Момиче на пружина

Епилог

Разрушените шлюзове и саботираните помпи удавиха Града на божествените създания за шест дни. От балкона на най-хубавата жилищна кула в Банкок Емико гледаше как водата нахлува. От Андерсън-сама бе останала само черупката. Емико бе изстисквала вода с кърпа в устата му, той бе сукал като бебе живителната течност, и така докато не издъхна, мълвящ извинения на призраци, които само той виждаше.

Когато чу първата колосална експлозия по периметъра на града, Емико не разбра какво става, но последваха още взривове и скоро дванайсет димни колони се издигнаха като дракони нога по протежение на дигите, Тогава Емико разбра, че гигантските отводнителни помпи на крал Рама XII са унищожени и че градът отново е под обсада.

Три дни Емико гледа от балкона как хората се борят да спасят града, на четвъртия дойдоха мусоните и всички опити да се удържи океанът бяха изоставени. Дъждът се изливаше на пелени, пълнеше мазета и сутерени, пороят влачеше отломки и боклуци, улиците се превърнаха в реки. Хората напускаха домовете си с вързопи лични вещи на главите. Градът бавно се пълнеше с вода, превръщаше се в гигантско езеро, чиито вълнички се плискаха в прозорците на вторите етажи.

На шестия ден нейно величество Невръстната кралица обяви, че изоставят божествения град. Вече нямаше Сомдет Чаопрая. Имаше я само кралицата и хората възлагаха всичките си надежди на нея.

Белоризците, така презирани и изпаднали в немилост допреди броени дни, сега бяха навсякъде, извеждаха хората на север под командването на нов Тигър, някаква чудата жена, която никога не се усмихвала, която, според мълвата, била обладана от духове и която тласкала своите белоризци към чудеса от храброст в името на банкокци и тяхното спасение. На самата Емико ѝ се наложи да се крие, когато един млад доброволец в бяла униформа се появи по коридорите на сградата, предлагаше помощ на всички, които се нуждаят от храна и прясна вода. Градът умираше, а министерството на околната среда множеше личния си състав.

Банкок бавно се опразваше. Плисъкът на морска вода и мяученето на чешърки изместваха напевните викове на уличните продавачи и звънтежа на велосипедни звънци. Понякога на Емико ѝ се струваше, че е единственият жив човек, останал в града. По радиото беше чула, че столицата се е изместила на север в Аютая, над морското равнище. Чула бе също, че Аккарат си е обръснал главата и е станал монах, за да се покае за провала си. Но всичко това ставаше някъде далеч.

Дъждовният сезон правеше живота ѝ поносим. Наводненият метрополис беше щедър източник на вода, пък била тя застояла, миризлива и разтворила в себе си боклуците на милиони. Емико откри малка лодка и често обикаляше с нея градската пустош. Дъжд валеше всеки ден, Емико го посрещаше на открито и го оставяше да отмие от нея всичко предишно.

Изхранваше се с клошарство и лов. Ядеше чешърки и ловеше риба с ръце. Беше много бърза. Огладнееше ли, просто бръкваше във водата и ръката ѝ пронизваше като копие поредния шаран. Хранеше се добре, спеше добре, а изобилието от вода я спасяваше от прегряване. Наводненият Банкок не беше селото на Новите хора, за което си беше мечтала доскоро, но все пак беше някаква ниша.

Украси апартамента си. Прекоси широкото устие на река Чао Фрая и се разходи из фабриката на „Мишимото“, където беше работила преди време. Фабриката беше затворена, но все пак Емико откри там отломки от миналото си и отнесе част от тях. Изоставени калиграфии, купички за чай ръчна направа.

Случваше се да срещне хора. Повечето бяха твърде заети със собственото си оцеляване и не поглеждаха втори път към чудатата пружинка, която бързо изчезваше от погледа им. Имаше и други обаче, които се изкушаваха от лъжливата уязвимост на самотното момиче. С тях Емико се оправяше бързо и толкова милостиво, колкото ѝ позволяваха обстоятелствата.

