Момиче на пружина

25.

Андерсън-сама се появи без предупреждение, седна до нея на бара, поръча ѝ вода с лед, а за себе си — уиски. Не ѝ се усмихна, почти не я погледна дори, и въпреки това Емико се изпълни с благодарност.

Вече няколко дни Емико се криеше в бара и чакаше кога белоризците ще решат да я изхвърлят на торището. Жива беше само с цената на огромни подкупи и знаеше, че шансовете Роли да я освободи вече клонят към нула. Виждаше го в очите му всеки път, когато я погледнеше. Беше инвестирал твърде много в нея и нямаше да я пусне.

А после се появи Андерсън-сама и за миг тя се почувства в безопасност, сякаш отново се бе озовала в обятията на Гендо-сама. Разбираше, че това е условен рефлекс, задълбочен от обучението ѝ, но беше безсилна да го надмогне. Посрещна с усмивка Андерсън-сама под фосфоресциращото сияние на светулките, толкова различен с гайджинските си черти сред морето от тайландци и няколкото японци, които знаеха за съществуването ѝ.

Както му беше редът, Андерсън-сама не показа интереса си, вместо това стана и отиде при Роли, което Емико разчете като знак, че приключи ли със сценичното си участие, ще прекара остатъка от нощта в безопасност. И за пръв път след репресията щеше да забрави за страха си от белоризците.

Изненада се, когато Роли тръгна към нея.

— Изглежда, поне с едно нещо се справяш добре. Фарангът поиска да те освободя по-рано.

— Няма да излизам на сцената тази вечер?

Роли вдигна рамене.

— Човекът плати.

Заля я облекчение. Изтича да се приготви, после се спусна по стълбите. Роли се беше договорил с белоризците да правят проверки в определени дни и часове, което означаваше, че стига да не напуска кулата, Емико не е застрашена от нищо. Въпреки това беше предпазлива. Преди договорката белоризците на три пъти правиха проверка. Част от собствениците имаха големи неприятности, докато се стигне до новите взаимноизгодни условия. Не и Роли обаче — той, изглежда, имаше свръхестествен усет за законите на бюрокрацията и корупцията.

Андерсън я чакаше в рикшата си пред кулата на булевард „Плоенчит“, миришеше на уиски и тютюн, брадата беше набола по светлото му лице. Емико се сгуши в него.

— Надявах се, че ще дойдеш.

— Съжалявам, че не успях по-рано. Самият аз имах неприятности.

— Липсваше ми — каза тя и с изненада установи, че това е самата истина.

Потеглиха през нощния трафик, покрай тъмните сенки на клатушкащи се мегодонти и чезнещи чешърки, покрай запалени свещи и спящи семейства. Минаха покрай патрулиращи белоризци, заети с проверката на сергия за зарзават. Зеленото сияние на газовите лампи хвърляше треперливи сенки по булеварда.

— Ти добре ли си? — Андерсън кимна към белоризците. — Министерството идва ли при вас?

— В началото беше зле. Сега се търпи.

При първите проверки паниката беше всеобща, белоризците щурмуваха кулата, разгонваха хората, затваряха нелегални отклонения на метановия газопровод, размахваха палки. Мама-сан крещяха, мъжките госпожички надаваха писъци, собственици тичаха да намерят пари в брой, но масово попадаха под ударите на палките, неуспели да откупят свободата си. Емико се беше скрила при другите момичета, стоеше неподвижна като статуя, а белоризците обикаляха бара, посочваха нередности, заплашваха да ги пребият и да ги изхвърлят от занаята. Нямаше и помен от предишните им усмивчици, до един бяха гневни заради смъртта на своя Тигър, нетърпеливи да дадат урок на всеки, който в миналото е пренебрегвал законите на белоризците.

Ужасно беше. Емико едва не се напишка, докато стоеше неподвижно с другите момичета, сигурна беше, че Каника ще я бутне напред и ще я издаде, че ще избере именно този момент, за да подпише смъртната ѝ присъда.

