Момиче на пружина

3.

Емико отпиваше от уискито с надеждата да я хване по-бързо и чакаше Каника да ѝ даде знак, че е дошло време за унижението ѝ. Част от нея все още се бунтуваше, но останалото — онова, което, седеше, облечено с късо жакетче и впита пола фа син, и държеше чаша уиски — останалото нямаше енергията да се бори.

А после се запита дали не бърка диаметрално понятията, дали съпротивляващата се част, онази, която искаше да запази илюзиите ѝ за самоуважение, не е частта, която се опитва да я унищожи. Дали тялото ѝ, този сбор от клетки и манипулирана ДНК — със своите по-силни и по-практични нужди, — не е в действителност онова, което иска всячески да оцелее, дали то не е факторът с волята.

Дали не по тази причина седеше тук и слушаше пулсиращия ритъм на пръчките и воя на тръстиковите свирки, докато момичета се кълчеха под слабото сияние на светулките, а мъже и курви викаха окуражително? Защото ѝ липсваше волята да умре ли? Или защото беше прекалено голям инат, за да го позволи?

Роли все казваше, че нещата идвали на цикли като приливите и отливите по плажовете на Кох Самет или като мъжката пишка, която се надигала и спадала в присъствието на хубаво момиче. Роли пляскаше момичетата си по голите задници, смееше се на шегите за новата вълна гайджини и казваше на Емико, че каквото и да поискат от нея, парите са си пари и няма нищо ново под слънцето. И сигурно беше прав. Не изискваше нищо, което да не е било изисквано и преди. Дори изобретателността на Каника в причиняването на болка не беше кой знае колко по-различна. Само дето Каника успяваше да изтръгне писъци и стонове от едно момиче на пружина. А това определено беше нещо ново.

„Вижте! Тя е почти човек!“

Гендо-сама често казваше, че тя е повече от човек. Галеше я по черната коса, след като бяха правили любов, и казваше, че е жалко дето към Новите хора не се отнасяли с повече уважение и че наистина е жалко дето движенията ѝ никога нямало да станат съвсем плавни. Но от друга страна, тя пък имала съвършено зрение и съвършена кожа, гените ѝ били резистентни към болести и рак, така че нямала право да се оплаква. Поне косата ѝ никога нямало да се прошари, нямало и да остарее толкова бързо като него, нищо че той все се оперирал, пиел хапчета и билкови отвари и се мажел с балсами, които да го поддържат млад.

Галеше косата ѝ с думите: „Макар да си от Новите хора, ти си красива. Не бива да се срамуваш.“.

А Емико се сгушваше в прегръдките му. „Да. Не се срамувам.“

Но това беше в Киото, където Новите хора се срещаха често, където служеха добре и понякога към тях се отнасяха с уважение. Не бяха истински хора, безспорно, но не бяха и заплахата, която виждаха в тях тукашните безкултурни диваци. И със сигурност не бяха дяволите, срещу които проповядваха греамитите от олтарите си, нито бездушните същества, плод на сатанинско въображение, каквито бяха според будистките монаси отшелници; нито създания, принципно неспособни да се сдобият с душа или с място в цикъла на прераждане и копнежа по нирвана. Нито обида за Корана, както ги наричаха Зелените ленти.

Японците бяха хора практични. Застаряващото население имаше нужда от млади работници с различни умения и ако тези работници се развиваха в епруветки и растяха в детски ясли, това не беше грях. Японците бяха хора практични.

„Не е ли това причината да седиш тук? Защото японците са толкова практични? Макар че приличаш на тях, макар че говориш езика им, макар че Киото е единственият дом, който познаваш, ти не си японка.“

Захлупи лице с шепи. Чудеше се дали ще си намери кавалер, или ще остане сама тази нощ, а после се запита знае ли кое всъщност предпочита. Роли уж все казваше, че нямало нищо ново под слънцето, но тази вечер, когато Емико изтъкна, че самата тя е от Новите хора, а преди не е имало Нови хора, се засмя и отвърна, че е права, че е специална и че, кой знае, може би това означава, че всичко е възможно. А после я плесна по задника и ѝ каза да се качва на сцената и да покаже точно колко специална ще бъде тази нощ.

Емико плъзна пръсти по влажните следи от чаши по плота на бара. Бутилки с топла бира стояха, потяха се и оставяха влажни следи, влажни като момичетата и мъжете, влажни като нейната кожа, когато втрие масло в нея, за да е мека като масло под мъжката ръка. Толкова мека, колкото може да бъде една кожа, че дори и по-мека може би, защото макар движенията и да бяха насечени и странни, кожата ѝ беше повече от съвършена. Дори с подсиленото си зрение Емико трудно различаваше порите по кожата си. Толкова бяха малки. Толкова деликатни. „Толкова оптимални.“ Ала създадени за Япония и климатизираните къщи на богати хора, а не за тук. Тук на Емико ѝ беше твърде горещо, защото се потеше недостатъчно.

