Момиче на пружина

4.

— 500, 1000, 5 000, 7 500…

Да защитиш кралството от всички зарази на естествения свят беше като да уловиш океана в рибарска мрежа. Дори много риби да улови човек в мрежата, океанът пак си остава там, безкраен и безразличен.

— 10 000, 12 500, 15 000… 25 000…

Точно за това мислеше капитан Джайде Роянасукчай, докато стоеше под гигантския търбух на фарангския дирижабъл и се потеше в душната нощ. Турбовентилаторите на дирижабъла се въртяха с рев над него. Полезният товар на въздушния кораб лежеше разпилян, сандъци и кашони се валяха разцепени, съдържанието им — пръснато по котвената площадка все едно палаво дете е разпиляло играчките си. Ценни вещи от различно естество и забранени за внос стоки лежаха навсякъде.

— 30 000, 35 000… 50 000…

Наскоро ремонтираното банкокско летище се простираше във всички посоки, осветено от силни метанови лампи върху огледални кули — гигантска окъпана в зелено шир от котвени площадки, с огромните балони на фарангските дирижабли високо горе, обточена по краищата с плътни стени от генномодифициран бамбук и ограда от бодлива тел, които на теория трябваше да очертават международните граници на летището.

— 60 000, 70 000, 80 000…

Тайландското кралство беше в процес на поглъщане. Джайде огледа разсеяно погрома, който бяха нанесли хората му, и изводът му се стори очевиден. Океанът ги поглъщаше. Всеки втори сандък съдържаше нещо подозрително. Само че сандъците, разбира се, бяха просто символ. Проблемът беше вездесъщ и повсеместен — на пазара „Чатачук“ се продаваха контрабандни химически бани, лодки браздяха река Чао Фрая посред нощ, натоварени догоре с ананаси от последно генехакерско поколение. Вятърът разнасяше полен от север на юг по полуострова, полен, съдържащ най-новите генетични щамове на „АгриГен“ и „ПурКал“, чешърките ровеха в бунищата на пазарите, а двуопашатите гущери джингджок крадяха яйцата на козодоите и пауните. Бели бръмбари изяждаха горите на Као Яи, а сибискозните захарози, мехурчестата ръжда и растежът фа’ган прояждаха зеленчуците и сгушилото се в Банкок човечество.

Всички те плуваха в океана. Океанът беше тяхната жизнена среда.

— 90… 100 000… 110… 125…

Великите умове като Премваде Срисати и Апичат Куникорн, може и да спореха кои са най-добрите защитни стратегии и дали стерилизиращите ултравиолетови бариери по границите на кралството са по-ефикасни от изпреварващите генехакерски мутации, но ако питаха Джайде, всички те бяха идеалисти. Океанът винаги намираше начин да проникне.

— 126… 127… 128… 129…

Джайде се наведе над рамото на лейтенант Каня Чиративат, която броеше парите от подкупа. Двама митнически инспектори стояха вдървено настрани и чакаха.

— 130… 140… 150… — Гласът на Каня звучеше напевно, монотонно. Ода за богатството, за смазката, която движи колелетата, за новия бизнес на една древна страна. Гласът ѝ беше ясен и съсредоточен. Когато тя броеше парите, сметките винаги излизаха.

Джайде се усмихна. Нищо лошо нямаше в малките подаръци. Бяха израз на добра воля.

На съседната площадка, двеста метра по-нататък, мегодонти надаваха тръбния си зов — влачеха тежки сандъци от търбуха на дирижабъла към мястото за сортиране и митнически проверки. Турбовентилатори виеха ту по-силно, ту по-слабо, стабилизирайки гигантския въздушен кораб, пристанал над главите им. Балонът се люшкаше опасно. Белоризците на Джайде чакаха строени сред мегодонтски изпражнения, брулени от прашни пориви. Каня притисна с ръка бахтите, които броеше. Останалите хора на Джайде чакаха безизразно с ръце на мачететата под поривите на силния вятър.

Турбовентилаторът поутихна. Каня продължи да брои:

— 160… 170… 180…

Митническите инспектори се потяха. Дори в горещия сезон не беше нормално да се потят чак толкова. Джайде не се потеше. Но пък не той беше платил два пъти за протекция, която и при първото плащане най-вероятно е била твърде скъпа.

Чак му дожаля за тях. Нещастниците можеха само да гадаят каква промяна е настъпила в системата — дали плащанията са били пренасочени, дали Джайде е представител на ново влияние или на конкурентно такова, не знаеха колко високо стои той в пластовете от бюрокрация и влияние в министерството на околната среда. И затова плащаха. Дори се беше изненадал, че успяха да намерят толкова пари в брой толкова бързо. Почти толкова се беше изненадал, колкото сигурно се бяха изненадали те, когато неговите белоризци разбиха вратите на митническата служба и затвориха летището.