Роли се мазнеше раболепно на белоризците, дори на онези, които редовно прибираха подкупи от него — Сутипонг, Аделик и Натачай се подсмихваха, развеселени от фарса, и току поглеждаха към Емико, наясно с нейната роля в бара на Роли, някои стигали дотам, че да я пробват лично, а сега я гледаха и се чудеха дали не е дошло времето да я „разкрият“. Изобщо, всички играеха ролите си, а Емико чакаше в ужас кога Каника ще сложи край на шарадата и ще принуди белоризците да видят момичето на пружина, благодарение на което прибираха тлъсти подкупи.

Потръпна при спомена за онези проверки и повтори:

— Сега се търпи.

Андерсън-сама кимна.

Рикшата спря пред сградата, в която се намираше апартаментът му. Андерсън-сама слезе пръв, огледа се за белоризци, после въведе Емико във фоайето. Двамата охранители погледнаха настрани и се направиха, че не я виждат. На тръгване Емико щеше да им даде щедър бакшиш, който окончателно да заличи спомените им за пребиваването ѝ в сградата. Може да се отвращаваха от нея, но докато тя им се усмихваше любезно и плащаше чинно, щяха да играят играта. Сега, когато белоризците се бяха развихрили, трябваше да плаща повече. Но това можеше да се уреди.

Двамата с Андерсън-сама се качиха в асансьора. Жената, която обслужваше кабинката, извика в рупорната тръба приблизителното тегло на товара, като се постара лицето и да остане безизразно.

После, на сигурно в апартамента му, двамата се прегърнаха. Емико се изненада от радостта, с която откликваше на неговото желание да я докосва, да плъзга ръце по кожата ѝ, колко щастлива я прави насладата, която той извличаше от нея. Забравила беше какво е да те приемат почти като човек, да се отнасят към теб с уважение. В Япония никой не изпитваше вина, че е спрял одобрително погледа си на пружинка. Тук обаче всичко и всички ѝ внушаваха, че е животно.

Да открие човек, който я обича, пък макар и само заради външността ѝ, беше истинско облекчение.

Ръцете му се плъзнаха по гърдите ѝ, надолу по корема, мушнаха се между бедрата ѝ, загалиха я. Емико нямаше да го разочарова, беше ѝ толкова лесно да го дари със своята наслада. Притисна се към него, устните им се намериха и за известно време тя забрави, че хората я наричат момиче на пружина. Почувства се човек и се изгуби в ласките. В кожата на Андерсън-сама. В сигурността на насладата и дълга.

Но след края на единението им депресията се върна.

Андерсън-сама ѝ донесе охладена вода, наясно с прегряването след акта. Легна гол до нея, като внимаваше да не я докосне, да не добави към топлината, която се беше акумулирала вече в тялото ѝ.

— Какво има? — попита я.

Емико сви рамене, постара се да излъчи образа на усмихващ се Нов човек.

— Нищо. Нищо, което да подлежи на промяна. — Беше ѝ почти невъзможно да облече в думи и да изрече на глас нуждите си. Да занимава други хора с проблемите си беше противно на природата ѝ. Мидзуми-сенсей би я ударила за такова нещо.

Андерсън-сама я гледаше. Очите му бяха изненадващо нежни за човек с толкова много белези по тялото. Емико познаваше отлично белезите му. Всеки беше спомен от мистериозно насилие, отпечатан върху светлата му кожа. Скупчените нагъсто белези по гърдите му сигурно бяха от пружинникова пушка. Онзи на рамото сигурно беше от мачете. А другите, на гърба — от бич. Емико знаеше със сигурност само за един негов белег — този на врата. Него Андерсън-сама беше получил във фабриката.

Той посегна и я докосна нежно.

— Какво има?

Емико се търколи по-далеч от него. Смущение давеше думите ѝ.

— Белоризците… никога няма да ме пуснат от града. А сега Роли-сан плаща още по-големи подкупи, за да не ме закачат. Мисля, че и той никога няма да ме пусне.