Зачуди се дали ако беше друго някое животно, някоя малоумна космата чешърка, да речем, нямаше да ѝ е по-хладно. Не защото порите ѝ щяха да са по-големи и по-ефикасни, а кожата ѝ не толкова болезнено съвършена, а просто защото нямаше да ѝ се налага да мисли. Нямаше да знае, че е хваната в капана на собствената си перфектна кожа заради някакъв отвеян учен, който реже ДНК на конфети и после ги сглобява в епруветки и който е направил кожата ѝ толкова гладка, а вътрешностите ѝ — да горят в огън.

Каника я сграбчи за косата.

Емико ахна от внезапното нападение. Извика за помощ, но никой от редовните клиенти не прояви интерес към нея. Всички зяпаха момичетата на сцената. Колежките на Емико бяха заети да сервират на гостите, да ги наливат с кхмерско уиски, да притискат задничета в скутовете им и да прокарват гальовно ръце по мъжките гърди. А дори да не бяха заети, не обичаха особено Емико. Дори добросърдечните — онези с джай дее, както наричаха тук добросърдечието, които съумяваха някак да приемат момиче на пружина като нея, — дори те извърнаха погледи.

Роли говореше с някакъв гайджин, смееше се на нещо заедно с чужденеца, но старите му очи следяха Емико и чакаха да видят какво ще направи тя.

Каника я дръпна отново за косата.

— Баи!

Емико се подчини, смъкна се от високото столче на бара и тръгна с насечената си походка към кръглата сцена. Мъжете избухнаха в смях и взеха да сочат към японската пружинка и нейните накъсани, неестествени движения. Изрод някакъв, изваден от естествената си среда, обучен от рождението си да скланя глава и да се подчинява.

Емико направи опит да се отдалечи вътрешно от онова, което предстоеше. Обучена беше да гледа на такива неща с клиничния поглед на лекар в операционна. Яслата, в която я бяха създали и отгледали, не хранеше излишни илюзии за разнообразните употреби и злоупотреби, на които можеха да бъдат подложени Новите, дори най-съвършените сред тях. Новите хора служеха, без да задават въпроси. Емико вървеше към сцената с предпазливата походка на куртизанка от най-висок клас, движения стилизирани и упражнявани старателно, усъвършенствани и продължени на десетилетия, за да подсилят обаянието на генетичното ѝ наследство, да подчертаят красотата и различността ѝ. Но тази тълпа не можеше да ги оцени. Те виждаха само насечените малки стъпчици. Майтап. Чуждестранна играчка. Момиче на пружини.

Накараха я да си съблече дрехите.

Каника изля вода върху намаслената ѝ кожа и Емико грейна, обсипана като със скъпоценни камъчета. Зърната ѝ се втвърдиха. Светулките трепкаха над главата ѝ, излъчвайки флуоресциращата си сватбена светлина. Мъжете ѝ се смееха. Каника я плесна по задника и ѝ каза да се поклони. Удари я още по-силно отзад, толкова, че кожата ѝ се сгорещи, и я накара да се наведе още, да се поклони ниско на тези дребни мъже, които се мислеха за авангарда на някакво ново Разширение.

Мъжете се смееха, сочеха и поръчваха още уиски. Роли се хилеше от мястото си в ъгъла, добрият стар чичко, който няма нищо против да покаже на тези новодошли — на тези дребнодушни мъже и жени, представители на чуждестранни корпорации, надрусани с фантазиите си за мултинационални печалби, — да им покаже как са ставали нещата в стария свят. Каника ѝ даде знак да коленичи.

Чернобрад гайджин с обветрен моряшки тен я гледаше от сантиметри. Емико срещна погледа му. Мъжът я гледаше напрегнато, както се гледа насекомо под лупа — очарован и отвратен едновременно. Идеше ѝ да му извика, да го принуди да я погледне истински, да я види, а не да я претегля като парче генетичен боклук. Вместо това се поклони доземи и удари покорно чело в тиковите дъски на сцената, докато Каника им разказваше на тайландски историята на живота ѝ. Как някога е била на богат японец, а сега е тяхна — играчка, с която да се забавляват и която да счупят дори.

А после сграбчи Емико за косата и я дръпна да се изправи, като изви силно гърба ѝ назад. Емико ахна от внезапната болка и зърна за миг брадатия, който я зяпаше, изненадан от неочакваната агресия и унижението, на което я подлагаха. Зърна и тълпата. После тавана и мрежестите кутии със светулките, окачени там. Каника я дръпна още по-силно назад, изви я като върба, принуди я да вирне гърдите си към тълпата, да разтвори бедра в усилието си да не падне настрани. Главата ѝ докосна дъсчения под. Тялото ѝ се изви в съвършена дъга. Каника каза нещо и клиентите се разсмяха. Болката в гърба и врата на Емико ставаше нетърпима. Тя усещаше очите им по себе си, усещаше ги физически, как я опипват, как ровичкат изложената ѝ на показ плът.