— Двеста хиляди. — Каня вдигна поглед към него. — Всичко е точно.

Джайде се усмихна.

— Казах ти, че ще платят.

Каня не отвърна на усмивката му, но Джайде не позволи това да му развали злорадството. Нощта беше приятно гореща, изкарали бяха тлъста пачка, а в добавка бяха накарали митническата служба да се изпоти. Колкото до Каня — тя винаги се изпълваше с подозрение, когато късметът ѝ се усмихнеше неочаквано. На някакъв етап в младия си живот явно беше изгубила умението да се радва на каквото и да било. По време на гладните години в Североизтока. Или когато е загубила родителите и другите от семейството си. Или докато е пътувала по трудния начин към Банкок. Така или иначе, способността ѝ да изпитва радост беше изчезнала. Не беше в състояние да оцени санук — насладата от хубавата страна на живота, — нито дори санукмак, още по-опияняващата наслада, като тази да изтръскаш министерството на търговията или да отпразнуваш новата година на пролетния фестивал Сонгкран. Затова, когато Каня взе двестате хиляди бахти от търговското министерство, без да ѝ мигне окото — освен за да изтрие набиващия се прах на летищните площадки — и определено без да се усмихне, Джайде не взе това присърце. Каня нямаше вкус към забавленията, такава ѝ беше кармата.

И въпреки това Джайде я съжаляваше. Дори най-големите бедняци понякога се усмихваха. Каня — почти никога. Не беше естествено. Тя не се усмихваше нито когато бе смутена, нито когато бе ядосана, нито от раздразнение, нито от радост. Тази пълна липса на социално приемливо поведение дразнеше хората и именно по тази причина Каня се бе озовала в неговия екип. Никой друг не можеше да я понася. Те двамата бяха странен тандем. Джайде, който винаги намираше повод да се усмихне, и Каня, чието лице беше толкова студено, все едно е изсечено от камък. Джайде се ухили отново и огря лейтенантката с доброжелателната си усмивка.

— Да приключваме тогава.

— Злоупотребявате с пълномощията си — измърмори един от митническите служители.

Джайде вдигна самодоволно рамене.

— Юрисдикцията на министерството на околната среда се простира навсякъде, където съществува заплаха за Тайландското кралство. Такава е волята на нейно кралско величество.

Очите на инспектора го гледаха студено, макар на лицето му да се изписа любезна усмивка.

— Знаете какво имам предвид.

Джайде се ухили отново, използвайки широката усмивка като щит срещу озлоблението му.

— Не ми се прави на толкова нещастен. Можех да поискам два пъти повече и пак щеше да платиш.

Каня започна да прибира парите, а Джайде разрови съдържанието на един разбит сандък с върха на мачетето си.

— Виж само! Толкова ценен товар, който се нуждае от защита! — Метна настрани купчина кимона. Сигурно ги беше поръчала съпругата на някой японски мениджър. Мачетето разкъса опаковката на комплект дамско бельо, което сигурно струваше повече от месечната заплата на Джайде. — Не бихме искали някой простоват чиновник да се рови в това, нали? — Ухили се и метна поглед към Каня. — Нещо харесва ли ти? Истинска коприна. Щото японците още имат копринени буби.

Каня не вдигна поглед от парите, които прибираше.

— Не са моят размер. Жените на японските мениджъри до една са дебели крави поради генехакнатите калории покрай сделките си с „АгриГен“.

— На всичкото отгоре ще крадете, така ли? — Лицето на митническия инспектор беше маска на сдържан гняв зад вежлива усмивка и стиснати зъби.

— Очевидно не. — Джайде сви рамене и продължи: — Моята лейтенантка явно има по-добър вкус от японките. А и вашите печалби несъмнено пак ще ударят тавана. Това е просто дребно неудобство за вас.

— А щетите и повредите? Тях как ще обясним? — каза другият митнически инспектор и махна към един сгъваем рисуван параван, който бе разкъсан на две.

Джайде се загледа в паравана. За нечий болен мозък изображението сигурно беше съвременният еквивалент — от края на двайсет и втори век — на традиционното самурайско семейство. Мениджър от „Динамика на флуидите Мишимото“ наглежда пружинни работници на някаква нива и… Работниците наистина ли имаха по десет ръце? Джайде потръпна при вида на това богохулство. Малкото естествено семейство, изобразено в края на нивата, не изглеждаше смутено от гледката, но пък японците си бяха такива — дори на децата си вземаха маймунки на пружина за домашни любимци.

