харесва.

Още смях.

— Давай, мръсницо. Давай.

А после се смъкна още по-ниско, задушавайки я, принуждавайки я да удвои усилията си, унижавайки я почти до смърт. Ръката на Каника се присъедини към езика ѝ да усили удоволствието от нейното подчинение.

Емико я чу да казва:

— Искате ли да я видите? Заповядайте, моля.

Емико усети ръце да разтварят бедрата ѝ докрай, да я разкриват напълно. Пръсти зашариха по гънките ѝ, проникнаха в нея. Каника се смееше.

— Искате да я чукате? Моля. Дайте да ѝ хвана краката. Стисна глезените ѝ и ги дръпна нагоре и настрани.

— Не — прошепна Емико, но Каника беше неумолима. Разтвори краката ѝ докрай.

— Бъди добра пружинка. — Настани се отново върху лицето ѝ, обличайки унижението ѝ в думи: — Ще смуче всичко, дето ѝ го сложите в устата — каза тя и мъжете се разсмяха. А после седна върху лицето ѝ. Емико не виждаше нищо, само чуваше как Каника я нарича курва, кучка, гнусна пружинска играчка. Нищо повече от обикновен вибратор…

А после се възцари тишина.

Емико понечи да се раздвижи, но Каника я натисна със задника си, отделяйки я от околния свят.

— Не мърдай — каза ѝ.

А после:

— Не. Използвайте това.

Емико усети как мъжете хващат ръцете ѝ и ги притискат към плота на масата. Пръсти я ръчкаха, дълбаеха, пронизваха.

— Сложете ѝ малко олио — прошепна Каника с напрегнат от възбуда глас. Ръцете ѝ се стегнаха около глезените на Емико.

Влага по ануса, после натиск, студен.

Емико изстена жално. Натискът отслабна за миг, но после Каника извика:

— И вие наричате себе си мъже? Чукайте я! Вижте я как се гърчи. Вижте как се мятат ръцете и краката ѝ, като го вкарате! Накарайте я да ви изтанцува танца на пружинката.

Натискът се върна, мъжете я хванаха по-здраво. Емико не можеше да помръдне. Студеното нещо се притисна отново в ануса ѝ, проникна, разчекна я, изпълни я и тя извика.

Каника се изсмя.

— Точно така, пружинке, време е да си заработиш издръжката. Ще те пусна да станеш, когато ме накараш да свърша.

И Емико отново започна да лиже трескаво, олигавена и задъхана като куче, отчаяна, а бутилката от шампанско влезе отново в нея, излезе, влезе дълбоко, изгаряйки я.

Мъжете се заливаха от смях.

— Глей как се мята само!

Сълзи избиха на очите ѝ. Каника ѝ крещеше, че не се старае достатъчно, а соколът, ако изобщо е имало сокол в Емико, ако изобщо е съществувал някога, вече беше мъртъв, провиснал безжизнено. Не му било писано да живее, да полети, да избяга. Роден е бил за подчинение. И Емико за пореден път си научи урока. Научи къде ѝ е мястото.

Цяла нощ Каника ѝ дава уроци за достойнствата на послушанието, а Емико я умоляваше, обещаваше ѝ да направи всичко, което поиска, стига болката и насилието да спрат, обещаваше, че ще слуша, че ще се подчини, че ще направи абсолютно всичко, стига да ѝ позволят на нея, пружинката, да поживее още малко. А Каника се смееше ли, смееше.

Станало бе много късно, когато Каника най-сетне приключи с нея. Емико седеше до една стена, изтощена, прекършена. Спиралата ѝ се беше разтекла. Отвътре беше мъртва. По-добре да си мъртва, отколкото да си пружинка, мислеше си тя. Гледаше тъпо как един мъж вади кофа и парцал да измие пода. В другия край на бара Роли си пиеше уискито и се смееше.

Мъжът с парцала се приближаваше бавно. Емико се зачуди дали няма да забърше и нея с другия боклук. Дали няма да я изнесе навън и да я захвърли на някое от уличните сметища, където да я намерят хората на Торния лорд. Би могла просто да си лежи там, на торището… захвърлена, както я беше захвърлил Гендо-сама. Защото тя си беше боклук. Сега вече го разбираше. Мъжът почистваше пода около нея.

— Защо не ме изхвърлиш? — изграчи тя. Мъжът я погледна стреснато, после сведе поглед към парцала си. И продължи да търка пода. — Отговори ми! — викна тя. — Защо не ме изхвърлиш? — Думите ѝ отекнаха в просторното помещение.

Роли вдигна глава и се намръщи. Емико си даде сметка, че говори на японски. Повтори казаното на тайландски:

— Защо не изхвърлиш и мен? И аз съм боклук. Изхвърли ме!

Чистачът се сепна и отстъпи назад със смутена усмивка.

