Момиче на пружина

2.

— Вдигай! — извика Хок Сенг. Пом, Ну, Кукрит и Канда напрегнаха мишци, стиснали строшеното вретено, и дръпнаха силно да го измъкнат от люлката му, като треска, забила се в кожата на гигант. Повдигнаха го, колкото момичето Маи да се вмъкне отдолу.

— Нищо не виждам! — извика момичето.

Мускулите на Пом и Ну се издуха като корабни въжета от усилието да не отпуснат вретеното. Хок Сенг коленичи и подаде на Маи фенер. Пръстите ѝ бръснаха неговите и нискоенергийното светоизлъчващо устройство изчезна в мрака. Лампата беше по-ценна от момичето. Хок Сенг се молеше мъжете да не изпуснат вретеното, докато Маи е долу.

— Е? — извика след минута. — Счупена ли е?

Отговор не дойде. Хок Сенг се надяваше момичето да не се е заклещило някъде. Седна на пода и зачака Маи да приключи с проверката.

Фабриката беше като разбунен кошер, работници търчаха напред-назад в опит да възстановят реда. Мъже пъплеха по трупа на мегодонта, членове на синдиката с лъскави мачетета и гигантски касапски триони. Ръцете им бяха почервенели от кръвта на планината месо, която се опитваха да разфасоват. Кръвта се стичаше на ручейчета там, където мъжете деряха кожата на ивици, разкривайки светлите мускули отдолу.

Хок Сенг неволно потръпна. Гледката му напомняше за други трагедии, други кръвопролития, други промишлени злополуки, за начина, по който беше разфасован собственият му народ. Толкова хубави складове бяха унищожени тогава. Толкова добри хора си отидоха. Помнеше как Зелените ленти дойдоха с мачететата си и скоро след това неговите складове пламнаха. Юта, тамаринд и пружинници изгоряха на пепел в пожара. Лъскави мачетета улавят светлината на пламъците… Хок Сенг примигна и потисна спомените. Напомни си да диша.

Веднага щом научиха, че един от мегодонтите им е мъртъв, от синдиката пратиха професионални касапи. Хок Сенг неколкократно ги помоли да извлекат трупа навън и да си свършат работата на улицата, така че неговите хора да се заемат на спокойствие с авариралата захранваща система, но от синдиката отказаха и сега освен хаоса покрай ремонтните дейности и почистването фабриката беше пълна с мухи и с все по-осезаемата воня на смърт.

Кости стърчаха от трупа като корали, издигащи се от океан тъмночервено месо. Кръвта на животното изтичаше в отводнителната система на цеха и продължаваше нататък, засмукана от задвижваните с въглища банкокски помпи за контрол на наводненията. Незнайно количество калории, изтичащи в канала. Касапите действаха бързо, но пак щеше да се зазори, преди да са разфасовали животното напълно.

— Още ли не е готова? — изпъшка Пом. Хок Сенг насочи вниманието си към най-належащия проблем. Пом, Ну и сънародниците им се бяха превили под тежестта на вретеното.

Хок Сенг се наведе и извика в дупката:

— Какво виждаш, Маи?

Думите ѝ стигнаха до него неясни.

— Излизай! — Хок Сенг отново седна на пода и избърса потта от лицето си. Фабриката беше по-гореща от тиган с ориз. Всички мегодонти бяха прибрани в оборите си, което автоматично означаваше прекъсване на захранването и бездействащи вентилатори. А без тях влажна горещина и мирис на смърт изпълваха цеха, покриваха всичко като одеяло. Все едно се намираха в касапниците край канала Тоей. Хок Сенг с мъка потискаше гаденето в стомаха си.

Откъм касапите се чу вик. Бяха отворили коремната кухина на мегодонта. Събирачи на карантии — всичките хора на Торния лорд, разбира се — нагазиха в кашата и се заеха да я товарят на ръчни колички, неочаквано сдобили се с този допълнителен източник на калории. Понеже карантията беше прясна, най-вероятно щяха да я използват за храна на прасетата във фермите на Торния лорд край града или да я закарат в столовите, където се хранеха малайските китайски бежанци с жълта карта, обитаващи душните стари Разширителни кули под протекцията на Торния лорд. Онова, което прасетата и жълтите карти не успееха да изядат, щеше да се озове в градските метанови компостери заедно с хранителните отпадъци и животинските изпражнения, които се събираха ежедневно, и там да гние бавно, разделяйки се на тор и газ, и накрая да освети града със зеления светлик на одобрения за изгаряне метан.

Хок Сенг поглади замислено късметлийската си бенка. Добър монопол беше това. Влиянието на Торния лорд се разпростираше над толкова много от дейностите на града, че беше чудо дето още не са го направили министър-председател. Без съмнение кръстникът на кръстниците, най-великият жао пор, налагал някога влиянието си над кралството, можеше да получи всичко, което поиска.