— Сигурен съм, че ще измислите някакво оправдание. Например че са ги стъпкали товарните мегодонти. — Джайде плесна митническите инспектори по раменете. — Какво сте увесили нос! Използвайте въображението си! Мислете за случилото се като за дългосрочна инвестиция в заслуги.

Каня приключи с прибирането на пачките, закопча катарамата на платнената торба, метна я през рамо и каза:

— Готови сме.

Няколко площадки по-нататък нов дирижабъл се спускаше бавно, гигантските му захранвани от пружинници вентилатори черпеха остатъците от съхранените джаули, за да придвижат чудовището точно над закотвящите механизми. Дебели въжета с оловни тежести в края се спуснаха от търбуха му. Летищни работници чакаха да привържат плаващия звяр към своите мегодонтски впрягове, стояха с вдигнати ръце, сякаш се молеха на някакъв исполински бог. Джайде ги наблюдаваше с интерес.

— Във всеки случай Кооперацията на пенсионираните служители от кралското министерство на околната среда ще оцени по достойнство съдействието ви. В техните очи заслугата ви е голяма.

Прихвана удобно мачетето си и се обърна към хората си.

— Господа офицери! — извика през монотонния рев на големите вентилатори и воя на товарните мегодонти. — Имам едно предизвикателство за вас! — продължи и посочи с мачетето си спускащия се дирижабъл. — Ще дам двеста хиляди бахти на първия, който претърси сандък от товара на новия дирижабъл ей там! Хайде! Бегом!

Митническите служители го зяпнаха сащисано. Понечиха да възразят, но гласовете им се изгубиха, погълнати от засилващия се рев на вентилаторите. Устите им се отваряха и затваряха като на риби: „Май тум! Май тум! Май таунг тум! Не, не, нееее!“. Инспекторите махаха с ръце и протестираха, но Джайде вече тичаше през летището, размахваше мачетето си и крещеше, вперил поглед в новата плячка.

Зад него белоризците от екипа му се юрнаха като вълна. Заобикаляха сандъци и работници, прескачаха котвени кабели, мушкаха се под мегодонски търбуси. Неговите хора. Неговите верни деца. Неговите синове. Глупците, които вярваха в идеали и в кралицата, неподкупните, онези, които пазеха в сърцата си честта на родното министерство.

— Давай! Давай!

Набираха скорост като тигри албиноси през летището, а труповете на японските товарни контейнери се валяха самотно зад тях като отломки след опустошителен тайфун. Гласовете на митническите инспектори заглъхнаха. Джайде вече беше далеч от тях, радостта се надигаше от краката към главата му с всеки удар на сърцето, чистата наслада от почтеното преследване, той тичаше все по-бързо и по-бързо, хората му го следваха, поглъщаха разстоянието с адреналиновия спринт на неотклонната войнска цел, размахваха мачетета и брадви към гигантската машина, която се спускаше към тях от небето, надвисваше като демонския крал Тосакан, висок три хиляди метра, затискащ ги. Мегодонтът на мегодонтите, на чийто търбух с фарангски букви пишеше: „КАРЛАЙЛ И СИНОВЕ“.

Джайде не чу радостния крясък, излязъл от собственото му гърло. „Карлайл и синове“. Ужасният фаранг, който говореше така небрежно за промяна в системата за замърсителните квоти, за премахване на карантинните инспекции, за оптимизирането на всички онези мерки, които бяха опазили кралството живо дълго след като други страни бяха загинали, чужденецът, който беше толкова близък с търговския министър Аккарат и със Сомдет Чаопрая, протектора на короната. Джайде беше извадил неочакван късмет. Преследването се превръщаше в истински лов. Джайде се засили към закотвящите кабели, същото направиха и хората му — по-млади, по-бързи и фанатично отдадени на делото, — настигнаха го, задминаха го и се хвърлиха да привържат плячката.

Но този дирижабъл се оказа по-умен от предишния.

При вида на белоризците, стичащи се към котвената площадка, пилотът промени ъгъла на турбовентилаторите. Силното въздушно течение едва не събори Джайде. Вентилаторите запищяха зверски — пилотът хабеше гигаджаули в опит да издигне машината. Котвените въжета отскочиха нагоре като пипала на октопод — манивелите в търбуха на дирижабъла се бяха завъртели на обратно и ги навиваха трескаво. Преминалите към пълна мощност турбовентилатори събориха Джайде на земята.

Дирижабълът започна да набира височина.