Някаква течност се изля отгоре ѝ. Бира.

Тя направи опит да се надигне, но Каника я натисна надолу и изля още бира в лицето ѝ. Емико се задави, разпени се, давеше се. Накрая Каника все пак я пусна и Емико рязко се изправи. Кашляше, бирата се стече по брадичката ѝ, оттам по шията и гърдите, спусна се на ручейчета към слабините ѝ.

Всички се смееха. Саенг беше донесла нова халба бира на брадатия, той ѝ даде бакшиш ухилен до уши, докато всички се присмиваха на Емико, която се гърчеше в паника и се мъчеше да изкашля течността от дробовете си. Превърнали я бяха в глупава марионетка със смешни накъсани движения — скръц-пръц, дрън-мрън — без следа от стилизираната грация, на която Мидзуми-сенсей я беше научила още в яслата. Сега в движенията ѝ нямаше нито елегантност, нито премереност — издайническите недъзи на ДНК-то ѝ бяха очевидни и я превръщаха в посмешище.

Емико продължаваше да кашля, едва не повърна заради бирата в дробовете си. Крайниците ѝ ту се сгърчваха, ту се мятаха нелепо, разкривайки пред всички истинската ѝ природа. Най-накрая успя да си поеме дъх. Да овладее ръцете и краката си. Застина неподвижно, коленичила, в очакване на следващата атака.

В Япония тя беше чудо. Тук беше само кукла на пружина. Тук мъжете се смееха на чудатата ѝ походка и кривяха лица, отвратени от самия факт на съществуването ѝ. За тях тя беше изрод, забранено същество. Тайландците с готовност биха я хвърлили в метановите си компостиращи басейни, където да се превърне в тор. Единствено калорийните чиновници от „АгриГен“ можеха да се конкурират с нея като кандидати за неотложно компостиране. А и гайджините. Емико се запита колцина от тях се пишат членове на Греамитската църква и проповядват унищожението на всичко, което тя символизираше — обида към природата и заплаха за човешката ниша. Ала въпреки това седяха доволно в клуба и се наслаждаваха на унижението ѝ.

Каника я сграбчи отново. Беше се съблякла и държеше пенис от нефрит. Блъсна Емико по гръб на пода.

— Дръжте ѝ ръцете — каза тя и мъжете посегнаха жадно да приковат китките ѝ.

Каника разтвори широко краката ѝ. Когато я насили, Емико извика от болка. Обърна лице настрани и зачака насилието да свърши, но Каника забеляза опита ѝ да се скрие. Стисна лицето ѝ с една ръка, разтворила пръсти като граблива птица, и я принуди да обърне глава, така че мъжете да виждат лицето ѝ, докато тя я насилва.

Мъжете окуражаваха Каника с крясъци. Започнаха да броят напевно на тайландски. „Нюнг! Сонг! Сам! Си!“

Каника ускори ритъма на движенията си, за да им угоди още повече. Мъжете гледаха и се потяха, крещяха за още. Стичаха се един подир друг да я държат, стискаха китките и глезените ѝ, та на Каника да ѝ е по-удобно. Емико се гърчеше, тялото ѝ се тресеше в насечените спазми и неравномерните движения, характерни за пружинките, подчертани по начин, който Каника беше усъвършенствала. Мъжете се смееха и коментираха конвулсиите ѝ, неравномерни като примигването на лампа.

Пръстите на Каника се присъединиха към нефрита между краката на Емико, наместиха се грубо в сърцевината ѝ. Срамът на Емико ставаше непоносим и тя отново понечи да извърне лице. Мъже се бяха събрали наоколо, зяпаха я отблизо. Други се трупаха отзад и се надигаха на пръсти да зърнат и те нещо. Емико простена. Каника се изсмя вещо, тихо. Каза нещо на мъжете и ускори темпото. Пръстите ѝ играеха по гънките на Емико. Емико простена отново, неспособна да устои на тялото, което я предаваше. Извика. Изви гръб в дъга. Тялото ѝ правеше онова, за което беше създадено — точно според намеренията на учените с епруветките. Тя го презираше, но не можеше да го контролира. Учените не ѝ бяха позволили дори това дребно неподчинение. Оргазмът я заля безпощадно.

Публиката ревна екзалтирано, мъжете се разсмяха при вида на странните конвулсии, които оргазмът извличаше от ДНК-то ѝ. Каника я посочи, сякаш да каже: „Виждате ли? Истинско животно!“, после коленичи до нея и изсъска в лицето ѝ, че е нищо, че винаги ще е нищо и че този път мръсните японци ще си получат заслуженото.