„Но дали ще поиска онова, което аз имам да му предложа? — запита се Хок Сенг. — Ще оцени ли една добра възможност за бизнес?“

Гласът на Маи най-сетне се чу ясно от тъмната дупка под вретеното и прекъсна размишленията на Хок Сенг.

— Пукната е! — извика момичето и се измъкна с пълзене от дупката, потно и покрито с прахоляк. Ну, Пом и другите отпуснаха дебелите конопени въжета. Вретеното се срина в люлката си и разтърси пода.

Маи хвърли поглед през рамо, стресната от трясъка. Хок Сенг видя страха ѝ. Изглежда, най-сетне беше осъзнала, че вретено е можело да я смаже. Миг по-късно лицето на момичето се изглади и от страха не остана и помен. Храбро дете.

— Да? — подкани я Хок Сенг. — Казвай. Къде е пукнато? Сърцевината ли?

— Да, кун, успях да пъхна ръка в пукнатината. Дотук — отвърна тя и му показа, докосвайки ръката си близо до китката. — Има и още една, в оттатъшния край, също толкова дълбока.

— Тамаде — изруга Хок Сенг. Очаквал бе нещо подобно, но надеждата все пак умираше последна. — А веригата?

Маи поклати глава.

— Звената, които успях да видя, са огънати.

Той кимна и нареди:

— Доведи Лин, Лек и Чуан…

— Чуан е мъртъв. — Маи махна към тъмните петна на пода, където мегодонтът беше смазал двама работници.

Хок Сенг се намръщи.

— Да, разбира се. — Чуан, както и Но и Капифон, също и Банят, началникът на отдела за контрол на качеството, който така и нямаше да чуе за негодуванието на г-н Андерсън относно заразените водораслени резервоари. Още един разход. По хиляда бахти за семействата на загиналите работници и две хиляди за семейството на Банят. Хок Сенг се намръщи още повече. — Намерѝ някой друг тогава. Някой дребен от екипа по почистването. Някой като теб. Искам да се спуснете под земята. Пом, Ну и Кукрит, от вас искам да извадите вретеното. Разкачете го и го извадете от люлката. Налага се да прегледаме централната верига, звено по звено. Не можем да включим системата, преди да сме проверили всичко.

— И закъде бързаме? — засмя се Пом. — Цехът няма да заработи скоро. Фарангът ще трябва да се бръкне дълбоко, ако иска онези от Синдиката да се върнат. Сигурно са бесни, дето застреля Харпет.

— Да, а когато все пак се върнат, ние няма да имаме четвърто вретено — сопна му се Хок Сенг. — Ще мине време, докато короната одобри отсичането на дърво с такъв диаметър, и още толкова, докато докарат дънера по реката от север — ако мусоните изобщо задухат тази година, — и докато това стане, фабриката ще работи с намален капацитет. Помисли върху това. За някои от вас изобщо няма да има работа. — Кимна към вретеното. — Онези, които се трудят най-усърдно, ще останат, другите.

Пом се усмихна в знак на извинение, скри яда си и се поклони.

— Кун, не мислех какво говоря. Не исках да ви засегна.

— Знам. — Хок Сенг кимна и му обърна гръб. Смъмрил бе Пом, но вътрешно беше съгласен с казаното от него. Щяха да са нужни десетки торби с опиум, щедри подкупи и предоговаряне на условията за сътрудничество, преди мегодонтите да завъртят отново манивелните вретена. Поредният минус в счетоводния баланс. И то без да се включват разходите за пеещите монаси, браминския свещеник, експертите по фън шуй и медиумите, които да се консултират с фий и да успокоят работниците, че е безопасно да продължат работата си в тази фабрика, споходена от лош късмет.

— Тан сиеншан!

Хок Сенг вдигна очи. В другия край на цеха бледоликото момченце Андерсън Лейк седеше на пейка до шкафчетата на работниците и чакаше лекарката да обработи раните му. Чуждоземският дявол отпървом искаше докторката да го зашие горе, в офиса, но Хок Сенг го убеди да слезе в цеха, та работниците да го видят — да видят, че е жив, нищо че белият му тропически костюм е оклепан с кръв. Че е жив и не го е страх. Много чест можеше да се спечели така. Чуждоземецът е безстрашен, един вид.

Бледоликият отпиваше от шише меконгско уиски. Пратил беше Хок Сенг да му го купи, сякаш Хок Сенг му беше слуга. На свой ред Хок Сенг прати Маи, която се върна с бутилка фалшиво меконгско, но с убедителен етикет и прочие, както и с достатъчно ресто, толкова, че Хок Сенг ѝ даде няколко бахти отгоре за съобразителността, погледна я в очите и каза: „Запомни, че съм направил това за теб“.

В отговор момичето кимна тържествено. В някой друг живот Хок Сенг сигурно би повярвал, че си е купил малко лоялност с щедростта си. В своя живот обаче можеше единствено да се надява, че Маи ще се поколебае, преди да го убие, ако тайландците внезапно се обърнат срещу неговия вид и решат да натирят жълтокартите китайци в покосената от мехурчеста ръжда джунгла. Може би си беше купил малко време. А може би — не.

