Момиче на пружина

5.

Слънцето надничаше над ръба на земята и обливаше със заревото си Банкок. Забърсваше разтопено очуканите скелети на старите Разширителни кули и позлатените куполи на градските храмове и ги обливаше със светлина и жар. Подпалваше високите островърхи покриви на Великия дворец, където Невръстната кралица живееше в уединение с прислугата си, отразяваше се пламенно във филигранната украса на Храма на градската колона, където монаси пееха молитви денонощно, молитви за подпорните стени и дигите на града. Топлият като кръв океан намигаше със сините огледала на вълните си под ласката на слънцето, което се издигаше в пламъци по пътя си.

Слънцето огря балкона на Андерсън Лейк и се втурна в апартамента му на шестия етаж. Жасминовите лиани покрай парапета шумоляха с повеите на горещия вятър. Андерсън вдигна поглед, примижал срещу ослепителното сияние. Капчици пот лъщяха като скъпоценни камъчета върху бялата му кожа. Градът долу приличаше на разтопено море, поръсено с лъскаво злато там, където кулите и прозорците улавяха лъчите на немилостивото слънце.

Андерсън седеше на пода, гол в жегата, заобиколен от отворени книги — каталози на флората и фауната, пътеписи, цяла една история на Югоизточния азиатски полуостров, пръсната върху дъските на тиковото дюшеме. Стари книги с плесенясали и напукани страници. Отделни листове. Изпокъсани дневници. Изровени от забвение спомени за време, когато десетки хиляди растения са изхвърляли полен, спори и семена във въздуха. Работил беше цяла нощ, а не помнеше и половината от имената на видовете, които беше проучил. Не ги помнеше, защото мислите му постоянно се връщаха към спомена за разголена плът — за полата фа син, която се плъзга нагоре по бедрата на момичето, за пауни върху лъскав цикламен плат, за гладки бедра, разтворени обещаващо.

Близо до хоризонта кулите на булевард „Плоенчит“ се издигаха високо, осветени отзад. Трите призрачни пръста стърчаха към небето във влажната жълтеникава омара. На дневна светлина не се различаваха особено от кулите коптори, спомен от ерата на Разширението, не се долавяше и намек за пулсиращите съблазни, които ги обитаваха.

Момиче на пружина.

Пръстите му върху кожата ѝ. Тържествените ѝ тъмни очи, когато му каза да я пипне. Пое си треперливо дъх и прогони спомените. Тя беше пълната противоположност на агресивните зарази, с които той се бореше ежедневно. Парниково цвете, изхвърлено в свят, твърде негостоприемен за деликатното ѝ устройство. Чудо щеше да е, ако оцелееше дълго. Не и в този климат. Не и при тези хора. Изглежда, именно тази уязвимост го беше трогнала, престорената ѝ сила в контраст с тоталната ѝ безпомощност. Опитът да запази някакво подобие на достойнство дори когато вдигаше полата си по заповед на Роли.

„Затова ли ѝ каза за селата? От съжаление? А не защото кожата ѝ е гладка като манго? Не защото дъхът ти спря, когато я докосна?“

Тръсна глава и насочи вниманието си към книгите, към истинския проблем, който трябваше да разреши и заради който беше прекосил света с кораб и дирижабъл — Ги Бу Сен. Момичето на пружина беше казало Ги Бу Сен.

Разлисти книгите, разрови листата и извади една снимка. Дебел мъж, седнал с други учени от „Мидуест“ на организирана от „АгриГен“ конференция върху мутациите на мехурчестата ръжда. Мъжът не гледаше в камерата, изглеждаше отегчен, двойната му брадичка се гънеше на няколко пласта.

„Още ли си дебел? — зачуди се Андерсън. — Тайландците хранят ли те толкова добре като нас?“

Имаше само три възможности — Бауман, Гибънс и Чаудхури. Бауман, който беше изчезнал точно преди „Соя ПРО“ да изгуби монопола си. Чаудхури, който слязъл от един дирижабъл и изчезнал в Индийските провинции, отвлечен от „ПурКал“, избягал или мъртъв. И Гибънс. Ги Бу Сен. Най-умният от всички и най-малко възможният вариант. Беше мъртъв, да. Овъгленото му тяло било извадено от отломките на опожарения му дом… после децата му кремирали останките, преди компанията да е направила аутопсия. Но мъртъв, така или иначе. При разпитите с опиати и детектори на лъжата децата му упорито твърдели, че баща им не искал да бъде аутопсиран и многократно изразявал това си желание приживе. Че му била противна мисълта как някой реже трупа му и го напомпва с консервиращи течности. Но ДНК-то съвпаднало. Трупът бил неговият. Нямало никакво съмнение.

А бе трябвало да се усъмнят — все пак бяха разполагали само с няколко парченца генетичен материал от предполагаемия труп на най-добрия генехакер на света.