Джайде се надигна, примижал срещу горещия вятър. Гледаше как въздушният кораб се смалява в нощното небе и се питаше дали изчезващото чудовище е било предупредено от контролните кули на митническата служба, или просто пилотът е бил достатъчно умен да съобрази, че една инспекция на белоризци ще излезе прескъпо на господарите му.

Намръщи се. Ричард Карлайл. Умник беше той, спор няма. Постоянно киснеше на срещи при Аккарат, не пропускаше благотворителни събития в помощ на жертвите на сибискозата, раздаваше пари наляво и надясно, вечно говореше за предимствата на свободната търговия. Един от десетината фаранги, които се бяха върнали на брега като медузи след епидемия от горчива вода, но Карлайл беше най-устатият от всичките. И усмихнатото му лице най-силно дразнеше Джайде.

Изправи се и изтупа бялата си униформа. Не че имаше значение — дирижабълът рано или късно щеше да се върне. Така както океанът заливаше брега, така и фарангът щеше пак да довтаса. Земята и морето бяха обречени да се сблъскват. Онези мъже, в чиито вени не течеше кръв, а пари, щяха да се върнат независимо от последствията, а той винаги щеше да е тук, за да ги посрещне.

Карма.

Върна се без бързане при разпиляното съдържание на инспектираните товарни контейнери, бършеше чело и дишаше тежко, изморен от спринта. Махна на хората си да се хващат отново на работа.

— Там! Онези отзад! Разбийте ги! И един сандък да не остане непроверен.

Митническите инспектори тръгнаха към него. Джайде разрови с върха на мачетето си съдържанието на друг счупен сандък. Като кучета бяха това митничарите. Не можеше да се отърве човек от тях, освен ако не ги нахрани. Единият се опита да го спре, когато Джайде замахна да разбие поредния контейнер.

— Платихме ти! Ще пуснем жалба. Ще има разследване. Тук сме на международна територия!

— Вие още ли сте тук? — сопна се той.

— Платихме ти щедро за протекция!

— Повече от щедро. — Джайде го избута от пътя си. — Но аз не съм дошъл да споря. Ваше право е да възразявате. Мое право е да защитя границите на кралството и ако за тази цел трябва да нахлуя в „международната“ ви територия, така да е. — Замахна с мачетето и поредният дървен сандък от материал на „УедърОл“ се пропука с трясък.

— Прекаляваш!

— Може и така да е. Но ще трябва да пратите някой от търговското министерство да ми го каже лично. Някой много по-нависоко от вас двамцата. — Завъртя замислено мачетето. — Освен ако не искате да поспорите с мен сега, с мен и с хората ми?

Двамата митничари се сепнаха. На Джайде му се стори, че зърва бегла усмивка на лицето на Каня. Погледна я изненадано, но физиономията ѝ отново беше образ и подобие на безизразен професионализъм. Усмивката ѝ беше приятна за окото, оказа се. Джайде се зачуди дали с малко старание не би могъл да извика още една такава усмивка върху лицето на намусената си заместничка.

За жалост митническите инспектори явно преосмисляха позицията си, ако се съдеше по бързината, с която отстъпваха заднишком пред мачетето.

— Не си мисли, че можеш да ни обиждаш така и да ти се размине.

— Не си го мисля, споко. — Джайде удари още веднъж по сандъка и го разцепи на трески. — Но все пак оценявам по достойнство паричното ви дарение. — Вдигна поглед към тях. — Когато пишете жалбата си, не пропускайте да споменете изрично, че аз, Джайде Роянасукчай, съм направил това. — Ухили се отново. — Както и че сте се опитали да подкупите Тигъра на Банкок.

Хората му се разсмяха на шегата. Митничарите отстъпиха назад, изненадани от новата информация, осъзнали кой точно е той.

Джайде плъзна поглед по разрухата наоколо. Навсякъде се валяха отломки от балсов дървен материал — изключително лек и също толкова здрав, и предпочитан по тази причина за направата на товарни контейнери. Но никой не беше предвидил, че ще го млатят с мачете.

Работата тръгна бързо. Мъжете вадеха стоките и ги подреждаха на спретнати купчинки. Митничарите се мотаеха наблизо и записваха имената на неговите белоризци, докато момчетата не се ядосаха и не ги подгониха с оръжията си. Инспекторите побягнаха, после спряха и продължиха да наблюдават от безопасно разстояние. Все едно животни се дърлят за мърша, помисли си Джайде. Неговите хора се хранеха с вътрешностите на чужди земи, а лешоядите чакаха реда си, гарваните, чешърките и кучетата също се бяха наредили на опашката в очакване да опитат нещичко от трупа. Беше потискащо.