Емико искаше да ѝ каже, че никой уважаващ себе си японец не би направил тези неща. Че чрез нея Каника унижава не японците, а една обикновена японска играчка за еднократна употреба — страничен продукт на японската гениалност като рециклиращите се целулозни дръжки за велосипедни рикши на „Мацушита“, — но вече го беше казвала и знаеше, че това само ще влоши нещата. Ако си затваряше устата, насилието скоро щеше да свърши.

Макар тя да бе от Новите хора, под слънцето нямаше нищо ново.

Жълтокартци въртяха манивелите на големите вентилатори, които движеха въздуха в клуба. Пот капеше от челата им ѝ се стичаше на лъскави ручейчета по голите им гърбове. Изгаряха калории със същото темпо, с което ги поглъщаха, и въпреки това клубът се пържеше в спомена за следобедното слънце.

Емико стоеше до вентилатора с надежда да се поохлади поне малко, преди отново да се заеме със сервирането на питиета. Надяваше се Каника да не спре отново погледа си на нея.

Привлечеше ли вниманието ѝ, Каника я завличаше там, където мъжете да я виждат добре — караше я да ходи с традиционната японска пружинска походка, която подчертаваше стилизираните движения на нейния вид. Караше я да се обръща насам-натам, мъжете ѝ се присмиваха гласно, макар вътрешно да се изкушаваха от мисълта за няколко часа в компанията ѝ, след като приятелите им си тръгнат.

В средата на голямото помещение мъжете канеха млади момичета с тесни поли фа син и къси жакетчета да се качат на сцената и да обикалят бавно под звуците на оркестъра, който свиреше мелодии от времето на Свиването, песни, които Роли беше изровил от собствените си спомени и преработил за традиционните тайландски инструменти — странни меланхолични парчета от миналото, екзотични като децата му с тяхната яркожълта коса и големи кръгли очи.

— Емико!

Тя подскочи. Викаше я Роли. Даде ѝ знак да отиде в кабинета му. Мъжете я проследиха с поглед, докато минаваше покрай бара с насечената си походка. Каника вдигна поглед от клиента си — седяха преплели ръце и наврели носове във вратовете си. Усмихна ѝ се леко, когато Емико мина покрай нея. Когато Емико за пръв път дойде в страната, някой ѝ каза, че тайландците имали тринайсет вида усмивки. Подозираше, че усмивката на Каника не е израз на добра воля.

— Хайде — подкани я нетърпеливо Роли и я поведе през завесата и по коридора, покрай гардеробната, където момичетата обличаха работните си дрехи, после през друга врата.

Сувенири от три живота обточваха стените на кабинета му — всичко, от пожълтели снимки на Банкок, щедро осветен с електричество, до фотография на самия Роли в традиционна носия на някакво дивашко племе от Севера. Покани Емико да се настани на голяма възглавница върху издигнатия в средата на стаята подиум — именно тук Роли предпочиташе да обсъжда частните си дела. Там вече се беше изтегнал някакъв мъж, бледно високо същество със сини очи, руса коса и пресен шев отстрани на врата.

Мъжът се стресна, когато я видя да влиза, и възкликна:

— Исус и Ной да са ми на помощ! Не ми каза, че е пружинка.

Роли се настани с усмивка на своята възглавница.

— Аз пък не знаех, че си падаш греамит.

Мъжът почти се усмихна на закачката.

— Да държиш нещо толкова опасно… Играеш си с мехурчеста ръжда, Роли. Надушат ли я, белоризците ще ти вземат здравето.

— В министерството не дават и пукната пара, стига да си плащам редовно подкупите. Момчетата, дето патрулират по нашите улици, не са от амбициозните. Доволни са да изкарат някоя бахта отгоре и да проспиват нощните си дежурства. — Роли се засмя. — Ледът, дето ѝ го купувам, ми излиза по-скъпо от подкупите, които плащам на ония от министерството на околната среда да си затварят очите.

— Лед ли?

— Структурата на кожата ѝ не е за тук. Прегрява се. — Роли навъси чело. — Ако го знаех, нямаше да я купя.

Стаята вонеше на опиум. Роли се зае да напълни отново лулата си. Твърдеше, че именно опиумът го поддържал млад и жизнен през годините, но Емико подозираше, че регулярно плава до Токио за същите процедури, на които се беше подлагал и Гендо-сама. Роли задържа парченцето опиум над малката лампа и то се загря и засъска. Роли го завъртя с игличката, изчака смолата да се втечни, после бързо я нави на топче и я притисна в лулата. Приближи лулата към пламъка на лампата и вдиша дълбоко в момента, когато смолата се превърна в дим. Затвори очи и предложи слепешком лулата на бледия мъж.

— Не, благодаря.

Роли отвори очи. Засмя се.

— Трябва да опиташ. Това е единствената селскостопанска култура, която заразите подминаха. За мой късмет. Не ми се мисли как щях да го отказвам на моите години.