Когато наближи, доктор Чан се обърна към него на мандарин:

— Твоят чуждоземски дявол е голям инат. Много мърда.

И тя беше жълта карта като него. Поредната бежанка, на която беше забранено да се изхранва другояче освен с измама и хитрост. Ако белоризците откриеха, че подяжда ориза на тайландските лекари… Хок Сенг прогони тази мисъл. Струваше си риска да помогне на своя сънародничка, пък било и само за ден. Нещо като компенсация за всичко случило се преди.

— Гледай да оживее, моля ти се — каза Хок Сенг с лека усмивка. — Нужен ни е, за да разпише ведомостта със заплатите.

Докторката се усмихна широко.

— Тинг мафан. Отдавна не съм работила с игла и конец, но за теб съм готова да върна този грозник от мъртвите.

— Щом си толкова добра, ще те потърся, когато хвана сибискоза.

Бледоликото момченце ги прекъсна на английски:

— За какво толкова мрънка докторката?

Хок Сенг го погледна.

— Много се въртите.

— Защото е с две леви ръце. Кажи ѝ да побърза.

— Каза също, че сте извадили голям късмет. Един сантиметър по-встрани и треската е щяла да пробие артерията ви. Тогава кръвта ви щеше да изтече на пода при кръвта на другите.

Изненадващо, г-н Лейк се усмихна при тази новина. Очите му се спряха на планината от месо, която касапите транжираха.

— Треска. А аз си мислех, че мегодонтът ще ми види сметката.

— Да. Едва не умряхте — каза Хок Сенг. А това щеше да е катастрофално. Ако инвеститорите на г-н Лейк се уплашеха и изтеглеха парите си от фабриката… Хок Сенг направи физиономия. Г-н Йейтс му беше много по-лесен за манипулиране, но този чуждоземски дявол, това бледолико момченце трябваше да остане живо, иначе фабриката щеше да затвори кепенците.

С раздразнение си даде сметка, че колкото близък беше с г-н Йейтс, толкова далечен беше сега с г-н Лейк. Лош късмет и едно инатливо бледолико момченце го бяха върнали на старта и сега тепърва трябваше да измисли нов план, който да циментира личното му дългосрочно оцеляване и възраждането на клана му.

— Редно е да отпразнувате оцеляването си, така мисля — каза Хок Сенг. — Да направите приношение на Куан Ин и на Буца, задето сте извадили късмет.

Г-н Лейк се ухили, вперил бледосините си очи в Хок Сенг. Две воднисти дяволски локвички.

— Така и ще направя — отвърна той и вдигна преполовената бутилка фалшиво меконгско уиски. — Ще празнувам цяла нощ.

— Да ви уредя компаньонка?

Лицето на чуждоземския дявол стана на камък и той погледна Хок Сенг с отвращение.

— Това не е твоя работа.

Хок Сенг се наруга наум, макар да удържа лицето си безизразно. Явно беше прекрачил някаква граница и сега съществото пак се ядоса. Сгъна се в бърз поклон за извинение.

— Разбира се. Не исках да ви обидя.

Бледоликото момченце обхвана с поглед цеха. Краткотрайният прилив на добро настроение беше изчезнал.

— Какви са щетите?

Хок Сенг сви рамене.

— Прав бяхте за сърцевината на вретеното. Пукната е.

— А главната верига?

— Ще я прегледаме звено по звено. Ако имаме късмет, повредата ще е само в разклонението.

— Едва ли. — Чуждоземският дявол му предложи бутилката с уиски. Хок Сенг поклати глава с надеждата, че е прикрил отвращението си. Г-н Лейк се усмихна разбиращо и надигна отново шишето. После изтри уста с опакото на ръката си.

Нов вик долетя откъм касапите заедно с нов изблик на кръв от трупа. Главата на мегодонта се беше килнала под ъгъл, наполовина отделена от тялото. Трупът постепенно се разделяше на съставните си части. Вече не приличаше на животно, а на детски комплект за сглобяване на мегодонт.

Хок Сенг се зачуди дали Синдикатът не би се съгласил да включи и него в печалбите от продажбата на това чудесно месо. Едва ли, предвид колко бързо реагираха, когато трябваше да увардят нещо свое. Но би могъл да опита, когато дойдеше ред да предоговорят споразумението си с фабриката или когато поискат обезщетение за убитото животно.

— Ще вземете ли главата? — попита Хок Сенг. — Може да си направите трофей от нея.

— Не. — Бледоликото момченце, изглежда, сметна идеята за възмутителна.

