Момиче на пружина

26.

Хок Сенг клечеше в една пресечка недалеч от фарангската промишлена зона. Отдавна се беше стъмнило, но по улиците още обикаляха белоризци. Където и да отидеше, стигаше до униформени кордони. Ветроходи клечаха на пустите кейове и чакаха разрешение да разтоварят. В индустриалната зона служители на министерството висяха на всеки ъгъл и връщаха всички — работници, собственици, магазинери. Пускаха само онези, които имаха адресна регистрация. Местните.

Понеже нямаше друг документ за самоличност освен жълтата си карта, Хок Сенг изгуби часове, докато прекоси града, избягвайки пропускателните пунктове. Маи му липсваше. Младите ѝ очи и уши му бяха вдъхвали увереност. Сега клечеше с чешърките в препиканото кьоше, гледаше как белоризците проверяват документите на поредния минувач, ругаеше наум и се чудеше как ще стигне до фабриката на „Жива вода“. Смелостта му беше изневерила. Побягнал бе, вместо да обере сейфа. По-добре да беше рискувал, да беше заложил всичко на една карта. А сега беше твърде късно. Сега белоризците контролираха целия град, а жълтите карти бяха любимата им мишена. Обичаха да изпробват палките си върху жълтокарти черепи, обичаха да им дават урок. Ако не беше огромното влияние на Торния лорд, жълтите карти в Разширителните кули вече щяха да, са изклани, в това Хок Сенг не се съмняваше. Министерството на околната среда гледаше на жълтите карти така, както гледаше на заразите и агресивните растителни и животински видове, за чийто контрол отговаряше. Ако зависеше от тях, белоризците щяха да избият китайските бежанци до крак, а после щяха да си посипят главата с пепел пред Невръстната кралица като извинение за прекомерния си ентусиазъм. Но първо щяха да ги избият.

Млада жена намали крачка, мина през кордона и се отдалечи по улицата в индустриалната зона. Фабриката беше толкова примамливо близо и в същото време така недостъпна.

Обективно погледнато, сигурно беше по-добре, че фабриката е затворена. По-сигурно беше за всички. Ако не беше до такава степен зависим от съдържанието на сейфа, Хок Сенг отдавна щеше да е докладвал за появилата се в цеха инфекция и после да изчезне, казвайки сбогом на цялата тази история. И все пак някъде там в заразения въздух на фабриката, над миазмите и мръсната пяна на водораслените резервоари, спецификациите го зовяха.

Идеше му да си оскубе и малкото останала коса.

Впери поглед в пропускателния пункт, сякаш можеше да прогони белоризците със силата на волята си, да насочи вниманието им другаде. Помоли се на богинята Куан Ин, помоли се и на дебелия златен Буда за малко късмет. Добереше ли се до спецификациите, с финансовата подкрепа на Торния лорд можеше да направи чудеса. Да си осигури бъдещето, живота. Да направи щедри приношения на предците си. Може би да си вземе съпруга. А защо не да си родят син, който да продължи името му. Дори би могъл да…

Патрул мина недалеч от него. Хок Сенг се сви по-навътре в сенките. Тукашните патрули му напомняха за времето, когато Зелените ленти започнаха да обикалят улиците нощем. В началото уж само се оглеждаха за двойки, които се държат за ръцете след залез-слънце и подкопават морала.

Какво беше казал Хок Сенг на децата си тогава? Казал им беше да внимават, обяснил им бе, че консерватизмът идва и си отива като приливите и отливите и че ако те не могат да живеят открито и свободно като родителите си, какво толкова? Нима не бяха сити, нима нямаха семейство и приятели, с които да си правят компания? Зад високите стени на именията им нямаше никакво значение какво мислят Зелените ленти, нали така?

Още един патрул. Хок Сенг се обърна и хлътна още по-навътре в пресечката. Нямаше начин да се вмъкне в индустриалната зона. Белоризците бяха решили да затворят министерството на търговията и да нанесат жесток удар на фарангите. Хок Сенг се намръщи и пое обратно по сложния заобиколен маршрут към своята къщурка.

Другите в министерството бяха корумпирани, но Джайде не беше. Това трябваше да му се признае, защото беше истина. Дори „Сауатдее Крунг Теп!“, шепникът, който го беше обичал най-много и който го оплю най-жестоко по-късно, когато Джайде изпадна в немилост, сега публикуваше страница след страница с възхвали за националния герой. Капитан Джайде наистина беше герой в очите на хората, а с народните герои не се постъпва така. Не може да насечеш на парчета любимия герой на една страна и да го захвърлиш, както се захвърлят животински карантии в метановите компостери. Някой трябваше да бъде наказан.

И ако търговското министерство изглеждаше логичният виновник, значи щеше да си понесе наказанието. А покрай него и фабриките, котвените площадки и доковете, всичките затворени, всичките недостъпни за Хок Сенг. Не можеше да си запази място на ветроход, не можеше да потегли нагоре покрай реката към разрушения Аютая, не можеше да отлети с дирижабъл към Калкута или Япония.

Мина покрай доковете. Тук също имаше белоризци, имаше и работници на малки групички — седяха на земята и бездействаха принудително. Красив ветроход беше пуснал котва на стотина метра от брега и се поклащаше леко. Прекрасен кораб, прекрасен. Последно поколение с подсилен корпус и подводни криле, с изящни платна от полимерно палмово влакно. Бърз. С голям товарен капацитет. Стоеше си там, лъскав. А Хок Сенг стоеше на дока и го гледаше. Със същия успех ветроходът можеше да е пуснал котва в Индия.