Мъжът не отговори. Вместо това спря изпитателно светлите си очи върху Емико. Завладя я неприятното усещане, че я разглобяват на съставните ѝ части, клетка по клетка. Не че мъжът я разсъбличаше с поглед — това ѝ се случваше ежедневно, когато мъжете плъзгаха поглед по кожата ѝ, очите им лепнеха по тялото ѝ едновременно, с глад и презрение, — не, погледът на този мъж беше клинично безразличен. И да имаше глад в слабините му, мъжът го прикриваше добре.

— Значи това е тя, така ли? — попита той.

Роли кимна.

— Емико, кажи на господина за нашия приятел от снощи.

Емико хвърли смутен поглед на Роли. Сигурна беше, че никога не е виждала русия гайджин в клуба, особено на специалните представления. Никога не му беше сервирала уиски с лед. Разрови спомените си. Не, щеше да го запомни, ако е идвал. Мъжът имаше слънчев загар, виден въпреки треперливите сенки на свещите и лампата за опиум. А и очите му бяха твърде светли, неприятно светли. Определено щеше да го запомни, ако беше идвал.

— Хайде — подкани я Роли. — Кажи му онова, дето го каза на мен. За белоризеца. За хлапето, дето си отишла с него.

Обикновено Роли пазеше фанатично тайните на гостите си. Дори говореше как щял да построи отделен вход за редовните си клиенти, така че никой да не ги вижда как влизат и излизат от кулата на шосе „Плоенчит“ — щял да им построи тунел под улицата, чийто вход да е на една пресечка разстояние. А сега искаше от нея да разкрие подробности за срещата си с клиент.

— Момчето ли? — попита тя, за да спечели малко време, притеснена от желанието на Роли да изложи гост на клуба, при това не какъв да е, а белоризец. Стрелна с поглед непознатия, чудеше кой е той и с какво държи нейния папа-сан.

— Хайде. — Роли ѝ махна нетърпеливо с ръка, стиснал лулата с опиум между зъбите си. Наведе се отново към лампата за поредното дръпване.

— Беше белоризец — започна Емико. — Дойде с група други чиновници…

Беше нов. Приятелите му го бяха довели. Смееха се и го насъскваха. И пиеха за сметка на заведението — Роли никога не им вземаше пари, защото добрата им воля беше много по-ценна от алкохола. Младежът се напи. Смееше се и подмяташе шеги за нея на бара. А после се върна тайно, сам, скрит от любопитните очи на колегите си.

Бледоликият направи физиономия.

— Значи лягат с теб? С такива като теб?

— Хай. — Емико кимна, без да показва какво мисли за презрението му. — Белоризците и греамитите.

Роли се изсмя тихичко.

— Секс и двуличие. Вървят заедно като кафе и сметана.

Непознатият му хвърли остър поглед и Емико се зачуди дали старецът вижда отвращението в светлите му очи, или е твърде зашеметен от опиума и не му пука. Бледоликият се наведе напред, изключвайки Роли от разговора.

— И какво ти каза този тип, белоризецът?

Дали не долавяше искра на интерес в очите му? Дали мъжът не я намираше за интригуваща? Или го интересуваше само разказът ѝ?

Напук на всичко Емико усети в себе си генетично обусловеното желание да угоди на всяка цена, емоция, която не беше изпитвала, откакто я изоставиха. Нещо в мъжа ѝ напомняше за Гендо-сама. Макар сините му гайджински очи да приличаха на резервоари с киселина, а лицето му да беше бледо като на актьор с белосано лице от традиционния японски театър, мъжът имаше силно присъствие. Присъствие властно, осезаемо и по някакъв странен начин — успокояващо.

„Греамит ли си? — чудеше се тя. — Би ли ме удавил в торните резервоари, след като си ме използвал?“ И дали я интересуваше всъщност? Той не беше красив. Не беше японец. Беше нищо. И въпреки това ужасните му очи я приковаваха със същата сила и воля като при Гендо-сама.

— Какво искате да знаете? — прошепна тя.

— Твоят белоризец е споменал нещо за генетично хакерство — каза гайджинът. — Помниш ли какво?

— Хай. Да. Стори ми се изключително горд със себе си. Донесе торба с новосъздадени плодове. Подари по един на всички момичета:

Нов интерес припламна в очите на гайджина. Интерес, който стопли сърцето на Емико.

— Как изглеждаха плодовете? — попита той.

— Червени бяха, струва ми се. Със… с конци. Дълги конци.

— Зелени косъмчета? Толкова дълги? — Показа ѝ един сантиметър с пръсти. — И плътни?

Тя кимна.

— Да. Точно такива бяха. Каза, че плодовете се наричали нго. И че ги е създала леля му. И че щели да я издигнат в протектор на Невръстната кралица, в Сомдет Чаопрая, заради приноса ѝ за добруването на кралството. Много се гордееше с леля си.

— И е дошъл при теб — подсказа ѝ мъжът.

— Да. Но по-късно. След като приятелите му си отидоха.