Митничарите стояха на почтително разстояние и гледаха.

Джайде тръгна покрай редицата сортирани стоки. Каня вървеше на крачка зад него.

— Какво имаме, лейтенант? — попита той.

— Агаров разтвор. Хранителни култури. Някакви размножителни резервоари. Канела на „ПурКал“. Семена на папая, които не са ни познати. Нова разработка на Ю-Текс, която вероятно стерилизира всеки друг чист вид ориз, с който се срещне. — Каня вдигна рамене. — Долу-горе каквото очаквахме.

Джайде вдигна капака на един сандък и надникна. Провери адреса. Компания във фарангската промишлена зона. Опита се да изговори чуждите букви, но бързо се отказа. Зачуди се дали и преди е виждал логото на компанията, но не можа да се сети. Наведе се и разрови съдържанието на сандъка — торби с някакъв протеинов прах.

— Нищо интересно, с други думи. Няма някоя нова версия на мехурчеста ръжда, която да изскочи от сандък на „АгриГен“ или „ПурКал“?

— Няма.

— Жалко, че не успяхме да хванем онзи дирижабъл. Бързо избягаха. Много би ми се искало да претърся товара на кун Карлайл.

Каня сви рамене.

— Ще се върнат.

— Винаги се връщат.

— Като кучета при труп — каза тя.

Джайде проследи погледа ѝ до двамата митничари, които ги наблюдаваха от безопасно разстояние. Стана му тъжно, че виждат света толкова еднакво. Той ли влияеше на Каня? Или тя — на него? Преди работата го забавляваше повече. Но пък тогава той не се замисляше много-много. Не беше свикнал със сивите пейзажи, където бродеше Каня. Но поне, за разлика от нея, се забавляваше.

Един от хората му, Сомчай, се приближи и сложи край на размишленията му. Вървеше с небрежна крачка, отпуснал мачетето покрай крака си. Сомчай беше от най-бързите в отряда, на възраст беше колкото Джайде, но по-корав — загубил беше почти всичко, когато мехурчестата ръжда покоси Севера три пъти в рамките на един сезон. Добър човек и верен. И умен.

— Някакъв тип ни наблюдава — каза тихо Сомчай, когато ги наближи.

— Къде?

Сомчай посочи леко с глава. Джайде плъзна поглед по гъмжащите от дирижабли и летищни служители площадки за кацане. Каня застина до него.

— Видя ли го? — попита я Сомчай.

— Ка — отвърна утвърдително Каня.

Джайде също видя мъжа — стоеше далеч от тях и наблюдаваше както белоризците, така и инспекторите от митническия контрол. Облечен беше със семпъл оранжев саронг, и лилава ленена риза, все едно е работник, само дето не носеше нищо. Не правеше нищо. И изглеждаше добре охранен. Не беше гърчав и с хлътнали бузи като повечето работници. Наблюдаваше ги, облегнат небрежно на една котвена кука.

— От търговското? — попита Джайде.

— Или от армията? — предположи Каня. — Изглежда самоуверен.

Сякаш усетил вниманието на Джайде, мъжът се обърна и срещна погледа му.

— Мамка му! — изсумтя Сомчай. — Усети, че го гледаме.

Сега вече и тримата го гледаха открито. Мъжът не се трогна. Изплю тънка струйка червен сок от бетел, обърна им гръб и потъна в хаоса на летището.

— Да тръгна ли след него? — попита Сомчай. — Да го разпитам?

Джайде проточи врат в опит да различи мъжа сред навалицата.

— Ти какво мислиш, Каня?

Тя се поколеба.

— Не разлютихме ли достатъчно кобри за една нощ?

Джайде се поусмихна.

— Казва гласът на мъдростта и въздържанието.

Сомчай кимна в знак на съгласие.

— В търговското и без това ще побеснеят.

— Да се надяваме. — Джайде даде знак на Сомчай да се върне при колегите си, които продължаваха да инспектират товара. Щом той се отдалечи. Каня каза:

— Може би този път наистина прекалихме.

— Тоест аз може би прекалих. — Джайде се ухили. — Да не би куражът да ти изневерява?

— Не куражът. — Каня погледна отново в посоката, в която беше изчезнал непознатият. — Има и по-големи риби от нас, кун Джайде. Котвените площадки… Доста агресивен ход, сериозно.

— Сигурна ли си, че просто не те е страх? — подразни я той.

— Никога! — повиши глас Каня, после се овладя.