Хок Сенг запази хладнокръвие, макар че му идеше да изкриви лице в гримаса. Господин Лейк го вбесяваше непрекъснато. Постоянно си менеше настроението и беше много агресивен. Като дете. Ту се смее, ту се цупи. Хок Сенг потисна раздразнението си. Г-н Лейк си беше такъв. Кармата му го беше направила чуждоземски дявол, а кармата на Хок Сенг ги беше събрала. Няма полза да се оплакваш от качеството на Ю-Текс, когато гладуваш.

Г-н Лейк, изглежда, видя нещо в изражението на Хок Сенг и побърза да обясни:

— Това не беше лов. Просто се наложи да го убия. Още щом го уцелих със стреличките, мегодонтът на практика беше мъртъв. Нищо спортсменско няма в това.

— А. Разбира се. Достойно за уважение. — Хок Сенг потисна разочарованието си. Ако чуждоземският дявол беше поискал главата за себе си, Хок Сенг можеше да замени чуканчетата на бивните с композитен материал от кокосово масло и да продаде слоновата кост на докторите край храма Ват Боворнивет. А ето че дори тези пари щяха да му се изплъзнат. Жалко. Замисли се дали да не обясни ситуацията на г-н Лейк, да му каже за стойността на месото, калориите и слоновата кост, които лежаха пред тях на полуразфасована купчина, но реши да не го прави. Чуждоземският дявол нямаше да го разбере, а и без това изглеждаше достатъчна ядосан.

— Чешърките са тук — отбеляза г-н Лейк.

Хок Сенг погледна в указаната посока. Трепкащи котешки силуети се бяха появили по краищата на окървавения под, гънещи се очертания от светлини и сенки, привлечени от миризмата на леш. Бледоликото момченце изкриви с отвращение лице, но Хок Сенг изпитваше уважение към дяволските котки. Умни бяха и оцеляваха дори там, където всички ги мразят. Почти свръхестествени бяха в упорството и издръжливостта си. Понякога изглеждаше, че надушват кръвта още преди да се е проляла. Сякаш можеха да надникнат в бъдещето и да разберат къде точно ще се появи следващото им ядене. Трептящите котешки силуети се промъкнаха дебнешком към лепкавите локви кръв. Един касапин срита една, но чешърките бяха твърде много и това беше глупаво.

Г-н Лейк отново надигна шишето.

— Никога няма да ги изкараме оттук.

— Децата ще ги изловят — отвърна Хок Сенг. — Наградата на парче не е висока.

Бледоликото момченце махна пренебрежително.

— И ние си имаме награди на парче в Средния запад.

„Да, но нашите деца са по-мотивирани от вашите.“

Хок Сенг не му възрази на глас, разбира се. Чужденецът да си говори каквото ще, но той все пак щеше да обяви наградата. Позволяха ли на котките да останат, сред работниците моментално щяха да плъзнат слухове, че Фии Оун, пакостливият чешърски дух, е причинил злополуката. Дяволските котки се примъкнаха още по-близо. Пъстри, оранжеви, черни като нощта — всичките ту се появяваха пред погледа, ту изчезваха, приели цветовете на обкръжението си. Когато нагазиха в кървавата локва, се оцветиха в червено.

Хок Сенг беше чувал, че чешърките ги създал някакъв калориен шеф — най-вероятно от „ПурКал“ или от „АгриГен“ — като подарък за рождения ден на дъщеря си. Да забавляват гостите на партито, когато малката му принцеса станала на годините на Алиса от книгите на Луис Карол.

Гостите отнесли новите любимци у дома, там те се чифтосали с обикновени котки и само двайсетина години по-късно чешърките били навсякъде, по всички континенти, а Felis domesticus изчезнали от лицето на Земята, изместени от генетичен код, който се възпроизвежда в деветдесет и осем процента от случаите. Зелените ленти в Малая мразеха китайците и чешърките еднакво, но доколкото Хок Сенг знаеше, дяволските котки още живееха там и живееха добре.

Бледоликото момченце трепна отново под иглата на доктор Чан и я изгледа отровно.

— Свършвай — сопна ѝ се. — Веднага.

Тя се поклони внимателно, прикривайки страха си.

— Той пак помръдна — прошепна докторката на Хок Сенг. — А и упойката не струва. Свикнала съм да работя с по-добра.

— Не се притеснявай — отвърна Хок Сенг. — Точно затова му дадох уискито. Довърши си работата. Аз ще се оправя с него. — На сиеншан Лейк каза: — Почти е приключила вече.

Чужденецът направи физиономия, но повече не заплаши докторката и след малко тя довърши шевовете. Хок Сенг я дръпна настрани и ѝ даде плик със заплащането ѝ. Лекарката се поклони, но Хок Сенг поклати глава.

— Сложил съм ти и нещо отгоре. Но бих искал да предадеш едно писмо. — Даде ѝ друг плик. — Бих искал да говоря с шефа на твоята кула.

— С Кучеебеца? — Лекарката се намръщи отвратено.

— Ако те чуе да го наричаш така, ще унищожи малкото, което е останало от семейството ти.

— Гадняр е той.

— Просто му дай писмото. Това ще е достатъчно.