Количка за бързо хранене привлече погледа му — продавачът пържеше генехакерска тилапия в дълбок уок. Хок Сенг се стегна вътрешно. Трябваше да попита с риск да се разкрие като жълта карта. Без информация беше напълно сляп. Рискът беше премерен, прецени той — белоризците стояха в другия край на дока, така че дори продавачът да се развикаше, Хок Сенг имаше шанс да избяга навреме.

Приближи се.

— Има ли някакъв начин пътници да стигнат дотам? — попита тихо и посочи с глава ветрохода. — Ей там?

— Никого не пускат — измърмори в отговор мъжът.

— Дори сам човек?

Продавачът се намръщи и кимна към другите хора, наклякали в сенките. Някои пушеха цигари, други играеха на карти, трети слушаха радиото на един дюкянджия.

— Онези там чакат от седмица. И ти ще трябва да почакаш, жълтокартецо. Като всички други.

Хок Сенг с мъка овладя реакцията си, ужаса, че са го разкрили. Жизненоважно беше да се престори, че всички те са равни в бедата, да създаде убедителната илюзия, че продавачът вижда в него човек, а не неканена чешърка.

— И не си чувал за малки лодки по брега? Които качват срещу пари?

Продавачът на риба поклати глава.

— Никой не излиза от пристанището и никой не влиза. Вече хванаха две групи пътници, които се опитаха да слязат на брега от корабите. Белоризците не дават дори лодка с провизии да отплава за ветроходите. Хванали сме бас кой ще се предаде пръв — капитанът ли ще вдигне котва, или белоризците ще отворят пристанището.

— И как вървят залозите? — попита Хок Сенг.

— Залагам единайсет към едно, че ветроходът ще си тръгне пръв.

Хок Сенг направи физиономия.

— Май няма да рискувам.

— Двайсет към едно тогава?

Изглежда, неколцина от другите бяха чули разговора им. Засмяха се тихо.

— Не залагай, освен ако не ти предложи петдесет към едно — каза единият. — Белоризците няма да се огънат. Този път — не. Тигъра е мъртъв и това промени всичко.

Хок Сенг се засмя с тях. Извади цигара и я запали, почерпи и мъжете. Малък подарък на добра воля заради краткия миг на братство и споделено нещастие. Ако не беше жълтокартец с жълтокартски акцент, би си пробвал късмета и с белоризците, но в нощ като тази опитът да ги подкупи би му спечелил само удар с палка по главата. Не държеше да му счупят черепа в паважа. Пушеше и гледаше блокадата.

Времето минаваше.

От мисълта за запечатания град ръцете му се разтреперваха. „Не го правят заради жълтите карти — повтаряше си той. — Ние нямаме нищо общо с това.“ Но му беше трудно да повярва, че примката не се стяга около неговото гърло. Засега под прицел беше търговското министерство, но в града имаше толкова много жълти карти, че проточеше ли се блокадата, дори дружелюбни хора като тези, с които пушеше сега, щяха да се усетят, че работата намалява драстично, щяха да го ударят на пиене и щяха да се сетят за жълтите карти в техните кули.

Тигъра беше мъртъв. Лицето му гледаше Хок Сенг от всеки стълб на улична лампа. От всяка стена. Ето и тук, до вратата на един склад, бяха залепени три плаката на Джайде в бойна стойка от муай тай. Хок Сенг пушеше цигарата си и гледаше намръщено лицето от плакатите. Героят на обикновените хора. Мъжът, който не можеше да бъде купен, който санкционираше на равна нога министри, фарангски компании и дребни бизнесмени. Мъжът, който не се поколеба да влезе в битка дори със собственото си министерство. Пратили го бяха на канцеларска служба, когато започна да създава проблеми, и го върнаха обратно на улицата, когато стана ясно, че зад бюро е още по-голяма напаст. Мъжът, който се присмиваше на смъртните заплахи и който оцеля след три атентата, преди четвъртият да го убие.

Хок Сенг направи физиономия. Напоследък само четворки му се въртяха в главата. Тигъра На Банкок бе имал четири живота, четири шанса. А колко имаше Хок Сенг и колко беше изхабил вече? Плъзна поглед по доковете и хората, които чакаха търпеливо на малки групи, неспособни да стигнат до своите кораби. С изострените си сетива на бежанец Хок Сенг надушваше опасността във въздуха, мирис по-остър от соления повей, който застига ветрохода ти и вещае тайфун.

Тигъра беше мъртъв. Нарисуваните очи на капитан Джайде го следяха и Хок Сенг внезапно потръпна, споходен от ужасното чувство, че Тигъра не е мъртъв. Че Тигъра всъщност е излязъл на лов.

Дръпна се назад, сякаш плакатите бяха дуриани, петносани от мехурчеста ръжда. С мозъка на костите си знаеше — както знаеше, че семейството му е избито и погребано в Малая, — че е време да бяга. Че е време да се скрие от тигрите, които ловуват нощем. Време да се гмурне в налазената от пиявици джунгла, да яде хлебарки и да лази в калта на дъждовния сезон. Нямаше значение къде ще отиде. Важното беше да избяга. Загледа се във ветрохода. Време беше за трудни решения. Дошъл беше моментът да се откаже от фабриката на „Жива вода“ и нейните спецификации. Колкото повече отлагаше, толкова по-лошо щеше да става. Трябваше да похарчи пари. Да подсигури оцеляването си.

Салът потъваше.