Вътрешно Джайде се възхищаваше на умението ѝ да си мери думите. Самият той говореше каквото му дойде — и правеше каквото му падне. Беше от хората, които налитат като пощурял мегодонт, а после се мъчат да изправят отъпканите оризови стръкове. Беше по-скоро джай роун, а не джай йен. Горещо сърце, а не хладнокръвно. Каня, от друга страна…

Накрая тя каза:

— Може би трябваше да ударим другаде.

— Не ставай песимистка. Котвените площадки са най-доброто място. Двете гъгрици ей там кихнаха двеста хиляди бахти, без да им мигне окото. Толкова много пари говорят за игра под масата. — Джайде се ухили. — Отдавна трябваше да дойда тук и да дам урок на тези хеейа. Много по-добре, отколкото да кръстосваме реката с пружинникова лодка и да ловим деца заради контрабанда. Това поне е почтена работа.

— Да, но онези от търговското ще вдигнат врява. По закон летището е тяхна територия.

— Ако законите бяха свестни, вносът на всички тези неща щеше да е забранен. — Джайде махна пренебрежително с ръка. — Законите са кофти работа. Само подлагат крак на справедливостта.

— Справедливостта винаги е последна в списъка, когато се намеси търговското министерство.

— Това е ясно и за двама ни. Във всеки случай пешкира ще го опера аз. Ти няма да пострадаш. Не би могла да ме спреш дори да знаеше къде ще ударим тази нощ.

— Не бих, но… — започна Каня.

— Не се тревожи. Време беше да жилнем търговското и неговите любими фаранги именно тук, на летището. Станали са самодоволни и някой трябваше да им напомни, че законите на кралството важат ѝ за тях. — Замълча, загледан в пръснатите сандъци и стоки. — Наистина ли няма нищо друго, което да е в черните списъци?

Каня сви рамене.

— Само оризът. Всичко друго е достатъчно безобидно, на хартия поне. Никакви размножителни образци. Няма и генетични суспензии.

— Но?

— Голяма част от нещата ще бъдат използвани не по предназначение. Хранителните култури например едва ли вещаят нещо добро. — На лицето ѝ се беше върнало познатото празно, угнетено изражение. — Да опаковаме ли стоката?

Джайде направи гримаса, после поклати глава.

— Не. Изгорете всичко.

— Какво?!

— Изгорете го. И двамата знаем какво става тук. Нека фарангите се оправят със застрахователните си компании. И да знаят, че не могат да си разиграват коня, както им скимне. — Ухили се. — Изгорете всичко. До последния сандък.

И за втори път тази нощ, докато товарните сандъци горяха с пращене, а промазаната амбалажна хартия на „УедърОл“ се възпламеняваше и мяташе искри във въздуха като литнали към небесата молитви, Джайде зърна усмивката на Каня.

Джайде се прибра у дома чак призори. Характерното „джи-джи-джи“ на гущерите джингджок подчертаваше скърцането на цикадите и пронизителния вой на комарите.

Той се събу и се качи по стъпалата. Тиковото дърво изскърца под краката му, докато се вмъкваше тихо в къщата на колони, меко и излъскано, ласкаво под босите му стъпала.

Отвори мрежата, влезе и бързо я затвори. Къщата се намираше близо до канала, само на метри, и комарите се носеха на рояци.

Една-единствена свещ гореше в стаята и осветяваше Чая, легнала на ниска кушетка, заспала, чакаща. Той се усмихна нежно и се пъхна в банята да се съблече и да се полее с вода. Опита се да приключи с къпането бързо и тихо, но водата се плисна шумно върху дървения под. Джайде загреба още и я изля на гърба си. Дори сега въздухът беше толкова топъл, че хладната вода носеше облекчение, а не неприятни тръпки. Е, в горещия сезон беше така.

Когато излезе от банята, увил саронг около кръста си, Чая беше будна. Гледаше го със замислените си кафяви очи.

— Много закъсня. Разтревожих се.

Джайде се усмихна широко.

— Излишно се тревожиш. Аз съм тигър. — Клекна и я целуна нежно.

Чая се намръщи и го отблъсна.

— Не вярвай на всичко, което пишат във вестниците. Тигър — повтори и направи физиономия. — Миришеш на пушек.

— Току-що се изкъпах.

— Косата ти мирише.

Джайде се залюля на пети.

— Нощта беше много добра.

Чая се усмихна в мрака, зъбите ѝ се белнаха, махагоновата ѝ кожа светлееше смътно на черния фон.

— Нанесли сте удар за нашата кралица?

— Нанесох удар на търговското.

Чая се сепна.

Той докосна ръката ѝ.

— Преди се радваше, когато вбесявах важни клечки.