След известно колебание тя взе втория плик.

— Ти си добър със семейството ми. Съседите също говорят за добрините ти. Правим приношения за твоите… за упокой на твоите близки.

— Каквото и да направя, няма да е достатъчно. — Хок Сенг се усмихна насила. — Така или иначе, ние, китайците, трябва да си помагаме. В Малая може да сме били Хокиен, Хака или Петата вълна, но тук всички сме жълти карти. Срам ме е, че не мога да направя повече.

— Правиш повече от всеки друг. — Тя му се поклони според местната традиция и си тръгна.

Г-н Лейк я проследи с поглед.

— Жълта карта е, нали?

Хок Сенг кимна.

— Да. Била е лекар в Малака. Преди Инцидента.

Мъжът се умълча, сякаш смилаше информацията.

— Услугите ѝ по-евтини ли са от услугите на тайландски лекар?

Хок Сенг стрелна с поглед бледоликото момченце. Питаше се какво иска да чуе чужденецът. Накрая каза:

— Да. Много по-евтини. А е също толкова добра като тайландските си колеги. Дори по-добра може би. Но много по-евтина. Не ни е позволено да се конкурираме професионално с тайландците. Затова рядко я викат, освен при други жълти карти, които, разбира се, рядко имат пари да ѝ платят. Докторката има късмет, че я повиках.

Г-н Лейк кимна замислено и Хок Сенг се запита какво ли му минава през главата. Този човек беше истинска загадка. Понякога Хок Сенг си мислеше, че не е възможно толкова глупави същества като бледоликите да са превзели света, при това не веднъж, а два пъти. Успели бяха в Разширението, а после — дори след като енергийният колапс ги изтика назад към родните брегове — се бяха върнали отново с калорийните си компании, чумите и патентованите си щамове… Сякаш свръхестественото ги защитаваше. Ето и сега — г-н Лейк би трябвало да е умрял, вътрешностите му би трябвало да тъмнеят размазани заедно с тези на Банят, Но и безименния глупак от Синдиката, който беше допуснал повереното му животно да се паникьоса. Само че чуждоземският дявол си седеше жив и здрав, мрънкаше, че докторката го боднала с иглата, и изобщо не му пукаше, че е убил животно с тегло десет тона. Бледоликите наистина бяха странни същества. И макар че ежедневно си имаше вземане-даване с тях, Хок Сенг не спираше да се удивява на странностите им.

— Ще трябва да платим допълнително на мегодонтските водачи. Иначе няма да се върнат на работа — подхвърли Хок Сенг.

— Да.

— И да наемем монаси да пречистят фабриката с химни. Така работниците ще знаят, че фии са се укротили, иначе трудно ще ги върнете на работа. — Хок Сенг направи пауза. — Скъпо ще е. Хората ще почнат да приказват, че във фабриката има зли духове. Че е разположена на лошо място или че параклисът не е достатъчно голям. Или че сте отрязали дърво на фии при строежа ѝ. Ще трябва да доведем гадател, а още по-добре и специалист по фън шуй, иначе ще продължат да приказват. Водачите на мегодонтите пък ще искат да им се платят вредни…

Г-н Лейк го прекъсна:

— Искам да сменя водачите. Всички водачи.

Хок Сенг вдиша шумно през зъби.

— Невъзможно. Мегодонтският синдикат контролира всички енергийни контракти в града. Има правителствен мандат. Белоризците решават на кого ще дадат енергийния монопол. Нищо не можем да направим по въпроса със синдикатите.

— Некомпетентни са. Не ги искам тук, и точка.

Хок Сенг се запита дали фарангът не се шегува. Усмихна се колебливо.

— Това е кралски, мандат. Все едно да поискате пълна подмяна на кадрите в министерството на околната среда.

— Това е идея. — Г-н Лейк се засмя. — Може да се договоря с „Карлайл и синове“ и да започнем да ги засипваме ежедневно с жалби за данъците и закона за кредитирането с въглеродни емисии. Да привлека търговския министър Аккарат на наша страна. — Погледът му се спря върху Хок Сенг. — Но ти не обичаш този начин на действие, нали? — Очите му внезапно се втвърдиха като кубчета лед. — Не, ти обичаш сенките и пазарлъците. Обичаш тихите сделки.

Хок Сенг преглътна. Бледата кожа и сините очи на чуждоземския дявол наистина бяха страшни. Чужди като дяволските котки и също толкова нахални във враждебна среда.

— Ще е неразумно да ядосаме белоризците — измърмори той. — Преклонена главица сабя не я сече.

— Това са приказки на жълтокартците.

— Щом казвате. Но аз съм жив, за разлика от мнозина други, а министерството на околната среда е много силно. Генерал Прача и неговите чиновници са преживели всякакви предизвикателства. Дори преврата от дванайсети декември. Щом искате да дразните кобрата, бъдете готов да ви ухапе.

Г-н Лейк понечи да възрази, но вместо това вдигна рамене.