Андерсън-сама не отговори. Емико чуваше дишането му — бавно и равномерно, — но нищо друго. Срамът ѝ беше всепоглъщащ.

„Глупава алчна пружинка. Би трябвало да му целуваш краката от благодарност за онова, което ти дава.“

Мълчанието се проточи. Накрая Андерсън-сама попита:

— Сигурна ли си, че Роли не може да бъде убеден? Той е делови човек.

Емико се заслуша в дишането му. Какво ѝ предлагаше — да я откупи? В устата на японец тези думи биха били оферта, предпазлива, но все пак оферта. Но при Андерсън-сама беше трудно да се каже.

— Не знам. Роли-сан обича парите. Но ми се струва, че обича и да ме гледа как страдам.

Зачака отново, напрегнала се за някакъв знак, нещо, което да ѝ подскаже за какво мисли Андерсън-сама. Той не попита за друго. Остави намека ѝ да виси във въздуха. Ала Емико усещаше тялото му близо до своето, усещаше излъчващата се топлина. Слушаше ли я още? Ако беше цивилизован, Емико би приела липсата на отклик като категоричен отказ, като шамар в лицето. Но гайджините не разбираха от тези тънки неща.

Стегна се. Реши да го притисне още веднъж, да надмогне обучението и генетичните императиви. Едва не се задави от чувство за унижение и замаяна от усилието да не се свие като сритано куче, каза:

— Сега живея в бара. Роли-сан плаща подкупи на белоризците да стоят настрана, тройни подкупи. Плаща и на другите барове. Да не ме закачат. Не знам още колко ще продължи това. Боя се, че нишата ми изчезва.

— Би ли… — Андерсън-сама не довърши. Колебаеше се. После продължи: — Можеш да останеш тук.

Сърцето на Емико подскочи.

— Роли-сан ще ме потърси.

— Има си начини да се оправя с хора като Роли.

— Можеш да ме освободиш от него?

— Не мисля, че имам достатъчно пари да те откупя. — Емико го слушаше със свито сърце. — Ако просто те отведа със себе си, той ще побеснее. А моментът е крайно неподходящ, покрай репресиите и прочие. Като нищо ще прати белоризците тук. Рискът е неоправдан. Мисля обаче, че бих могъл да уредя друго — да спиш при мен. Роли дори може да се зарадва, че поне нощем опазването ти няма да е негова грижа.

— Но така няма ли ти да си създадеш проблеми? Белоризците мразят и вас, фарангите. Собственото ти положение също не е розово. — „Помогни ми да се махна оттук. Помогни ми да намеря селата на Новите хора. Помогни ми, моля те.“ — Ако можех да се разплатя с Роли-сан, бих могла да… да замина на север.

Андерсън-сама я придърпа нежно към себе си. Емико му позволи.

— Трябва да си по-смела в мечтите си — каза ѝ той. Плъзна ръка по корема ѝ. Лениво. Замислено. — Скоро може да има големи промени. Дори за пружинките. — Удостои я с тънка тайнствена усмивка. — Белоризците и техните правила не са вечни.

Тя го молеше за оцеляване, а той и говореше за фантазии.

Емико се постара да скрие разочарованието си. „Трябва да си доволна, алчно момиче. Да си благодарна за това, което имаш.“ Ала горчивината преля в гласа ѝ:

— Аз съм момиче на пружина. Нищо няма да се промени. Нас винаги ще ни презират.

Той се засмя и я придърпа към себе си.

— Не бъди толкова сигурна. — Устните му забърсаха ухото ѝ и прошепнаха: — Ако се помолиш на онова ваше шантаво божество, чудовищния котарак бекенеко, дето толкова прилича на чешърка, току-виж съм те уредил с нещо по-добро от селце в джунглата. С малко късмет може да се сдобиеш с цял град.

Емико се дръпна и го изгледа тъжно.

— Разбирам, че не можеш да промениш участта ми. Но не е редно да ми се подиграваш.

Андерсън-сама се разсмя отново, и толкова.