Андерсън се наведе отново над записите за последните дни на калорийника, сглобени от подслушвателните устройства в лабораториите. Нищо. Никаква податка към плановете му. А после умрял. И работодателите му нямали друг вариант, освен да повярват, че е истина.

Ако предположението му беше вярно, появата на нгото изглеждаше логична и обяснима. И на беладоната. Гибънс открай време обичаше да се фука с уменията си. Беше егоист. Всичките му колеги го твърдяха. За него би било неизразима наслада да си поиграе с пълния набор на голяма семенна банка. Да възроди цял един вид, а накрая да го подслади с щипка местен колорит. Нго. Или поне Андерсън подозираше, че плодът е местен. Но кой знае? Можеше и да е съвсем нов екземпляр. Нещо родило се в главата на Гибънс, така както Ева била направена от реброто на Адам.

Никъде в книгите и бележките не се споменаваше за нгото. Новопоявила се тайландска дума. Или пък не беше нова, а стара и забравена, с която са обозначавали в миналото зелено-червения плод. Можеше само да гадае. Надявал се бе Роли да помни нещо по въпроса, но Роли беше стар и оглупял от опиума — и да беше знаел някаква английска дума за предшественика на нгото, явно я беше забравил. Така или иначе, готов превод на думата не съществуваше. Щеше да мине поне месец, преди в Де Мойн да проучат пробите. А дори тогава нямаше гаранция, че ще открият някакво съвпадение в каталозите си. При достатъчно значима промяна можеше да не открият ДНК съвпадение.

Едно беше сигурно — нгото беше ново. В миналогодишните си инвентарни доклади за екосистемите никой от експертите не беше включил плод с подобно описание. А тази година нгото вече беше факт. Сякаш почвата на кралството просто бе решила да прероди миналото и да го достави на банкокските пазарища.

Разлисти поредната книга. Откакто беше пристигнал в Банкок, събираше библиотека, исторически прозорец към Града на божествените създания, книги, изровени от времената преди калорийните войни и зарази, преди Свиването. Преровил беше навсякъде — от антикварните магазинчета до боклучарниците на Разширителните кули. Повечето книги и документи от онова време или бяха изгорели, или бяха изгнили заради високата тропическа влажност, но въпреки това се беше натъкнал на някои съкровища, открил беше семейства, които ценяха книгите си не само като удобни разпалки. Натрупаното знание сега обточваше стените на апартамента му, стотици книги, повечето плесенясали по краищата, но до една пълни с информация. Това го депресираше. Напомняше му за Йейтс, за отчаяния стремеж да изровиш трупа на миналото и да го върнеш към живот.

— Помисли си само! — грачеше Йейтс. — Ново Разширение! Дирижабли, пружинници от ново поколение, попътни ветрове…

Йейтс също беше събирал книги. Прашни томове, които беше крал от библиотеки и бизнес колежи из цяла Северна Америка, загърбеното знание на миналото — един съвременен мародер, който ограбваше внимателно Александрийската библиотека и чиито попълзновения бяха останали незабелязани, защото всички знаеха, че глобалната търговия е мъртва и погребана.

Когато пристигна в Банкок, Андерсън завари офиса на „Жива вода“ затрупан с книги. Трупаха се на купове край бюрото на Йейтс — „Приложение на глобалния мениджмънт“, „Бизнес между културите“, „Азиатското мислене“, „Малките тигри на Азия“, „Логистика и снабдителни вериги“, „Новата глобална икономика“, „Проблеми на валутния обмен при снабдителните вериги“, „Бизнесът в Тайланд“, „Международна конкуренция и законови разпоредби“. Всичко, свързано с историята на старото Разширение.

Накрая, в последните си мигове на отчаяние, Йейтс ги посочи и възкликна:

— Можем да възродим това! Всичко това!

А после се разплака и на Андерсън му дожаля за него. Йейтс беше инвестирал живота си в нещо, което никога нямаше да види бял свят.

Разлисти следващата книга и се загледа в стари снимки. Люти чушлета. Купове люти чушлета, заснети от някой отдавна мъртъв фотограф. Люти чушлета. Патладжани. Домати. И онези прекрасни беладони. Ако не бяха беладоните, централата нямаше да изпрати Андерсън в кралството, а мечтата на Йейтс можеше и да се сбъдне.

Посегна към пакета с ръчно свити цигари, запали една и се облегна назад, загледан в дима на древните. Не беше за вярване, че тайландците, в разгара на повсеместния глад, бяха намерили време и енергия да възродят никотиновото пристрастяване. „Дали човешката природа изобщо подлежи на промяна?“, зачуди се.