— Е, ти знаеш най-добре.

— Точно затова ми плащате.

Бледоликото момченце погледна към мъртвия мегодонт.

— Колкото и да е силно животното, сбруята трябваше да го удържи. — Отпи за пореден път от бутилката. — Веригите бяха ръждясали; проверих ги лично. Няма да платим и цент обезщетения. Точка. Това е последната ми дума. Ако оборудването им беше на ниво, нямаше да има нужда да убивам мегодонта.

Хок Сенг сведе глава в знак на мълчаливо съгласие, но предпочете да не го изразява гласно.

— Кун, нямаме друг избор.

Г-н Лейк се усмихна студено.

— Да, разбира се. Защото има монопол. — Изкриви лице в гримаса. — Йейтс е бил глупак да построи фабриката тук.

Хок Сенг потръпна, споходен от внезапна тревога. Бледоликото момченце изведнъж му заприлича точно на такова — на нацупено бледолико момченце. А децата действаха импулсивно, прибързано. Децата правеха разни необмислени неща, с които да ядосат белоризците и синдикатите. А понякога си събираха играчките и хукваха към къщи. Притеснителна мисъл, наистина. Андерсън Лейк и неговите инвеститори не трябваше да бягат. Не още.

— Какви са загубите ни до момента? — попита г-н Лейк.

Хок Сенг се поколеба, после събра сили да съобщи лошата вест.

— Със загубата на мегодонта и очакваните разходи във връзка със синдикатите? Деветдесет милиона бахти, плюс-минус.

Маи извика и махна на Хок Сенг да дойде. Новината очевидно беше лоша.

— Изглежда и долу има повреда — каза той. — Ремонтът ще излезе скъпо. — Поколеба се, преди да зачекне деликатната тема: — Вашите инвеститори, господата Грег и Йее, ще трябва да ги уведомите. Опасявам се, че едва ли ще ни стигнат наличните пари да финансираме ремонта и инсталацията на новите водораслени резервоари, които очакваме. — Направи още една пауза. — Ще имаме нужда от допълнително финансиране.

Зачака притеснено как ли ще реагира бледоликото момченце. Парите протичаха толкова бързо през компанията, че понякога Хок Сенг мислеше за тях като за вода, но въпреки това му беше ясно, че новината е неприятна. Понякога инвеститорите са запъваха, станеше ли дума за допълнителни разходи. С г-н Йейтс постоянно се караха за пари. С г-н Лейк — по-рядко. Откакто г-н Лейк пое управлението, инвеститорите не се оплакваха чак толкова, но сумата пак беше огромна, фантастична почти, още повече че плащаха за една мечта. Ако Хок Сенг управляваше компанията, щеше да я е затворил още преди година и повече.

Но г-н Лейк прие новината, без да му мигне окото. Каза само:

— Още пари. А водораслените резервоари и хранителните култури? Кога ще ги освободят от митницата? Ама наистина?

Хок Сенг пребледня.

— Трудно е. Тия работи не стават от днес за утре. Министерството на околната среда обича да се меси.

— Нали каза, че си платил, така че белоризците да не ни закачат?

— Да. Всички нужни подаръци са раздадени.

— Тогава защо Банят се оплакваше от заразените резервоари? Ако имаме живи организми, които се размножават…

Хок Сенг побърза да го прекъсне:

— Всичко е на морската митница. Доставено от „Карлайл и синове“ миналата седмица… — Стигна до решение. Бледоликото момченце трябваше да чуе поне една добра новина. — Утре товарът ще бъде освободен от митницата. Бюрократите ще си затворят очите и товарът ще пристигне върху гърбовете на мегодонти. Изписа усмивка на лицето си. — Освен ако преди това не анулирате деловите си отношения със Синдиката.

Дяволът поклати глава, дори се поусмихна на шегата. Вълна от облекчение заля Хок Сенг.

— Утре значи. Сигурно е, така ли? — попита г-н Лейк.

Хок Сенг се стегна вътрешно и кимна, сякаш със силата на волята си можеше да превърне надеждата във факт. Но чужденецът продължи да го гледа втренчено със сините си очи.

— Харчим луди пари тук. Инвеститорите преглъщат какво ли не, но държат на компетентността. Същото важи и за мен.

— Разбирам.

Г-н Лейк кимна, най-после доволен.

— Добре тогава. Засега няма да се обаждам на инвеститорите. Нека първо освободим новото оборудване от митницата. Така ще мога да им съобщя и някоя добра новина покрай лошите. Не бих искал да ги моля за още пари без нещо, с което да се похваля. — Погледна отново Хок Сенг. — Не бихме искали това, нали?

Хок Сенг кимна с вдървен врат.

— Както кажете.

Г-н Лейк отпи нова глътка от шишето.

— Добре. Разбери колко голяма е повредата. Утре сутринта искам да ми докладваш.