Тя се дръпна по-далече от него, стана и почна да оправя възглавничките. Движенията ѝ бяха резки, издаваха раздразнение.

— Това беше преди. Сега се тревожа за теб.

— А не трябва. — Джайде се дръпна да не ѝ пречи, докато оправя кушетката. — Изобщо не трябваше да ме чакаш. На твое място щях да си заспя и да сънувам нещо хубаво. Вече всички са вдигнали ръце от мен. Свалили са ме от отчет. Вписали са ме като разход в минало време. Защото народът ме обича и това им връзва ръцете. Пращат шпиони да ме наблюдават, и толкова. Вече не се опитват да ме спрат.

— Герой за народа и трън в петата на търговското министерство. Аз бих предпочела министър Аккарат да ти е приятел, а народът да те мрази. Така за всички ни щеше да е по-безопасно.

— Не мислеше така, когато се оженихме. Харесваше ти, че съм боец. Че имам толкова много победи на стадион „Лумфини“. Помниш ли?

Тя не каза нищо. Вместо това продължи да подрежда възглавничките с гръб към него. Джайде въздъхна, сложи ръка на рамото ѝ и я обърна, за да я погледне в очите.

— А и защо изобщо повдигаш въпроса точно сега? Нали съм тук? Жив и здрав?

— Когато те простреляха, не беше толкова жив и здрав.

— Това беше отдавна.

— Само защото те сложиха зад бюро, а генерал Прача плати обезщетение. — Чая вдигна ръка да му покаже липсващите си пръсти. — Не ми казвай, че си в безопасност. Бях там. Знам какво могат да направят.

Джайде се намръщи.

— Никой не е в безопасност. Ако не е търговското, ще е мехурчеста ръжда или сибискоза, или нещо друго, още по-лошо. Вече не живеем в съвършен свят. Разширението остана в историята.

Тя отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори и отново му обърна гръб. Джайде реши да изчака, да ѝ даде време да овладее яда си. И наистина, когато се обърна, Чая го погледна спокойно.

— Така е. Прав си. Вече никой не е в безопасност. Макар че ми се ще да беше иначе.

— Със същия успех можеш да изтичаш до пазара на Та Прачан и да купиш амулет.

— Вече го направих. Онзи на Фра Сюб. Но ти не го носиш.

— Защото е глупаво суеверие. Всичко е въпрос на карма, не разбираш ли? Какво ще ми се случи и какво — не. Амулетът няма да промени нищо.

— И така да е, какво ти пречи да го носиш? — Замълча, после добави: — Заради мен. За да съм малко по-спокойна.

Джайде се усмихна и понечи да се пошегува, но нещо в изражението ѝ го спря.

— Добре. Щом искаш. Ще нося твоя Фра Сюб.

Откъм спалните се чу звук — влажна кашлица. Джайде замръзна. Чая хвърли поглед през рамо и каза:

— Сурат е.

— Заведе ли го при Ратана?

— Не е нейна работа да преглежда болни деца. Тя си има истинска работа. Истинско генехакерство, за което да се тревожи.

— Заведе ли го, или не?

Чая въздъхна.

— Ратана каза, че не е ъпгрейд. И че няма за какво да се тревожим.

Джайде се опита да прикрие облекчението си.

— Добре. — Кашлицата се чу отново и му напомни за Нум. Нум, когото бяха изгубили.

Чая го докосна по брадичката да привлече вниманието му. Усмихна му се.

— И защо по-точно миришеш на пушек, благородни мой боецо, защитнико на Банкок? Защо си толкова доволен от себе си?

Джайде се усмихна.

— Утре ще го прочетеш в шепниците.

Чая сви устни.

— Тревожа се за теб. Наистина.

— Това е, защото имаш добро сърце. Не трябва да се тревожиш, казвам ти. Повече няма да ме преследват с дебелата тояга. Последния път свърши много зле за тях. Вестниците и шепниците се влюбиха в историята. А почитаемата ни кралица лично изказа подкрепа за действията ми. Ще стоят на разстояние. Ако не друго, поне от нейно величество още имат респект.

— А ти извади късмет, че изобщо са ѝ позволили да чуе за тебе.

— Дори онзи хеейа, протекторът на короната, не може да ѝ сложи превръзка на очите.

Чая се намръщи.

— Джайде, моля те. Говори по-тихо. Сомдет Чаопрая има много уши.

Той направи физиономия.