Бледоликият поклати нетърпеливо глава. Не се интересуваше от такива подробности — не искаше да знае за нервността в очите на младежа, как я беше поискал от мама-сан, как бяха пратили Емико да го чака горе, където той я последва доста по-късно, така че никой да не направи връзката.

— Какво друго каза за леля си? — попита той.

— Само че работела за министерството.

— И нищо друго? Къде ѝ е лабораторията? Къде са опитните полета? Нищо такова?

— Нищо.

— Това ли е всичко? — Гайджинът се обърна раздразнено към Роли. — За това ли ме повика?

Роли се отърси от унеса си.

— Фарангът — подсказа ѝ той. — Кажи му за фаранга.

Емико се обърка.

— Какво? — Помнеше младежа, помнеше хвалбите му за лелята. Как щяла да получи повишение и голям бонус заради работата си върху плодовете нго… но не помнеше нищо за никакъв фаранг. — Не разбирам.

Роли остави лулата и се навъси.

— Нали рече, че казал нещо за фарангски генехакери, чужденци.

— Не — поклати глава Емико. — Нищо не е казвал за чужденци. Съжалявам.

Гайджинът се намръщи.

— Уведоми ме, когато изровиш нещо, което си струва времето ми, Роли. — Посегна за шапката си и понечи да стане.

Роли я изгледа ядосано.

— Нали каза, че имало генехакер фаранг ма!

— Не… — Емико отново поклати глава. — Чакайте! — Протегна ръка към гайджина. — Чакайте. Кун, почакайте, моля. Знам за какво говори Роли-сан. — Пръстите ѝ докоснаха за миг ръката му и гайджинът се дръпна като опарен, отмести се с отвращение извън обсега ѝ.

— Моля ви — примоли се тя. — Не разбрах какво ме пита. Момчето не каза нищо за фаранги. Но спомена едно име… може и да е било чуждоземско. — Погледна Роли за потвърждение. — Това ли имаше предвид? Странното име? Може да е било чуждестранно, да? Не тайландско. Нито китайско или тайванско…

Той я прекъсна.

— Кажи му каквото каза на мен, Емико. Това искам от теб. Кажи му всичко. До последната подробност. Точно както разказваш на мен след сеанс с клиент.

Тя го направи. Гайджинът седеше и я слушаше с подозрение, докато тя му разказваше всичко с подробности. За това колко нервен беше младежът, как първо не можеше да я погледне, а после не можеше да свали поглед от нея. Как говореше ли, говореше, защото ерекцията му я нямаше никаква. Как я гледаше, докато тя се съблича. Как говореше за леля си. Опитваше се да впечатли една курва, при това курва от Новите хора, и колко глупаво и странно ѝ се беше сторило това, и как тя беше скрила мислите си от него. Накрая стигна до онази част, която накара Роли да се усмихне доволно, а бледоликия с шева да опули очи.

— Младежът каза, че мъж на име Ги Бу Сен им давал спецификации, но леля му скоро открила, че ги лъже. А после дошъл пробивът с нгото. Ги Бу Сен нямал почти никакъв принос за нгото. В крайна сметка, цялата заслуга била на леля му. — Емико кимна. — Това ми каза. Ги Бу Сен ги мамел, но леля му се досетила, понеже е гениална.

Мъжът с белега я гледаше изпитателно: Студени сини очи. Кожа бледа като на труп.

— Ги Бу Сен — повтори той. — Сигурна ли си за името?

— Ги Бу Сен. Сигурна съм.

Мъжът кимна замислено. Лампата, с която Роли припалваше опиума си, изпука в тишината. На улицата, далеч под тях, окъснял продавач на вода се провикна, хвалейки стоката си, гласът му долетя през отворените капаци и комарниците. Звукът откъсна гайджина от мислите му. Бледите му очи отново се спряха върху нея.

— Ще ми е много интересно да разбера, ако този твой приятел се върне за нов сеанс.

— Той… се притесни след това. Хвана го срам. — Емико вдигна ръка към бузата си, където гримът криеше избледняваща синина. — Едва ли ще…

Роли я прекъсна:

— Понякога се връщат. Дори ако се чувстват виновни — каза той и я стрелна с отровен поглед. Емико кимна послушно. Момчето нямаше да се върне, но гайджинът щеше да остане доволен, ако го уверяха в обратното.

Роли също щеше да е доволен. Роли беше нейният господар. Емико трябваше да се съгласи с казаното от него. При това да се съгласи убедително.

— Понякога — успя да изрече тя. — Понякога се връщат, дори ако се чувстват виновни.

Гайджинът местеше поглед между двамата.

— Защо не идеш да ѝ донесеш малко лед, Роли?

— Защото още не е време за следващата порция. А и след малко трябва да излезе на сцената.

— Аз ще покрия загубите ти.

Роли очевидно искаше да остане, но беше достатъчно съобразителен да преглътне възраженията си. Успя дори да се усмихне.