След като го освободиха по този начин, Хок Сенг тръгна към хората, които го чакаха около четвърто вретено. Надяваше се, че е прав за доставката. Че наистина ще я освободят. Че събитията ще се съобразят с неговата гаранция. Хазартен риск, но приемлив. А и дяволът не би искал да чуе твърде много лоши новини наведнъж.

Когато Хок Сенг наближи вретеното, Маи още изтупваше прахта от поредната подземна проверка.

— Как изглежда? — попита той! Откачили бяха вретеното от постамента му, прекъснали бяха връзките му със системата и го бяха преместили встрани на пода — масивен шип от тиково дърво. Пукнатините бяха големи и се набиваха на очи. Хок Сенг се наведе към дупката в пода и извика: — Много ли е зле?

Минутка по-късно Пом изпълзя, целият омазан с грес, и изпъшка:

— Тунелите са тесни. В някои изобщо не мога да вляза. — Изтри с ръка потта и мръсотията от челото си. — Спомагателната верига със сигурност е пострадала, а за другите ще трябва да пратим деца да проверят. Ако главната верига е повредена, ще трябва да вдигнем целия под.

Хок Сенг надникна в отвора под разкаченото вретено и се намръщи, спомнил си за тунелите, плъховете и страхливото оцеляване в джунглите на Юга.

— Ще пратим Маи да ни доведе няколко от приятелчетата си.

Плъзна отново поглед по напуканото вретено. Някога беше притежавал сгради като тази. Складове, пълни със стока. А ето го сега — момче за всичко на бледоликия дявол. Старец със слабосилно тяло, единственият оцелял представител на клана си. Хок Сенг въздъхна и прогони мрачните мисли.

— Искам да знам точно каква е повредата, преди пак да говоря с фаранга. Да не ми поднесете някоя изненада в последния момент.

Пом се поклони.

— Да, кун.

Хок Сенг се обърна към офиса. Едва след няколко крачки осъзна, че накуцва, смъмри се и спря да щади болния си крак. Покрай цялото това търчане насам-натам коляното го болеше — спомен от собствения му сблъсък с чудовищата, които осигуряваха енергия за фабриката. В края на стълбите спря да погледне още веднъж трупа на мегодонта и лобното място на работниците. Спомени го ръчкаха нахално, кълвяха го като ято черни гарвани, които жадуват да се наместят в главата му. Толкова много приятели бяха мъртви. Толкова много роднини. Само преди четири години Хок Сенг беше горд човек с отлична репутация. А сега? Едно нищо.

Влезе в офиса. Празни бюра, скъпи педални компютри, ходещата пътечка и миниатюрните ѝ комуникационни екрани, масивните сейфове на компанията. Докато оглеждаше стаята, от сенките изскочиха религиозни фанатици със зелени ленти на челата, развъртели лъскави мачете. Разбира се, бяха само спомени.

Хок Сенг затвори вратата и се изолира от комбинираните звуци на касапница и ремонтна бригада. С мъка устоя на импулса да застане до панорамния прозорец и отново да погледне към кръвта и трупа. Да не допусне спомените за кръв, която тече в канавките на Малака, за глави на китайци, набучени на колове като дуриани за продан.

„Това не е Малака — напомни си той. — Тук нищо не те заплашва.“

И въпреки това образите не изчезваха. Ярки бяха като фотографии или като фойерверки на пролетния панаир. От Инцидента бяха минали четири години, а той още имаше нужда от успокоителни ритуали. Когато чувството се засилеше прекомерно, почти всеки предмет му напомняше за заплахата. Той затвори очи, насили се да диша дълбоко, да си спомни синия океан и своя ветроход, който се носи бял по вълните… Пое си дълбоко дъх и отвори очи. Стаята вече не го плашеше. Нищо заплашително нямаше в нея, само празни бюра в спретнати редици и прашни педални компютри. Капаците спираха донякъде безмилостния пек на тропическото слънце. Прашинки танцуваха във въздуха, който миришеше на тамян.

В другия край на стаята, потънали в сенките, двата сейфа на „Жива вода“ клечаха в нишите си, лъщяха мътно, целите от желязо и стомана, и го изкушаваха. Хок Сенг имаше ключ от единия — онзи, в който държаха дребните пари. Другия обаче, големия, можеше да го отвори само г-н Лейк.

„Толкова близо“ — помисли си той.

Спецификациите бяха там. Само на сантиметри. Виждал ги беше. ДНК мостри на генехакнати водорасли, геномните им карти върху твърди информационни кубчета. Спецификациите за отглеждането на каймака и превръщането му в лубрикант и прахообразно вещество. Точните изисквания за темперирането на пружинниковите жички, така че да приемат новото си покритие. Следващото поколение в съхранението на енергия беше само на една ръка разстояние. А заедно с него — надеждата да възкреси себе си и своя клан.