— Ето, виждаш ли? Виждаш ли докъде стигнахме? Протектор на короната, който си губи времето в размишления как да си присвои вътрешните покои на двореца. Министър на търговията, който заговорничи с фарангите срещу карантинните ни закони. А всички останали се опитваме да говорим тихо. Радвам се, че отидохме на летището тази нощ. Трябваше да си там и да видиш какви пари прибират митничарите, както си затварят очите и пускат какви ли не боклуци в страната. Поредната мутация на сибискозата може да е в епруветки пред тях, а те само протягат ръка за подкуп. Понякога си мисля, че отново живеем в последните дни на древното кралство Аютая.

— Не ставай мелодраматичен.

— Историята се повтаря. Никой не се е опитал да защити и Аютая.

— И ти какъв си в такъв случай? Някой прероден селянин от Банг Раян? Който ще удържи фарангската напаст, както селяните от Банг Раян удържали вражеската армия преди колко, петстотин години? Ще се биете до последния човек? Нещо такова?

— Те поне са се били! Ти кое предпочиташ? Простите селяни, които са удържали бирманската войска цял месец, или велможите на краля, които избягали и оставили столицата на мародерите? — Той смръщи вежди. — Би трябвало всяка нощ да навестявам летището и да дам истински урок на Аккарат и фарангите. Да им покажа, че някой все още е готов да се сражава за Крунг Тец.

Очакваше, че Чая отново ще го прекъсне, ще се опита да охлади горещите му приказки, но тя мълчеше. Накрая го попита:

— Мислиш ли, че винаги се прераждаме тук, на това място? Че непременно се връщаме, за да се изправим лице в лице с все същия проблем?

— Не знам — каза Джайде. — Такъв въпрос би ми задала Каня.

— Много е мрачна тази твоя Каня. Трябва и на нея да купя амулет. Пък дано поне веднъж се усмихне.

— Малко е странна, знам.

— Мислех, че Ратана се кани да ѝ предложи.

Джайде замълча, замислен за Каня и хубавата Ратана с дихателната маска и подземния си живот в лабораториите за биологични зарази към министерството.

— Не се меся в личния ѝ живот.

— Щеше да се усмихва повече, ако си имаше мъж.

— Ако достойна жена като Ратана не може да я направи щастлива, значи никой мъж няма шанс да го огрее. — Джайде се усмихна широко. — А и ако си имаше мъж, горкият постоянно щеше да я ревнува от момчетата, които командва в моя отряд. Всичките са красавци… — Наведе се и понечи да целуне Чая, но тя се дръпна.

— Уф! Миришеш и на уиски.

— Уиски и пушек. Мириша като истински мъж.

— Хайде, лягай си. Ще събудиш Ниуат и Сурат. И майка.

Джайде я придърпа и прошепна в ухото ѝ:

— Тя не би имала нищо против още едно внуче.

Чая го бутна през смях.

— Ще има, ако я събудиш.

Ръцете му се плъзнаха по бедрата ѝ.

— Ще кротувам, честно.

Тя плесна ръцете му, но без да се престарава. Джайде улови ръката ѝ. Погали чуканчетата на липсващите ѝ пръсти. Внезапно и двамата станаха сериозни. Чая си пое накъсано дъх.

— Загубихме твърде много. Не мога да загубя и теб.

— Няма да ме загубиш. Аз съм тигър. И не съм глупав.

Чая го прегърна.

— Дано е така. Дано. — Топлото ѝ тяло се притисна в неговото. Джайде усети дишането ѝ — равномерно, тревожно. Чая вдигна глава и го погледна сериозно с тъмните си настоятелни очи.

— Нищо лошо няма да ми се случи — увери я отново той.

Чая кимна, но сякаш не го слушаше. Вместо това го оглеждаше съсредоточено, плъзгаше поглед по бръчките на челото му, по другите, които се бяха вдълбали край устата от постоянните усмивки, по белезите и следите от гнойни пъпки. Мигът се проточи във вечност, тъмните ѝ очи го държаха в плен, тържествени, запаметяващи всяка подробност. Накрая тя кимна, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас, и лицето ѝ се разведри. Усмихна се, дръпна главата му надолу и прошепна в ухото му:

— Тигър си — каза тихо, като гадателка, която произнася присъдата си, после тялото ѝ омекна, разтопи се в неговото. Вълна от облекчение заля Джайде, той я притисна силно и прошепна:

— Искам те.

— Ела. — Чая се измъкна от прегръдката му и го хвана за ръка. Поведе го към леглото им. Дръпна мрежата против комари и се мушна под прозирния ѝ балдахин.

Последва шум от събличане на дрехи. Силуетът ѝ го подканяше съблазнително иззад тънката мрежа.

— Още миришеш на пушек — каза тя.

Джайде дръпна мрежата.

— И на уиски. Не забравяй уискито.