— Разбира се. А вие двамата си поговорете. Надигна се, като я изгледа многозначително. Емико знаеше какво иска от нея — да прелъсти гайджина. Да го омотае в паяжината си с малко пружински секс и идеята за прегрешение. А после да го слуша, да запомня и да докладва, както правеха всички момичета на Роли.

Емико се наведе по-близо, така че гайджинът да се наслади на частичната ѝ голота. Очите му се плъзнаха по тялото ѝ, следвайки линията на бедрото под тясната пола, очертанията на ханша ѝ под опънатата материя. После отклони поглед. Емико скри раздразнението си. Привлечен ли беше от нея? Нервен? Отвратен? Не можеше да прецени. С повечето мъже беше лесно. Очевидно. Повечето мъже се деляха на простички категории. Започна да се пита дали гайджинът не смята Новите хора за прекалено отвратителни. Или пък предпочиташе момчета?

— Как оцеляваш тук? — попита я той. — Белоризците отдавна е трябвало да те смелят на тор.

— С подкупи. Докато Роли-сан плаща, те ще си затварят очите.

— И живееш някъде, нали? Роли плаща и за това? — А когато Емико кимна, добави: — В луксозно жилище, предполагам?

Емико сви рамене.

— Роли-сан води отчет на дълга ми.

Сякаш чакал знак, Роли се върна с леда. Гайджинът млъкна и зачака нетърпеливо Роли да остави чашата на ниската масичка. Той се поколеба, но мъжът с шева продължи да мълчи, така че старецът им пожела под нос приятно прекарване и излезе отново. Емико го проследи замислено с поглед, като се чудеше с какво толкова гайджинът държи Роли. Чашата с лед се потеше изкусително пред нея. Мъжът кимна, тя посегна да я вземе и отпи. Жадно, на големи глътки. Пресуши я за миг, после притисна студеното стъкло към бузата си.

Мъжът я гледаше изпитателно.

— Значи не си създадена за тропиците — каза той. Наведе се напред и плъзна поглед по кожата ѝ. — Чудя се защо създателите ти са променили структурата на кожата ти.

Емико овладя желанието си да се дръпне, да избяга от погледа му. Стегна се вътрешно. Наведе се по-близо.

— За да направят кожата ми по-привлекателна. По-гладка. — Дръпна бавно полата си над коляното и остави мекия плат да се хлъзне по бедрата ѝ. — Искате ли да пипнете?

Той я погледна въпросително.

— Моля — каза тя и сведе очи.

Той протегна ръка и пръстите му се плъзнаха по плътта ѝ.

— Прекрасно — измърмори. Гласът му за миг секна и това я изпълни с удовлетворение. Очите му се бяха разширили като на превъзбудено дете. Той се изкашля.

— Кожата ти гори.

— Хай. Както сам казахте, не съм създадена за този климат.

Оглеждаше я изпитателно, проучваше я. Очите му я поглъщаха жадно, сякаш искаше да я изяде с поглед. Роли щеше да е доволен.

— Логично е — каза гайджинът. — Екземплярите от твоя модел са били по джоба само на елита… а елитът живее в климатизирани домове. — Кимна сам на себе си, като все така я оглеждаше. — От тяхна гледна точка сделката е била добра.

Вдигна поглед към лицето ѝ.

— „Мишимото“? Била си собственост на „Мишимото“, нали? Очевидно не си пристигнала тук с дипломатическа мисия. Правителството никога не би допуснало пружинка в страната, предвид религиозната позиция на двореца… — Впери очи в нейните. — „Мишимото“ са те зарязали, нали?

Емико се опита да потисне внезапния изблик на срам. Все едно мъжът я беше разпорил и се ровеше в червата ѝ, безразлично и пренебрежително, като специалист по сибискозата, който прави аутопсия.

— Вие генехакер ли сте? — попита тя. — Затова ли знаете толкова много за мен?

Изражението му се промени моментално — от опулен интерес към самодоволно хитруване.

— По-скоро ми е хоби — каза той. — Наречи ме генефен, ако искаш.

— Наистина? — Позволи му да види част от презрението, което изпитваше към него. — И не сте, случайно, човек на „Мидуест Компакт“? Не сте служител на компанията? — Наведе се към него. — Не сте калорийник!

Последната думи изрече почти шепнешком, но въпреки това ефектът беше налице. Мъжът се дръпна като опарен. Усмивката се задържа застинала на лицето му, но сега очите му я претегляха така, както мангуста преценява кобра.

— Каква интересна мисъл — каза той.

След собствения си пристъп на срам Емико посрещна с облекчение предпазливия му поглед. Ако извадеше късмет, току-виж гайджинът я убил на място, та най-после да се свърши. Най-сетне да си почине.