Слънцето се пулеше насреща му и го къпеше в светлината си. Въздухът се мержелееше гъст от високата влажност и изпаренията на запален тор, размазваше очертанията на промишления район в далечината, толкова различен с правилните си форми от скупчените покриви на стария град. Отвъд фабриките се виждаше гигантската морска дига със сложната си система от шлюзове, които позволяваха пропускането на товари към открито море. Промяната идваше. Завръщането на истинската глобална търговия. Снабдителни линии, които обикалят света. Всичко това се връщаше, макар и бавно. Макар и бавно, хората възстановяваха загубените си познания. Йейтс беше обичал пружинниците, но още повече беше обичал идеята за възкресената история.

— Тук ти не си човек на „АгриГен“, между другото. Тук ти си поредният фарангски предприемач, който се опитва да направи пачка наравно с нефритотърсачите и простите моряци. Тук не ти е Индия, където да се разхождаш наперено с избродиран житен клас на джоба на сакото и да реквизираш де щото ти падне. Тайландците не лягат по гръб. Ако те разберат какъв си, ще те нарежат на парчета и ще те пратят разфасован там, откъдето си дошъл.

— Тръгваш си със следващия дирижабъл — каза Андерсън. — Радвай се, че от централата се съгласиха изобщо да те приемат.

Ала точно тогава Йейтс извади пружинниковата пушка.

Андерсън дръпна отново от цигарата, раздразнен. Жегата изведнъж му натежа. Манивелният вентилатор на тавана беше спрял да се върти. Манивелчикът, който идваше всеки ден в четири следобед, явно не беше заредил достатъчно джаули. Андерсън се намръщи и стана да спусне щорите. Сградата беше от новите, построена бе на термален принцип, който позволяваше на по-хладния приземен въздух да циркулира свободно към горните етажи, но нищо не можеше да облекчи задуха от преките лъчи на екваториалното слънце.

Върна се към книгите. Разлисти поредните страници. Разгърна пожълтели томове с напукани гръбчета. Хартията се ронеше по краищата, стара и поразена от влагата. Отвори нова книга. Стисна цигарата между устните си. Примижа от лютивия дим и застина.

Нго.

Купища. Малките червени плодове с чудатите си зелени косъмчета се пулеха подигравателно насреща му от стара снимка на фаранг, който се пазари с тайландски селянин. Бензинови таксита в ярки цветове задръстваха улицата, но току встрани от двамата мъже се издигаше изкусителна пирамида от плодове нго.

Андерсън беше прегледал толкова стари снимки, че отдавна бе спрял да се диви на нещата, запечатани в тях. Научил се беше да не обръща внимание на глупавото самодоволство на миналото — на прахосничеството, арогантността, нелепото богатство, — но тази снимка го вбеси. Фарангът беше безобразно дебел, а удивителното изобилие от калории очевидно беше на втори план, изтласкано от цветовете и евтината атрактивност на един пазар, който предлагаше трийсетина вида плодове — мангостини, ананаси, кокосови орехи, както и… портокали, да, сега портокали нямаше. Нито тези… тези… драконови плодове, нито помело, нито онези жълтите неща… лимони. Нямаше ги. Толкова много плодове просто бяха изчезнали.

Но хората на снимката не знаеха това. Тези мъртви мъже и жени си нямаха представа, че стоят сред несметно съкровище, че обитават Рая на греамитската библия, където чистите души се възнасят, за да живеят до дясната ръка на Бога. Където всички ухания и вкусове на света процъфтяват под грижите на Ной и свети Франциск и където никой не гладува.

Загледа се в текста под снимката. Дебелите самодоволни глупаци нямаха представа за генетичната златна мина, до която са застанали. Авторът на книгата дори не си беше направил труда да упомене червения плод по име. За него плодът е бил просто поредният пример за природно изобилие, нещо, което получаваш наготово и в щедри количества.

Прииска му се да измъкне някак дебелия фаранг и древния тайландски фермер от снимката, да ги довлече в собственото си настояще и да им се накрещи на воля, преди да ги изхвърли през балкона, както те несъмнено са изхвърляли всеки плод, който е бил леко натъртен или едва забележимо маносан.

Разлисти книгата, но не откри други снимки на нго, нито описание или поне наименованието на плода. Изправи се и излезе на балкона. Беше на нокти. Пристъпи под напичащото слънце и обходи града с поглед. Викове на водопродавци и рев на мегодонти долитаха от ниското. Звън на клаксони се носеше заедно с реката от велосипедисти. Наближеше ли обед, градът щеше да утихне полупразен, в очакване слънцето да заходи към залеза.

Някъде в този град генехакер си играеше със строителните блокчета на живота. Пренареждаше отдавна изчезнала ДНК, за да я пригоди към ерата след Свиването, да ѝ вгради защити срещу мехурчестата ръжда, японската генехакерска гъгрица и сибискозата.

Ги Бу Сен. Момичето на пружина бе казало, че е сигурно за името. Трябваше да е Гибънс.

Облегна се на парапета, примижа срещу жегата и плъзна поглед по гъстата градска плетеница. Гибънс беше някъде там. Работеше върху следващия си триумф. А недалече от него беше и семенната банка.