Помнеше как Йейтс си мърмори под нос и пие, а той налива бяла ракия от сорго в чашата му, слуша бръщолевенето му и грижливо отглежда доверието и зависимостта му — и така повече от година. А после се оказа, че всичко е било напразно. Сега всичко се свеждаше до онзи сейф, който Хок Сенг не можеше да отвори, защото Йейтс се беше оказал достатъчно глупав да вбеси инвеститорите и недостатъчно компетентен да осъществи мечтата си.

Ако само се добереше някак до документите, Хок Сенг можеше да построи империи, нови империи. Уви, разполагаше само с непълни копия, направени по времето, когато спецификациите се въргаляха по бюрото на Йейтс, преди впиянченият глупак да купи трижди проклетия сейф и да го докара в офиса.

Сега между него и спецификациите имаше ключ и комбинация, и масивна желязна врата. Сейфът беше от добрите. Хок Сенг разбираше от сейфове. Самият той беше ползвал такъв сейф, когато беше голяма работа и имаше документи, които да защити от чужди погледи. Адски много се дразнеше, че чуждоземските дяволи използваха същата марка сейф като онзи, който той беше използвал за търговската си империя в Малая — „ИнгТай“. Китайско творение, покварено за чужди цели. Дни наред се беше взирал в този сейф. Медитирал бе, концентриран върху знанието, което се съхраняваше там… Хок Сенг кривна глава, внезапно споходен от една мисъл.

„А вие затворихте ли го, г-н Лейк? Дали пък не сте забравили да го заключите покрай цялата врява и вълнение?“

Сърцето му заби лудешки.

„Дали пък не сте допуснали грешка по невнимание?“

Г-н Йейтс понякога забравяше да го заключи.

Хок Сенг се опита да овладее нарастващата си възбуда. Тръгна с накуцване към сейфа. Застана пред него. Светилище, обект на най-дълбока почит. Монолит от лята стомана, непробиваем, освен с цената на исполинско търпение и дрелка с диамантено свредло. Всеки ден Хок Сенг сядаше срещу него и понасяше стоически презрението му.

Възможно ли беше да се окаже толкова просто? Възможно ли беше в трескавите минути на кървавия инцидент г-н Лейк просто да не го е затворил?

Пресегна се колебливо и хвана дръжката. Затаи дъх. Отправи молитва към предците си, към Фра Канет със слонската глава, когото тайландците почитаха като онзи, който премахва пречките, към всеки бог, за когото се сещаше. Натисна я.

Хиляда джин стомана — равни на петстотин килограма според системата на чуждоземските дяволи — се възпротивиха на натиска му, всяка молекула се присмя на пилешките му мускули.

Хок Сенг издиша, отстъпи назад и потисна разочарованието си.

Търпение. За всеки сейф си имаше ключ. Ако г-н Йейтс не се беше оказал толкова некомпетентен, ако не беше ядосал незнайно как инвеститорите, скоро сам щеше да се превърне в съвършения ключ. Сега просто трябваше да използва г-н Лейк вместо него.

Когато инсталира сейфа, г-н Йейтс се пошегува, че трябвало да опази семейните бижута, и се засмя. Хок Сенг се овладя достатъчно, за да кимне, да се поклони и да се усмихне на свой ред, но единствената му мисъл беше колко ценни са спецификациите и колко глупав е бил да не ускори копирането им, докато му бяха подръка.

А сега Йейтс го нямаше и на негово място беше дошъл нов дявол. Истински дявол този път. Синеок, златокос и твърд там, където Йейтс беше мек. Опасно същество, което проверяваше по два пъти всяко действие на Хок Сенг и правеше всичко много по-трудно за него, опасно същество, от което Хок Сенг трябваше да измъкне някак тайните на компанията. Хок Сенг сви устни. „Търпение. Трябва да бъдеш търпелив. Рано или късно чуждоземският дявол ще допусне грешка.“

— Хок Сенг!

Хок Сенг отиде при вратата и махна на г-н Лейк, че го е чул, но вместо да слезе веднага в цеха, пристъпи към своя олтар.

Просна се по очи пред образа на Куан Ин и ѝ се помоли да прояви милост към него и предците му. Да му даде шанс за изкупление, на него и на семейството му. Под златния йероглиф на късмета, обърнат надолу с главата, за да излива влиянието си върху него, Хок Сенг сложи ориз Ю-Текс и разчупи един кървав портокал. Сокът потече по ръката му — плодът беше зрял, без зарази и скъп. Човек не може да икономисва, когато става дума за богове — боговете обичат тлъстото, не кльощавото. Запали пръчка тамян.

Докато димът се стелеше в неподвижния въздух на офиса, Хок Сенг потъна в молитва. Молеше се фабриката да не затвори и подкупите, които беше раздал, да освободят без затруднения от митницата новото оборудване. Помоли се чуждоземският дявол г-н Лейк изведнъж да оглупее и да му довери всичките си тайни, а проклетият сейф най-после да се отвори.

Помоли се за късмет. Дори един стар китаец с жълта карта имаше нужда от късмет.