Зачака да я удари. Никой не търпеше нахалство от Новите хора. Мидзуми-сенсей се беше погрижила Емико никога да не покаже и следа от гняв, от бунтарство. Научила я бе да се подчинява, да се кланя доземи, да изпълнява прищевките на по-висшите и да се гордее с мястото, което ѝ се полага. Макар Емико да се срамуваше заради гайджина, който се бе разровил така безсрамно в болезнени детайли от живота ѝ, както и от самата себе си, задето е изгубила контрол, Мидзуми-сенсей би казала, че това не е извинение да дразни мъжа. Но всичко това едва ли имаше значение. Станалото — станало, а в душата си Емико се чувстваше достатъчно мъртва, за да плати с радост цената, която той назовеше като компенсация.

Вместо това мъжът каза:

— Разкажи ми пак за нощта, която си прекарала с младежа. — Гневът в очите му беше изчезнал, заменен от строга неумолимост, точно като при Гендо-сама. — Кажи ми всичко — подкани я той. — Веднага. — Гласът му я перна заповедно като камшик.

Емико понечи да устои, да се съпротивлява, но подтикът да се подчини, вменен генетично на всички пружинки, беше твърде силен, а срамът, че се е разбунтувала — всепоглъщащ. „Той не ти е господар“ — напомни си тя, ала заповедният му тон беше като копче, задействащо условен инстинкт, и тя само дето не се напишка в желанието си да му угоди.

— Дойде миналата седмица… — Емико отново заразказва за нощта, която беше прекарала с белоризеца. Предаваше случилото се в детайли, за да угоди на този гайджин по същия начин, по който бе свирила на лютня, за да угоди на Гендо-сама. Като куче, което отчаяно се опитва да зарадва господаря си. Ако можеше, би му казала да пукне от мехурчеста ръжда, но това не ѝ беше в природата, затова тя говореше ли, говореше, а той я слушаше.

Накара я да повтори някои неща, зададе ѝ още въпроси. Върна се към нишки, които Емико смяташе, че е забравил. Беше безмилостен, разнищи разказа ѝ, настояваше за обяснения. И умееше да задава въпроси. Гендо-сама разпитваше по подобен начин подчинените си, когато искаше да разбере защо някой кораб не е бил завършен в срок. Разнищваше извиненията като генехакерска гъгрица.

Най-накрая гайджинът кимна доволно и каза:

— Добре. Много добре.

Похвалата стопли сърцето на Емико — топлинка, смесена със себепрезрение. Гайджинът си допи уискито, бръкна в джоба си, извади пачка пари и отдели няколко банкноти на ставане.

— Тези са за теб, само за теб. Не ги показвай на Роли. Аз ще си оправя сметките с него, преди да си тръгна.

Сигурно трябваше да почувства признателност, но вместо това се почувства използвана. Точно толкова използвана от този мъж с неговите въпроси, колкото от другите — лицемерните греамити и белоризците от министерството на околната среда, — които искаха да прегрешат с биологично отклонение като нея, които до един точеха лиги за насладата от съвкуплението с едно нечисто създание.

Сведе поглед към банкнотите в ръката си. Обучена беше да благодари вежливо в такива случаи, ала самодоволната му щедрост я беше подразнила жестоко.

— И какво, според господина, следва да направя с тези парички? — попита тя. — Да си купя някоя хубава дрънкулка? Да отида на ресторант? Аз съм собственост, забравихте ли? Аз съм на Роли. — Хвърли парите в краката му. — Няма значение дали съм бедна, или богата. Мен ме притежават.

Мъжът спря с ръка на плъзгащата се врата.

— Тогава защо не избягаш?

— Къде? Разрешителните ми за внос са изтекли. — Емико се усмихна горчиво. — Без покровителството и връзките на Роли-сан белоризците ще ме смелят на тор.

— Не искаш ли да избягаш на север? — попита мъжът. — При пружинките там?

— Какви пружинки?

Мъжът се подсмихна.

— Значи Роли не ти е казал? За пружинските анклави в планините? Бежанци от въглищната война? За освободените пружинки?

И видял празното ѝ изражение, продължи:

— Високо в планините има цели села, прехранват се от джунглите наоколо. Земята там е бедна, генехакната почти до смърт. Оттатък Чианг Рай, от другата страна на Меконг. Но пружинките, които живеят там, нямат господари, нямат собственици. Въглищната война още се вихри, но ако толкова мразиш положението си тук, това е някаква алтернатива на Роли.

— Вярно ли е? — Тя се наведе напред. — Онези села? Наистина ли съществуват?

Мъжът отново разтегли устни в нещо като усмивка.

— Питай Роли, ако не вярваш на мен. Той ги е виждал с очите си. — Замълча за миг, после добави: — Но пък той няма причина да ти казва за селата. Иначе току-виж те насърчил да захвърлиш каишката си.

— Истината ли ми казвате?

Бледоликият чужденец, така странен, вдигна пръсти към шапката си за поздрав.

— Поне толкова, колкото ми каза ти.

Плъзна вратата и излезе. Емико остана сама с разтуптяно сърце и внезапно пробудена жажда за живот.