Дните минаваха. Емико се чувстваше все по-спокойна в своя воден свят. Толкова спокойна, че когато гайджинът и момичето я намериха, докато тя си плакнеше прането, кацнала върху балконския парапет на втория етаж, изненадата ѝ беше пълна.

— Това пък кой е? — попита нечий глас.

Емико подскочи стреснато и едва не падна от парапета. Скочи на балкона и се мушна в изоставения апартамент.

Лодката на гайджина се удари леко в парапета.

— Сауатди крап? — извика той. — Ехо?

Стар беше, с петносана кожа и интелигентни очи. Момичето — тънко, смугло и с мека усмивка. Двамата се облегнаха на перилото, загледани в тъмните помещения на апартамента.

— Не бягай, мъничката ми — каза старецът. — Ние сме съвсем безобидни. Аз не мога да ходя, а Кип е добра душа.

Емико чакаше. Надяваше се, че ще им омръзне и ще си тръгнат. Но те не си тръгнаха, стояха си там и гледаха към нея.

— Моля? — извика момичето.

Убедена, че греши, Емико излезе на балкона, газеше предпазливо през дълбоката до глезените вода. Отдавна не беше говорила с никого.

— Момиче на пружина — прошепна младата жена.

Старият гайджин се усмихна на думите ѝ.

— Нови хора, така наричат себе си. — В очите му нямаше присъда. Вдигна отпуснатите телца на две мъртви чешърки. — Искаш ли да вечеряш с нас, млада госпожице?

Емико посочи перилото на балкона, където беше вързала собствения си дневен улов.

— Нямам нужда от помощта ви.

Мъжът погледна наниза риби, които се полюшваха току под водната повърхност, после вдигна очи и я погледна с уважение.

— Сигурно. Особено ако съм прав за дизайна ти. — Махна ѝ да се приближи още малко. — Наблизо ли живееш?

Емико посочи нагоре.

— Чудесен имот. — Старецът кимна одобрително. — Може пък тази вечер да хапнем при теб. Чешърките може да не са ти по вкуса, но ние ще се радваме да опитаме от твоята риба.

Емико сви рамене. Беше ѝ самотно, а старецът и момичето изглеждаха безобидни.

Когато притъмня, стъкнаха огън от нацепени мебели на балкона на апартамента ѝ и опекоха рибата. В процепите между облаците грееха звезди. Градът се простираше наоколо, тъмен, лабиринтен. Когато се нахраниха, старецът придърпа сакатото си тяло по-близо до огъня с помощта на момичето.

— Кажи ми сега, какво прави пружинка като теб в наводнения Банкок?

Емико вдигна рамене.

— Останах тук, когато другите заминаха.

— И с нас стана същото. — Старецът се усмихна на приятелката си и тя също му отвърна с усмивка. — Макар че ваканцията ни, изглежда, скоро ще свърши. По всичко личи, че кралството ще се върне към насладите на калорийните студени войни и генетическата надпревара, а това значи, че белоризците отново ще имат нужда от мен. — Последното го накара да се разсмее.

— Ти генехакер ли си? — попита Емико.

— Повече от това, надявам се.

— Спомена, че знаеш за моя… дизайн?

Мъжът се усмихна. Повика момичето до себе си и плъзна разсеяно ръка по бедрото ѝ, без да сваля поглед от Емико. Чак сега Емико осъзна, че момичето е по-особено: че е момче и момиче едновременно. То ѝ се усмихна, сякаш усетило посоката на мислите ѝ.

— Чел съм за твоя вид — каза старецът. — За вашата генетика. За обучението, което преминавате… — А после внезапно извика: — Стани!

Емико със закъснение осъзна, че е скочила и стои мирно. Че стои мирно, тресе се от страх и желание да угоди.

Мъжът поклати глава.

— Направили са ви нещо ужасно.

Гняв се разгоря в гърдите ѝ.