Роли се приближи. Коленичи до нея.

— Емико. Стани. Плашиш чистача.

— Не ми пука.

— О, напротив. — Кимна към вратата на частната стая, където мъжете си почиваха, пиеха и си приказваха след груповото изнасилване. — Имам бонус за теб. Тези момчета са щедри с бакшишите.

— Дават бакшиши и на Каника, нали?

Той я измери с поглед.

— Не е твоя работа.

— Тройни бакшиши? А на мен даваш петдесет бахти?

Очите му се присвиха.

— Недей — предупреди я той.

— Или какво? Ще изхвърлиш Емико в метанов компостер? Ще ме дадеш на белоризците?

— Не ме изкушавай. И гледай да не ме ядосаш. — Стана. — Като приключиш със самосъжалението, ела да си вземеш парите.

Емико го гледаше тъпо как се връща на високото си столче пред бара и си поръчва питие. Хвърли ѝ поглед през рамо и каза нещо на Даенг, който се усмихна послушно и наля вода с лед в една чаша. Роли се обърна към Емико и ѝ посочи чашата. Пъхна под нея лилава банкнота. После надигна своята и спря да ѝ обръща внимание, сякаш не усещаше втренчения ѝ поглед.

Какво се случваше с момичетата на пружина, след като ги прекършат? Не беше чувала за момиче на пружина, което да е умряло. Случваше се господарите да починат, ако са стари. Но момичетата на пружина живееха. Всичките ѝ приятелки бяха живи и здрави. Живееха по-дълго от нормалните хора. Така и не беше питала Мидзуми-сенсей за това. Емико се довлече със залитане до бара. Облегна се на него. Надигна чашата с ледената вода. Роли ѝ побутна банкнотата.

Емико допи водата. Преглътна кубчетата лед. Усети студеното да я изпълва отвътре.

— Е, пита ли вече?

— За какво? — Роли редеше пасианс на бара.

— За пътуването на север.

Той я погледна, после обърна следващите три карти. Помълча, после каза:

— Това е мъчна работа. Не е нещо, дето да го уредиш за един ден.

— Пита ли?

Погледна я отново.

— Да. Питах. Белоризците не пускат никого да напусне града. Побеснели са заради убийството на Джайде. Когато ситуацията се промени, ще ти кажа.

— Искам да замина на север.

— Знам, каза ми вече. Изкарай достатъчно пари и ще стане.

— Изкарвам предостатъчно. Искам да замина сега.

Шамарът дойде бързо, но не я изненада. Беше бърз като за Роли, но не и за нея. Емико гледаше как ръката му се засилва към лицето ѝ, гледаше я със същата раболепна благодарност, която изпитваше, когато Гендо-сама я водеше на хубав ресторант. Ударът жилна бузата ѝ, после мястото изтръпна. Емико вдигна ръка, докосна с пръсти удареното, вкуси с наслаждение болката.

Роли я изгледа студено.

— Ще заминеш, когато аз кажа, мамка му.

Емико наклони съвсем леко глава, така че заслуженият урок да се слегне до сърцевината ѝ.

— Няма да ми помогнеш, така ли?

Роли вдигна рамене и се зае отново с пасианса.

— Съществува ли изобщо това село? — попита тя.

Роли я стрелна разсеяно с поглед.

— Ми да. Щом от тази мисъл ти става по-добре. Там си е. Ако продължаваш да ме тормозиш обаче, може и да изчезне. Разкарай ми се от главата.

Соколът висеше мъртъв. Тя беше мъртва. Материал за торището. Месо за града, гнилоч за газените лампи. Емико гледаше Роли. Соколът лежеше мъртъв.

А после ѝ хрумна, че някои неща са по-лоши от умирането. Някои неща никога не можеха да се родят.

Юмрукът ѝ беше много бърз. Гърлото на Роли-сан беше меко.

Старецът се килна, ръцете му литнаха към гърлото, очите му се опулиха невярващо. Всичко се случваше много бавно — Даенг се обръща, чул трясъка на стола; Роли лежи на пода, отваря и затваря уста като риба на сухо, опитва се да поеме въздух; чистачът изпуска парцала си; Нои, Саенг и клиентите им, които стоят в другия край на барплота за по едно последно питие, преди да си тръгнат заедно — всички се обръщат към звука, но бавно, много бавно.

Роли още се бореше за глътка въздух, когато Емико хукна към ВИП стаята и мъжа, който я беше наранил най-жестоко. Мъжът, който седеше с приятелите си, смееше се и не даваше пет пари за болката, която е причинил.

Отвори с трясък вратата и нахлу в стаята. Мъжете вдигнаха очи. Глави се обръщаха, уста се отваряха за вик. Телохранителите посегнаха към пружинниковите си пистолети, но всички бяха бавни, твърде, твърде бавни.

Нито един от тях не беше Нов човек.