— Но са ме направили и силна. Мога да ви нараня.

— Да. Вярно е. — Той кимна. — Минали са напряко. Обучението ти прикрива това, но преките пътища са си там. Желанието да се подчиняващ… Бог знае откъде са взели това. От лабрадор или друга подобна порода, предполагам. — Сви рамене. — Но в почти всички други отношения ти превъзхождаш обикновените хора. По-бърза си, по-умна, с по-силно зрение и по-остър слух. С послушанието са прекалили, но пък болести като моята не можеш да пипнеш. — Посочи краката си, целите в рани и нацепена сълзяща кожа. — Изобщо, извадила си късмет.

Емико го гледаше втренчено.

— Ти си от учените, които са ме създали.

— Не точно, но приблизително вярно. — Усмихна се. — Знам тайните ти, както знам тайните на мегодонтите и на високодобивната пшеница. — Кимна към мъртвите чешърки. — Знам всичко и за тези котки. Ако поискам, мога да им пусна една генетична бомба, която да обезвреди камуфлажа им и само в рамките на едно поколение да ги върне към по-старата им и не толкова успешна версия.

— Би ли го направил?

Той се засмя и поклати глава.

— Така ми харесват повече.

— Мразя хората като теб.

— Защото някой като мен те е създал? — Засмя се отново. — Учудвам се, че не се радваш на срещата ни. Така де, кой друг би могъл да се похвали, че е срещнал лице в лице своя божествен създател? Хайде, нима нямаш въпроси към своя бог?

Емико го изгледа намръщено и кимна към чешърките.

— Ако беше моят бог, най-напред щеше да създадеш Новите хора.

Стария гайджин се засмя.

— Това би било много вълнуващо.

— И ние щяхме да победим в надпреварата с вас. Точно както чешърките са изместили обикновените котки.

— Това още може да се случи. — Той сви рамене. — Сибискозата и мехурчестата ръжда са безсилни срещу вас.

— Не. — Емико поклати тава. — Ние сме стерилни. Само вие ни вдъхвате живот. — Раздвижи ръка. Издайническото накъсване и тремор бяха очевидни. — Аз съм маркирана. Всички сме маркирани. Маркер също толкова очевиден като при мегодонтите и десеторъките.

Той махна сякаш да прогони досадна муха.

— Характерното насечено движение не е страничен ефект от някаква необходима промяна, а притурка. Няма причина да не се премахне. Колкото до стерилитета… — Той сви рамене. — Ограниченията могат да се свалят. Те се предохранителна мярка заради минали неудачи, но не са физиологично задължителни. В интерес на истината, някои от тях дори затрудняват генетичното ви конструиране. Нищо в теб не е неизбежно. — Той се усмихна. — Може би някой ден всички хора ще са Нови хора и тогава ще гледат на нас както ние гледаме на бедните неандерталци.

Емико се умълча. Огънят припукваше.

— Можеш ли да го направиш? — попита накрая. — Да направиш така, че и аз да се размножавам естествено, кого чешърките?

Старецът се спогледа със своето момче-момиче.

— Можеш ли да го направиш? — Повтори Емико настойчиво.

Той въздъхна.

— Не мога да променя механизмите на тялото ти. Ти нямаш яйчници. Да те направя фертилна е точно толкова невъзможно, колкото да уголемя порите на кожата ти.

Емико сгърби рамене.

Мъжът се разсмя.

— Не увесвай нос! И без това нямам влечение към женските яйчници като източник на генетичен материал. — Усмихна се. — Косъм от косата ти ще свърши работа. Ти не можеш да бъдеш променена, но децата ти — генетичните, ако не и физическите ти деца — могат да бъдат направени фертилни, могат да станат част от естествения свят.

Сърцето ѝ се качи в гърлото.

— И ти можеш да го направиш? Наистина?

— О, да. Мога да направя това за теб. — Мъжът беше забил поглед в далечината, мислеше. Усмихна се. — Мога да направя това за теб, както и много други неща.